Александер плац

Живея в един обикновен жилищен блок недалеч от Александер плац в Берлин. Седем етажа, около двайсет и пет апартамента, хора от поне петнайсет различни национални произхода.

На моя етаж сме трима съседи. Аз – български емигрант, който живее в Германия вече повече от трийсет и пет години. До мен младо семейство от Доминиканската република. От другата страна младо семейство от Израел. По останалите етажи живеят хора от Украйна, Иран, Бразилия, Холандия, Италия и още редица други страни.

Познаваме се добре. Разговаряме си във входа, помагаме си при дребни проблеми, понякога пием кафе заедно. Децата играят помежду си. Хората си разменят препоръки за майстори, лекари, училища и детски градини. Животът върви по обичайния си делничен начин.

И все пак има нещо, което винаги ме е впечатлявало.

През всичките тези години почти никога не съм чувал сериозен разговор за национална идентичност.

Не защото хората се срамуват от произхода си. Напротив. Всеки знае откъде идва. Понякога по време на световни или европейски първенства някой окачва знаме на прозореца си. Понякога се споменават семейни истории или спомени от родните страни. Но това почти никога не е централната тема.

Моят син е добър пример за това. Роден е тук, израснал е тук и никой не би поставил под съмнение принадлежността му към германското общество. Но ако го попитате какъв е, най-вероятно няма да ви каже „германец“. Ще каже „берлинчанин“. Не защото отрича Германия, а защото националната принадлежност просто не играе особено важна роля в неговото ежедневие.

Колкото повече наблюдавам хората около себе си, толкова по-ясно ми става, че онова, което реално определя мястото им в обществото, е нещо друго. Почти всички са хора с добро образование, специфични професионални умения и стабилни доходи. Някои са инженери, други лекари, програмисти, учители, предприемачи или специалисти в тесни професионални области. Никой не е попаднал тук заради своята националност. Никой не е получил работата си, защото е бразилец, българин, израелец или холандец.

Общото между нас не е произходът, а това, че всички сме били приети тук заради нещо, което умеем да правим.

Проф. Семов от България

Преди няколко дни гледах „Панорама“ по БНТ (29 май 2026). Сред участниците беше проф. Атанас Семов – професор по право, член-кореспондент на БАН и конституционен съдия.

Няма да крия, че част от казаното от него ми направи силно впечатление. Не защото не съм го чувал и друг път. Напротив. Впечатли ме точно защото показва в кристално ясна форма част от разбиранията за ролята на националното, които днес са широко разпространени сред българската интелигенция и сред значителна част от обществото.

Според проф. Семов историческата памет е жизненоважна за всяка нация. По неговите думи „нация, която не помни миналото си, не може да има бъдеще“, а „нация, която се отказва под напора на безродния глобализъм от своята идентичност, е угасваща нация“.

Оттук той премина към българското образование, което според него страда от дълбока криза на националното самосъзнание. Той твърди, че от учебните програми е „орязано всичко, което може да събуди чувство на преданост към отечеството и чувство на дълг към отечеството“, че думите „родина“ и „отечество“ практически отсъстват от тях и че през българското образование е минал „башибозукът на отродяването“.

Най-силно ме впечатли обаче една друга негова мисъл. Според проф. Семов първата задача на образованието е да създава личности „с ясно национална принадлежност и ангажираност към нацията“. Всичко останало идва след това.

Честно казано, докато го слушах, не изпитвах нито възмущение, нито желание за спор. Напротив. Разбирах добре логиката му. Ако човек приема, че основната заплаха пред България е постепенното размиване на националната идентичност, тогава подобна позиция изглежда напълно последователна.

И все пак, докато го слушах, постепенно започна да ме занимава един друг въпрос.

Двата модела

Този въпрос няма особено отношение към историята. Той е свързан с бъдещето.

Докато слушах проф. Семов, постепенно осъзнах, че зад спора за учебниците всъщност стоят две различни представи за смисъла на образованието.

Първата е представата, която той защитава. Според нея училището има задача, която надхвърля предаването на знания. То трябва да формира личности с чувство за принадлежност, историческа памет и лоялност към националната общност. Неслучайно проф. Семов се тревожи, че думите „родина“ и „отечество“ отсъстват от учебните програми, и настоява, че първата задача на образованието е да създава хора с „ясна национална принадлежност и ангажираност към нацията“.

Това е напълно разбираема позиция. В края на краищата всяко общество има нужда от определена степен на споделена култура, памет и ценности. Без тях то трудно би могло да съществува като общност.

Но съществува и друга представа за образованието.

Според нея основната задача на училището е не толкова да изгражда идентичности, колкото способности. Да създава хора, които могат да мислят самостоятелно, да решават сложни проблеми, да работят с други хора, да овладяват нови знания и да се адаптират към един непрекъснато променящ се свят.

Разбира се, тези две цели не се изключват взаимно. Всяко нормално образование съдържа елементи и от двете. Истинският въпрос е друг.

Кое стои на първо място?

Когато времето, вниманието и ресурсите са ограничени, кое трябва да бъде водещото? Формирането на национално съзнание или формирането на конкурентни способности?

Тъкмо тук започват моите колебания. Защото светът, който виждам всеки ден около себе си в Берлин, сякаш поставя този въпрос по съвсем различен начин от света, който описва проф. Семов.

Европейският пазар

Тук стигам до въпроса, на който сам не мога да си отговоря.

Да приемем, че проф. Семов е прав. Да приемем, че българското училище действително обръща твърде малко внимание на националната идентичност. Да приемем дори, че през него е минал „башибозукът на отродяването“, както той образно се изразява.

Какво следва от това?

Да си представим едно българско дете, което днес е в първи клас. След двайсет години то няма да живее в света на своите родители или учители. Ще живее в свят на свободно движение на хора, капитали, знания и професии. Ще кандидатства за работа не само срещу свои съученици от Пловдив, Варна или София, а срещу млади хора от Полша, Германия, Холандия, Индия, Южна Корея или десетки други държави.

Конкуренцията няма да бъде национална. Тя ще бъде преди всичко професионална.

Именно затова не мога да си избия от главата един прост въпрос: Какво точно предимство ще даде на това дете по-силната национална идентичност?

Ще му помогне ли да стане по-добър инженер? По-добър лекар? По-добър програмист? По-добър учен? По-добър предприемач? Ще му помогне ли да създава по-добри технологии, да публикува по-сериозни научни изследвания или да управлява по-успешен бизнес?

Не задавам тези въпроси иронично. Задавам ги съвсем буквално.

Защото всеки час, който образователната система отделя на една цел, неизбежно е час, който не може да бъде отделен на друга. Всяка образователна система работи с ограничено време, ограничени ресурси и ограничено внимание.

Поради това въпросът не е дали националната идентичност има значение. Разбира се, че има. Въпросът е дали тя е най-важното нещо. И дали именно тя е онова, което най-много липсва на българските деца в началото на XXI век.

Това е мястото, където започвам да се разминавам с проф. Семов. Не защото не ценя историята, културата или паметта, а защото все по-често се питам дали не търсим решението на бъдещи проблеми в инструментите на миналото.

Един въпрос от Берлин

След края на предаването отново се улових, че мисля за нашия блок край Александер плац.

За хората, които живеят в него. За доминиканското семейство до мен. За младите израелци отсреща. За украинците, иранците, холандците, бразилците и италианците по другите етажи. За децата им, които растат заедно и вероятно след двайсет години ще работят в професии, които днес още не съществуват.

Няма съмнение, че всички тези хора носят със себе си различни истории, различни култури и различни спомени. Няма съмнение и че много от тях обичат страните, от които идват. Но ако трябва да посоча кое определя мястото им в обществото, трудно бих поставил националната идентичност на първо място.

Мястото им се определя от това дали могат да лекуват, да проектират, да преподават, да програмират, да управляват, да създават стойност и да решават проблеми. Именно заради тези способности те са търсени, уважавани и добре платени.

Може би затова думите на проф. Семов продължават да ме занимават. Не защото не разбирам тревогата му. Напротив. Разбирам я напълно. В свят, който става все по-глобален, желанието да се съхрани историческата памет е напълно естествено. Сигурно е естествено и желанието училището да предава чувство за принадлежност към общност, която е съществувала преди нас и ще продължи да съществува след нас.

И все пак не мога да се освободя от един въпрос.

Ако трябва да избирате между две образователни системи – едната произвежда хора със силно национално самосъзнание, а другата хора със световно конкурентни умения – коя бихте избрали за собствените си внуци?

Този въпрос не е реторичен.

Това е въпросът, който си задавам всеки път, когато се прибера у дома и вляза във входа на нашия блок край Александер плац.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.