Яел ван дер Вуден е нидерландска писателка от израелски произход (майка ѝ е от българско-румънско потекло), чийто дебютен роман „В нейния дом“ се превърна в едно от големите литературни събития на последните години. Но значението ѝ далеч надхвърля успеха на една необикновено силна книга. Ван дер Вуден пише за Холокоста и неговото наследство от рядко срещана перспектива: интересува я не само паметта на жертвите, но и способността ни да разпознаваме собственото си съучастие. Към това се прибавя лична биография, в която се пресичат еврейска, израелска, нидерландска и колониална памет. Тъкмо тази готовност да мисли едновременно за жертвеност, вина, принадлежност и собственост прави гласа ѝ толкова важен днес.

В началото на дебютния роман на Яел ван дер Вуден „В нейния дом“ има сцена, която сякаш се стича от страницата. Ръцете на главната героиня са изцапани със сока на круша, изядена цяла, и с всеки следващ ред читателят някак започва да усеща собствените си ръце също толкова лепкави.

Когато питам ван дер Вуден за тази сцена, седим една срещу друга в светло и оживено кафене в Бруклин. (Модното заведение в Уилямсбърг е само една от многото спирки по време на краткото ѝ посещение в САЩ от Нидерландия.) По лицето ѝ пробягва дяволита усмивка.

„Да ви кажа ли какво си казах, след като написах тази сцена?“, пита тя и се навежда към мен. „Спрях за миг, после се засмях и си казах: ‚Ах ти, хитра извратенячке‘.“

Съгласявам се, че сцената наистина е малко извратена (но в секси смисъла, не в страшния). Появата на крушата изненадва както читателя, така и стегнатата като пружина, до мозъка на костите си нидерландска героиня на ван дер Вуден, Исабел, чийто живот е поредица от грижливо поддържани навици и строго очертани граници. Но само докато приятелката на брат ѝ, Ева, неочаквано идва да остане при нея.

Убедени сме, че Исабел мрази Ева, шумната и привидно двулична жена, която ѝ е подала плода и се е настанила в дома ѝ неканена. Подозренията на Исабел са и наши до този миг на поглъщане, който ван дер Вуден описва със странно дистанцирана смесица от ужас и еротика. Това е повратната точка в книгата. Изведнъж отвращението се превръща в желание, презрението в копнеж. Читателят разбира, че „В нейния дом“ е точно книгата, която си е мислел, че чете, и съвсем не книгата, която е очаквал.

Тъкмо способността на ван дер Вуден непрекъснато да поддържа това противоречиво напрежение, да води героините си и читателя по съвършено опънато въже, може би обяснява защо Лорън Уайн, редакционен директор в Avid Reader Press, нарича „В нейния дом“ „един от най-уверено написаните дебюти, които съм чела“. Книгата е едновременно готически хорър, чието действие се развива в нидерландската провинция; почти клаустрофобична любовна история между две дълбоко несъвършени жени; размисъл за разселването и последиците от геноцида; и поетична медитация върху онова, което губим, когато отказваме да признаем истините, тлеещи под повърхността на всекидневието ни. И въпреки това романът никога не се разпилява и не губи ход. Сюжетът и героите неизменно се въртят около една-единствена ос: семейната къща на Исабел.

Когато изразявам възхищението си от увереността и смелостта на писането ѝ, ван дер Вуден леко изсумтява. „Когато чуя подобно нещо, се опитвам да разбера какво всъщност означава“, казва тя. „И мисля, че обикновено означава, че [книгата] има много стегнат сюжет.“ Способността си да изгради толкова плътен и убедителен свят авторката приписва на родителите си, и двамата аниматори. В дома, в който израства, първата ѝ среща с разказването на истории е чрез образите. „Преди да започна да чета, много преди да започна да пиша, филмите бяха нещо като lingua franca“, казва тя. Гледала как родителите ѝ превръщат идеите си от сторибордове в завършени филми и отрано научила как се изгражда сюжет пестеливо и точно.

А семейната къща на Исабел, която в тази следвоенна история е едновременно герой, място на действието и алегория? Героините рядко напускат стаите ѝ; Исабел се грижи за нея почти маниакално, а Ева я желае. Дали и тази къща е взета от детството на ван дер Вуден? И да, и не. Тя е създадена по образец на истинска ваканционна къща в южната част на Нидерландия, където писателката някога е отсядала. Само че тогава била тежко болна и красотата на къщата я измъчвала по особен начин, докато тялото ѝ се възстановявало. Тази двойственост, красота редом с физическо неразположение, отразява отношението на ван дер Вуден към Нидерландия, където се премества като дете от Израел.

„Една моя приятелка, нидерландка, прочете книгата и ми каза: „Никога не съм чела някой да пише толкова романтично за нидерландския пейзаж“, разказва ван дер Вуден. Иронията не ѝ убягва. „Когато бях на шестнайсет, мразех това място“, казва тя. „Ненавиждах го. Наистина, наистина го мразех.“

Като тийнейджър ван дер Вуден е тормозена в училище и често остава в периферията на социалните кръгове. Книгите, които чете, са прекалено странни (Четях например Дъглас Адамс. „Пътеводител на галактическия стопаджия“.); нидерландският ѝ не е достатъчно добър; а семейството ѝ е малко прекалено бедно в сравнение със заможните ѝ съученици.

„Родителите ми живееха в покрайнините на града“, казва тя. „Карах колелото си, докато стигнех дотам, където вече нямаше коли. Пред мен имаше само ниви и същия пейзаж, който описва Исабел. Просто си представях, че не съм тук и сега. Правех го години наред. Толкова отчаяно исках да избягам. Мисля, че много от това е влязло в книгата. Романтично е, но е и мъчително.“

По-нататък ван дер Вуден говори за двойствеността, съучастието, неприятните герои и, разбира се, секса във „В нейния дом“.

Интервюираща:
Аз не харесвам Исабел. И въпреки това към края на книгата вече съм на нейна страна. Искам да успее. Искам да разбере. Интересува ме как пишете със съчувствие за герои, които не предизвикват симпатия. Как ги превръщате в пълнокръвни хора, без да ги правите симпатични?

ван дер Вуден:
Нищо не ме изважда по-бързо от една история от усещането, че самият писател всъщност не харесва някой от героите си. Че иска да напише „лош“, примерно зъл човек, и го прави по възможно най-плоския начин. Това веднага ми напомня, че зад всичко стои човек със собствени мнения и мисли, който направлява цялата история.

Усещам ръката на писателя. Илюзията се разпада, нарушава се онзи негласен договор, който сключваш с книгата: „Ще се преструваме, че това е истинско, макар и двамата да знаем, че не е.“ В мига, в който започна да усещам как авторът се промъква в текста, говори ми, изпитва нещо и се опитва да ме убеди в нещо, магията изчезва.

За мен е изключително важно да обичам всеки един от героите си. Дори лошите. Дори най-лошите.

Причината да искам да напиша Исабел по този начин е следната: чела съм страшно много истории, особено за този период и за Холокоста, написани от позицията на жертвата, през призмата на жертвеността и нейното осмисляне. И мисля, че тук има определена опасност: така се създава цял канон, който насърчава хората да се отъждествяват с жертвите, вместо да се опитат да разберат как самите те биха могли да се превърнат в извършители.

Да.

Що се отнася до Исабел, не мисля, че тя е извършител в класическия смисъл. Но исках да създам героиня, която не буди симпатия, която е предубедена, но не защото не знае по-добре. Нали разбирате? Тя има Хендрик [брат ѝ, който е гей], има и Себастиан [неговия партньор от смесен произход], около нея има хора, които би трябвало да са я научили да разбира различието. Но не са. Тя си остава невежа по свой начин. Не исках да ѝ оставя това удобно оправдание. Исках да взема всичко това и да я разпоря по шевовете.

И сте успели.

Беше страшно забавно. Прекарах си чудесно. Исках първо читателят да не я харесва, а после бавно, малко по малко, да започне да открива различните ѝ пластове, да разбира желанията ѝ – колко дълго са били потискани. Към края на втората част вече си казваш: „Не мога да повярвам, че съм на нейна страна, но съм.“

Не искам да прозвучи така, сякаш „В нейния дом“ е някакъв възпитателен роман, но според мен е много по-смислено да имаш героиня, която не е особено добра, която се научава как да бъде добра, а после трябва отново да научава същото в различни области на живота си. За да стигне до края, всичко в нея трябва да се промени. Само не и характерът ѝ.

Мисля, че тъкмо това прави сексуалните сцени още по-силни. Ако се върнем към определението „изключително уверен дебют“, в леглото Исабел ми се струва много по-уверена, отколкото във всяка друга област от живота си.

Представях си я като човек, склонен към обсебване. Щом се съсредоточи върху нещо, му се отдава на триста процента. Независимо дали пере пердетата, поддържа къщата, мие онези съдове всяка година или се грижи за градината. Каквото и да прави, тя го прави докрай, без остатък.

С любовта е същото. Тази абсолютна съсредоточеност, тази обсебеност е неразделна част от характера ѝ. А когато се появява Ева, тя разбива черупката ѝ. Цялата тази съсредоточеност изведнъж се прехвърля върху Ева. През онези дни Исабел вече почти не забелязва къщата.

Точно така исках да я изградя: като човек, способен на пълно обсебване.

Аз възприех обсебеността на Исабел и целеустремеността на Ева като породени от травмата и при двете. Не ставаме непосредствени свидетели на ужасите от миналото им, но сянката им пада върху всяка тяхна среща. Как мислите за травмата, когато пишете за нея?

Аз си го обяснявам така: Исабел е израснала с чувството, че е напълно изоставена. Тя има една обсебваща страст, една-единствена цел в живота и това е къщата. Никой не го разбира. И изведнъж се появява човек, който разбира.

От другата страна е Ева, която през по-голямата част от зрелия си живот се е чувствала невидима, а изведнъж среща човек, който не може да откъсне очи от нея. Отначало тази обсебеност е нещо ужасно, но когато се превръща в желание, в любов, начинът, по който Исабел я вижда, съвпада съвършено с онова, за което Ева е копняла през цялото време. С онова, от което до голяма степен е породена и травмата ѝ: самотата и невидимостта. Те се допълват по начин, станал възможен тъкмо благодарение на травмите им. И си мисля: слава Богу, че са се намерили.

Разселването е една от големите теми в книгата. А днес е невъзможно да говорим за разселване, без да мислим и за случващото се в Палестина. Как според вас книгата се отнася към това? Мисля най-вече за усещането за онова, което остава след хората – следите от един живот, които другите не забелязват.

Тъкмо за това е тази история. За разселването и за начина, по който мислим за собствеността. Това, че обичаме едно място, не означава, че то ни принадлежи. Най-много се страхувам някой да прочете книгата и да си каже: „Наивната Яел си въобразява, че всички можем да живеем в една къща и че в крайна сметка любовта ще ни спаси.“ Знам, че не е толкова просто. Знам, че не е така. Но за тези героини исках точно това.

Защото това е и моята история. Историята на мястото, от което идвам [майката на ван дер Вуден е израелска гражданка, а баща ѝ е нидерландец]. Това са две истории на разселване, които по един или друг начин съм преживяла и които същевременно нося в собствената си семейна история. А историята на Исабел е история и за това как човек се изправя пред собственото си съучастие. Аз самата нося в себе си двата края на този спектър: от едната страна съучастието, от другата – историята на жертвеността. И двете са част от мен. А тук дори не броя нидерландската си баба, която е родена в Индонезия и е била част от колониалната система.

Всичко това е в мен. И всичко това е в тази книга.

Източник

Никол Янг е американска писателка и журналистка, чиито текстове са публикувани в ZORA и Bitch Magazine. Пише за расата, чернокожата женска идентичност, политиката и детската литература. Живее във Филаделфия.