Пиша това като човек, който гледа към страната си отвън и с нарастващ ужас разбира, че тя бива тихо изведена извън територията на всякакви приемливи стандарти за демократичен живот, академична независимост и свобода на словото. Не става дума за едно събитие, нито пък за само една институция или за поредната „буря в чаша вода“. Става дума за метод – за цялостен репертоар от действия, които превръщат несъгласието в нещо институционално невъзможно, без то да бъде формално забранено. Именно това прави случилото се още по-страшно: всичко изглежда законно, управленско, „отговорно“. А резултатът е същият – изсмукване на смисъла от свободата, докато тя остане само празна дума в правилниците.

Случаят в Софийския университет, разиграл се между април 2024 и декември 2025 г. не е изключение. Той е симптом. В него виждам сгъстено всичко, което в България се е случвало многократно – при различни режими, с различни идеологии, но с една и съща логика: когато свободното мислене стане риск, институциите не го защитават, а се пренастройват така, че рискът да изчезне заедно с възможността за конфликт.

През пролетта на 2024 г. в Културния център на университета е планирано публично събитие, включено в официално одобрена семестриална програма. Нищо скрито, нищо нелегитимно. Академична дискусия по спорен исторически въпрос – точно онзи тип разговор, за който университетите съществуват. Само че още преди да се състои, събитието е обявено отвън за „антибългарско“. И тук става ясно колко крехка е институционалната смелост. Вместо ясна защита на правото на плурализъм, ректорът публично се разграничава от събитието, въпреки че то е в програма, одобрена от него самия. Това разграничаване е решаващият жест. Не защото забранява, а защото сигнализира. То казва на всички: тук вече няма покритие. От този момент нататък всяка атака е легитимирана.

Отлагането на събитието не успокоява ситуацията – напротив, то я ескалира. Политическа фигура използва трибуната на Народното събрание, за да атакува не само темата, а самото право подобна дискусия да бъде мислена и дискутирана. Мишена стават Културният център и неговото ръководство. А на следващия ден идва изказването, което за мен бележи пълния морален срив на академичното българско тяло, в лицето на един от водещите му представители: ректорът на СУ заявява пред медия, вече заклеймила събитието като „антибългарско“, че университетът бил длъжен да защитава официалната държавна позиция по исторически въпроси.

Представяте ли си каква би била реакцията, ако подобно изказване би било направено в която и да било от цивилизованите страни по света: работата на университетите е да бъдат глашатаи на държавата! Срам, позор и пълна деградация! И, което е най-важното в случая: от страна на академичната и по-широката общественост не следва нито гък! Няма протести, няма изясняване на принципната задача на университетите да служат като центрове за независимо мислене и несъгласие с държавните политики, няма нищо! Как мислите, колко дълго би продължила войната във Виетнам, ако и там се споделяха подобни възгледи относно свободата на академичните институции?

Нека не се залъгваме с глупости и сантименти! Това не е грешка! Тук става дума за пълна капитулация, преоблечена в ректорска тога! Това е отказ от самата университетска идея в името на „държавна отговорност“. И веднага след това – задължителното, блюдолизническо обещание за „институционални мерки“ и „реформа“.

От този момент започва истинската операция. Не шумна, нито пък брутална. Просто педантична, издържана в добре познатия дух на господина Андрей Ляпчев: „Со кротце, со благо и со малце кьотек!“. Комисии се създават без знанието на екипа, който ще бъде засегнат. Проекти за нови правилници се появяват внезапно, внесени в последния момент, без реална възможност за дебат. Всички опити за техническа корекция – отхвърляни без аргументи. Идеята е проста: не да се подобри управлението, а да се отнеме инициативата. Професионалният екип е изместен от абстрактен управленски орган, лишен от експертност и – както се оказва – от реална функционалност. Парализата става метод. Забавянето се използва като добре познат инструмент. Импровизацията се превръща в норма.

Тук трябва да бъда ясен: това не е административна некомпетентност, а целенасочена стратегия. Когато един орган, задължителен за нормалното функциониране на важен културен институт, не се конституира с месеци; когато правилникът съществува, но не достига до тези, които трябва да го прилагат; когато процедурите са вътрешно противоречиви и въпреки това влизат в сила – това не е хаос. Тук става дума за нещо напълно различно – дисциплиниране чрез несигурност.

Финалът е също толкова показателен. Конкурс за нов директор се обявява тихо, без консултация и при условия, които рязко стесняват кръга от допустими кандидати. Хората, изградили институцията, са изключени от процеса. Избраната кандидатка е част от комисията, писала правилника. Няма разговор за визия, няма приемственост, няма отчет. И накрая – неизбежното напускане на досегашния директор. Не като жест, а като логичен край на система, в която професионалната автономия вече е несъвместима с функционирането.

Това, което ме ужасява, не е само българската повторяемост на този модел. Ужасяващото тук е колко добре той се вписва в един по-широк европейски сценарий. В Унгария този път беше изминат по-рано и по-бързо: университети бяха „реформирани“, автономията им – формално запазена, но реално поставена под контрол; критичните институции бяха преструктурирани; неудобните – изтласкани. Там процесът вече има име и международна репутация. В България той все още се маскира като отделни случаи, като „напрежение“, като „лош тайминг“. Но това разбира се е илюзия. Логиката е една и съща, само темпото е по-бавно, а езикът – по-умерен. Както всеки човек с независимо мислене може да види, България тихичко подава молба за приемане в нещото, което се нарича „Антилиберален Интернационал“ – както обикновено, на опашката, но в пълна бойна готовност, ако и с лапки, повдигнати в умилителен жест на показна невинност. „Кой, аз ли? Ама моля ви се, няма такова нещо!“

Историческите прецеденти в България са болезнено ясни. От края на XIX век насам интелектуалното несъгласие тук почти винаги е било възприемано като заплаха, а не като ресурс. Различни режими са използвали различни средства – от куршуми до лагери, от забрани до „реорганизации“. Общото при всички тях е отказът да се защити самото пространство на спора. Днес няма нужда от репресии. Достатъчни са правилници, комисии и управленска реторика.

Именно затова този случай не може да бъде оставен да потъне в забрава. Той показва не как свободата на словото се забранява, а как тя се прави ненужна. Как инициативите започват да изглеждат „неуместни“ още в главите на онези, които биха ги предложили. Как страхът се интернализира, а цензурата се превръща в самоограничение.

Като външен наблюдател – и като човек, за когото тази страна все още има някакво значение – отказвам да приема това като нещо нормално. Отказвам да приема, че публична академична институция може безнаказано да се откаже от автономията си при първия сериозен политически натиск. Отказвам да приема, че обществото трябва да гледа на това като на „разумен компромис“. Защото всеки такъв компромис стеснява още малко пространството, в което демокрацията има смисъл.

Ако този модел остане неназован и непосрещнат, той ще се възпроизвежда, отново и отново. Тихо. Законно. Предвидимо. И тогава няма да имаме нужда от забрани. Просто ще сме свикнали с тях до такава степен, че най-вероятно за пореден път няма да забележим, че самите ние сме онези, които са ги извършили.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.