През последните дни около отмяната на Луков марш отново започна да тече полемика в българското общество. Ето въпросите, които се повдигат: Бил ли е генерал Луков антисемит? Какво представлява организацията, на която той е бил начело преди да бъде убит? Каква е връзката му с Хитлерова Германия? Как се стига до символиката на „Луковмарш“ и част ли е той от свободата на изразяване в нашето общество? Нека разгледаме тези въпроси последователно.

Кой е генерал Христо Луков?

Става дума за изтъкнат български военен, артилерист и военен теоретик, взел участие в Балканската война и Първата световна война.

Като военен министър в периода 1935-1938 г. генерал Луков играе важна роля за модернизацията на армията и за извършването на първите сериозни военни маневри през 1937 г. Той изпада в тежък конфликт с вътрешния министър Иван Красновски и се разделя с правителството на Георги Кьосеиванов. Луков се пенсионира от армията и минава в запаса. Последното е резултат и от стремежа му да не се задоволява единствено с ролята си на военен експерт, а да търси удовлетворение на определени политически амбиции. Точно това през 1940 г. го отвежда при Съюза на българските национални легиони (СБНЛ). Обстоятелството, че Луков е от старото поколение и участник във войните придава определен авторитет на генерала пред предимно младата членска маса.

На 13 февруари 1943 г. Луков е убит от комунистическа бойна група, в която влизат Иван Буруджиев и Виолета Бохор Якова. Насилствената му смърт довежда до внезапен култ към него в средите на легионерското движение, както и сред по-широки крайни националистически среди, които симпатизират на Третия райх и са противници както на болшевизма, така и на западните демокрации.

Защо е спорен генерал Христо Луков и „Луковмарш“?

Видно е, че биографията на генерала притежава необходимите елементи, които да го превърнат в спорна фигура и поле за острастени дебати. Бих обърнал вмнимание само на най-чувствителните от тях. На първо място безспорната му връзка с организация като СБНЛ и заставането му начело на нея. Самият пък Легион е ключов за силно дебатирания и чувствителен за прехода въпрос – имало ли е фашизъм в България? И макар „Луковмарш“ да може да се уподоби и на крайни националистически прояви от началото на 30-те години, насочени срещу Ньойския договор, той все пак напомня нацистката стилистика. Заедно с това обвързва взаимно темите за националното и социалното.

На второ място генерал Луков е участник във войните, но убит от комунисти, което пък след 1989 г. е добра основа за представянето им не като антифашисти, а именно като обикновени терористи и убийци. И на трето място Луков е убит от еврейка, което особено в годините на пост-прехода активира всички видове стереотипи и ксенофобия срещу международния световен заговор.

Нека разгледаме тези пунктове.

Кои са всъщност СБНЛ?

Легионерската организация води своя първоначачален генезис в младежката фракция на Съюз „Българска родна защита“, която още през 20-те официално декларира своята фашистка същност. Идеологията на организацията е едновременно силно националистическа, антикомунистическа, антимасонска, антидемократична и антилиберална, с ясно изразени симпатии към италианския фашизъм и германския националсоциализъм. Легионът не пропуска да се обяви и срещу плутокрацията и капитала. Ето защо не е чудно, че на редица места легионерите се изказват за засилена роля на държавата в стопанския и социалния живот, стигаща до дирижирано от нея стопанство. Привърженици са също на еднопартийния политически модел.

По време на Втората световна война организацията изразява симпатии към „новия ред“ на Третия райх и съвсем открито се възхищава на националсоцилизма. Тя дори събира български доброволци за участие в африканския корпус на Вермахта в Либия. И докато някои историци смятат антисемитизма като характеристика на легиона още от създаването му в началото на 30-те, то други са на мнение, че той става по-видим и особено агресивен едва в годините на Втората световна война.

Важно е да се отбележи, че в годините на войната СБНЛ е в опозиция на властта на цар Борис III и правителството на Богдан Филов. Легионерите определено смятат, че официалната държавна политика не е достатъчно националистическа. Те я разглеждат също като плутократична и подчинена на волята на масони. Отново според тях управниците на България не сътрудничат достатъчно с Третия райх.

Антикомунистическите и антиплутократичните идеи и настроения лесно се прехвърлят и в реторика, насочена срещу съюзниците от Великобритания и САЩ. Националистическите кръгове в България, близки до Луков, интервенират пред Третия райх за негова по-активна политика в страната, която да доведе до ново правителство, което да се оглави от генерала от запаса.

Напоследък „адвокатите“ на генерал Луков обикновено изтъкват, че лично той не е правил антисемитски изявления. Ала заставането начело на СБНЛ е оглавяване на организация, която вече нееднократно е анонсирала горните идеи. Особено от 1940 г. нататък, вън от всякакво съмнение, СБНЛ все повече започва да говори за „чистите българи“, срещу „иноверци и инородци“, „робството на плутокрацията“, „коварното и подло еврейство“, което „разяжда българското тяло“ и „хищните капиталисти, юдомасоните и болшевиците, които управляват днес България“. Легионерите са също склонни да участват в комбинации за компрометиране на безпартийния режим в страната, като недостатъчно тоталитарен или недостатъчно обвързан с Третия райх.

Защо комунистите убиват генерал Луков?

Тук някъде се крие и причината за атентата срещу генерал Луков. Днешните му защитници обикновено застъпват позицията, че убийството му е проява на най-обикновен „отвратителен тероризъм“. Появяват се и гласове, които ни карат да не забравяме за онази тънка граница между възхвала на убийство „в името на народа“ и раздаването по-късно на правосъдие с политическите убийства без съд и присъда след 9 септември 1944 г.

Въпреки това в науката надделяват мненията, че атентатът срещу генерал Луков е резултат от политика на Комунистическата партия да предотврати възможността управлението в страната да се поеме от сили, които са за още по-голяма обвързаност с Третия райх, при което неизбежно генерал Луков е разглеждан като техен водач. Тази политика се съчетава и с наличието поне на готовност сред определени кръгове в комунистическото ръководство тактически да бъде подкрепен монархът цар Борис III при положение, че предприеме реални стъпки към външнополитически завой. Неслучайно както в страната, така и в чужбина сред първите версии за смъртта на генерала се спрягат както правителството на Б. Филов и цар Борис III, така и британското разузнаване.

Културата на „Луковмарш“. Къде са нейните корени?

Разгледаните горе тънки разлики едва ли се улавят от участниците в самия „Луковмарш“. Те са в по-голямата си част млади хора, които не знаят много за самия Луков и за миналото. Със сигурност обаче възгледите им са някакъв бит пазар от краен национализъм, неонацизъм, ксенофобия, антисемитизъм, които лесно намират успоредици с едновремешното говорене на Легиона срещу масоните, либерализма, плутокрацията, капитализма и еврейството. Тази връзка обаче едва ли е толкова директна.

По-скоро в нашето общество на дефицити и липса на перспективи за младите хора „Луковмарш“ е краен продукт от действието на редица фактори. В него има по-малко от наследството на националкомунизма и неговия „Възродителен процес“; комерсиалния национализъм на прехода; кризата с бежанците и породената от нея ксенофобия, използвана от политиците.

Всичко това пък е наситило цялостното българско историческо образование и популярните исторически знания в училище и в медиите. За специалистите не е тайна, че ключовите образи на българския фашизъм през 30-те години са единството на държавата, на нацията, снопът пръчки на хан Кубрат и единството на светла епоха като Възраждането. С какво днес общата културна рамка на миналото на популярно равнище е по-различна от този резервоар на българския фашизъм? Нека припомним само два опита за създаване на политически партии. Преди време историкът Георги Първанов създаде „Алтернатива за българско Възраждане“ (АБВ), а историкът Божидар Димитров „Българския надпартиен съюз кан Кубрат“. При тази обща историческа културна матрица няма как момчетата от „Луковмарш“ да не се чудят какъв е точно проблемът с тяхната проява.

Само преди ден Софийският университет съобщи, че след писмо на Асоциацията на оцелелите от Холокоста в България и техните наследници Академичният съвет е решил да отнеме званието „доктор хонорис кауза“ на четирима нацисти. Това е станало след „проверка на всеки от посочените в писмото случаи на четирима преподаватели от Историческия факултет, които са специалисти по историята на този период и имат публикации за престъпленията на нацизма.“ Явно четиримата преподаватели, които са „специалисти по историята на този период“ не отразяват нито професионалното мнение, нито ценностите на работещите във факултета, защото в статуси от ФБ тези дни разбрахме от други „специалисти по историята на този период“ друго. Доцент: „Лично аз ще съм против отнемането на титлата на когото и да е.“ Следвайки доцента асистентът пък от своя страна громи либерализма като „криптокомунизъм“, както и „комунистически изверги“ и „престъпници като Вапцаров“ като „много по-опасни от „Луковмарш“. Защото заключава: „Това са сериозните проблеми, а Ханс Франк чий доктор хонорис бил изобщо не ме вълнува.“

Борбата за паметта

Съвсем ясно е, че острастеният дебат около генерал Луков и „Луковмарш“ е борба за памет на две групи в нашето общество.

Едната страна от години иска да ни убеди, че Законът за защита на нацията е тактическа маневра за спасяване на евреите; че депортирането на 11 343 евреи от „новите земи“ няма нищо общо с българската държава и институции; че преди 9 септември 1944 г. не е имало никакъв фашизъм и националсоциализъм.

Другата видимо се опира на антифашисткото минало на БКП като капитал, който трябва да скрие непроведения разговор по много въпроси. Защото БКП определено е компрометирала отдавна символния капитал на антифашисткото си минало – с поведението си по времето на пакта „Молотов-Рибентроп“, с политическите убийства без съд и присъда през есента на 1944 г., с разправата си с демократичната антифашистка опозиция; с наложеното в страната тоталитарно управление; с родеещите се с нацизма асимилационни практики от времето на т. нар. „Възродителен процес“ и етническото прочистване известно като „Голяма екскурзия“.

Видимо е, че се намираме в изкристализирането на нова, вече не посткомунистическа, но пост-Преход историческа памет. И този процес явно ще продължава да се разгръща.

Публикува се със съгласието на автора.

Източник

Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Специалист е и автор на множество изследвания в полето на модерната и съвременна българска история и историография. Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет.