Раул Хилберг е известен с умението да си създава врагове. На заседанията на преподавателския състав в Университета на Върмонт, където от 1956 до 1991 г. е професор по политически науки, прочутият историк на Холокоста неизменно се обявява срещу общоприетото мнение, независимо дали става дума за назначаването на преподаватели или за графика на отпуските. „Беше изключително упорит човек, който винаги вървеше срещу течението“, разказва един от старите му колеги. В The Politics of Memory („Политиката на паметта“), автобиографията си от 1996 г., Хилберг посвещава цяла глава на нападки срещу колеги историци, чиито трудове смята за вторични или погрешни. Сред тях е Луси Давидович, известна изследователка на Холокоста и авторка на емоционалния бестселър The War Against the Jews („Войната срещу евреите“, 1975). Според Хилберг Давидович предлага „смътно утешителни думи“, за които „лесно могат да се вкопчат всички онези, които не желаят да погледнат по-дълбоко“.

Но никой от писалите за Холокоста не дразни Хилберг толкова, колкото Хана Арент. Гневът му към германската бежанка, превърнала се в част от нюйоркския интелектуален свят, избухва с публикуването на Айхман в Йерусалим, където Арент разказва за Адолф Айхман, един от главните организатори на практическото осъществяване на Окончателното решение, на фона на процеса срещу него за военни престъпления и престъпления срещу човечеството. (Айхман е заловен от агенти на Мосад в Аржентина през май 1960 г. Процесът му в Йерусалим започва през април 1961 г., а през май 1962 г. той е екзекутиран.) Изследването на Арент излиза на пет части в The New Yorker през пролетта на 1963 г., а през май същата година Viking Press го публикува като книга с вече скандално известното подзаглавие „Репортаж за баналността на злото“. Книгата придобива почти митичен статут. Penguin я издава в две евтини версии с меки корици, едната в поредицата „Penguin Classics“, другата в „Great Ideas“, чиято матова синьо-бяла корица сякаш нарочно е направена така, че книгата да стои привлекателно край касите и да подканя към импулсивна покупка.

Хилберг умира през 2007 г. Сред личните документи, които оставя на библиотеката на Университета на Върмонт, има кутия, претъпкана с материали за научните му противници. Половината от нея е заета от папки с изрезки за Арент. Там се намира и кафява папка тип хармоника, в която са запазени по два чисти екземпляра от всеки от петте броя на The New Yorker, публикували изследването ѝ за Айхман. Хилберг е обсебен от репортажите на Арент, защото две години преди появата им, докато процесът срещу Айхман още тече, е публикувал собствения си magnum opus, The Destruction of the European Jews („Унищожаването на европейските евреи“) – многотомно изследване, което и до днес се смята в академичните среди за първата голяма история на Холокоста и един от основополагащите трудове в неговото изучаване. „Никоя друга книга не съм изпълвал и никога няма да изпълня с толкова бележки“, казва Клод Ланцман през 1993 г., осем години след появата на монументалния си филм Шоа. „Книга-фар, книга-вълнолом, кораб на историята, закотвен във времето и в известен смисъл отвъд времето, неумиращ, незабравим, несравним с нищо в потока на обикновената историческа продукция.“ (Хилберг е единственият историк, който се появява в Шоа.)

Докато чете статиите на Арент за Айхман, Хилберг забелязва редица поразителни сходства със собствените си изследвания. Нанася ги в счетоводна таблица, която се пази в същата папка заедно с броевете на The New Yorker. В долния ѝ край разделя случаите на „cert.“ и „prob.“ – „сигурни“ и „вероятни“ – и отбелязва с чертички броя им. Сред маркираните пасажи е разказът на Арент за съдбата на Бернард Лихтенберг, католически свещеник в Берлин, изпратен в концентрационен лагер, след като се обявява срещу депортирането на евреите. Хилберг записва страницата, на която се намира версията на Арент, а до нея с червено мастило написва: „дословно“.

Хилберг открива историята на Лихтенберг в архивите на нацисткото Външно министерство и я разказва в книгата си с необичайна за него емоционалност: „Ректорът на катедралата „Света Хедвиг“ в Берлин, Бернард Лихтенберг, се осмелява открито да се моли за евреите, както за покръстените, така и за непокръстените.“ В третата част на публикацията си в The New Yorker Арент споменава Лихтенберг в скоби, покрай историята на един депортиран пастор: „Подобна съдба сполетява католическия свещеник Бернард Лихтенберг от катедралата „Света Хедвиг“ в Берлин.“ Лихтенберг, пише Арент, „се осмелил публично да се моли за всички евреи, покръстени или не“. В книгата си Хилберг посочва в бележка документа, от който е почерпил историята; в The New Yorker Арент не дава никаква представа за своя източник – един от многото подобни случаи.

В Айхман в Йерусалим Арент е малко по-открита за дълга си към Хилберг. Книгата съдържа бележка за източниците, в която тя определя The Destruction of the European Jews като „най-изчерпателното и най-солидно документираното изложение на политиката на Третия райх спрямо евреите“. Пет цитата са последвани от дискретното „(Хилберг)“, включително няколко, за които той не е посочен като източник в публикациите в The New Yorker. Въпреки това много факти, приведени от Хилберг и използвани без позоваване в статиите на Арент, остават без посочен източник и в Айхман.

След третата част Хилберг престава да документира заимстванията на Арент в таблицата си, но „дословно“ не е последната му дума по въпроса. Години по-късно в писмо, също намерено сред архивите му, той обяснява на една от биографките на Арент, Елжбета Етингер, че „веднага щом прочетох отделните части в The New Yorker, разбрах какво е направила“. И продължава: „Адвокатът на тогавашния ми издател ме помоли да съставя списък на нещата, които е взела от мен. Намерих около осемдесет, но той каза също, че ще трябва да докажа, че тя не е могла да получи тази информация от другаде. Такова доказателство не можех да представя, освен в случаи като правописна грешка, която тя също беше преписала.“ В The Politics of Memory Хилберг посвещава няколко страници на Арент и мимоходом споменава, че и други са забелязали почти невидимата ѝ зависимост от неговите изследвания. Той стига дотам да твърди, че трудовете ѝ „се състоят единствено от неоригинални есета върху антисемитизма, империализма и общи теми, свързани с тоталитаризма“. Въпреки презрението си Хилберг отказва да изнесе публично обвиненията. В резултат истинският мащаб на дълга на Арент към него остава до голяма степен неизвестен.

Възмущението на Хилберг, както и решението му да не открива огън, свидетелстват за сложната психология на един евреин, чийто живот е бил застрашен от нацисткия терор, но който успява да избяга от Европа и Холокоста и оттогава живее с произтичащото от това бреме на вината и късмета. Арент напуска Европа по сходен път и носи в себе си много от същите емоционални шрапнели. Хилберг и Арент никога не се срещат, отчасти заради останалата у него горчивина към нея, но нишките от неговите изследвания, които тя вплита в писането си, са само най-видимият пример за дълбокото преплитане на живота и идеите на двамата мислители. И двамата изследват проблема за политическото зло през XX век – Хилберг неговия обществен механизъм в нацистка Германия, Арент корените му в политически системи като тоталитаризма – и двамата се борят с дилемата на евреина през XX век. Може би най-важното е, че в сърцевината на книгите им за Холокоста лежи дълбоко разочарование от липсата на еврейска съпротива срещу нацистите. След войната и Хилберг, и Арент изграждат образа си на предизвикателно силни евреи, в контраст с представата си за слабите евреи, които са оставили зад себе си, и все пак и двамата остават завладени от историята на онези, които са били убити.

Раул Хилберг е роден във Виена през 1926 г., единствено дете на студена, невъзмутима майка и тих, горд баща, когото едновременно съжалява и почита. Като младеж Раул е самотник и предпочита занимания, които не изискват компания – география, музика, наблюдаване на влакове. Родителите му понякога посещават синагогата, но Хилберг е отблъснат от ирационалността на религията. „Още тогава бях човек, който върви наопаки, и се отвръщах от религията – отначало тя просто престана да има значение за мен, а после се превърна в алергия“, спомня си той в автобиографията си.

След влизането на Хитлер във Виена по време на Аншлуса семейство Хилберг е изгонено от жилището си под дулото на оръжие. Бащата на Хилберг е пречупен, след като попада в затвора; „Хитлер ще ни изправи до стената“, казва той на сина си. Семейството предприема отчаяно бягство от Европа, което година по-късно завършва в Бруклин след престои във Франция и Куба. През 1944 г. Хилберг постъпва в американската армия и в крайна сметка служи в подразделение, което преминава през Германия в хода на освобождението ѝ. В един момент се озовава в нацистката централа в Мюнхен и случайно попада на части от личната библиотека на Хитлер. Още преди да бъде изпратен в Европа, Хилберг следи откъслечните сведения за започващия геноцид. През 1942 г. се свързва с организация, която му предлага да се обади на Стивън Уайз, един от водещите равини в Ню Йорк. „Какво смятате да направите срещу пълното унищожение на европейското еврейство?“, пита Хилберг. По-късно той си спомня, че Уайз просто затворил телефона.

След войната, първо като студент в Бруклинския колеж, а после в Колумбийския университет, Хилберг бързо се насочва към академичното изследване на съдбата, от която самият той е успял да избяга в Европа, но много от роднините му – не. „За кратко обмислях възможността да напиша дисертация върху някой аспект на военните престъпления, а после се пробудих“, обяснява той в автобиографията си. „Исках доказателствата. Моята тема щеше да бъде унищожаването на европейските евреи.“ Скоро вече прекарва дълги часове в бивша фабрика за торпеда във Вирджиния, превърната в хранилище за безброй кашони със заловени нацистки архиви.

По онова време решението на Хилберг да изследва този материал изобщо не се смята за разумно от гледна точка на академичната кариера – нещо, което днес, в епохата на филмите за Холокоста и непрекъснато множащите се университетски програми за неговото изучаване, може да изглежда странно. Но в края на 40-те и през 50-те години геноцидът над евреите е тема, която академичният свят до голяма степен пренебрегва. Историческите книги от епохата се съсредоточават върху култа към Хитлер и нацисткия терор, но обикновено не разглеждат избиването на евреите като централна част от историята на Втората световна война. Първият университетски курс в Съединените щати, посветен на Холокоста, е воден през 1974 г. – от Раул Хилберг. Повече от двайсет години по-рано, когато научава темата на дисертацията му, неговият научен ръководител в Колумбийския университет Франц Нойман отсича: „Сам си копаеш гроба.“

Изследването на Хилберг започва с дръзко уточнение: „За да не подвежда думата „евреи“ в заглавието, нека бъде ясно: това не е книга за евреите. Това е книга за хората, които унищожиха евреите.“ В продължение на близо десетилетие Хилберг работи в архивите на Нюрнбергските процеси и в други сбирки от намерени германски документи. В последната си лекция, изнесена във Върмонт само няколко месеца преди смъртта му, той си спомня за празнотата, която го обгръща в началото на изследването. „Бях пренесен в свят, за който бях напълно неподготвен“, обяснява той със своя сух и строг маниер. „Прочитах някакъв документ, но не разбирах какво означава. Контекстът трябваше да се изгражда документ по документ.“

В анализа на Хилберг унищожаването на евреите не е просто продукт на антисемитската ярост на Хитлер, както по-късно ще твърди Давидович, нито пък е предрешено още с оформянето на нацистката партия или дори с терора на Кристалната нощ. „Унищожаването на евреите беше административен процес и изтреблението на еврейството изискваше последователното прилагане на систематични административни мерки.“ Хилберг разкрива потресаваща картина на бюрократичната машина на изтреблението, която се развива постепенно и обхваща всички сектори на германското общество – не само айнзацгрупите^[1] и СС, но и Министерството на финансите, Външното министерство и железниците. Всички знаят какво става и всички сътрудничат.

Хилберг защитава дисертацията си през 1955 г. и я изпраща на редица известни издателства. Навсякъде получава отказ до 1961 г., когато новото чикагско издателство Quadrangle Books решава да публикува труда, отпечатан в две колони върху евтина хартия. Огромният том излиза почти незабелязано, но постепенно започва да печели почитатели. Във възторжена рецензия за Commentary британският историк Хю Тревър-Ропър пише, че книгата на Хилберг „не е просто поредната хроника на ужасите. Това е внимателно, аналитично, триизмерно изследване на уникален в историята социален и политически опит – нещо, в чиято възможност никой не би повярвал, преди да се случи, и чието истинско значение продължава да ни озадачава.“ Майкъл Маръс, един от най-видните историографи на Холокоста, казва, че днес вече е общоприето: преди Хилберг „самата тема не съществуваше. Нямаше панорамна, общоевропейска представа за случилото се. Именно Хилберг я създаде.“

Във Върмонт Хилберг влиза в ролята на властния европейски интелектуалец: дистанциран и често високомерен учен, който предпочита тъмни, елегантни костюми и почти не показва личната си обвързаност със своите изследвания. В университета го боготворят заради лекциите и книгите му – общо написва и редактира седем тома, посветени на Холокоста. Ричард Шугърман, професор по философия в Университета на Върмонт, който се сближава с Хилберг, ми каза: „Да го наречеш ‚завладяващ лектор‘ просто не е достатъчно. Малко страшничко ли беше да разговаряш с него? Разбира се. Той не беше рециклирана душа – беше оригинал.“

Но отвъд планините на Върмонт постиженията на Хилберг остават до голяма степен неизвестни извън академичните среди. The Destruction of the European Jews почти не се споменава в нашумялата книга на Питър Новик The Holocaust in American Life („Холокостът в американския живот“, 1999), която проследява възникването на общественото съзнание за Холокоста. Според Новик не Хилберг, а процесът срещу Айхман и репортажите на Арент за него „на практика слагат край на петнайсет години почти пълно мълчание“. След процеса, пише Новик, „в американската култура се появи едно отделно нещо, наречено „Холокостът“ – събитие със собствен статут, а не просто подразделение на общото нацистко варварство“.

Хана Арент е родена двайсет години преди Раул Хилберг, през 1906 г., като единствено дете в средностатистическо европейско еврейско семейство. Израства предимно в Кьонигсберг и юдаизмът не е съществена част от всекидневието ѝ; религиозните обреди присъстват минимално, а антисемитските прояви са по-скоро случайна неприятност. Според проницателната биография на Елизабет Йънг-Брюл Hannah Arendt: For the Love of the World („Хана Арент: От любов към света“) Арент е мрачновата млада жена, особено след смъртта на баща си през 1913 г. От рано я привличат книгите, а Гьоте се превръща в основен ориентир на образованието ѝ. Пътят ѝ води към университетите в Марбург и Хайделберг, където изучава философия при Карл Ясперс и Мартин Хайдегер.

Днес Арент обикновено се възприема като политическа теоретичка, необвързана с определена религиозна традиция. Но по време на възхода на нацизма тя се посвещава на ционистки организации, които помагат на евреи да напуснат Европа. Подобно на Хилберг, един арест я кара да осъзнае истинската суровост на нацисткия режим: през 1933 г. е задържана, докато събира документи за ционистка организация. И също като Хилберг насочва страха и гнева си към пасивността на хората около нея. През 1936 г., когато присъства на учредителния конгрес на Световния еврейски конгрес в Женева, пише на бъдещия си съпруг Хайнрих Блюхер: „Полските евреи ще ни запушат устата, както направиха германските евреи преди три години. И накрая всички ще отидем по дяволите.“ Докато планира собственото си бягство от Германия, Арент работи с организации за подпомагане на евреи; през 1941 г. стига до Ню Йорк и скоро започва да пише за няколко еврейски издания. В статия за нюйоркския немскоезичен еврейски вестник Aufbau тя призовава: „Можем да се борим срещу антисемитизма само ако се борим срещу Хитлер с оръжие в ръка.“

След войната активизмът на Арент отслабва, а интелектуалният ѝ интерес все повече се насочва към въпроса как нацистите са успели да осъществят Окончателното решение. Ранно свидетелство за този интерес е рецензията ѝ от 1952 г. в Commentary за книгата на Леон Поляков Bréviaire de la Haine: Le IIIe Reich et les Juifs („Бревиарий на омразата: Третият райх и евреите“), смятана за един от двата по-малки труда за Холокоста, публикувани преди фундаменталното изследване на Хилберг. Арент завършва рецензията, подчертавайки колко малко е писано по темата: „Следователно изследването на нацизма, толкова често омаловажавано днес като ‚просто‘ история, е незаменимо за разбирането ни на проблемите на настоящето и непосредственото бъдеще.“

За Арент отразяването на процеса срещу Айхман е идеалната възможност да изследва тези проблеми, като проникне в психиката на извършителите, които я занимават много повече от жертвите. Както по-късно казва пред Самюъл Графтън, журналист, на когото списание Look през есента на 1963 г. възлага статия за нейния разказ за процеса и разразилия се около него скандал: „Исках да видя със собствените си очи един от главните виновници, такъв, какъвто е от плът и кръв. Когато преди много години описвах тоталитарната система и анализирах тоталитарния манталитет [в изследването си на нацизма и сталинизма Произходът на тоталитаризма], винаги ставаше дума за „тип“, а не за отделни личности.“

Арент прекарва седмици в Йерусалим, наблюдавайки процеса, и си тръгва убедена, че Айхман не е въплъщение на някакво огромно зло, а по-скоро странно жизнерадостен, жалък човек, чийто стремеж към лично издигане идеално се напасва към зъбните колела на тоталитарната машина. В The New Yorker тя критикува израелското обвинение и упреква главния прокурор за желанието му „да съди най-ненормалното чудовище, което светът някога е виждал“. За разлика от обвинението, Арент вижда в Айхман не чудовище, а бюрократ. „Проблемът с Айхман – казва тя – беше тъкмо в това, че толкова много хора приличаха на него и че тези хора не бяха нито извратени, нито садисти, а бяха и все още са ужасно и ужасяващо нормални.“

Често се забравя, че Арент вплита историята на Айхман в много по-общ разказ за Холокоста – съдържанието на Айхман в Йерусалим напомня хронология на събитията – и че именно този по-широк контекст запознава безброй читатели със самата идея за Холокоста. Изглежда, Арент не е работила в архиви с германски документи, а предвид оскъдната литература по темата изборът ѝ на публикувани източници за историческия фон е бил силно ограничен. Но, разбира се, имало е един източник, в който се е намирало всичко: The Destruction of the European Jews.

Архивът на Арент показва, че отношенията ѝ с труда на Хилберг са сложни още преди да започне да пише за Айхман. Когато през август 1961 г. се връща от Йерусалим в Ню Йорк, я очаква писмо от Quadrangle Books с предложение да закупи The Destruction of the European Jews със специална отстъпка. В запазеното в архива ѝ копие президентът на издателството Мелвин Бриск обещава, че книгата на Хилберг представя Айхман в съвсем различна светлина от израелското обвинение в Йерусалим. „Хилберг показва, че Айхман е бил бюрократ, занимаващ се с хиляди подробности, а не главният архитект на всичко.“ Бриск обяснява: „Правим това предложение (валидно само до 30 септември), защото процесът срещу Айхман – който все още продължава, докато пиша това писмо – прави книгата двойно по-важна за разбирането на случилото се и на причините за него.“ На 7 август Арент отговаря, като прилага чек за 14,95 долара.

Търговското предложение на Бриск не е първият досег на Арент с книгата на Хилберг. Две години по-рано Princeton University Press я моли да рецензира ръкописа на The Destruction of the European Jews и тя препоръчва на издателството да не го публикува. В писмо от април 1959 г., запазено в архива ѝ и открито от самия Хилберг, редакторът на Princeton Гордън Хюбъл благодари на Арент за „неоценимата помощ“ и се опитва да разсее евентуалното ѝ чувство за вина заради решението: „След като отхвърлихме този ръкопис – доверява ѝ Хюбъл, – научихме от Хилберг, че разполага с финансова подкрепа от 10 000 долара за публикуването на изследването, така че не смятам, че нашият отказ по някакъв начин ще се окаже фатален за бъдещото му издаване.“ (В крайна сметка дарение от 15 000 долара финансира публикуването на книгата от Quadrangle.)

Оценката на Арент за ръкописа на Хилберг не е запазена сред документите ѝ. Правдоподобно обяснение защо е препоръчала той да не бъде публикуван може да се намери в нейно писмо от 1963 г. до германския издател на Айхман в Йерусалим. Там тя пише, че Хилберг „в продължение на 15 години е работил само с източниците и ако не беше написал една ужасна първа глава, в която почти нищо не разбира от германска история, книгата би била, така да се каже, съвършена. Никой няма да може да пише по тази тема, без да я използва.“ На следващата година Арент повтаря тази оценка в писмо до Карл Ясперс, където казва, че книгата на Хилберг „наистина е отлична, но само защото е обикновен доклад“. В първата глава Хилберг предлага кратка хронология на антисемитизма в Европа, започваща с Римската империя при Константин и завършваща с Холокоста. Тази дълга историческа перспектива влиза в противоречие с твърдото убеждение на Арент, че Холокостът представлява нещо изцяло ново – продукт на модерното общество и тоталитарната система.

Но макар Арент да омаловажава някои от изводите на Хилберг, тя очевидно разбира каква златна мина представлява книгата му. Зависимостта ѝ от него е ясна за Хю Тревър-Ропър, който рецензира Айхман в Йерусалим в Sunday Times две години след като е писал за The Destruction of the European Jews в Commentary. Според Тревър-Ропър, ако се изключи самият процес, „майсторското изследване“ на Хилберг е главният източник на Арент. „Тя признава дълга си – пише Тревър-Ропър, – но пълният му размер може да бъде оценен само от онези, които са прочели и двете книги. Отново и отново се повтарят аргументите, дори самите фрази, сякаш несъзнателно.“ Рецензията на Тревър-Ропър до голяма степен потъва в забрава, както и заключението му, че „зад цялата книга на госпожица Арент действително се извисява огромната сянка на господин Хилберг“.

Въпреки мнението си, че изследването на Хилберг е „обикновен доклад“, на едно място в книгата си Арент все пак признава неговото прозаично съвършенство – показателно, в скоби – когато описва изключително трудната задача пред израелските обвинители на Айхман. „Трябва да се признае, че обвинението се намираше в крайно трудно положение, когато трябваше да се ориентира в този лабиринт от паралелни институции, а това се налагаше всеки път, когато искаше да припише на Айхман някаква конкретна отговорност“, обяснява тя, преди дискретно да добави: „(Ако процесът се провеждаше днес, тази задача би била много по-лесна, тъй като Раул Хилберг в своята The Destruction of the European Jews успя да представи първото ясно описание на тази невероятно сложна машина на унищожението.)“

Подобно на The Destruction of the European Jews, Айхман в Йерусалим е книга преди всичко за извършителите. Когато Арент се съсредоточава върху евреите, вниманието ѝ е насочено не към отделните прояви на героична съпротива или към огромния мащаб на човешкото страдание, а към Judenräte – еврейските съвети в окупираната от нацистите Европа. Това е важен въпрос, който заслужава изследване. Съветите представляват еврейски местни администрации, които осигуряват основни услуги на затворените в гетата евреи и изпълняват нацистките заповеди и разпоредби, включително съставянето на списъци на хората, подлежащи на депортация. За Арент тези съвети поставят огромен морален въпрос. Тя често ги описва като доброволни и користни сътрудници, подпомагали нацистите при осъществяването на Окончателното решение. В пасаж, цитиран безброй пъти оттогава, тя пише: „За един евреин тази роля на еврейските водачи в унищожението на собствения им народ несъмнено е най-мрачната глава в цялата мрачна история.“ Сътрудничеството на еврейските водачи, продължава тя, „е било известно и преди, но сега за пръв път е разкрито във всичките му жалки и отвратителни подробности от Раул Хилберг“.

След това общо признание Арент изпъстря разказа си за Judenräte с цитати от германски документи, взети от книгата на Хилберг и в повечето случаи оставени без посочване на източника. Най-скандалният случай на подобно сляпо заимстване е провокативното ѝ, почти небрежно споменаване на „д-р Лео Бек, главния равин на Берлин, който в очите както на евреите, така и на неевреите е бил ‚еврейският фюрер‘“. Джейкъб Робинсън, който е помощник на главния обвинител по време на Нюрнбергските процеси, написва книга срещу представянето на Айхман от Арент и специално се спира на твърдението за Бек, като посочва вероятния му източник. Според Робинсън източникът „вероятно е Хилберг, който грижливо отбелязва, че изразът „еврейски фюрер“, отнесен към Бек, е случайна забележка на помощника на Айхман Дитер Вислицени; на госпожица Арент остава да припише употребата на този епитет на „евреите и неевреите“ изобщо“.

Несъмнено идеите на Арент за Айхман и неговата „баналност“ са съчките, подготвили огъня. Но материалът, който тя взема от Хилберг за еврейските съвети – по-малко от двайсет от близо тристате страници на книгата ѝ – е онова, което предизвиква пожара. От нейното изложение остава внушението, че докато нацисти като Айхман са просто банални бюрократи, евреите са претърпели морален срив по време на войната, тъй като не са оказали съпротива на тоталитаризма. Anti-Defamation League разпространява писмо, призоваващо местните си структури да я осъдят, Световният еврейски конгрес издава брошура за книгата, а няколко еврейски организации наемат изследователи, които да търсят грешки в нея. Почти всяко еврейско издание в Америка публикува статии срещу възгледите ѝ.

Старият приятел на Арент Гершом Шолем скъсва с нея и в открито писмо поставя под въпрос начина, по който тя представя евреите: „В начина, по който разглеждате въпроса как евреите са реагирали на тези крайни обстоятелства – на които нито един от нас двамата не е бил изложен, – твърде често откривам вместо уравновесена преценка нещо като демагогична воля за преувеличение.“ Шолем би могъл да описва и разказа на Хилберг за еврейските съвети – което не е изненадващо, тъй като именно Хилберг е източникът на Арент.

Всъщност педантичната прецизност на Хилберг в случая с Бек е по-скоро изключение: като цяло той проявява безразличие, понякога дори язвително, към дилемите, пред които са изправени евреите в гетата. На едно място заключава, че „евреите се опитваха да предотвратят катастрофата чрез благоразумно изпълнение на заповедите, а понякога и чрез предварително изпълнение на заповеди, които още не бяха издадени“, като например програмата за принудителен труд, създадена от еврейския съвет във Варшавското гето. Там, където Арент надминава Хилберг, е в езика на моралното осъждане, който стоварва върху някои от еврейските водачи.

Докато отрицателните рецензии за Айхман в Йерусалим се множат, Арент пише на Мери Маккарти: „Може да се каже, че тълпата – интелектуална или каквато и да е – беше успешно мобилизирана.“ В друго писмо, до читател, тя твърди, че е невинен страничен наблюдател, превърнат в изкупителна жертва. Но същевременно разбира, че причината за бурята е използването от нейна страна на материала на Хилберг за Judenräte. „Това, че сега се оказвам в центъра на тази кампания, е почти случайност. От публикуването на книгата на Хилберг насам тези организации непрекъснато се чудят какво да правят“, пише тя в отговор на особено злостна рецензия на Лайънъл Ейбъл в летния брой на Partisan Review от 1963 г.

Арент не е доволна. Тя усеща, че идеите ѝ биват смазани от шумотевицата около Айхман в Йерусалим. И това усещане не е лишено от основание. В черновата на своята статия за Look Самюъл Графтън отбелязва: „Според Viking Press книгата е продадена в едва около 10 000 екземпляра – изключително малък тираж за произведение, за което се говори толкова много. Мнозина от онези, които го обсъждат, не са го чели; в известен смисъл спорът се е откъснал от самата книга и се е превърнал в самостоятелно явление.“ Както обяснява синът на Графтън, историкът Антъни Графтън, в есето „Arendt and Eichmann at the Dinner Table“, Look в крайна сметка се отказва от статията на баща му, защото с разгарянето на скандала Арент става все по-раздразнителна и престава да сътрудничи.

Хилберг също не е доволен. След тринайсет години труд върху книгата си той се оказва засенчен от човек, който е работил върху своята малко повече от две години. „Кой бях аз в края на краищата?“, пита горчиво Хилберг в автобиографията си. „Тя – мислителката, а аз – работникът, написал само един обикновен доклад, макар и такъв, който се оказа незаменим, след като тя го използва.“ Ситуацията проличава ясно от писмо, което Зигфрид Мозес, председател на Съвета на евреите от Германия, изпраща на Арент същата пролет. „Дойдох в Ню Йорк с проект за декларация, която Съветът на евреите от Германия трябваше да публикува. Тя беше насочена срещу изложението в книгата на Хилберг.“ Но, добавя Мозес, „сега защитата на съвета трябва преди всичко да се противопостави на вашите статии“. В автобиографията си Хилберг настойчиво подчертава разликата между собствените си аргументи и тези на Арент. Той отбелязва, че докато нейният анализ на еврейското ръководство е ограничен до Judenräte, в The Destruction of the European Jews той е писал, че евреите имат вековна традиция да се спасяват чрез подчинение на насилствени антисемитски владетели – исторически модел, който се сблъсква с безпрецедентната жестокост на нацистите.

Но както Арент не отдава на Хилберг пълното признание, което му се полага, така и Хилберг не оценява достатъчно собствените ѝ прозрения. Пишейки за Айхман, тя предлага смел нов начин да се опише как обикновени германци са били въвлечени в машината на унищожението – тема, която Хилберг е избягвал. А на по-практическо равнище Арент, въпреки свободното боравене с някои от неговите факти, все пак се превръща в популярен тълкувател на изследванията му и прави видима книга, която лесно е могла да пропадне в някоя академична шахта. По този начин тя допринася и за възхода на изследванията върху Холокоста като самостоятелно поле.

Няма по-добро свидетелство за взаимното оплождане на идеите им от кариерата на Кристофър Браунинг, автор на Ordinary Men: Reserve Police Battalion 101 and the Final Solution in Poland и един от най-уважаваните изследователи на Холокоста в света. Браунинг започва да се интересува от Холокоста в края на 60-те години, когато участва в движението срещу войната във Виетнам. Подобно на много студенти по онова време, той се обръща към Айхман в Йерусалим с надеждата да разбере как държавите се оказват въвлечени в планирането на смърт и разрушение. След като забелязва няколкото препратки на Арент към Хилберг, Браунинг си купува The Destruction of the European Jews. Чете книгата по време на дълго възстановяване от мононуклеоза и тя променя живота му. „Някои хора преживяват религиозно обръщане“, казва Браунинг на възпоменателна церемония за Хилберг; „аз, когато прочетох Хилберг, преживях академично обръщане, което промени живота ми.“ По това време Браунинг работи върху магистърска степен по френска история, но след това решава да посвети дисертацията си на аспект от изследванията на Хилберг. „Хилберг стана видим за мен благодарение на Арент“, каза ми Браунинг. „За повечето хора връзката между тях беше изцяло отрицателна, но за мен тя се оказа напълно положителна.“

Има и още една ирония в тази история: тезата, върху която и Хилберг, и Арент залагат толкова много – за еврейското подчинение по време на войната – днес се смята, включително от техни почитатели, за сляпото петно в творчеството им. Йънг-Брюл пише в биографията си, че познанията на Арент за гетата по време на Холокоста „невинаги са били достатъчно обширни, за да подкрепят обобщенията ѝ“. Амос Илон, в предговора към изданието на Айхман в Йерусалим в Penguin Classics, казва, че Арент е била „непростимо лекомислена“. Хилберг, разбира се, е педантичен изследовател, но пасажите за еврейските съвети в The Destruction of the European Jews звучат съвсем различно от останалата книга. Докато трудът по принцип е гъсто снабден с бележки, тези страници съдържат дълги пасажи от разсъждаваща проза с малко или никакви позовавания. Дали тук Хилберг не се е отдалечил от фактите? Майкъл Маръс, който е писал критично за представянето на Judenräte и от Арент, и от Хилберг, казва, че ако много еврейски историци са грешили „прекалено много в посока на героизма и съпротивата“, то Хилберг е „отишъл твърде далеч в другата посока. Възгледите му за евреите понякога са почти карикатурни.“ Браунинг е съгласен и добавя, че Хилберг е бил твърдоглаво привързан към тези пасажи: „Това беше единствената глава, която никога не би променил. Имаше си една упорита жилка.“

Възможно е Хилберг и Арент да са се вкопчили в тези еретични позиции, защото бягството им от Европа е оставило и двамата с еднакво измъчено отношение към евреите, които са оставили след себе си. И двамата са дълбоко потопени в германско-еврейската култура, която отдавна гледа отвисоко на по-малко култивираните евреи от Източна Европа. Допълнително усложнение е, че именно източноевропейските евреи са избити в несравнимо по-големи мащаби. Критиката на Арент към израелското обвинение на процеса срещу Айхман е примесена с нейното отвращение от онова, което тя възприема като израелска смесица от близкоизточни и източноевропейски евреи. Най-известната ѝ връзка е с Хайдегер, философ и член на нацистката партия, а съпругът ѝ Блюхер е германец неевреин. По сходен начин Хилберг непрестанно критикува еврейски учени, докато щедро възхвалява германски изследователи, които работят върху същия материал.

Но в по-личен и конкретен план творчеството на Хилберг и Арент е белязано от опита им като млади светски евреи, повлияни от ционизма. Ционистката дейност на Арент преди и непосредствено след войната е добре известна. Ционисткото минало на Хилберг, напротив, до голяма степен остава незабелязано. В автобиографията си той почти не говори за връзките си с еврейската общност във Виена. Но най-близкият му приятел от младежките години Ерик Мардер си спомня, че двамата са посещавали ционистко училище във Виена, където ги учели, че евреите трябва да изградят свой собствен дом и да умеят да се защитават. Тези уроци остават за цял живот, казва Мардер, който напуска Виена малко след семейство Хилберг. Той също се озовава в Бруклин и си спомня как двамата с Хилберг, още ученици, вървели пеша към дома и разговаряли за случващото се в Европа. „И двамата смятахме, че в политическо отношение еврейската общност в Европа се е държала зле. Вместо да се бори с нацистите, тя им се беше предала.“

По същото време, когато Хилберг и Мардер водят тези разговори, Арент изразява сходно разочарование от привидното нежелание на евреите да се защитят. По време на войната тя пише поредица от статии за еврейски вестници в Съединените щати, в които призовава евреите да създадат своя армия и да се сражават. Постепенно обаче в текстовете ѝ започва да прозира нарастващото, почти засрамено осъзнаване, че евреите ще приемат гибелта си без съпротива. През 1944 г. в статията „От армия към бригада“ тя говори за „непоносимото унижение на еврейския народ, който чувстваше, че целият свят го е обрекъл на унизителната роля на жертва“.

По-късно и двамата искат да бъдат възприемани като трезви наблюдатели, неопетнени от лична привързаност към материала, който изследват – оттук и позата на Хилберг като безпристрастен учен. „Той нямаше да позволи на някой друг да го определя като жертва или преследван евреин – каза ми Браунинг. – Просто не искаше да влиза в тази роля.“ След публикуването на Айхман в Йерусалим Гершом Шолем пише на Арент, че у нея се забелязва „твърде малко“ от Ahabath Israel – „любов към еврейския народ“. Тя с готовност приема тази оценка: „Аз не ‚обичам‘ евреите, нито ‚вярвам‘ в тях; просто принадлежа към тях като нещо подразбиращо се от само себе си, отвъд всякакъв спор или съмнение.“

Арент е критикувала труда на Хилберг, наричайки го „обикновен доклад“, но когато самата тя е обвинена, че е еврейка, мразеща собствения си народ, използва същото определение като щит. „Моята позиция е, че съм написала доклад и не се занимавам с политика, нито еврейска, нито каквато и да било друга – обяснява тя на Мери Маккарти през септември 1963 г. – С други думи, твърдя, че цялата тази буря е заради факти, а не заради теории или идеи.“ Според нея тя не гледа на евреите по-различно, отколкото на който и да било друг европейски народ.

И все пак е трудно човек да не забележи как младежкият гняв на Хилберг и Арент – израз на все още неоформен ционистки плам – понякога разклаща по-късната им, далеч по-трезва проза. Шолем проницателно улавя нещо дълбоко лично в писането на Арент. „Вашата книга говори единствено за слабостта на еврейската позиция в света – пише ѝ той. – Аз съм напълно готов да призная тази слабост; но вие поставяте такова ударение върху нея, че според мен изложението ви престава да бъде обективно и придобива оттенък на злонамереност.“

При Хилберг подобни оттенъци се долавят, когато описва невинни еврейски семейства, отиващи към смъртта си: „По време на операциите за прочистване на гетата много еврейски семейства не бяха способни да се сражават, не бяха способни да молят, не бяха способни да избягат, но не бяха способни и да отидат до сборния пункт, за да се свърши най-сетне. Те чакаха хайките по домовете си, вцепенени и безпомощни.“ В писането и на двамата се усеща почти физическо желание да се дистанцират от слабите евреи, които според собствената им представа са оставили зад себе си и от които по време на войната са очаквали толкова повече.

Йънг-Брюл казва, че както в живота, така и в мисленето си Арент „заема позицията: аз не съм жертва – аз съм човек, който се съпротивлява“. Но и у външно сдържания и безстрастен Хилберг тази струна на съпротивата започва да трепти понякога. Йехуда Бауер, видният израелски изследовател на Холокоста, си спомня случай от 70-те години, когато двамата с Хилберг изнасят лекция пред студенти в Бостън. Бауер говори за еврейската съпротива срещу нацистите; Хилберг започва отговора си с обичайната сухота, но внезапно избухва. „Разкрещя се на студентите: „Колко от вас имат оръжие вкъщи?“ – спомня си Бауер. – Казах му: „Мислиш, че в Бостън ще дойдат нацисти ли?“ Но той не говореше на студентите – говореше на евреите в Европа. За миг забрави къде се намира.“

Обезкуражена от реакциите срещу Айхман в Йерусалим, Арент до голяма степен престава да пише по еврейски въпроси. Но не престава да критикува еврейския свят, особено когато става дума за справедливостта на държавата Израел, в която е изгубила вяра, и за непоколебимата защита, която американските евреи ѝ оказват. Този политически спор обаче засенчва сложното отношение на Арент към собствената ѝ еврейска идентичност. Струва си да се помни, че първата ѝ книга не е политически трактат, а съпричастна биография на Рахел Фарнхаген, светската германско-еврейска домакиня на прочут литературен салон, която умира с убеждението, че най-големият срам в живота ѝ – това, че е родена еврейка – е бил същевременно и най-големият ѝ дар. По същия начин Арент никога не престава да чувства връзката със собственото си еврейско наследство, но винаги при свои условия. Йънг-Брюл разказва как в по-късните години на Арент „всички с интерес забелязваха, че тя влага много усилия да присъства на Седера с приятелите си и да отбелязва еврейските празници по начин, по който по-рано всъщност не го беше правила“.

В професионално отношение Хилберг поема по различен път след написването на големия си труд. Той остава все така безрезервно отдаден на The Destruction of the European Jews и чак до смъртта си консултира преводачите на новите издания. Работи и по-широко за разпространяването на историческо разбиране за Холокоста. Той е един от ключовите членове на съвета, който ръководи създаването на Мемориалния музей на Холокоста на Съединените щати във Вашингтон, и в писма до останалите членове на съвета редовно предупреждава да не се допуска музеят да се превърне в общностен мемориал на евреите, посветен на образа на евреина-жертва, вместо в музей, който да хвърля светлина върху Холокоста в неговата цялост.

Хилберг, подобно на Арент, остава до голяма степен отчужден от колективния еврейски живот. Продължава да живее във Върмонт, далеч от еврейски средища като Ню Йорк, и два пъти се жени за нееврейки. Избягва синагогата и изпитва видимо удоволствие да заема позиции, които дразнят мнозина евреи. Така например защитава Норман Финкелщайн, остро нападнат заради книгата си The Holocaust Industry („Индустрията на Холокоста“), в която твърди, че американските еврейски институции са експлоатирали паметта за Холокоста, превръщайки я в сантиментална стока за финансова и политическа изгода. Питър Новик определя труда на Финкелщайн като „нахлуване в мрака, което не хвърля никаква светлина“. Хилберг не само хвали „аналитичните способности“ на Финкелщайн, но и подчертава силата му да се противопоставя на установените авторитети. В писма и интервюта Хилберг напада както общността на изследователите на Холокоста в Съединените щати, така и еврейските организации, възникнали с цел да увековечат паметта за него. Онова, за което е предупреждавал съвета на Мемориалния музей на Холокоста, според него се е случило. След като в The Destruction of the European Jews е нарисувал толкова мрачна картина на еврейския срив, Хилберг е потресен от готовността и дори желанието на мнозина американски евреи да се свържат с историята на жертвеността. „Къде е достойнството ни?“, пита той редактор в издателство Knopf през 1988 г.

На лекцията, която изнася няколко месеца преди смъртта си, някой го пита: „Защо не се чувствате част от своята общност?“ Без миг колебание Хилберг отговаря спокойно: „Не се чувствам част от нищо. Не се чувствам част от университета, към който принадлежа от десетилетия. Не се чувствам част от Бърлингтън, където съм прекарал всичките си години от 1956-а насам. Мисля, че някои от нас просто са обречени да бъдат сами.“ Но усещането му, че е човек встрани от всички, прикрива силното вътрешно дърпане между него и собственото му минало. В по-късните си години Хилберг отново се връща към темата за Judenräte, когато решава да редактира подробните дневници на Адам Черняков, председателя на еврейския съвет във Варшавското гето. Работата му върху този том се отличава с много по-нюансирано съчувствие към невъзможното положение, в което са били поставени евреите, и най-вече към тихото, твърдо решение на Черняков в края да се самоубие, вместо да предаде принципите си.

Втората съпруга на Хилберг, Гуендолин Монтгомъри, родена в епископалното вероизповедание, приема юдаизма през 1992 г., дванайсет години след сватбата им. Прави го по свои причини, без подтик от негова страна. Самата тя признава, че е била изненадана, когато скоро след обръщането ѝ Хилберг започва тихо да я придружава в синагогата. Приятелите му също са изненадани да научат, че сред посмъртните му желания е имало молба възпоменателната служба за него да се състои в синагогата в Бърлингтън.

Хилберг не е станал религиозен в традиционния смисъл. Както при Арент, отношението му към юдаизма остава изцяло според собствените му условия. Наследството на еврейската жертвеност го дразни не по-малко, отколкото нея, но това не притъпява уважението му към еврейската съвест. Тук идва неговият ред да заимства от Арент. Малко преди края на войната тя пише любопитна поредица от есета за фигурата на „евреина като парий“, в които посочва Шолем Алейхем, Франц Кафка и Хайнрих Хайне като наследници на най-великата еврейска традиция. „Това е традицията на малцинство евреи, които не са искали да станат парвенюта, а са предпочели положението на „съзнателен парий“ – пише тя. – Всички толкова възхвалявани еврейски качества – „еврейското сърце“, човечността, хуморът, безкористният ум – са качества на пария.“

През 1965 г., две години след появата на Айхман в Йерусалим, Хилберг публикува почти незабелязано есе в списание Midstream, в което описва условията, подтикнали германците към извършването на Холокоста. След това изразява възхищението си от париите на собствения си народ. „Евреите са иконоборци. Те няма да се кланят на идоли – пише той. – Евреите са съвестта на света. Те са бащинските фигури – строги, критични и сурови.“ Към тази тема се връща и в последната си лекция, където обяснява, че въпреки всичките му изрази на презрение неговата преданост е била „към моя народ, независимо дали го иска или не, независимо дали му харесва. Знаете ли, можех да напиша дисертацията си за многостранни договори. Можех да стана голяма клечка. Не. Написах дисертацията, която абсолютно всеки възрастен човек ме съветваше да не пиша.“

Това не е описание на многобройните евреи, които Хилберг непрестанно критикува, а по-скоро идеализирана представа за общността от евреи, към която си въобразява, че принадлежи. Хората, които са били близо до него, са разбирали това. През последните му месеци, когато умира от рак на белите дробове, един от малкото хора, които Хилберг иска да вижда, е Ричард Шугърман. Много години по-рано Шугърман, който е ортодоксален евреин, обикалял университетския кампус с равин и раздавал маца за Пасха. Шугърман си спомня как равинът почтително оставил Хилберг на мира. „Струва ми се, че професор Хилберг има своя собствена авода – казал равинът, – свой собствен начин да служи.“

^[1] Специални военни подразделения за унищожение на евреи в Полша, Украйна и Белорусия, още преди газовите камери.

Източник

Натаниъл Попър е американски журналист и автор, специализиран в областта на финансите и технологиите. Завършил е Харвардския университет. Работил е за The Forward, Los Angeles Times и повече от десетилетие за The New York Times, където отразява Уолстрийт, Силициевата долина и възхода на криптовалутите. Автор е на Digital Gold (2015), история на възникването на биткойн, и The Trolls of Wall Street (2024), посветена на интернет културата и новото поколение индивидуални инвеститори. Понастоящем е редактор в Bloomberg News.