В изказване в популярно телевизионно предаване през 1990 г., скоро след падането на предишния режим, дългогодишният дисидент и доайен на българската историческа наука, бившият декан на Историческия факултет на Софийския университет Николай Генчев настоя да се постави „българският национален интерес“ „над всичко“. Генчев изрази съжаление, че „българският национален проблем напоследък се явява предимно като турски проблем“. Раздразнен, той добави, че според него се говори „само за турците … [въпреки факта, че в тази страна живеят само] един милион [турци]“. Последваха апокалиптични прогнози, че Югославия искала Пиринска (или Българска) Македония, Румъния копнеела за Добруджа (която е разделена между България и Румъния), турците претендирали за отделяне и поради това оставали само „твърдите гърди на Балканите“.
През лятото на 2007 г. Софийският общински съвет взе решение за изграждане на паметник на сръбския княз Михайло в българската столица. Възмутен, историкът Иван Илчев, по това време декан на Историческия факултет на Софийския университет и бъдещ ректор на същото учебно заведение, сподели неодобрението си пред известен български вестник:
Във всеки случай, ако членовете на общинския съвет наистина пристъпят към откриването на такъв паметник на княз Михаил в София, ще призова студентите от Историческия факултет, членовете на клубовете „Сухранително-българско“, „Памет“, ВМРО и членовете на клубовете за история на Македония да присъстват на „тържеството“ и да изразят своето отношение към такова скудоумно и конформистко решение, взето зад гърба на софийските избиратели.
Подобни изказвания на високопоставени и административно влиятелни български историци онагледяват проблемите на българската историческа професия в годините на посткомунистическия преход. Виждаме доминиращия национализъм, идеята, че България е заобиколена само от врагове, откритата враждебност към турците, живеещи в България, и към Сърбия, както и желанието да се реабилитира сакралната тема „Македония“ като същностно българска.
По-нататък ще се огранича до дебати, свързани с българската история, и в повечето случаи ще наблегна само на публикации на професионални историци. Като цяло няма да отделям място на публикациите на български историци, работещи в чужбина. Освен това акцентът ще бъде поставен върху съвременната българска история.
Важно е да се подчертае, че в началото на 1990-те години историците несъмнено получиха нови свободи. Те обаче трябваше да се справят и с ниското заплащане, намаленото финансиране и рязкото намаляване на броя на докторантурите и стипендиите. В резултат на това преобладаващата част от студентите в България се насочиха към кариери, свързани с икономиката и правото. Историческото образование остана инертно, старомодно, застояло и затворено за методологическите иновации от другите социални и хуманитарни науки. По-голямата част от историческата гилдия остана незапозната с дейността на историците в чужбина. От друга страна, конкурсът за длъжности в чужбина в Министерството на образованието и науката стана по-открит и възможностите за пътуване на млади историци в чужбина нараснаха. В резултат на тези развития, както и на разпространението на интернет в началото на века, младите учени получиха по-голям достъп до международната научна дейност. Въпреки това първоначалното маргинализиране на историческата наука беше последвано от появата на квазиисторически националистически телевизионни програми, които определиха начина на разпространение на историческото знание през новия век и промениха подхода и ценностите на историците, участвали в тяхното създаване.
Посткомунистически теми на прехода
Съществуването на фашизма в България в периода между двете световни войни непрекъснато придобива популярност от 80-те години насам. В периода между края на Втората световна война и преломната 1989 г. режимът легитимира своето управление, като се определяше чрез съпротивата си срещу онова, което описваше като „фашистки“ или „монархо-фашистки“ стар режим. Гледната точка на следвоенната комунистическа партия – че фашизмът е бил управляваща система или преобладаваща идеология в България – беше категорично отхвърлена. Повечето нови интерпретации говореха за личния режим на монарха цар Борис III като за авторитарен, но не и „фашистки“ или тоталитарен. Повечето историци подчертаваха, че докато междувоенният режим в България е бил монархически и авторитарен, фашистките организации са били в опозиция и са били принудени да се съобразяват с него, а не са могли да наложат собствена диктатура на нацията.
Друга важна историографска преоценка е свързана с позицията на България като съюзник на нацистите по време на Втората световна война и партизанската съпротива, водена от комунистическата партия. В посткомунистическите условия липсата на германска окупация е спорен момент, тъй като комунистическата партия е използвала термина „окупация“ през 1941-4 г., за да насърчи по-силна съпротива. И все пак, поради статута си на неокупирана страна, съпротивата в България наистина е по-слаба, отколкото в Югославия или Гърция. По същата причина борбата на партизаните започва да се разглежда просто като насочена срещу собствените им държавни власти и тяхната прогерманска политика, макар и вдъхновена от чужда държава в лицето на СССР. Но историците, близки до Българската комунистическа партия (БКП) и нейната наследница Българската социалистическа партия (БСП), все още твърдят, че борбата в България е била насочена срещу международния фашизъм и неговите съюзници.
В посткомунистическия период темата за „спасяването на българските евреи“ през март 1943 г., която вече е в ход от края на 1960-те години, се експлоатираше по-силно както във външен, така и във вътрешен план, за да се нормализира образът на режима преди 1944 г. Но ако по времето на комунизма заслугите бяха отдавани на пролетариата, БКП и лично на диктатора Тодор Живков, то след 1989 г. новите герои станаха цар Борис III, българските политици, Българската православна църква и гражданското общество. Темата за „спасението“ бързо се превърна в национална идеология за разкрасяване на рекорда на България за толерантност, докато в същото време се мълчи за депортацията на евреите от окупираните територии на Егейска Тракия, Вардарска Македония и Пирот, която е организирана и извършена от българските власти по настояване на нацистка Германия.
Колкото и десетилетия наред превратът на 9 септември 1944 г. да е основополагащ мит за комунистическия режим в България, в посткомунистическите условия нямаше как датата да не се превърне в център на важни символни борби и радикални историографски преоценки. В доминиращата дотогава интерпретация, макар и да се подчертаваше силата и решаващата помощ на Съветската армия (тя дори влезе в българската комунистическа конституция от 1971 г.), все пак се твърдеше, че е имало вътрешни сили, въоръжена партизанска война, военен преврат, който в съчетание с народното въстание е довел до свалянето на „монархо-фашистката диктатура“. Неслучайно в радикалната посткомунистическа преоценка се набляга на завземането на властта чрез военен преврат, което става възможно едва след като Съветският съюз навлиза в България на 8 септември 1944 г. Дори историците, свързани с бившата управляваща номенклатура, не успяват да скрият огромното влияние на външни фактори върху хода на българската история в края на войната.
Междувременно, ако преоценката на 9 септември е свързана с дебати за фашизма в България и характера на военновременното правителство, то комунистическите репресии след тази дата са абсолютно табу в продължение на повече от четири десетилетия. Въпреки това бързо се стигна до своеобразен консенсус, че така нареченият Народен съд, създаден през септември 1944 г., за да отсъжда за военна вина, е пародия на законност. Прокурорите са подбрани по политически причини, а съдебните заседания са режисирани от комунистическите лидери. Произнесените присъди са политически мотивирани, прекомерно строги и много от осъдените всъщност са невинни. От 10 919 души, изправени пред съдебната зала, 2618 са осъдени на смърт (1046 от тях са екзекутирани). Дори историци, близки до БКП, дават негативни оценки на тези съдебни процедури. Нещо повече, почти две десетилетия и половина след промените от 1989 г. либералните български историци установяват, че в края на септември и началото на октомври 1944 г. е извършена най-голямата единична вълна от политически мотивирани убийства в съвременната българска история.
Комунистическият период, архивната революция и търсенето на нови изследователски полета
С отварянето на архивите след 1989 г. историците вече можеха да се заемат с доскоро забранени теми от комунистическия период. От особена важност беше фактът, че учените получиха достъп до документите на управляващата БКП, включително и до най-високите ѝ етажи. Това помогна да се разкрият механизмите, използвани от БКП за проникване и контрол в училищата, университетите и Българската академия на науките; насилствената колективизация на земеделските земи; номенклатурата; усилията на политическата полиция (ДС) да контролира църквата; външният дълг на страната; провежданите икономически реформи и редица други теми. Авторите се опитаха да обяснят и как се изгражда тоталитарен режим в епохата на „народната демокрация“. В този период комунистическата партия постига тотален контрол от есента на 1947 г. до лятото на 1953 г., когато след смъртта на Сталин настъпва известно смекчаване. Според тези историци от началото на 1960-те години се наблюдава постепенно връщане към сравнително по-мек авторитарен модел, въпреки че тоталното господство на комунистическата партия се запазва. Историците, работещи в тази област, обикновено са най-заинтересовани да опишат как постепенната еволюция на режима от свиреп тоталитаризъм в началото до форма на потребителски социализъм, подобен на унгарския „гулаш-социализъм“, води до обща корупция на обществото.
След 1989 г. в историографията на комунистическия период се появи второ интерпретативно направление. Голямата промяна от 9 септември 1944 г. беше релативизирана, като историците проследиха приемствеността, която съществуваше през тази цезура. Тези учени описват как политиката на модернизация, която дава резултати въпреки политическото насилие, свързва двете епохи. Въпреки че признават липсата на демокрация и либерални свободи, тези автори подчертават социалните ползи от държавния социализъм. Въпреки това дори левите историци не можеха да скрият неудобни факти като постоянния търговски дефицит; нередовните доставки на стоки от първа необходимост; проблемите с жилищата, транспорта, търговията и телефоните в големите градове – явления, които все повече се забравят в развитите страни.
Докато пазачите на историческата гилдия оставаха вкопчени в предишните ортодоксии и относително откъснати от международната наука, отварянето на страната след 1989 г. донесе по-големи възможности за младите българи да получат магистърски и докторски степени от чуждестранни университети и този фактор, съчетан с новите възможности, предоставени от интернет, засили международния обмен. Пренасищането с традиционни и конвенционални теми, свързани с политическото минало на страната, неминуемо доведе до появата на нови тематични полета през тези десетилетия. Появиха се забележителни трудове в областта на културната и градската история, разглеждащи теми като рекламата и практиката на четенето, докато религията отново се превърна в тема, с особен акцент върху отношенията между християнството и исляма.
През първото десетилетие на новия век диверсификацията на полето продължи с бързи темпове, като включи изследвания, посветени на жените и пола, както и социална история, която достига до 70-те години на XIX в. Близостта на комунистическия период даваше възможност да се развие както автобиографията, така и устната история, доколкото все още има хора, които помнят комунистическите години. Тези нови и обещаващи направления привлякоха и някои млади историци, които се съсредоточиха върху теми като градска история, история на туризма, предприемаческа култура и манталитет, дисциплина на всекидневието и хабитус, история на музиката като част от културата, история на престъпността и др. През последните десет-петнадесет години всички тези усилия промениха самата представа за историческия занаят сред специалистите и широката общественост. За съжаление, с малък брой изключения, сферата на строго политическата история се оказа до голяма степен резистентна към методологическите иновации.
Всъщност повечето от тези нови подходи не атакуваха националния разказ и съществуващата преди това парадигма. Един главен разказ за „История на България“ беше поддържан от основните историци и политици националисти. В него се описваше как през девети и десети век е създаден хомогенен български етнос, който оцелява през османското владичество и през периода на „Българското възраждане“ през осемнадесети и деветнадесети век формира основата на модерната и съвременна българска нация. Този разказ е преобладаващ и се разпространява в образователната система и медиите. Неслучайно преди почти две десетилетия Улф Брунбауер изрази загрижеността си, че ориентацията на иновативните историци към маргинален житейски опит може да остави важни въпроси на историческата наука да бъдат решавани от ретроградни историци по конвенционален начин.
Отвъд нацията, отвъд лявото и дясното
Въпреки това през последните десет и повече години националният разказ, макар и смятан за свещен в основните исторически институции, беше оспорен от редица историци, чиито нови подходи излязоха и отвъд посткомунистическото противоречие ляво-дясно. Като се имат предвид преобладаващите нагласи в историческата гилдия, това не беше лесна задача. През 2008 г. Пламен Митев, заместник-декан и бъдещ декан на Историческия факултет на Софийския университет, даде интервю за крайно националистическия и антисемитски вестник „Атака“ (по името на крайнодясна политическа партия, вече представена в парламента). Раздразнен от тогавашните либерални и космополитни тенденции и напълно в унисон с параисторическите тенденции в публичното пространство, той изтъкна как задачата на историка е да подчертава и популяризира сред обществото приноса и постиженията на „българската цивилизация“. За изпълнението на тази задача за историците националисти е особено важно да обърнат внимание на „Българското възраждане“ като период, в който узрява българският книжовен език и набира скорост борбата за църковна независимост и политическо отделяне от османската власт. И все пак подобна инструментализирана история провокира противоположни изследвания, които, наред с другото, изтъкват значението на контекста на османските реформи, поставят под съмнение самото съществуване на канонична единна „национална история“ и поставят под въпрос влиятелната теза, че участието на България в Първата световна война е било усилие, насочено единствено към „национално обединение“.
Появата на тези нови тенденции улесни и изказването на истината за политиката на асимилация спрямо българските мюсюлмани и турци в периода от началото на 60-те до края на 80-те години на ХХ век. Тази политика, цинично наречена „възродителен процес“, която беше подкрепяна от някои от водещите фигури в историческата професия, включваше насилствена смяна на имената на гражданите мюсюлмани, забрана на носенето на мюсюлманско облекло и репресиране на употребата на турски език. Въпреки това продължават опитите за прикриване, извиняване и дори измисляне на някакъв вид „съпротива и несъгласие“ сред българската интелигенция и изтъкнати учени срещу смяната на имената на турците в България.
Но има и реални опити за осветяване на тази част от най-близкото минало: Р. Аврамов например публикува огромна и добре подкрепена монография, посветена на икономическите аспекти на тази политика. Той не се поколеба да нарече случващото се „престъпен акт на българската държава срещу част от собствените ѝ граждани“. Отговорността на историческата наука и образование за случилото се беше анализирана от мен в два текста, които проследяват изграждането на протоидеологията на политиката на асимилация на мюсюлманите и турците в България и участието на историците в нейното практическо осъществяване.
Що се отнася до излизането извън националната рамка, не може да се избяга от българо-македонския исторически спор, който вече се превърна в предмет на последните дейности на Европейския съюз. Понастоящем огромното мнозинство от населението в Република Северна Македония се чувства като етнически македонци и вярва в своята вековна отделеност и уникалност от българите. Напротив, в цяла България огромното мнозинство от населението с потомци дошли от Македония, се смята за българи, какъвто е случаят и с живеещите в българска Пиринска Македония. Тези групи от двете страни на границата илюстрират успешните усилия на властите в Скопие и София за изграждане на нацията през последните десетилетия.
В действителност обаче проблемът произтича от съществуването на два стабилизирани национални разказа, които са в противоречие с реалността, разкривана от съвременната историческа наука. Независимо от това би могло да се формира евентуален консенсус, ако изводите на съвременната историография, както и тези на съвременните социални и хуманитарни науки, бъдат по-широко признати. Тогава българските и македонските историци биха могли да постигнат съгласие относно динамичния характер на идентичностите, модерния характер на нациите, различните средновековни реалности, изкуствения процес на стандартизация на всеки език и т.н. В общи линии историците от двете страни могат да се съгласят и с „общата история“, свързана с променливите идентичности на възрожденските елити и революционери от Македония, които преминават от българска етническа национална идентичност към отделна, македонска (която се формира по-късно). Но българската страна ще трябва да признае и постепенното съзряване на македонската идентичност през междувоенния период, сложната и динамична картина в Македония по време на Втората световна война (1941-4 г.), както и доминирането на македонската идентичност в годините на войната.
През последното десетилетие бяха изказани по-категорични съждения за характера на режима в България през втората половина на 30-те и началото на 40-те години на ХХ век. Макар че дискурсът за авторитарния, безпартиен режим, при който царят лично избира правителствата, продължава да съществува, вече не се пропускат неговият крайно националистически и дискриминационен характер, проникването на фашистки лица в правителството, антисемитското му законодателство и отговорността му за депортирането на евреите от „новите земи“. Оспорвайки тезата за „спасението“ на българските евреи по време на Втората световна война, Р. Аврамов извежда факта, че антисемитското законодателство от 1940-41 г. води до тотално потъпкване на гражданските права на евреите, до тяхното изселване и до брутална експлоатация на икономическите им ресурси. В продължение на това той и Надя Данова публикуваха два огромни тома с автентични архивни документи за депортирането на 11 343 евреи от Егейска Тракия, Вардарска Македония и Пирот от българските окупационни власти. И в двата предговора авторите открито говорят за българската отговорност и съучастие в депортациите. Неслучайно Иван Илчев, ректорът на Софийския университет, се опита да забрани издаването на сборника, въпреки голямото количество параисторическа литература, публикувана от университетското издателство през тези години. Ето защо сборникът беше издаден от друго издателство.
Отвъд посткомунистическия ляво-десен спор на интерпретациите и каноничните съждения за времето „преди и след Девети“, видяхме и появата на тезата за приемственост между комунистическия режим и авторитарното управление, господствало в продължение на десетилетие преди 1944 г. Р. Аврамов изтъкна как ръководителите на преврата са могли да се възползват от вече силно национализирания и комунистически икономически манталитет, а Ал. Везенков откри приемственост и в съзнателното адаптиране на редица управленски практики отпреди, в ограниченията за придобиване на жителство в София от юли 1942 г. и в дискриминацията на кандидатите за висше образование по политически причини от есента на 1943 г.
Като продължение на този подход същият баланс се търси и в оценките, давани за комунистическия период, които надхвърлят клишетата за „просперитета при социализма“ и „колко напреднали бяхме преди Девети“. Тези исторически изследвания, които поставят под въпрос цезурата преди и след 1944 г., са от изключително значение. Те съдържат потенциала да оформят бъдещи нови подходи и перспективи към модерната и съвременната българска история като цяло. В резултат на това те биха могли да европеизират все още „провинциалното“ и изолирано историческо академично течение и да вдъхновят поколение млади професионални историци.
Заключение
Проследявайки развитието на българската историография в началото на ХХІ век, редица експерти са доста скептични, че наистина е настъпила някаква решителна промяна. И все пак към началото на това десетилетие е безспорно, че са се появили нови теми, проблеми и области. Сред тях са микроисторията и всекидневният опит по отношение на изследванията на пола и сексуалността. Но, може би най-решаващо, основната парадигма на националния разказ вече е променена, поне в определени кръгове на българските историци. Техните трудове показват ясно разбиране за нацията и националната идентичност като съвременни феномени, както и демонстрират просветено разбиране за расата, пола и сексуалността. Не на последно място, тези трудове подчертават значението на културния трансфер, което поставя под въпрос самите идеологически концепции за „национални традиции“ и „национална култура“, пропагандирани от водещи фигури в българската историческа професия.
Големите въпроси на българската история вече не са тема, запазена само за няколко доминиращи исторически институции. Напротив, на тези страници беше доказано, че повечето историографски постижения са се случили извън тях. Историците на статуквото все още продължават да контролират плътно редица институционални лостове – включително финансирането на науката; Министерството на образованието и науката и учебните програми по история; историческите предавания по основните телевизии и програми. Не е случайно, че в много от горепосочените случаи новаторите са тези, които не са получили бакалавърска или магистърска степен в българските исторически институции, сред тях Ив. Радушев, Р. Аврамов, Ч. Маринов и Ел. Станоева. Макар че има и историци с българско образование като Р. Даскалов, Д. Мишкова, Ал. Везенков, Ст. Дечев и М. Вълков, които са част от тази смяна, те имат значителен международен научен опит. Въпреки че такива историци имат маргинален статут в българския контекст, погледнати отвън, те сякаш представляват основното професионално течение в България. В същото време, за съжаление, историческото образование в българските университети все още е доста инертно и затворено за методологически иновации от други дисциплини.
