„Всичко около срещата ми с него носи цвета на срама“ – така започва разказът на Сюзан Зонтаг „Поклонение“, публикуван в списание Нюйоркър през 1987 г. Срещата е с германския писател в изгнание Томас Ман, в дома му в Пасифик Палисейдс, Лос Анджелис. Годината, както разказва Зонтаг, е 1947-а; тя е на четиринайсет. Любимият ѝ роман е „Вълшебната планина“, панорамата на Ман за Европа в нейния залез, която по странен начин отразява собствения ѝ живот, най-вече престоя ѝ в санаториум в Аризона, където се е лекувала от астма. Заедно с приятеля си Мерил, също като нея страстен почитател на всичко модерно и дълбокомислено, Зонтаг решава просто да се обади на нобеловия лауреат и да поиска интервю. Намират го в телефонния указател: 1550 San Remo Drive, SM5-4403. За тяхно изумление той се съгласява да ги приеме. Следва неловък, вял разговор. Ман може да предложи само „назидателни формули“. Зонтаг отвръща със „запънати баналности“. Разочарованието е смазващо. „Години по-късно, когато вече бях станала писателка и познавах много други писатели, щях да се науча да бъда по-толерантна към пропастта между човека и творчеството. И все пак дори сега тази среща продължава да ми се струва някак непозволена, нередна... През годините я пазех в тайна, сякаш беше нещо срамно.“

Срам? „Не помня нищо подобно“, каза ми онзи ден Мерил Родин. „По-скоро изпитвах благоговение, почти страхопочитание.“ Приятелят на Зонтаг от детските години е на деветдесет и пет и се радва на отлично здраве, очите му са живи, а внушителните мустаци тип „абажур“ си стоят на мястото. Седяхме в кабинета на Томас Ман Хаус, който днес е собственост на германската държава и функционира като център за творчески престои. За последен път Родин е бил там на 28 декември 1949 г. – действителната дата на посещението. (Нашият прочут отдел за проверка на фактите няма вина; текстът е публикуван като художествена проза, не като мемоар.) Когато „Поклонение“ излиза, Родин се озадачава от някои от волностите, които Зонтаг си е позволила – най-вече от това, че е пропуснала друг техен приятел, Джийн Маръм, който също е бил с тях. Въпреки това Родин намира текста за възхитителен. В края на краищата той е описан като „спокоен, обаятелен, никак не глупав“ – висока похвала по скалата на Зонтаг. Дъщерята на Родин, Джени, която го придружава при завръщането му на San Remo Drive, си спомня гордостта, която е изпитала: „Прочетох го и си казах: ‘Това е татко.’“ Тя попита баща си: „Не те ли беше нарекла ‘Адонис’ или нещо подобно?“ Родин отвърна малко смутено: „‘Мечтата на всяко момиче’.“

Зонтаг полага изненадващо много усилия да осмисли тази на пръв поглед маловажна среща с Ман. Първо я описва в дневника си, в запис, който започва с думите: „Мерил, Джийн и аз разпитвахме Бог тази вечер в шест.“ След това, някъде в началото на петдесетте години, написва леко белетризирания разказ „У Томас Ман“. И дневникът, и разказът се намират в архива на Зонтаг в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Донесох копия от тях и се опитах заедно с Родин да изясня някои несъответствия. И трите версии например твърдят, че посетителите са пристигнали рано и са седели отвън в колата, репетирайки. Колко е продължило това – четиринайсет минути („У Томас Ман“), двайсет и пет минути (дневникът) или два часа („Поклонение“)? Според Родин около половин час звучи правдоподобно. С предпазлива усмивка той добави: „Честно казано, не съм сигурен дали не помня някои неща само защото Сюзан ги е записала.“

От дневника научаваме, че Нико, големият и непокорен пудел на Ман, залаял, когато безстрашните тийнейджъри се приближили към входната врата. Катя Ман, съпругата на писателя, ги посреща и ги въвежда в кабинета. Днес работната стая на Ман вече не изглежда както тогава – повечето книги и мебели се намират в архива „Томас Ман“ в Цюрих, – но в нея все още стои сто четирийсет и шест томното издание на Гьоте, което е било там и през 1949 г. „Имам чувството, че седяхме там“, каза Родин, сочейки мястото, където някога е стоял диван на цветя. „Той беше зад бюрото, а зад него бяха всички книги. Опитвахме се да прочетем заглавията по гърбовете, но бяха твърде далеч.“

От тримата Родин има най-много опит в общуването с внушителни личности. Като бивш детски актьор той вече се е снимал в редица холивудски филми. Именно той поема инициативата да разпитва Ман за възгледите му. В дневника на Зонтаг са записани реплики на писателя за „Вълшебната планина“ („Не ви ли се стори, че е написана с човечност – че в нея има оптимизъм?“), „Доктор Фаустус“ („С единия крак е в шестнайсети век“) и Хелън Лоу-Портър, неговата доблестна преводачка („Моят издател Алфред Нопф изпитва благочестива вяра в способността на госпожа Лоу да ме превежда“). Родин се осмелява да спомене Джеймс Джойс, един от любимите си писатели. Ман признава, че английският му не е достатъчно добър, за да оцени Джойс както трябва. И все пак той „смята, че между Джойс и самия него има сходство – мястото на мита в творчеството им“.

Диалогът, който Зонтаг предава в „Поклонение“, почти не се припокрива с онова, което е записала в дневника си. Родин не е сигурен как е могла да запомни всичко това. Потвърждава обаче, че са говорили за Хемингуей. Зонтаг цитира Ман: „Предполагам, че харесвате Хемингуей. По мое впечатление той е най-представителният американски писател.“ Младежите, сварени неподготвени, промърморват, че никога не са чели Хемингуей. „Е, каза Томас Ман, кои писатели харесвате?“ Те споменават Джойс, Кафка, Толстой, Ромен Ролан и Джек Лондон. Следва най-смешната реплика в целия текст: „Той каза, че сигурно сме много сериозни млади хора.“

Бенджамин Мозър интервюира Родин за „Зонтаг: живот и творчество“, биографията на писателката, която публикува през 2019 г., и накратко очертава произхода му. Но този мил и задълбочен човек заслужава да бъде представен по-подробно. Роден е в Канзас Сити през 1930 г. Майка му и баща му са източноевропейски еврейски имигранти, съответно от Унгария и Беларус. Известно време бащата на Родин свири на цигулка и пее във вариететни представления в Чикаго, а чичо му, Гил Родин, става саксофонист в оркестрите на Бен Полак и Боб Кросби, брат на Бинг. Когато малкият Родин проявява музикален и театрален талант, семейството решава да се премести в Лос Анджелис, за да подпомогне кариерата му.

Гил Родин изпраща племенника си в Reinhardt Workshop, школа за сценични изкуства, ръководена от великия австрийски режисьор емигрант Макс Райнхард, който се е установил в Лос Анджелис. Райнхард е създал омагьосваща екранизация на „Сън в лятна нощ“, в която Оливия де Хавиланд дебютира в киното, а Мики Руни прави пробива си с ролята на Пък, но следващите му проекти не постигат успех и школата едва се задържа на повърхността. Въпреки това Родин процъфтява под добродушното наставничество на Райнхард и съпругата му Хелене Тимиг. Когато през 1941 г. Родин участва във вечер с шекспирови сцени, емигрантският вестник Aufbau възторжено пише, че неговият Пък превъзхожда този на Руни. След смъртта на Райнхард в Ню Йорк през 1943 г. в Лос Анджелис се провежда възпоменателна вечер. Сред ораторите са Ман, де Хавиланд, Едуард Г. Робинсън, Марлене Дитрих и тринайсетгодишният Родин, който рецитира стихотворение в чест на своя учител.

Родин започва да получава роли в холивудски филми. В „Pied Piper“ от 1942 г. играе травмирано нидерландско момче бежанец, а филмът, както се случва, получава положителна оценка в дневника на Ман („gut“). Родин се появява и в „The Song of Bernadette“, „Hail the Conquering Hero“ и в антинацистки продукции като „The Strange Death of Adolf Hitler“ и „The Master Race“. Една от най-запомнящите му се изяви е в късометражния филм на Мервин Лерой „The House I Live In“, призив за толерантност, който излиза през 1945 г. и печели почетен „Оскар“. Франк Синатра играе самия себе си. След като записва „If You Are But a Dream“ в студио, Синатра излиза навън да изпуши една цигара и заварва група момчета да бият еврейско дете. Родин играе един от побойниците. Следва този диалог:

СИНАТРА: Сигурно сте от ония нацистки върколаци, за които чета напоследък.

МОМЧЕ: Господине, вие да не сте откачили?

СИНАТРА: Аз ли? Аз съм американец!

РОДИН: А ние какви сме според вас?

СИНАТРА: Нацисти!

Синатра обяснява на децата как стоят нещата и им изпява заглавната песен на левите радикали Абел Мееропол и Ърл Робинсън: „Децата на площадката / Лицата, които виждам / От всички раси и религии / Това е Америка за мен.“ Синатра я пее добре, но Пол Робсън я пее по-добре.

В края на юношеството си Родин се отказва от актьорството, предпочитайки да се зарови в книги и музика. Негова леля, която живее срещу семейство Зонтаг във Вали, е набелязала Сюзан като достатъчно умна за него приятелка. Двамата споделят не само обсебеността си от всичко модерно – редовно посещават концертите от поредицата Evenings on the Roof, където Стравински е чест гост, – но и влечението към собствения пол. Заедно изследват гей средите на Лос Анджелис, промъквайки се във Flamingo Club в Западен Холивуд и Tropical Village в Санта Моника. В архива на Зонтаг се пази очарователен речник от пет страници с гей жаргон, включващ определения на „bi“, „drag“, „butch“, „daisy chain“, „rim“ и „69“. Веднъж Зонтаг, Родин и Маръм, който е хетеросексуален, но авантюристично настроен, правят опит за нещо, което определят като „оргия“, с неловки и напълно нееротични резултати. Това се случва приблизително по времето на посещението при Ман. Фактът, че самият Ман е писал разкази на хомосексуални теми, придава допълнителна пикантност на срещата. В първия разказ на Зонтаг за посещението се казва, с очарователен евфемизъм: „Бяхме влюбени в Томас Ман, не един в друг.“

В началото на петдесетте години Родин и Зонтаг постепенно се отчуждават, докато и двамата следват в Чикагския университет. (Зонтаг е завършила гимназия едва на петнайсет години, а двамата с Родин посещават Ман, когато се прибират от университета за празниците.) Един от източниците на напрежение е внезапният брак на Зонтаг през 1951 г. с Филип Риф, един от преподавателите ѝ в Чикагския университет. „И двамата доста старателно криехме сексуалността си – каза ми Родин, – и това допълнително изостряше отношенията ни.“ Разбира се, десетилетието е кошмарно време за един хомосексуален човек. Самият Родин се жени през 1961 г. за психоложката Джил Шваб и отглежда четири деца. Поема по академичен път, преподава философия и литература в различни учебни заведения, а известно време ръководи и арт кино в Гранд Рапидс, Мичиган. По-късно се връща в Южна Калифорния и става декан на Weekend College в университета Mount St. Mary’s. За осемдесетия му рожден ден дъщеря му и синовете му наемат Silent Movie Theatre в Лос Анджелис и организират фестивал на Мерил Родин.

През 1990 г., три години след публикуването на „Поклонение“, Родин и Зонтаг се срещат отново в Сан Франциско. Старите различия остават настрана и двамата се разбират добре. Родин обаче ѝ казва, че Маръм е ядосан, задето е бил заличен от картината. Зонтаг твърди, че го е забравила, но изчезването му се обяснява по-убедително с литературни съображения. Замисълът на „Поклонение“ е, че две своенравни американски деца се осмеляват да пристъпят прага на едно свещено убежище на европейската култура. В разказа Родин извършва „немислимото“ телефонно обаждане, докато Зонтаг ужасена бяга от стаята. В действителност се е обадил Маръм и за него това съвсем не е било изстрел в тъмното. Той е роден в Германия и пристига в САЩ с родителите си бежанци през 1939 г. Нещо повече, има връзка със семейство Ман: леля му, психоложката Олга Маръм, е познавала Катя Ман в Мюнхен. По-късно Маръм става асистент-режисьор в Холивуд и работи по „Абсолвентът“, „Бебето на Розмари“ и трийсет и два епизода на „Невероятният Хълк“. Умира през 2021 г.

Потомците на немскоезичната емигрантска общност в Лос Анджелис от трийсетте и четирийсетте години постепенно се разпръсват из целия културен живот на града. Един от тях е кийбордистът и музикален продуцент Джъстин Райнхард, работил по редица класически албуми от ранната история на хип-хопа, сред които и „The Chronic“ на Dr. Dre. Той е правнук на Макс Райнхард и аз го поканих в къщата на Ман, за да се срещне с последния жив сътрудник на Райнхард. Заедно разгледаха предмет, който Родин е получил от Хелене Тимиг осемдесет и три години по-рано: хронометър, или по-точно Gallet Yachting Timer, с който режисьорът е засичал времетраенето на сцените. Той вече не работи, но е красив предмет и странно добре се вписва в призрачната безвременност на кабинета на Ман.

Какъв всъщност е коренът на „срама“, който Зонтаг свързва със срещата си с Ман, ако приемем, че полуфикционалният ѝ разказ отразява действителното ѝ отношение? Дневникът, най-ранното свидетелство, почти не подсказва подобни чувства. Напротив, тя изглежда леко опиянена от цялото преживяване: не само записва думите на Ман, но подробно отбелязва как е бил облечен („бежов костюм, тъмночервена вратовръзка, бели обувки“) и как е говорил („бавно и отчетливо“). Бележка в полето на дневника подсказва, че Ман се е извинил за „незадоволителните си отговори“, като се е оправдал със „слабото владеене на английски“. В горната част на една от страниците обаче стои далеч по-безпощадна присъда: „С баналността си коментарите на автора предават книгата му.“ Тя е написана с различно мастило от останалия текст и изглежда като добавена по-късно.

Непубликуваният разказ „У Томас Ман“ също не изглежда особено смутен от „назидателните формули“ на Ман. Всъщност почти не го цитира; целият текст е посветен на трескавото очакване преди срещата. Но съдържа едно показателно наблюдение за динамиката на самата сцена. Когато пристига в къщата, Зонтаг с неудобство осъзнава, че Ман ги е очаквал. Той е „толкова внимателен, толкова напрегнат“. Тя е предполагала, че великият човек ще бъде подразнен от нахлуването им, но все пак ще им „отдели няколко минути от времето си“. Ще каже: „Да, да, деца, какво искате да знаете?“ Вместо това изглежда, че „и самият той не е съвсем лишен от напрежение“. Катя Ман също е нервна. „Беше ужасно, беше повече от ужасно.“ Ман не успява да изиграе ролята на величествения гений; оказва се един съвсем обикновен човек.

Напълно възможно е Ман да се е тревожил какво мислят за него тези умни тийнейджъри. Споменаването на Джойс може да е събудило страха му, че изостава от предните редици на литературния модернизъм. Всъщност собствената оценка на Зонтаг за Ман скоро започва да спада. През юни 1950 г. тя пише в дневника си: „Със съжаление трябва да кажа, че ‘Вълшебната планина’ започва да ми се разпада по шевовете. Може би все пак не е най-великият роман!“ В по-късните години Зонтаг пренебрежително отмества Ман встрани, отдавайки по-висока почит на Пруст, Кафка и Бекет. В „Против интерпретацията“ тя критикува липсата на първична сила у Ман: „Понякога един писател е толкова смутен пред неприкритата мощ на собственото си изкуство, че вгражда в самото произведение – макар и с известна свенливост, с нотка от добрия вкус на иронията – неговото ясно и недвусмислено тълкуване. Томас Ман е пример за такъв прекалено услужлив автор.“ За мнозина читатели на лабиринтното творчество на Ман тази формулировка ще звучи озадачаващо, но може би в нея отеква поведението му през онзи ден в Пасифик Палисейдс.

Безпокойството на Ман може да е имало и по-дълбоки корени. В собствения му дневник от 28 декември 1949 г. срещата със Зонтаг и останалите е отбелязана набързо: „Следобед интервю с трима чикагски студенти за ‘Вълшебната планина’.“ Други неща го измъчват. „Вчера завърших острото есе ‘По повод на едно списание’ – пише той. – Публикуването му изисква сериозно обмисляне, тъй като би могло да доведе до гибелта ми тук.“ Статията, вдъхновена от швейцарското периодично издание Extempore, е замислена като гръмко заклеймяване на антикомунистическата истерия в духа на „Аз обвинявам“ на Зола. Самият Ман вече е подлаган на нападки заради предполагаеми симпатии към комунизма и склонност да бъде „спътник“ на комунистите. Злостта на атаките му напомня за Германия в годините преди 1933-а. „По повод на едно списание“, вероятно предназначено за Aufbau, оплаква „потресаващия морален упадък“ на Америка, осъжда „фашисткото замъгляване“ в медиите и заклеймява подкрепата за шаха на Иран. Текстът така и не е публикуван. През 1952 г. Ман отново заминава в изгнание и прекарва последните си години в Швейцария. Когато пуделът Нико умира, наследникът му получава името Алджър – на Алджър Хис.

В крайно невероятния случай, че Ман би разкрил пред посетителите си личните си тревоги, щеше ли Зонтаг да има по-добро мнение за него? Не непременно. В „Поклонение“ тя се отнася снизходително към политическата ангажираност на писателя: „В благонамерената Америка на Рузвелт Ман притежаваше авторитета на оракул, който провъзгласяваше абсолютното зло на Хитлерова Германия и предстоящата победа на демокрациите. Емиграцията не беше притъпила нито вкуса, нито таланта му да бъде представителна фигура.“ Самата Зонтаг, напротив, върви към своеобразен еротизиран естетизъм. В „Бележки за ‘камп’“ от 1964 г. гей чувствителността, която е изследвала заедно с Мерил Родин, е възхвалена като „неангажирана, деполитизирана – или поне аполитична“. По-късно тя преразглежда позициите си по отношение на политическото изкуство, но Ман никога не възвръща предишния си блясък в нейния пантеон на великите.

Не е невъзможно да си представим какво би казал Ман, ако му беше представена загадката около срама на Зонтаг. Той отдавна размишлява върху проблема за харизматичния творец, върху скритите опасности на естетическите култове. Темата преминава през тогавашния любим роман на Зонтаг, „Вълшебната планина“, и поглъща изцяло „Доктор Фаустус“, историята на един гений и една обезумяла нация. Ман би могъл да възрази, че в това човек да изглежда скучен и банален има не само морална, но и художествена добродетел. То е предпазна мярка срещу манията. Преклонението пред величието води в най-добрия случай до разочарование, а в най-лошия – до безумието, отприщено от вагнерианския Хитлер. Всяко поклонничество е подозрително: тъкмо по тази причина Ман презира светилището на Вагнер в Байройт. „Само за много младите хора – пише той – възхищението и преклонението са едно и също.“

Източник

Алекс Рос е музикален критик на The New Yorker от 1996 г. насам. Пише главно за класическа музика – от Метрополитън опера до съвременния авангард – както и за литература, история, визуални изкуства, кино и екология. Автор е на книгите The Rest Is Noise, Listen to This и Wagnerism. Носител е на редица отличия, сред които стипендиите „Макартър“ и „Гугенхайм“.