Паметта през 70-те

След влизането на тримата в затвора около историята видимо се мълчи. Нито колективното им порицание, нито натискът за разкаяние, нито изключването от Комсомола са повод за някаква гордост. За първите месеци и години Гавраил Лазов си спомня: „Стагнация беше. Стагнация беше. Някак си общото становище беше да спасим хората да не пострадат“. Не е за гордост и преподавателското съучастие в организацията на тази инквизиция, в което изпъква ролята на партийния секретар Илчо Димитров. През следващите две десетилетия на него му предстои шеметна кариера и колаборация с ДС. Предложението за изключване на Тримата от университета пък, макар и дошло видимо извън него, е официализирано с решение на Деканския съвет, в което участва проф., по-сетне акад. Димитър Ангелов. Изключването също става факт с ректорска заповед на акад. Пантелей Зарев. Още по-малко повод за гордост е използването на лични връзки и познанства в коридорите на властта за „спасяване“ на част от студентите, тези, които са само „наши деца, от наши семейства“.

Налице е видимо желание споменът за случилото се да бъде изтласкан. Настъпва неловко мълчание и опит за забравяне на протеклите събития между октомври 1968 и януари 1969 г. Тримата видимо живеят с болката, че са останали сами. Колегите им от своя страна пък с неудобството, че са направени съучастници в една инквизиция и вършат неща, в които изобщо не са убедени. Ето защо като цяло през 70-те години на миналия век за историята на практика не се говори много. Една от първокурсничките по това време си спомня: „За Едуард Генов чухме съвсем смътно, за другите двама – нищо“. Тогавашният студент по история от първи курс Димитър Димитров разказва: „Въпросът за репресираните колеги историци обаче така и заглъхна в тоталитарния мрак. Чак след 1990 г., когато Александър Димитров проговори, разбрахме цялата истина. Съзнавам, че е могло да се поинтересувам повече за тази трагедия на колегите, но тогава толкова ми е бил акълът, както се казва“. И все пак, макар и твърде рядко, с отдалечаването на събитията назад във времето, някои, които са държали по време на следствието да нямат нищо общо с групата на Еди, Сашо и Вальо, както и с позивите, започват да се представят като част от нея. Неслучайно отново студентка от специалност „История“, Румянка Раденски, свидетелства как „един от „защитените“ доста по-късно се пишеше участник в организацията им“.

Много говори за зависимостта между политическата ситуация, паметта и публичното конструиране на биографии един документ от 4 юли 1980 г. В свое писмо „Възражение“ до първия секретар на Университетския комитет на БКП състудентът на Тримата и тогавашен член на комсомолското бюро на курса Георги Бакалов (вече преподавател в Историческия факултет на Софийския университет) оспорва решение на същия комитет от началото на следващата учебна година да бъде освободен от длъжност поради „произходът и миналото на моето семейство“. Редовният асистент в катедрата по „История на Византия и бал-канските народи“ възразява срещу сведенията, пристигнали от родния му град Гоце Делчев. Той отрича членуването във ВМРО и дори някакво съчувствие към организацията и Иван Михайлов от страна на баща му. Изтъква още учителската му дейност сред „помохамеданчените българи“ и как „не се е месил в „македонските работи“ и нямал противокомунистически прояви“. Стигайки до студентските си години, Г. Бакалов пише в писмото си и следното: „По време на следването си бях комсомолски секретар на курса и винаги и с готовност съм се включвал в обществено-политическата дейност на колектива. По време на чехските събития взех активно участие в публичното разобличаване на някои колеги от курса с доказани антиправителствени прояви“. Както е видно, и през 1980 г. случилото се от септември 1968 г. до началото на 1969 г. не може да бъде помнено и изговорено по начин, различен от онзи разказ, който е изработен при протичащите събития и е угоден на режима, правейки курса и студентите съучастници в репресията. Като запознат обаче с документацията не бих могъл да твърдя, че самият Бакалов има някакво „активно участие в публичното разобличаване“, което с нещо да надхвърля стореното от мнозинството колеги.

Всъщност натискът на властите и органите на ДС и през това десетилетие продължава и неговото въздействие може да е все така смазващо. През март 1970 г. Александър Димитров излиза от затвора поради изтърпяване на наказанието. След малко повече от година продължава да е под наблюдение. През септември 1971 г. е въдворен принудително в село Овча могила, Свищовско. На въпрос към органите на ДС защо това се налага, му отговарят: „Ти ще ни кажеш!“. Ако се вярва на документите на ДС от Комисията по досиетата, там получаваме следния отговор: „След излизане от затвора не се е занимавал с обществено-полезен труд. Пред агент на ДС е правил вражески изказвания. Занимавал се е с писане на нова история на България, в която е изопачавал съществуващата действителност. За това е изселен от София за срок от 3 години.“

Въдворен в село Овча могила, Сашо работи на бетонобъркачка. Докато е тук, той се запознава със студентката по икономика Жени, която е на бригада. Ала тъй като използва всяко свободно време да чете било в библиотеката на селското читалище, било отскачайки набързо до близкия Свищов, там за втори път среща в библиотеката на града и студентката Жени. На 24 май 1973 г. двамата сключват граждански брак. Въдворяването му продължава до началото на 1974 г., след което двамата заминават за София.

Дните след завръщането от Овча могила в столицата са особено трудни и потискащи за младото семейство. Живеят в постоянно безпаричие. Сашо прави кабърчета, а известно време е и ВиК инкасатор. Ситуацията става още по-тежка, когато на 25 август 1974 г. се ражда дъщеря им Александра. Като цяло Александър е много подозрителен при всички срещи с приятели и познати, като старателно се стреми да избягва и ограничи максимално всякакви контакти, тъй като е наясно, че донос е в основата на изселването му през 1971 г. в Овча могила.

Междувременно в Народната библиотека среща след време Валентин Радев. И сега продължава да е особено подозрителен. Заедно с това има огромно желание да възстанови студентските си права, тъй като обича историята и етнографията, с които продължава да се занимава и вън от университета.

В тази ситуация към него се насочват органите на ДС. На 18 февруари 1975 г., след два предварителни разговора, Ал. Димитров е вербуван за агент, както се споменава в документите, „на базата на зависимост“. След около половин година службите забелязват настъпването на видима и рязка промяна. Започва да не се явява на насрочени срещи и не изпълнява поставените му задачи. Органите са особено недоволни, че се оправдава с липса на време поради търсене на работа и семейни причини. Иска от тях да му съдействат да си намери удовлетворителна работа, която да е свързана с история, както и да възстанови студентското си състояние.

Като се има предвид, че тези опити са най-отчетливи във връзка с новата учебна 1975 – 1976 г., това обяснява както няколкомесечното му кратко сътрудничество на цената на възстановяване на студентските права, така и бързото му и решително оттегляне. Ал. Димитров дори изказва открито недоволство, че продължават да го следят. На две контролни срещи твърдо настоява, че не желае повече да сътрудничи под никаква форма. Според органите на ДС „страда от мания за преследване“. На 4 октомври 1977 г. Ал. Димитров преустановява сътрудничеството си, след като реално то е спряло още преди година и два месеца и продължило всичко шест месеци на 1975 г., четири месеца след раждане на дъщеря му.

Паметта през 80-те

В хода на годините и преподавателското тяло видимо си дава сметка, че е останало пасивно или се е превърнало в съучастник на властта в инквизицията над Тримата. Изтласквайки от паметта най-неприятната част от събитията и без да проследи съдбата на тримата осъдени студенти, то се опитва да представи случилото се едновременно като нещо по-мащабно, но и по-безобидно. Това най-ясно личи в спомените на имащия, и то неслучайно, слава на дисидент Николай Генчев. Те са писани в годините 1984 – 1985 г. и в голяма степен отразяват мисленето му именно в този период. В написаното тогава от Н. Генчев един реално случил се студентски протест, измил срама на бездействащата и смазала Чехословакия България, е превърнат в обикновена „милиционерска провокация“, с напълно голословни допускания на мастития историк, които не се потвърждават днес от никаква архивна документация. За това видимо целенасочено подвеждане на бъдещия читател има и конкретна причина. В паметта на Генчев остава единствено как се е действало с връзки за описаното по-горе спасяване на „наши деца, от наши семейства“, както и на колегата му от катедрата по „Нова и най-нова обща история“ Христо Несторов. Затова и споменът му се пречупва през темите за „активните борци“ и вътрешноколегиалните напрежения в историческата гилдия.

Твърде неубедително звучи цялата му история за някаква нелегална студентска организация със стотина участници, повечето деца на „отговорни другари“. Както и оставането на седем човека накрая. Най-малкото тя е обидна за Тримата, създали наистина координация помежду си и протестирали реално с позиви. Най-неприятното в случая е, че университетският преподавател подценява свършеното от тримата младежи, а с историята за „милиционерска провокация“ просто опошлява реалното гражданско поведение на трима млади българи през късното лято и есента на 1968 г., с което нацията може и трябва единствено да се гордее. Особено дразнещо е видимото нежелание на историка Генчев, и след толкова години, да прояви усилие и да разбере какво реално се е случило. Според спомените му Едуард е единственият осъден, а всички други студенти били останали в университета, което не отговаря на никакви лесно проверими факти.

Видяхме по-горе, че още през 70-те години, след неловкото мълчание и опити за забравяне на случилото се, в хода на времето и след разнасянето на тъмните облаци, посветените донякъде в тогавашните реални действия на Тримата започват да си приписват ролята на изтъкнати участници, че дори и на организатори. За разлика от времето между октомври 1968 и януари 1969 г., започва да се разширява и кръгът на онези, които се представят за съпричастни към позивите и протеста. Тези нагласи, изглежда, се задълбочават още повече през 80-те години, когато наближава и 20-годишнината от инвазията на Варшавския договор и смазването на реформите тогава. А и очертаването на Горбачовата политика на „гласност“ и „перестройка“ създава през втората половина на 80-те, и особено след началото на 1987 г., една по-различна и по-благоприятна атмосфера за това. Студентка от това време си спомня за разказите на вече младите преподаватели в Историческия факултет (през 1972 г. бившият Философско-исторически факултет се разделя на Философски и Исторически) на Софийския университет от курса на Едуард, Александър и Валентин. Павлина Йосифова свидетелства: „…когато перестройката взе сила и поне на маса започна да се говори повече, ние вече си пишехме дипломните работи и с нас вече много преподаватели говореха като с тези, които ще разказват за тях. За пръв път съм чула името на Едуард Генов (може би защото е запомнящо се или защото е бил най-ярък) в такъв разказ на ,, седянка“ с всички тях от курса – нашите научни ръководители. И те именно оставиха у нас впечатлението, че едва ли не половината курс е демонстрирал. Помня дори, че някой от нас, дипломантите, попита що за характери са били тези тримата и къде са сега. Изместиха темата“. Както е видно, разказите на съкурсниците започват да се приплъзват решително от такива за не- замесеност и дистанцираност спрямо Тримата (характерни за времето на досъдебното производство и свидетелските показания по-късно в съдебната зала) към нещо, което е свършено със сякаш активното участие на голяма част от курса. Вече се говори за Едуард и другите, но не като останали сами. Създава се впечатление, че е участвал, по думите на свидетелстващата П. Йосифова, „едва ли не половината курс“. Доминиращо е вече спомнянето, при което това се е случило „в нашия курс“. И имена, които въобще не се появяват в днешната архивна документация, стават едни от участниците. По-конкретните опасни въпроси за тримата и тяхната тогавашна съдба (т.е. към средата и втората половина на 80-те години) обаче най-често водят до преднамерена смяна на темата. Отново за 80-те студентката П. Йосифова свидетелства: „Аз си спомням Еди, когато го освободиха. Той дойде на една среща във факултета. Никога няма да забравя лицето и израза му. Единственото лице, което съм видяла лично и асоциирам с благороден мъченик“.

Спомняйки си за дейността на неформалните организации в България през периода 1987 – 1989 г., философът Деян Кюранов споменава как напразно търси в тези години среща с известния със своето дисидентство и дълго прекарани години в затвора Едуард Генов. Някъде към края на 1988 г. сам Желю Желев му го поставя като задача. И двамата тогава били с идеята, че Едуард е съден за протест против нахлуването в Чехословакия през 1968 г. „Аз започнах – свидетелства Кюранов – ,, антуражно“ да разпитвам за Генов – никой нищо не знаеше, и след около месец се отказах от тия търсения – имаше какво друго да се прави! И може би месец по-късно случайно научих, че Едуард Генов „отдавна“ бил в чужбина.“

Буквално нищичко обаче не било известно в техните среди за наличието на другите двама. И досега Д. Кюранов се чуди, ако той самият не е бил запознат като по-късно пристигнал в университета, как поне Желев не е знаел за Тримата. Споменатите по-горе мемоари на Н. Генчев, писани в периода 1984 – 85 г., дават едно възможно обяснение. Бъдещият президент на България може все пак да е бил запознат с тяхното съдържание още като таен ръкопис. Ала дори и да не ги е чел никога, със сигурност разказаната там от Генчев версия за случилото се през 1968 г. в тогавашния Философско-исторически факултет или подобна на нея е съпътствала през годините приятелския кръг на Генчев и дава обяснение за възможните сериозни липси в паметта.