Дискусии – България

Фабриката на Добри Желязков в Сливен

Сливен е град в югоизточната част на страната ни, разположен в подножието на източния дял на Стара планина. Заедно с близките селища до него като Котел и Жеравна, той се оформя като съществен център през епохата в българската история, белязана от модернизация и обществени промени в стопанската, културната и политическата сфера. Не е случаен факта, че в източниците Сливен е наричан още „люлка на Възраждането“. Други стари форми на името му са Туида, Ислимие, Истлифанос, Сливно. Назован като Сливно може да се види на етноложка карта за разпространението на елинизма, съставена от проф. Георгиос Сотериадис от Атинския университет[1]. В книгата си „Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планини и места“ Васил Миков извежда името на Сливен като название на място, където се събират три реки.

Следи от най-стари селища на територията на Сливен са датирани към новокаменната епоха – шестото хилядолетие пр.н.е. Останки от примитивни каменни сечива са открити в местността Хисарлъка. Там са намерени и следи от тракийско селище от V – III век пр.н.е., сред които тракийска керамика и елинистични монети. Тогава околностите на днешния град Сливен са били местообитание на тракийските племена асти, кабилети и селети. Районът на Сливен става част от Римската империя, най-вероятно около 72 – 71 г. пр.н.е. През 46 г. пр.н.е. землището на града е включено в новосъздадената римска провинция Тракия. От „Списъка на Епифан“ става ясно, че градът под названието Туида/Цоида е седалище на епископ, подчинен на Адрианополската митрополия.

Сливенският регион влиза в пределите на Първата българска държава около 705 г. като част от заселената със славяни област Загоре, дадена на хан Тервел според договора му с византийския император Юстиниан II Ринотмет („носоотрязания“). На мястото на Туида възниква старобългарско селище, чието име е неизвестно. От този период са открити тухли с гравиран върху тях прабългарския знак „ипсилон“, фланкиран с две хасти. През 1153 г. Сливен за пръв път е споменат със сегашното му име от арабския географ Мохамед ал-Идриси (1100 – 1165), който пише, че той бил „прочут още и от по-старо време“. По време на Втората българска държава Сливен се превръща в център на духовен живот. В околностите му са построени двадесет и четири манастира, които оформят комплекс, наричан „Малка Света гора“[2].

Към края на XIV и началото на XV в. три отделни селища изграждат основните ядра на съвременния град. Различията между тях се запазват чак до епохата на Възраждането (XVIII – XIX в.), когато те се обединяват в едно населено място. Най-напред възниква селището Сливен, наследило средновековното име на града, което е разположено югозападно от средновековната крепост Хисарлъка. В началото на XV в. появява и Ново село (в османотурските документи – Йенидже). Името му се свързва с това, че се създава поселище на новозаселено място. Последно възниква и „Клуцохор“ (през първите десетилетия на XV в. – на турски – Кадъ кьой). Една от версиите за името на Клуцохор е, че етимологията му идва от гръцкото „клитис хорос“ – много църкви.

Във всяко от посочените три селища са били разположени отделни махали, сред които изпъквали Делибалта, Мангърска, Кафтанджийска[3] и възникналите в края на XVIII в. Коручанска (разположена по дължината на река Коруча – Асеновска), Славчева, Кокошкарска и клуцохорските махали. От последните най-заселени били: Попска (носеща името си заради живеещите в нея попове – тук са родени някои известни дейци, примерно Сава Доброплодни), Хадживълкова (носи името на Хаджи Вълко – първенец, живял през втората половина на XVIII в.; в обширния двор на църквата „Св. Никола“ било разположено клуцохорското училище), Драгойчева (носеща името на клуцохорския първенец Драгойчо – прадядо на д-р Ив. Селимински) и Овчарска (получила името си от живеещите в нея овчари). „Ново село“ през възрожденския период била само махала. В нея се намира най-старата църква в Сливен – „Св. София“, а в нейния двор – новоселското взаимно училище, както и родната къща на Добри Желязков.

В Сливен са оформени още турски, цигански (били са две – на циганите-християни и циганите-мюсюлмани), еврейска (най-новата, образувана след 1830 г. от еврейските заселници) и арменска (също съставена от заселници) махали. Освен тези махали, през втората половина на XIX в. се срещат и следните махленски названия: Раковска (съставена от преселници от село Раково), гръцка (през първата половина на XIX в. там живеят български семейства, попаднали под влиянието на гръкоманството) и др.

Сведения за Сливен под името Ислимие се срещат в турски регистри от 1609 и 1668 г. От началото на XVI в. Сливен е център на кааза, която териториално остава почти непроменена до средата на XIX в. В бележника на Моше Алеви Назир от 1668 г. е посочено, че из местата, по които той е минавал, Сливен се отличава като еврейски център. По данни към 1859 г. в Сливен вече живеят 30 еврейски семейства, за чиито нужди има изградени една синагога и едно еврейско училище. Факт е също така, че през 1738 г. населението на Сливен вече е преобладаващо турско. В регистър с описи на тимари от 1792 г. за пръв път се споменава Сливенски санджак.

До първата четвърт на XIX в. Сливенското поле е част от Розовата долина, но изселническите вълни от града след Руско-турските войни от 1806 – 1812 и 1828 – 1829 г. довеждат до упадък на производството на розово масло. В „Бележки от градовете“ руският генерал Георг Енехолм описва през 1829 г. селището така: „Сливен е град, заправен от ново време. Разположен е в подножието на Балкана и е заобиколен от всички страни с височини… В града има 14 воденици, 2 бани, 1 салхана (кланица), 1 пазар (чаршия), състоящ се от 462 дюкяна, едно гръцко училище, 2150 турски къщи, 2070 български и гръцки, 23 арменски, или всичко 4245 къщи с около 20 000 жители…“ Тук ще отбележим, че през 1848 г. градът преминава от Силистренския към Одринския вилает.

По време на руско-турската война от 1828 – 1829 г. в Сливен влизат войските на генерал Иван Дибич-Забалкански (1785 – 1831). Превземането на града е последвано от масови погроми над мюсюлманското население и оскверняване на джамии, в които участват както руски войници, така и местни жители. След изтеглянето на руските войски повече от 15 000 души от града и околните села се изселват във Влашко, Бесарабия и Южна Русия, а в града остават едва 2 – 3 хиляди българи. С това Сливенско претърпява тежък демографски и икономически удар, който притъпява устрема от дотогавашното му развитие и лишава града от водещо положение в българските земи на юг от Стара планина.

Независимо от това, през втората половина на XIX в. Сливен се оформя като регионален център в Румелия, а населението му в по-голямата част са българи. Като главни махали се очертават: Мангърска, Дели балта, Кафтанджийска, Кокошарска, Славчова, Коручанска, Драгойчова, Овчарска, Хаджи Вълкова, Попска, Хаджи Яхия и Ескинамазгях. При своето посещение на Сливен след Освобождението (1884 г.) Константин Иречек посочва следните данни: домовете наброяват 3797, а общото население е 20 248 души, от които 15 184 българи, 2877 турци, 1399 цигани, 400 испански евреи, 279 арменци и 109 други.

Преди да бъде построена известната фабрика на Добри Желязков, Ислимие придобива популярност с производството на пушки, пищови и железни сечива. Сто работилници произвеждат ежедневно петстотин цеви за империята. Посоченият по-горе руски генерал Георг Енехолм нарича Сливен „фабрика за оръжие“. Друг руски офицер – Александър Дюгамел (1801 – 1880), по-късно също генерал, в записките си „Статистическа таблица на Северна Румелия (1830)“ посочва конкретни цифри за това производство: „Сливенските оръжейници ежегодно изработват 6–7 хил. оръжия за правителството, което отделя по 7 оки желязо за всяко оръжие и плаща по 7 пиастра за работата“. Пълководецът Иван Дибич-Задбалкански, командващ военните операции в българските земи по време на Руско-турската война от 1828 – 1829 г., полага усилия да натурализира някои от сливенските майстори в Русия, за да пренесат там своите опит и майсторство.

Американският пътешественик Уйлям Морис (1834 – 1896) и англичанинът Майер пишат, че „в града съществува оръжейна манифактура“. През 1859 г. французинът д-р Анри Поайе отбелязва не без съжаление, че сливенските пушки се продавали по 300 франка едната и изнасяли в значителни количества в Мала Азия, Кюрдистан, Персия, Кавказ и др., където френските оръжия не могли да ги конкурират. За размера на оръжейното производство в Сливен може да се съди по общинските налози на дюкяни и занаятчийски работилници и акцизи за упражняване на професия, в които е отбелязано, че в града функционират дюкяни за взривни материали и запалителни вещества – 5 бр., работилници за чакмаци, огнива и запалки – 9 бр., работилници за обковаване на саби, ножове и други оръжия и поставяне на надписи върху тях – 5 бр., работилници за поправяне на пушки – 20 бр., златарски работилници, в които се украсявали оръжия – 7 бр., и работилници за барут – 7 бр.

В някои случаи производителите на оръжие не смогвали на поръчките. За това свидетелства един документ-заповед от 7 ноем. 1827 г., адресиран от Високата порта до сливенския аянин (управник): „Майсторите на тюфекчийския еснаф в Сливен, въпреки поетото от тях задължение, още не са предали напълно шестте хиляди цеви за пушки – месечно по 500 – за сметка на 1826 г., а са предали досега само 1050 по причина, че се забавило изпращането на желязо от Самоков. Понеже се чувства голяма нужда от такива цеви, необходимо е да се приготви и останалото количество, според поетия ангажимент“.

Един от най-видните представители на град Сливен е Добри Желязков – Фабрикаджията, известен и с турското си прозвище Ислименли (тоест Сливенеца), предприемач, считан за родоначалник на българската индустрия. Желязков основава през 30-те години на XIX в. първото предприятие за фабрично текстилно производство в Сливен и на Балканите, в рамките на Османската империя. През 1836 г. султан Махмуд II подписва ферман, с който се узаконява проектът за построяването на фабриката му. Градът има голямо стопанско значение за империята и това му осигурява известни привилегии.

Добри Желязков (1800 –1865) е роден в сливенската махала Ново село. За детството му има оскъдни сведения – израснал в сиромашия, от малък остава сирак, без баща. Научава се да пише и чете на гръцки език – посещава елинското училище в Сливен (едно от ранните, основано през 1805 г.). Първото занятие на Добри като юноша е сладкарството (шекерджия). След време го заменя с караабаджилък – текстилно производство и търговия на аби и шаяци. Подтикван от предприемчивия си дух, пътува често до Цариград, развивайки търговските си умения.

През 1820 – 1825 г. Добри Желязков измисля пособие, чието устройство представлявало „уред от дърво и телове“, който заменя най-трудоемката и бавна ръчна дейност в шаечното производство – влаченето на вълната. С предимството, което придобива чрез нововъведението, той си спечелва неприязънта на абаджийския еснаф, под чието давление турските управници започват да го преследват. Положението му особено се влошава след края на Руско-турската война от 1828 – 1829 г. и той е принуден да се пресели в Руската империя, където заживява в черноморския град Севастопол. Там Желязков се занимава с международна търговия и става виден търговец на колониални стоки – през Измит (Мала Азия) той внася кримска вълна в цяла Румелия и изнася коприна за Брашов и Виена. След едно посещение в гр. Екатеринослав (дн. Днипро), той решава да изостави търговията и да постави ръчното текстилно производство в родния си град на фабрична основа. Изработва подобрени модели на механичен стан, чекрък, дарак, съоръжения за използване на водната енергия и др., които заедно със закупените образци, пренася тайно в Сливен скрити в чували с вълна[4].

През 1834 г. Желязков се завръща със семейството си в Сливен и прави работилница в една голяма къща в „Мангърската махала“, принадлежаща на жена му Марийка Янакиева. Буйно течащите води в района и изобилието на вълна от карнобатски овце способстват за сполуката на предприетото начинание. Машините, които предприемчивият българин инсталира в текстилната си работилница, започват да произвеждат здрави и широки платове. На двора е разположен модерен дарак, задвижван с кон, както и индустриален храст „боя“, необходим за оцветяването на пресуканите прежди. След година започва да тъче сукна и малки килими, които турците купуват за постилане в джамиите при молитва, с което става популярен и търговията му бележи успехи. Това предизвиква отново недоволството на част от старите абаджии, които настройват срещу него турската власт. За него се застъпва влиятелният фанариот от български произход (внук на Софроний Врачански) Стефан Богориди. Предприятието му е представено в положителни краски пред султана-реформатор Махмуд II, който сключва с предприемача тригодишен договор за доставка на платове за офицери, чиновници и войници от армията и подписва специален ферман (16 февр. 1836 г.), с който поставя основите на текстилната индустрия в османската държава и узаконява първата българска фабрика в Сливен. Част от този документ гласи: „Такива лица, намиращи се в империята ми, като него, са заслужили моето императорско благоволение – най-първо той е освободен от данък и други подобни тегоби в държавата ми… следователно внимавайте, щото от 1251 (1836 г.) да не искате от него никакъв данък и други подобни даждия, за която цел е обнародван настоящият ми ферман…“ Плюс всичко това, Фабрикаджията е удостоен от владетеля със специална значка и златен звездообразен орден, с които украсява дрехите си в празничните дни. Той получава и друг специален подарък от султана – златни ножици и аршин.

Махмуд II отпуска 2 млн. гроша, които добавени към осигурените от Добри Желязков 80 хил. гроша се използват за по-нататъшното разширяване и снабдяване на фабриката. Част от новите машини се внасят от Русия, а друга е изработена на място по образците, които Желязков вече притежава. Не след дълго падишахът отпуска допълнително още 56 хил. гроша за по-голямо модернизиране на производството. Добри Желязков построява още две фабрики към първата в дефилето над Сливен, обозначавано като „Селището“. Всички машини се задвижват с водни колела. Постройката на сградите, осигуряването на парцели и издирването на подходящи работници се заплащат от хазната, а сливенският майстор купува вълната, горивата и химикалите, нужни за производството и плаща заплатите на работниците (първоначално – 80 души от България и Моравия). Работниците носят на фесовете си специална пиринчена значка.

Сградата на основната фабрика е доста внушителна и модерна за времето си, което прави силно впечатление на пътешествениците, преминали през града. По описанието на френския географ Ами Буе от 1837 г., тя е „продълговато, четвъртито, на два етажа, на всеки от които има по 24 прозореца… В двете големи зали на главното здание има две машини за влачене на вълната, 12 тезгяха за сучене на вълната на тънко, 8 такива за сучене на дебело и 8 за тъкане.“. По своите размери павилионът на фабриката е най-голямото здание в българските земи след Рилския манастир.

След смъртта на султан Махмуд II настъпва обрат в успешното начинание. През 1853 г., предвид задаващата се Кримска война, Високата порта решава, че е нецелесъобразно неправоверен да ръководи фабриката. Клеветите на местни турци и български чорбаджии допълнително сгъстяват облаците около личността на Фабрикаджията и той бива отстранен от новоназначения аянин в Сливен – Мустафа бей. Българинът бил пренасочен към нов проект – за създаване на подобно предприятие в град Измит, в което обаче няма предишния успех. Междувременно Добри Желязков се разболява и прекарва последните десет години от живота си парализиран на легло. Умира на 65 години в нищета и мизерия, погребан е в двора на сливенската църква „Свети Димитър“. Въпреки това сукнената фабрика в града продължава да работи и дейността и остава непрекъсната в течение на цели 60 години, като дава препитание на хиляди семейства и служи за начало и образец на българската текстилна индустрия.

Без да подценяваме стопанския подем, в основата на духовното пробуждане на българите през Възраждането е бурното развитие на просветното дело. Породено от различни фактори, то дава нов облик на нацията. През XIX в. се появяват и първите българи, получили висше образование в европейски университети. Инициатори за създаване на новото духовно пространство в Сливен са личности като Добри Чинтулов, Сава Доброплодни, д-р Иван Селимински и др.

***

Добри Чинтулов (1822 – 1886) е една от светлите фигури на Възраждането –учител, педагог и литератор. Роден в Сливен в семейството на занаятчията Петър Чинтула, първите си шестнадесет години той прекарва в родния си град, посещавайки гръцко училище. През 1838 г. Чинтулов заминава за Търново, където се задържа около шест месеца. Оттам той продължава към Букурещ, където учи (отново на гръцки) при братя Христиди (гърчеещи се българи). Когато разбира от Захарий Княжески, че руското правителство е отпуснало няколко стипендии за българи, той тръгва към Одеса. Добри е приет и получава стипендия – той е първият българин, одобрен от Петербург. След три години завършва успешно Одеското околийско класно училище, а по-късно и Херсонската духовна семинария. Негови съученици в царска Русия са бъдещи възрожденци като Найден Геров, Ботьо Петков, Иван Богоров и др.

През 1850 г. Чинтулов се връща в родния Сливен. В продължение на 8 години работи като учител, а междувременно е един от най-активните борци за църковна независимост и новобългарска просвета. Основава читалище, пише и разпространява патриотични стихове. През 1871 г. той е избран за делегат от Сливенската епархия на Първия български църковно-народен събор в Цариград при изработването на екзархийски устав. След завръщането си от Цариград, Чинтулов учителства още около три години, като сам напуска поради проблеми със зрението.

След Освободителната руско-турска война възрожденецът продължава да твори активно. Стилът му на писане обаче се изменя, той става по-сатиричен, придобива елегично-патриотичен характер. Чинтулов участва в първия български литературен кръг, чиито най-видни представители са Найден Геров, Иван Богоров, Димитър Мутев, Елена Мутева, Ботьо Петков. Поетическото наследство на Чинтулов не е много голямо – доказано е авторството му на около 20 стихотворения. Приживе е публикувал само три свои стихотворения – в „Цариградски вестник“ през 1849 г.: „Стара майка се прощава със сина си“, „Китка от Балкана“и „Изпроводяк на едного българина из Одеса“.

В Сливен, както и по цялата българска земя, движението за църковна независимост започва с първите прояви на спонтанна съпротива и преминава през категоричното противопоставяне на Одринската митрополия през 1829 г. и 1859 г. В акциите си родолюбивите българи признават единствено „духовното си началство при българската народна черква“. В същата 1859 г. сливенци изгонват гръцкия владика, а Сливенската епархия влиза в границите на създадената на 28 февр. 1870 г. Българска екзархия. Сливенлии и околните му села посрещнат с огромно удовлетворение и гордост своя законно избран митрополит на 3 юли 1873 г. Пръв църковен водач на епархията става Серафим Сливенски.

Серафим Сливенски (1819 – 1896) е общественик и дарител, активен деец на българската църковна борба. Роден е в Пирдоп, със светското име Златан Кинов. В ранните си години той учи в родния си град, а след това в духовното училище в Свищов. От семейните архиви става ясно, че първото пътуване на младия Златан до Цариград е през 1835 г. Там той остава няколко години в кварталите „Юскюдар“ и „Хамбара“, за да учи абаджийския занаят. Младежът сам решава и тръгва обратно за родния си Пирдоп в края на септ. 1837 г. Тук става учител и клисар в църквата „Св. Успение Богородично“.

Златан Кинов работи няколко години като учител в Пирдоп, а след това се установява в Пловдив, където от 1850 г. служи като енорийски свещеник. 1853 г. е повратна дата в неговия живот, когато се включва активно в първите редици на енориашите си, които завземат църквата „Света Богородица“. Същата впоследствие става главен храм на българската община.

Натрупал авторитет, в 1873 г. Златан Кинов е ръкоположен за велички („Велечкий“) епископ. По-късно през април с.г. епископ Серафим е избран за пръв митрополит на новооснованата екзархийска Сливенска епархия. В новата епархия на митрополит Серафим има голям брой гърци, които продължават да признават Патриаршията и нейната Созоагатополска митрополия. Тримата гръцки владици Теофил Созополски, Василий Анхиалски и Софроний Месемврийски, чието паство намалява значително, създават немалко проблеми на митрополит Серафим. В 1875 г. митрополит Серафим обикаля Хасекията и успява да убеди мнозинството да признае неговата митрополия.

Трябва да се отбележи, че митрополит Серафим се ползва с голямо уважение от властите. Макар, че сраженията по време на Руско-турската война от 1877 – 1878 г. са се водили край града, около 800 дюкяна и 100 къщи в центъра му са опожарени. Заслуга за спасяването на Сливен и редица селища и чифлици в региона от пълен погром има митрополит Серафим. Историческата истина налага да се спомене и застъпничеството на сливенския мютесариф Мехмед Хайдар паша пред главнокомандващия турските войски в Тракия. Митрополит Серафим умира в Сливен, където е и погребан.

Сава Доброплодни (1820 – 1894) е сред видните български просветни и културни дейци, които оформят началните прояви на Българското национално възраждане. Той получава началното си образование в родния Сливен, където учи в гръцки училища. Местните търговци и роднини събират пари и изпращат младия Сава да продължи учението си в Цариград. В резултат – той се записва и следва във Великата народна школа в „Куручешме“. Заради добрите си познания по класическа литература учителите там дават на сливенеца прозвището Евкарпидис, в превод от гръцки – Доброплодни. В гръцките учебни заведения се подготвят много будни българи от онзи период, което до голяма степен е в унисон с елинофилството, характерно за началните етапи на българското учебно дело. За разлика от мнозина, Доброплодни е сред онези, които оформят облика на българската култура и просвета, в която националното е на предна позиция в противовес на гръцкото влияние.

След Цариград Сава Доброплодни се отдава на учителската професия. От 1842 до 1847 г. е учител в Котел (по това време градът се е наричал Казан). След Котел той се мести в Шумен, където развива педагогическите си възможности и превръща местното класно училище в Преславско-Шуменска прогимназия, в която се преподават много на брой и разнообразни учебни предмети. Той е сред първите и най-изтъкнати учебникари от онзи период. Сред по-изтъкнатите ученици на Доброплодни в Шумен са Васил Друмев, Илия Блъсков и Добри Войников.

На 15 авг.1856 г. Сава Доброплодни осъществява представянето на първата драматургична творба в България – побългарената комедия „Михал Мишкоед“ (по гръцкия писател Милтиадис Хурмузис), с която поставя началото на българския театър. От 1862 до 1865 г. Доброплодни живее във Варна – назначен е за главен учител в новооткритото българско училище в града, където въвежда взаимоучителния метод. Сава Доброплодни допринася също за културата и образованието в Добруджа. В края на 1870 г. заминава за Цариград, за да представлява Доростолската (Силистренска) епархия в Първия църковно-народен събор.

След Освобождението Доброплодни се установява във Варна. На 23 окт. 1878 г. варненският губернатор камерюнкер Павел Баумгартен го назначава за председател на Окръжния управителен съвет на града. Тази длъжност той заема за кратко време – на проведените през декември 1878 г. избори за Варненски окръжен съвет за председател е избран Димитър Икономов, а Сава Доброплодни остава член на съвета, заедно с представителя на гърците – хаджи Янко Флори и на мюсюлманите – Мюлязим Халил ефенди.

Делата на Доброплодни не свършват дотук – привлечен от Българската екзархия, заминава за Прилеп, тогава в рамките на Османската империя. Той е сред първите учители в новооснованото Българско духовно училище за учебната 1884/1885 г. На 6 авг. 1884 г. Българското книжовно дружество (БАН) го провъзгласява за почетен член. Отново е във Варна, където започва да издава вестник „Нова българска пчела“. В края на 1887 г. Доброплодни се преселва в София. На 18 май 1889 г. цар Фердинанд го удостоява с медал за заслуги. Въпреки това, след смъртта му е позабравен от властимащите.

Друг изтъкнат сливенлия е д-р Иван Селимински (1799 – 1867) – възрожденец и общественик, човек с интересен житейски път. Ученическите си години той прекарва в родния си град, а гимназиалното си образование получава в Кидония, Гърция. Тук попада под въздействието на гръцкото движение Филики етерия. По-късно се озовава в Италия, където се запознава с гръцките емигрантски организации, а също с националното движение на италианските карбонари. Селимински пребивава и в Пеща, където става част от унгарското национално движение и организациите на славянските народи в Австрия (чехи, словаци, хървати, словенци, сърби и др.).

Придобил опит, Иван Селимински се завръща в Сливен и през 1825 г. основава първата българска тайна революционна организация „Братство“, която намира опора в еснафските сдружения. След края на войната от 1828 – 1829 г. той участва в делегациите до руското командване, като проявява голяма активност по отношение на изселването на българското население от източното ни Черноморие и изобщо във връзка с бежанския въпрос в преговорите между Русия и Турция. Селимински подкрепя идеята за образуване на автономно българско княжество в Добруджа.

Отделно от това, Селимински прегръща каузата за просвещението на българския народ и за училищата сред българската емиграция. Той продължава започнатото от Васил Априлов дело за господството на говорим български език в училищата и църквите и изпращане на българските младежи да се образоват в чужбина. Написва своето „Политическо верую“, в което излага основните си обществено-политически и философски възгледи като демократ и прогресивен обществен деятел. Селимински се бори не само за политическото освобождение на българския народ и за българска родна църква, но и за толерантност и разбиране към другите етноси и народи, против религиозните предразсъдъци, за еднакви права на мъжа и жената, за по-справедливо общество и т.н

От дипломирането си като медик през 1845 г. до последната година от живота си д-р Селимински работи като лекар и е в основата на множество здравни реформи в градовете където работи – Букурещ, Браила и др. Той е един от главните ръководители на Българската браилска община във всичките важни начинания, в организацията на братството, печатница, издаване на вестник и подготовка за създаване на Браилско книжовно дружество, което се явява като родоначалник на Българската академия на науките. Умира в дунавския порт Измаил, дн. Украйна.

Във въпросното време като духовни средища на сливенските миряни се очертават няколко на брой църкви, но религиозният живот бил съсредоточен преди всичко в храм „Свети Димитър“. Църквата е построена през 1831 г. с финансовата помощ на султан Махмуд II, който отпуснал 25 хил. гроша чрез облекчен заем. Явно това решение е било взето поради големия изселнически християнски поток, напускащ страната след Руско-турската война от 1828 г. Османската империя искала да върне поданиците-данъкоплатци на своя територия. Самото здание символизира кораб – спасител на човечеството, който го носи към спасителния бряг – Христос. Църквата е от характерния тип на трикорабна едноапсидна псевдобазилика, дълга 31 м и широка 15 м, с площ 461 кв. м. Сред изящните и украшения са резбованият иконостас и владишкият трон с богати флорални и животински библейски мотиви. За автори на религиозната украса се смятат Йоаникий Попвитанов – Папавитан и Симеон Цанов от Трявна, работили през 1819 и 1830 – 1832 г. От 1873 г., когато в града идва първият Сливенски митрополит Серафим, храмът „Св. Димитър“ става катедрален храм на учредената със султански ферман от 1870 г. Сливенска епархия. В източната страна на църквата, в двора, са погребани всички сливенски митрополити.

В близост до Сливен е Котел – не по-малко будно селище и център на кипящ духовен живот. Той е разположен в източния Балкан, до важен в географско-историческо отношение проход, известен с името Демир Капия (Желязната врата). Околностите на Котел са били заселени още от древността. Откритите тракийски култови комплекси и скални гробници в местностите Чобрата и Талим Таш се отнасят към първото хилядолетие пр.н.е. В подножието на връх Вида се намира местността Гръцки дол, където според преданието са били разбити византийците от войските на хан Крум през 811 г. и от Ивайло през 1279 г. Век по-късно, след удара на османските завоеватели, средновековните крепости и селища в околностите на Котел като Козяк, Ачерас, Тича и др. просъществували до края на XIV в. Те споделили съдбата на повечето български твърдини – били разрушени и изоставени, а населението им потърсило по-сигурно убежище в дебрите на Балкана.

Градът според една легенда е трайно заселен, след като военни размирици наложили хората на няколко села да потърсят ново място за обитание. Веднъж стадо коне се загубило в планината, след продължително търсене селяните открили конете да пасат трева в местност, известна сега като „Изворова поляна“. Красивата природа, тучните пасища и бистрите извори впечатлили хората и те решили да се заселят на това място с дъх на бор и здравец. Това най-вероятно става около 1545 г. Константин Иречек съобщава, че на котленци, въоръжени със сопи и с копия (харби), било възложено да пазят тамошния проход на Балкана като дервентджии[5].

През първите векове на османско владичество основния контингент население, което обитава Котел са горепосочените дервентджии и джелепите (търговци на добитък – в случая на овце). Селището получава сравнителна независимост – общинско самоуправление, самостоятелен избор на местен управител, освобождаване от някои данъци и пр. Стопанският възход през XVIII – XIX в., търговските контакти, ревностната православна вяра на котленци (много от които пътували до Йерусалим и Света гора), допринасят за превръщането му в активно средище на българската култура и просвета, на борбите за църковна самостоятелност и национална независимост.

Първи сведения за селището в османски документи (записано с името Казан Пънаръ), се срещат в регистъра на тимари в Никополския санджак, съставен през 1486 г. Тогава Котел се числял към феодалното владение-тимар на спахията Муса и наброявал 53 къщи или домакинства. По-късни данни показват, че към средата на XVI в. в него живеят около 100 семейства, през 1622 г. те достигат 230, в 1648 г. са 545, а в 1820 г. наброяват 1120 къщи. През Възраждането Котел се утвърждава като едно от големите селища в българската етническа територия. Групата на дервентджиите и джелепите е обогатена от войнуците – специална категория население от Котел и региона. Същите са били натоварени с функции от военно-помощен характер – да обслужват султанските коне, а по време на походи да съпровождат войската и да служат в обоза.

Към края на XVIII и първите десетилетия на XIX в. Котел преживява стопански и културен напредък. Традиционното котленско овчарство получава силно развитие. Предприемчиви жители откарват големите си стада в търсене на обширни пасища в Тракия и в Добруджа, създавайки къшли, мандри и чифлици. Покрай овцевъдството в Котел се развиват абаджийството и терзийството. Напредък получават и занаятите тъкачество, бояджийство и куюмджийство. Килимарството превръща града в един от центровете на тъкаческото изкуство. От 450 хил. котленски овце в Добруджа тук пристигат кервани волски коли с вълна, която се превръща в аби и шаяци. Благодарение на развитието на множество занаяти, градът се замогва и разраства, къщите към средата на XIX в. вече достигат 1200 на брой.

Галатанското училище в Котел, с интериор от килими

Котел е град на възрожденската архитектура, скътал един от най-добрите образци на дървената народна къща от късното Възраждане. Макар че, след Освобождението през 1894 г. голям пожар да унищожава значителна част от града, махала Галата остава незасегната от бедствието – тук са запазени около 110 къщи. Котленските стари къщи са от типа „Камчийска къща“ на един или два етажа, строени от камък и дърво с великолепни резби и огромни стрехи. В общото пространство на селището се открояват Кьорпеевата и Галатанската къща – места, в които се усеща живота на българина в делник и празник. В интериора на Галатанската къща (където се помещава и Галатийското училище) се открояват традиционните за региона килими и тъкани, проследяващи развитието на килимарския занаят. Типични за котленските килими са строго подредените едри геометрични орнаменти, известни като „големите очила“ и „къдравите звезди“. Благодарение на уникална техника и умения тъкачките са сътворявали две различни лицеви страни на тъканта с изключително високо качество.

Голям подем има строителството на метоси, училища, калета, ханове, водопроводи, калдъръми, канали. През 1837 г. се издига нова сграда на мястото на старата църква „Св. св. Петър и Павел“. От втората половина на XVIII в. жителите поддържат непрекъсната връзка с манастирите на Атон и особено с Хилендар и Зограф. По това време изпъква фигурата на известния котленски първенец Божил Чорбаджи, който подкрепя материално светогорските монаси, а през 1800 г. умело ръководи отбраната на жителите срещу кърджалийските нападения.

На границата между XVIII и XIX в. Котел се утвърждава като влиятелен книжовен център, обхващащ близките до него селища като Жеравна, Тича, Ичера, Медвен, Раково, Градец и др. Тогава се обособява обликът на котленския тип полууставно писмо[6], представено главно чрез ръкописите на най-изявените представители на котленската калиграфско-писарска и художествено-орнаментаторска школа – даскал Милко йерей (Милко Котленски) и поп Стойко Владиславов (Софроний Врачански). Преобладават ръкописите с богослужебен характер, сред които на първо място са часословите, следвани от требници, псалтири, октоиси, служебници; по-малко е количеството на дамаскините и сборниците със смесено съдържание.

През 1812 г. котленското училище се оформя като едно от първите български светски училища. Две години по-късно се поставя началото на т.нар. „елиногреческо“ училище, а в 1820 г. е открита килия за момичета, която слага основите на началното девическо училище. През 1840 г. се построява т. нар. „Долно училище“, наричано също „Голямото школо“ и „Котленската академия“, с чиято слава се мерят малко училища тогава. Ген. Август фон Йохмус барон Катиньола – немец на турска служба, в свои записки от 1847 г. подчертава, че казанските (котленските) училища са дали най-добрите български народни учители. И не греши – тук работят като педагози Петър Берон, Райно Попович, Стефан Изворски, Сава Доброплодни и др.

През 1870 г. в Котел се основава читалище „Съгласие – Напредък“, което наброява 150 члена. В читалището се изнасят сказки, беседи, открива се библиотека и неделно училище. Година по-късно, на сцената в салона на Горното училище за първи път се представя пиесата „Многострадална Геновева“, с участие главно на учители. През 1873 г. се основава женско дружество „Родолюбие“, с първа председателка Къна Боева[7]. Почти по същото време Димчо Великов Книговезеца отваря книжарница и книговезница. с обява, че ще продава „книги секакви за прочитание и за учение, различни книги с една умерена цена“. В Котел се доставя чуждестранна литература на руски, френски, английски и особено на гръцки език, главно учебна и отчасти религиозна книжнина.

Особено ярка за XIX в. е фигурата на родения в Котел поет, публицист, историк и революционер Георги Стойков Раковски, който взема участие във всички обществени и културни прояви на възраждащия се български народ. Неофит Хилендарски Бозвели е друга известна личност, който през 40-те години на XIX в. има изключителни заслуги за българското църковно-освободително движение. През XVIII и XIX в. от Котел излизат голяма група значими дейци и книжовни представители на ранното, зрялото и късното Българското възраждане: поп Софроний Врачански, д-р Петър Берон, д-р Атанас Богориди, княз Стефан Богориди, Божил Чорбаджи, Анастас Кипиловски, Гаврил Кръстевич, Стоян (Стефан) Изворски, Анастас Гранитски, д-р Васил х. Стоянов, д-р Васил Берон, Кръстьо Мирски и др.

Софроний Врачански (1739 – 1813) е български духовник, епископ, народен будител и пръв последовател на делото на Паисий Хилендарски. В началото на XIX в. той е приеман от руските и влашките управници за основен представител на българската общност. Ражда се в Котел под светско име Стойко Владиславов, син е на заможен търговец на добитък. Първоначално учи в килийно училище в родния си град по старобългарски и гръцки черковни книги. През 1762 г. е ръкоположен за свещеник, работи и като учител и книжовник. Голямо влияние върху дейността му оказва срещата с Паисий Хилендарски през 1765 г. в Котел. Отец Паисий му показва „История славянобългарска“, от която той прави препис, известен днес като Първи Софрониев препис.

През 1792 г. поп Стойко напуска Котел и отива на служба в енорията в Карнобат[8], където остава около една година. Същевременно тук предприема кратки пътувания до Анхиало, Арбанаси, Света гора и Цариград. През 1794 г. става монах в Къпиновския манастир, а на 17 септ. същата година е ръкоположен за епископ на Враца под името Софроний. Там развива обществена дейност и става инициатор на много полезни за миряните си дела, в т.ч. се опълчва на гръцките фанариотски среди и брани българщината.

След размирици във Враца с участието на войските на видинския паша Осман Пазвантоглу, Софроний напуска града и намира прием в други духовни средища на северозапада. През 1803 г. заминава за Букурещ, където служи като висше духовно лице. От епископската длъжност е освободен по негово настояване, но продължава да се подписва като Софроний Врачански. От 1806 до 1812 г. е един от най-видните представители на българския народ в отношенията с руското командване, след проведената в този период Руско-турската война. Това е първият опит да се привлече вниманието на руското правителство към българския политически въпрос.

В последните години от живота си Софроний Врачански се оттегля в манастир край Букурещ. Именно в този си период той пише най-добрите свои творби. Единственото отпечатано съчинение на Софроний е „Кириакодромион“, сиреч „Неделник“ – сборник от поучения и слова за всички неделни и празнични дни в годината, написани въз основа на старобългарски и гръцки източници. Сборникът има историческо значение – поставя началото на новобългарската печатна книга и налага говоримия език като книжовен. Книгата става широко популярна под името „Софроние“. Пише и още един сборник – „Неделное евангелское толкование“, който заедно с „Житие и страдания грешнаго Софрония“, превръщат котленеца в най-видния представител на българската литература от началото на XIX в.

Друга изявена личност родена в Котел е Неофит Бозвели (1785 – 1848), наричан също така Неофит Хилендарец, един от водачите на българското църковно движение. Духовникът има големи заслуги за сплотяването на българската общност в Истанбул и за превръщането и в национален център на църковните борби. Бащиното име на Неофит е Петров, а прозвището Бозвели, с което остава и до ден днешен в историята, означава на турски необуздан. Той е наистина буйна и упорита личност, бореща за една висша цел – просветление на българския народ.

В ранните си години Неофит учи в местното килийно училище, където до 1795 г. учителства и Софроний Врачански. Проявените дарби и вероятно стремежът към книжовни занимания го отвеждат на осемнадесетгодишна възраст в Света Гора. Там става послушник в Хилендарския манастир, но монашеската килия не го задоволява и затова отива да учи в гръцко училище извън Света Гора. За възможностите на това време, Неофит получава добро образование и както сам пише минава за „учен“ калугер.

През 1813 г. като таксидиот на Хилендарския манастир Неофит е изпратен в Свищов, който по това време е един от големите градове в нашите земи. Той е току-що опожарен от руснаците, а населението му се разпилява и намира сигурност във Влашко. Именно в този момент, Неофит Бозвели е този, който окуражава и подкрепя своите сънародници да се завърнат по родните места и да издигнат отново града от пепелищата. В Свищов той остава около 20 години, през които се занимава с проповедническа, учителска и книжовна дейност. Заедно с Емануил Васкидович полагат големи грижи за образованието и просперитета на града.

Неофит Бозвели открива в лицето на Емануил Васкидович свой съмишленик. Общата им работа дава плодове – Свищов се издига като значителен просветителен център. Тук Неофит Бозвели започва своята книжовна дейност, с издаването на „Славяноболгарское детеводство за малки деца“. Този учебник се различава от тогавашните буквари, тъй като се състои от шест различни учебни книги, а в предговора авторът споделя своите идеи за развитието на българското училище. За отпечатването на изготвеното учебно помагало Неофит заминава за Крагуевац (Сърбия), където се задържа за около две години. В Сърбия отпечатва още две книги: „Краткая свещеная история“ и „Свещений катехизис“.

След падането на България под османско владичество, диоцезът на Търновката патриаршия преминава към Цариградската патриаршия, която става проводник на гръцка култура и постепенно се превръща в пречка за опазването на българското самосъзнание. Така се заформя едно антифанариотско движение през 30 – те години XIX в., начело на което застава Неофит Бозвели. В края на 1836 г. просветителят напуска Свищов и обикаля из градовете Калофер, Карлово, Габрово, Троян. По времето на тези обиколки, освен че учителства, той започва борба срещу гръцкото духовенство, като агитира народа срещу гърцизма и Панарет Търновски. Благодарение на борбата, която води, се поражда желанието у българите именно той да бъде избран за митрополит на Търновската патриаршия. С тази цел заминава за Цариград през 1839 г. Там успява да се свърже с тамошните българи и да ги накара да повярват в общата идея – противопоставяне на гръцкото духовенство.

Цариградската патриаршия обаче му отказва да бъде назначен за митрополит и в Търново е изпратен гъркът Неофит Византиос. Бозвели бива назначен за негов протосингел и заминава за Лясковския манастир. Наклеветен пред Патриаршията и без знанието на Високата порта, Бозвели е отвлечен през март 1841 г. от манастира и заточен на Света Гора. Там прекарва близо три години, през които намира упование в книжовната дейност. Но духът му не е сломен – през 1844 г. успява да избяга и да отпътува за Цариград. Там открива съвършено друга среда, получава подкрепата от новосформирания български елит и най-важното – намира свой съмишленик в лицето на Иларион Михайловски (Макариополски).

През септември същата година Неофит и Иларион подготвят отправят два обширни меморандума до Високата порта, които съдържат няколко основни искания. Те са: българите да имат архиереи от своята народност и да се избират от самите епархии; свободно да откриват народни училища и да печатат книги на български език; да се състави българско представителство, независимо от Патриаршията, което да излага всички нужди на народа пряко на Високата порта; в българските градове съдилищата да са с участието не само на мюсюлмани, но и на българи. С цялостната си дейност Неофит Бозвели и Иларион Макариополски се превръщат в духовни лидери на българския народ.

Преценявайки ситуацията и опасността от постигането на успех на програмата на двамата водачи, Патриаршията предприема крути мерки и ги изпраща на 29 юли 1845 г на заточение в Света Гора. Неофит Бозвели е затворен във Великата лавра като истински бунтовник, а по-късно е преместен в Хилендарския манастир. Както и при първото му заточение, той не престава да се бори и продължава да се занимава с интензивна книжовна дейност, като пише главно съчинения против фанариотите. Духът на Неофит не е сломен, но болестта му и непоносимите условия си казват думата и на 4 юни 1848 г. той напуска земния свят.

Животът на Неофит Бозвели може да бъде описан само с една дума – борба, която води до последния си ден. Той поставя началото на църковно-националното движение, без което страниците на българската история може би щяха да бъдат други. Той не се примирява с гръцкото духовенство и своеволията на Патриаршията, събужда българския народ и вдъхва надежда за възможната културна и църковно-национална самостоятелност, която не след дълго става и реалност. Неофит Бозвели допринася и за развитието на българската книжнина. Неговите учебници са сред онези, които извършват прелом в развитието на просветното дело. Едновременно с това, той се проявява и като талантлив писател, който полага началото на една нова жанрова форма – диалогa.

Друга светла личност е Петър Берон (1799 – 1871) – лекар, стопански и просветен деец и дарител. Роден в Котел, първоначално той се образова в местно килийно и в елино-българско училище. На 21-годишна възраст отива в Букурещ, където учи в гръцката Княжеска академия. С помощта на сънародници следва философия и завършва медицина в Германия. В Мюнхен слуша лекциите на Фридрих Шелинг (1775 – 1854) и на Лоренц Окен (1779 – 1851). През 1831 г. защитава докторат и се връща в Румъния. За кратко Берон работи като лекар, но след като натрупва състояние от търговия, се отдава изцяло на научна дейност. Той е първият български учен, добре познат и приет в Европа. Автор е на 25 тома научни съчинения. Полиглот – владее 9 езика и пише на 6. Голям дарител за българското образование. Неговият „Буквар“, наречен „Рибен“ заради изобразените в края на книгата кит и делфин, е всъщност малка енциклопедия, която спомага за въвеждане на модерно образование на говорим език. „Рибният буквар“ излиза за пръв път през 1824 г. в Брашов, до Освобождението книгата претърпява 25 издания.

През 1842 г. Петър Берон заминава за Париж, където учи и работи активно в прочутата Сорбона. Във Франция той проявява интерес към изучаването на физико-математическите и природните науки, плод от който са неговите научни съчинения. Французите са запленени от неговия академичен гений, предлагайки му да приеме френско гражданство под името „Пиер Барон“. Котленецът отказва да приеме гражданство, оставайки си поданик на султана. Малцина са тези, които знаят, че Берон пише разработка за безжичния морски телеграф – едно начинание, първо по рода си у нас.

През 1853 г. Петър Берон прави своето завещание[9]. За изпълнител на завещанието е определен комитет с председател Евлоги Георгиев – родолюбив българин от Букурещ. В завещанието са посочени имоти, от продажбата на които се реализира крупна сума, от която малка част бива отделена за котленската община, а останалата – за постройката на Българската мъжка гимназия в Одрин. Краят на този именит българин е обвит с мистерия – намерен е удушен на 21 март 1871 г. в имението си до Крайова в Румъния.

Друг български патриот за духовното израстване на нацията е Анастас Кипиловски (1802 – 1870) – поет, преводач и книжовник. В началото Кипиловски учи в родния си Котел при Райно Попович, а след това се образова две години в Русия. Владее добре руски, гръцки и румънски език. Според някои изследователи той е защитил висше образование в Лайпциг. В началото на 30-те години на XIX в. творецът е част от българския интелектуален елит в Букурещ.

Книжовната дейност на Кипиловски обхваща най-вече полето на българския език и историята. Един от първите му трудове е „Кратко начертание на всеобщата история“ (1836 г.) от Иван Кайданов[10]. Към преведения от руски език оригинал Кипиловски добавя исторически обзор „от началото на века до наши дни“ и „Речник или лексикон на словенски речи“, със задълбочен анализ на исторически събития от 1800 до 1836 г. В превода на историята въвежда много думи от международната лексика на социално-политическата терминология.

Кипиловски е един от първите български стихотворци, които смятат, че трябва да се пише на жив, говорим български език, очистен от архаизми. Той превежда в Лайпциг от гръцки драмата „Велизарий“ (1844 г.) на немския писател Ханс фон Траудцен (1730 – 1812). Както и други автори от този период той побългарява произведението, пренасяйки го в пасторална нашенска обстановка. Анастас Кипиловски е в кръга на Васил Априлов и Юрий Венелин и става ревностен събирач на народни песни и исторически материали. Умира в Букурещ.

Стефан Изворски (1815 – 1875), познат и като Стоян Изворски, е български книжовник, учител и преводач, също роден в Котел. Изворски учи първо там при Райно Попович, после в Сливен, Търново и Габрово, а с прекъсвания от 1833 до 1845 г. във Великата народна школа в „Куручешме“. И отново е на път– този път добре подготвен се връща в Котел, където въвежда взаимоучителната метода, не след дълго се озовава в Шумен – тук поставя началото на училищните представления.

В периода 1849 – 1850 г. Изворски е учител при българската църква в Цариград, където е и секретар на църковното настоятелство, както и частен секретар на Стефан Богориди. Между 1850 и 1853 г. е стипендиант в Петербургската духовна академия. Завръща се пак в Цариград, където е сред основателите на българското класно училище „Св. св. Кирил и Методий“, преподава там до 1859 г. В османската столица Изворски съставя първата учебна програма и въвежда преподаването на сравнителна граматика на руския и българския език, както и на гръцкия и новогръцкия език. Тук вече той има ново амплоа – превръща се в един от представителите на т.нар. „даскалска поезия“, публикува свои стихове в „Любословие“, „Български книжици“, „Цариградски вестник“ и „България“. От 1859 до 1863 г. живее и работи в Тулча, където основава българско училище, читалище и черква. Умира в Галац.

Както се вижда, изброените по-горе котленци участват с делата си по забележителен начин в духовната пробуда на българите през Възраждането. В историческата лаборатория на това време с големи букви се вписва името на Георги Стойков Раковски – личност с голямо обаяние и авторитет. безспорен основоположник на организираното националноосвободително движение. Навсякъде, където животът го отвежда (Гърция, Влашко, Франция, Русия, Сърбия), той се ползва с уважение от страна на българската емиграция и с признание като български представител от страна на чужди правителства. Раковски владее седем езика, интересува се от литература, история, етнография.

Георги Раковски (1821 – 1867), по рождение Съби Попович, е роден в Котел в семейството на заможния търговец чорбаджи Стойко Попович – почитан терзия водач на местните еснафи. В детските и юношеските си години Съби получава много добро образование в Котел, Карлово и Истанбул. В Котел изучава и гръцки език, в Карлово негов учител е Райно Попович. В края на 1837 г., на шестнадесетгодишна възраст, баща му го отвежда в Цариград да продължи образованието си в известната гръцка гимназия в „Куручушме“. Тук той изучава философия, красноречие, богословие, точни и природни науки, латински език, френски, персийски, арабски, санскрит и други предмети. Но елинската изтънченост не го съблазнява – младия Раковски попада под влиянието влияние на Неофит Бозвели и патриотичното българско движение в Цариград. Тук той започва да се подписва като Савас Стефанидис.

Неспокойният дух на Раковски го откъсва от науките и той се впуска в различни авантюристични предприятия: търговски афери, съзаклятия, пътувания в чужбина. През лятото на 1841 г. напуска Цариград и заминава за Браила. С пристигането си в дунавския град котленецът успява да си издейства гръцки паспорт и започва да се подвизава под името Георги Македон. Там за кратко става учител по гръцки и френски език, но се озовава в центъра на Браилските бунтове от февруари 1842 г. Заловен и обявен за участник в съзаклятието, той е осъден на смърт, но като гръцки поданик е предаден на гръцките власти за изпълнение на присъдата. Подпомогнат от гръцкия посланик в Цариград Александрос Маврокордатос[11], Раковски успява да избяга и се установява в Марсилия, където прекарва година и половина.

Но неспокоен дух не може да стои затворен в бутилка. След „френската връзка“ Раковски се завръща в родния Котел, където заедно с баща си се включва в борбата на местните еснафи против чорбаджиите. Наклеветени пред османските власти като бунтовници, те са арестувани, осъдени на седем години затвор и откарани в Цариград за излежаване на присъдата. В затвора Раковски престоява от 1845 до 1848 г., още една житейска школа в нелекия му път.

Излизайки на свобода, Раковски продължава своята дейност. След избухването на Кримската война (1853 г.) заедно с група българи котленецът създава в Свищов „Тайното общество“, което има за задача да събира пари за предстоящата борба и сведения за османските войски. Адресат на сведенията е руското военно командване. За осъществяването на тази задача Раковски и неговите другари постъпват като преводачи в турската армия. Тяхната дейност обаче е разкрита и той отново е арестуван. При отвеждането му в Цариград, за кой ли път, успява да избяга. Тук ще добавим, че новосъздаденото Тайно общество приема като знаме на бъдещата българска република трибагреника – бяло, зелено и червено.

Известно време Георги Раковски се укрива в Котел, където описва преживяното от него в цариградския затвор. По същото време започва да пише и поемата си „Горски пътник“. Към края на 1855 г. той се установява в Букурещ, но на следващата година се озовава в Нови Сад – град във войводство Сърбия и Тамишки Банат, в пределите на Хабсбургската империя. Тук той издава „Предвестник горскаго пътника“, а през 1857 г. започва печатането на поемата „Горски пътник“. През същата година по настояване на османските власти Раковски е изгонен от Нови Сад и се прехвърля отново във Влашко. Живее известно време в Галац и Яш, взима дейно участие в подготовката за създаване на Болградската гимназия.

На 7 март 1858 г. Раковски преминава от Молдова в Руската империя, тъй като османското правителство оказва силен натиск за екстрадирането му върху молдовския княз Никола Богориди, представител на видния котленски род Богориди. След кратък престой в Кишинев той пристига в Одеса, където е приет в дома на видния български търговец Никола Тошков. Със съдействието на Николай Палаузов е назначен за надзирател на българските ученици в Одеската семинария, но радикалните му възгледи предизвикват недоволство и скоро е уволнен. Но Раковски не стои безидеен – с подкрепата на Одеското българско настоятелство прави опити да започне издаването на български вестник в Одеса, а през 1859 г. публикува етнографската книга „Показалец“.

През есента на 1860 г. Раковски се премества в столицата на Сръбското княжество – Белград, където продължава своите исторически изследвания. Тук започва и издаването на вестник „Дунавски лебед“, в който се засягат теми от политическо, просветно и стопанско естество, както и такива, свързани с църковно-националната борба, единството на българския народ и др. Тогава започва последното значително преселване на българи в Руската империя, инициирано от руските дипломатически представителства, засегнало най-вече северозападните български земи, по-точно: Видинско, Белоградчишко и Ломско. Раковски започва енергична кампания срещу обезбългаряването на региона и през 1861 г. издава брошурата „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“, в която остро критикува руската държава. В „Дунавски лебед“ Раковски публикува десетки статии срещу преселването, както и кореспонденции за тежките условия, при които са поставени преселниците в Руската империя. В резултат на кампанията му бежанската вълна затихва. В Ломско руски агенти са прогонвани от българските села, а във Видин тълпи от селяни обсаждат руското консулство, настоявайки да получат обратно паспортите си. Докато е в Белград, Раковски пише и статии срещу англичаните и издевателствата им спрямо индийския народ. Публикациите му получават международен отзвук, а индийците го припознават едва ли не като свой национален герой. Освен на български, вестника излиза и на френски език.

През 1861 г. Георги Раковски изготвя „План за освобождението на България“ и „Статут за едно Привременно българско началство в Белград“. Тези две съчинения бележат нов етап на идейното му развитие. В духа на тези разбирания Раковски се заема с организирането на революционна армия и такава е създадена през 1862 г. в лицето на Първата българска легия в Белград. През юни 1862 г. легията участва в боевете с османския гарнизон на белградската крепост Калемегдан. Нейното разтурване (след нормализиране на отношенията между Сърбия и Османската империя) показва слабата страна в плана на Раковски. Определянето на ръководния център вън от пределите на страната, както и изграждането на революционна армия на чужда територия, поставят националнореволюционното движение в зависимост от политиката и целта на други държави.

След неуспеха на мисията си в края на 1863 г. Раковски се установява отново в Букурещ, където се надява да намери по-добри условия за осъществяването на своите идеи. Там от март 1864 г. започва издаването на вестник „Бъдущност“. След спирането на вестника на 19 юли Раковски издава на български и румънски език единствения брой на вестник „Бранител“, с цел създаване на българско-румънски съюз. Същевременно през 1865 г. успява да издаде подготвеното още в Одеса списание „Българска старина“.

На следващата година Раковски отново посещава Руската империя, прекарва известно време в Кишинев (Каприянския манастир) и Одеса и преминава през българските колонии в Южна Бесарабия. Целта му е да събере пари за организиране на чети, както и да подготви участието в тях на бесарабски българи. Той не постига особен успех с намирането на пари, заради натиска на руската полиция върху българската общност в Одеса.

През 1866 и 1867 г. Георги Раковски отново се опитва да централизира и активизира революционната дейност – по негова инициатива се създава Върховно българско началство, което да ръководи действията, а самият той разработва „Привременен закон за народните горски чети за 1867 лето“, чрез който се стремял да въведе ред в четническото движение и да го обедини в обща цел. Но Раковски не успява да реализира идеите и намеренията си докрай – умира след тежко боледуване от туберкулоза на 9 окт. 1867 г. в Букурещ. Без съмнение, Георги Раковски е първият идеолог и организатор на националноосвободителното движение. Богатият му опит и теоретична дейност са използвани от следващото поколение български революционни дейци в лицето на Васил Левски, Любен Каравелов и др. Следи в духовния живот на българския народ оставя и неговата писателска, журналистическа и публицистична дейност.

Пренасянето на тленните останки на Раковски на българска земя е истинска мистерия, достойна за перото на Едгар Алан По и Агата Кристи. В тази история има всичко – убийство пари, брилянти, атентат. В аферата са забъркани известни имена като Коста Паница, Филип Тотю, Григор Начович и др. Парите и скъпоценностите, с цел подпомагане на дейците в Македония, са поставени в ковчега на Раковски още в Букурещ. След дълго протакане, най-накрая през 1885 г., ковчегът с костите на Раковски е пренесен с българския кораб „Взрив“ до Русе, после до Лом и оттам в София, където е организирана траурна процесия, начело на която върви княз Батенберг.

Първоначално костите са оставени на съхранение в тавана на столичното общинско управление, а после – поставени до олтара на църквата „Св. Неделя“. Парите и скъпоценностите са извадени от ковчега, но аферата се разкрива. През 1888 г. ген. Андрей Блъсков, а през 1909 г. и Григор Начович, алармират обществеността за тленните останки на Раковски, които са заровени в един ъгъл на църковния таван. Но това е бил „глас на викащия в пустиня“. Следва по-интересното: след атентата през април 1925 г. взривната вълна сгромолясва ковчега на пода в църквата. Истинско чудо е, че тленните останки остават неповредени, благодарение на обкованата с метал ракла. През 1942 г. по инициатива на котленската общественост, те са пренесени в родния му град. Така след 75 години пътуване, скелета и духа на Раковски намират спокойствие.

Анастас Гранитски (1825 – 1879)[12] е български писател и преводач, интелектуалец, името на който все още остава в сянка. Учи последователно в родния си Котел при Сава Доброплодни, в Сливен и Цариград – в Куручешменската гръцка гимназия, а по-късно в Медицинско-хирургическата академия в „Галатасарай“. В периода 1859 – 1863 г. учителства в Свищов, Шумен, Ловеч и Търново, преподава френски, турски, гръцки и български. Старопрестолният град е мястото, където преминава по-нататъшния съзнателен живот на Гранитски.

Книжовните интереси на Анастас Гранитски са твърде широки. Първият му труд е превода на „Сборниче за холерата“. Тази книга е резултат от усилията на правителството да се справи с върлуващата по това време страшна болест. Написана на турски и преведена на езиците на народите в империята, тя съдържа кратки исторически сведения, описание на симптомите, препоръки за профилактика и лечение и пр. Основното медицинско съчинение, преведено от Гранитски обаче е друго – тритомната (общо 530 стр.) „Практическа медицина. Съчинение Д. Пирово“. Гранитски съставя и няколко гадателски книги, в които са представени божества от старогръцкия пантеон със сполучливо вмъкнати стихове. Оригинален е и превода му от гръцки на „Поучителни речи на старите философи“. Сред колоритните му книжовни трудове е също така „Буквар за малките деца“ (Цариград, 1849 г.), подготвен заедно с Антон Никопит[13]. Друга обемна и много популярна навремето негова творба е „Търговско ръководство“.

В историята на българската литература Гранитски вероятно ще остане преди всичко като добър преводач. Еталон на неговата работа са две произведения с особено място в литературния живот от това време, публикувани като подлистници на „Цариградски вестник“, а след това и в самостоятелни книги: „Индийска хижа“ и „Павел и Виргиния“ от Жак Бернарден дьо Сен Пиер (1737 – 1814). Последното произведение е класика на френската литература от XVIII в. (познато у нас като „Пол и Вержини“). Двете повести са едни от върховите постижения на сантименталната книжнина на Българското възраждане[14].

Друга незаобиколима личност е княз Стефан Богориди (1775 – 1859), издигнал се високо в османската йерархия. Роден е в Котел като Стойко Стойков – баща му е едър търговец на добитък, важен доставчик на храни за османската армия през Руско-турска война от 1787 – 1792 г. Дядо му по бащина линия е Стойко Владиславов, който по-късно става епископ Софроний Врачански. Името Богориди е дадено на него и на брат му Атанас в чест на княз Борис I Кръстител, известен и като Богорис.

Житейският път на Стефан Богориди може да послужи за образец на приключенски роман. Първоначално той учи в гръцкия колеж „Свети Сава“ в Букурещ, където сменя рожденото си име Стойко с гръцкото Стефан. След като учителства няколко години във видното фанариотско семейство Мурузи в Константинопол, той решава да постъпи като драгоман в османската флота. През 1799 г. Богориди участва в експедиционния корпус на Мустафа паша (бъдещия султан Мустафа IV), срещу дебаркиралия в Египет френски корпус на Наполеон Бонапарт. В сражението срещу французите при Абукир османските сили претърпяват съкрушително поражение на 17 авг. 1798 г., като самият Богориди е спасен по случайност от британски кораб.

Десет години по-късно, Стефан Богороди е в центъра на събитията във Влашко и Молдова. Той попада в обкръжението на княз Скарлат Калимахи, който го назначава за губернатор на Галац (1812 – 1819 г.). В 1821 г. Калимахи става княз на Влашко и Богориди е негова дясна ръка. По време на Влашкото въстание на Тудор Владимиреску и последвалото нахлуване на Филики Етерия във Влашко, Богориди е номинален каймакам там. След османската офанзива срещу Александър Ипсиланти, Богориди е каймакам и в Молдова (1823 – 1825 г.). Тази дипломатическа стъпка е подкрепена от Свещения съюз с цел париране на революционните движения в тази част на Европа и спазване на установения по силата на Виенския конгрес международен мирен ред. Но редът както често се случва е формално нарушен – последвали репресии след Гръцкото въстание, които засегнали редица видни фамилии отвъд Дунава. Наклеветен за неправомерни действия, Богориди е изпратен на заточение със семейството си в Измит (Никомедия), където престоява три години (между 1825 и 1828 г.).

Но черен гологан не се губи – след Руско-турската война (1828 – 1829) и последвалия я Одрински мирен договор, ние виждаме Стефан Богориди начело на османската делегация в Санкт Петербург, която има за цел да уреди спорните въпроси с Русия. Българинът се справя успешно с мисията и печели доверието на султан Махмуд II, който го назначава за свой съветник. В продължение на 30 години Стефан Богориди участва във всички големи и важни преговори и решения на Високата порта: от признаване независимостта на Гърция през 1830 г., през подготовката на договора при Ункяр искелеси (1833 г.), до определянето на статута на Дунавските княжества. Английският посланик в Цариград лорд Стратфорд Канинг пише в мемоарите си, че благодарение на дипломатическата мисия на Стефанаки бей Гърция е получила своята независимост.

Заради политическата му гъвкавост и уменията му, самият Махмуд II му дава титлата княз (на турски „бей“, на гръцки „хегемонас“) и го назначава през 1834 г за управител на остров Самос. Богориди управлява острова от Цариград, като посещава Самос само веднъж през 1839 г. Той прекръщава Вати, главния град на острова на свое име – Стефануполис, От 1844 до 1849 г. наместник на Богориди в Самос е личният му адютант и секретар Гаврил Кръстевич. Трябва да се отбележи, че Богориди е недолюбван от местното гръцко население заради твърдите си методи на управление. През 1849 г. самосците се разбунтуват срещу него и османският монарх го отстранил от поста му през 1850 г.

Независимо от това, султан Абдул Меджид I не свалил доверието си от него и Стефан Богориди е избран за член на Танзиматския съвет и имперски съветник. Богориди е може би единственият християнин, който от превземането на Константинопол от турците през 1453 г. до момента, е приемал в къщата си османски султан. Мъдър и тактичен, Богориди спечелва падишаха за каузата да подкрепи българските искания за решаване на националния въпрос. По настояване на Богориди през август 1849 г. се издейства разрешение от монарха за построяване на българска църква в Цариград. И не само това – за целта Богориди дарява парцел и собствената си къща в квартал „Фенер“. Чрез доброволни помощи е построен малък параклис, осветен на 9 окт. 1849 г., който е посветен на Свети Стефан, в чест на Стефан Богориди. На същото това място по-късно е издигната известната „Желязна църква“. Богориди умира на 84 години в Цариград от камъни в бъбреците.

Сред лицата на историята прави впечатление и Атанас Богориди (1788 – 1826), родом в Котел като Атанас Стойков. Ще напомним, че той е брат на Стефан Богориди и внук на Софроний Врачански. Накратко: Атанас Богориди учи в Княжеската академия „Свети Сава“ в Букурещ, а след дипломирането си преподава в нея старогръцка литература и естествена история (1810 – 1812 г.). Следва медицина във Виена (1812 – 1816 г.) и защитава докторат във Вюрцбург (1816 г.). Той е навярно първият българин, получил висше медицинско образование. Работи като лекар във Виена (1817 – 1819 г.) и Париж (1819 – 1826 г.). Умира във френската столица.

Не по-малко заслуги има споменатият по-горе Гаврил Кръстевич (1818 – 1898)[15], възрожденец, юрист и историк, османски съдия и валия, радетел за културното обособяване на българите в Османската империя по времето на Танзимата. Кръстевич е сред учредителите на Българската екзархия, главен управител на Източна Румелия от 1884 до Съединението през 1885 г. Този човек безусловно се нуждае от подобаващо внимание.

Роден под името Гъндьо Къдюв, Кръстевич учи първо в Котел, а по-късно (през 1833 – 1834 г.) в Карлово при учителят и книжовникът Райно Попович, който го насърчава да се занимава с литература. През 1835 г. пребивава за кратко в Сливен, след което заминава за Цариград. По препоръка на котленските чорбаджии е приет в дома на влиятелния османски сановник – княз Стефан Богориди, със задачата да се изучи за учител. В 1837 г. Богориди го изпраща във Великата народна школа в „Куручешме“ – гръцко училище, една от целите на което е да елинизира по-будните български младежи. Кръстевич овладява за кратко време гръцки и френски език, както и богословските науки. Вместо да го върне обаче в Котел, през 1838 г. Богориди го изпраща да продължи учението си в Париж, където Кръстевич завършва право в Сорбоната през 1844 г.

Неговият ментор продължава да го подкрепя и след завръщането му в Цариград, където го взима отново под крилото си и го прави свой частен секретар. От 1845 до 1850 г. Кръстевич е наместник на Стефан Богориди и фактически управител на о. Самос. От 1850 г. започва кариерата на Кръстевич в османската съдебна система: става съдия, член на Върховния съд и преподавател в юридическата школа в столицата. Натрупал авторитет, той е автор на така важния търговски закон на Османската империя. През 1868 г. Гаврил Кръстевич е назначен във Висшия правосъден съвет (Диван-и-ахкям-и-адлие) на империята.

Кръстевич започва да публикува сериозни текстове още през 1837 г. при първото си пребиваване в Цариград – тогава превежда част от френския вариант на „Poor Richard's Almanacк“[16], популярен бестселър на един от Бащите-основатели на САЩ Бенджамин Франклин (1706 – 1790). Изданието, което се печата в Буда, е едно от първите в българската преводна литература. След завръщането си от Париж през 1844 – 1845 г., Кръстевич сътрудничи на Константин Фотинов в сп.“Любословие“ и на Иван Богоров в сп. „Български книжици“. Той публикува редица статии, в които поставя въпроса за ползата от българско образование, намесва се активно в полемиката за обособяване на българите от гръцката Вселенска патриаршия. Четвърт век преди създаването на Българското книжовно дружество (бъдещата БАН), Кръстевич пръв дава идеята за академическо учреждение, което да се заеме с унифициране на българския книжовен език и изграждане на езикова култура.

След Великденската акция от април 1860 г., с която българите отхвърлят върховенството на цариградския патриарх, Кръстевич участва в няколко българо-гръцки комисии, свикани от османското правителство за уреждане на църковната разпра. През 1864 г. е избран в Постоянния привременен съвет, представляващ българите пред Високата порта и Патриаршията и защитава българската кауза. През 1868 – 1869 г., по заръка на османското правителство, Кръстевич съставя няколко проекта за самостоятелна българска църква. Един от тях става основа за фермана на султан Абдул Азис от февруари 1870 г. за основаването на Българската екзархия. Проектът на Кръстевич включва македонските и част от тракийските епархии. През 1869 г. издава първия том от своята българска история („История българска“). В него той развива теорията за произхода на българите от хуните.

През 1879 г. Кръстевич е назначен за главен секретар на губернатора на Източна Румелия Алеко Богориди. Като такъв завежда през следващите пет години и Дирекцията на вътрешните работи Поддържа добри отношения с Русия, която упражнява влиянието си върху османското правителство, за да го назначи на мястото на Богориди през април 1884 г. Начело на Източна Румелия, Кръстевич провежда проруска политика. Свален е от власт в утрото на 6 септември от въстаници начело с Продан Тишков – Чардафон и разбунтувалата се милиция, които обявяват Съединението. След тези събития и кратък престой като частно лице в София, Кръстевич се връща на служба при султана. Умира през 1898 г. в цариградското предградие Ортакьой.

Както и да погледнем, Гаврил Кръстевич е явление в нашата история. Убеден патриот, той работи в защита на една обречена кауза – просперитета на Османската империя. Подобно на своя патрон Стефан Богориди, той защитава националните български интереси по пътя на компромиса и диалога с официалната власт. Трябва да се подчертае, че той е знаел за готвения преврат на 6 септ. 1885 г., който съпътства Съединението. Можел е да упражни насилие, но за негова чест, не си оцапва ръцете с кръв.

Плеядата възрожденци и интелектуалци с корени от Котел ще приключим с Васил Берон (1924 – 1909) – лекар, просветен деец и археолог. Роден е в многодетното семейство (седем деца) на едрия собственик и търговец на добитък Стоян Хаджибончев. Майка му, Жейна, е сестра на просветния деец Петър Берон. Подобно на другите си братя и той се учи в началното училище в Котел, открито още в 1819 г. от жеравненеца Райно Попович, който въвежда усвоения от него в Букурещкото елинско училище взаимен метод на обучение.

Създал си делови и търговски контакти в Цариград, бащата Стоян х. Бончев записва младия Васил в прочутото гръцко училище (Великата народна школа), находящо се в Истанбулския квартал „Куручешме“. Тук Васил слуша лекции по класическа философия и литература, по етика, риторика и богословие, логика, география, физика и химия, учи френски и арабски език. В школата „светва лампичката“ на съзнанието му и той ясно прозира елинизаторските стремежи на учителите гърци и слуша надутите хвалби на гърчетата за образоваността и книжнината им. С една дума – у него се разгаря антипатия към всичко гръцко.

През 1842 г. 18-годишният Васил се записва в Ришельовската гимназия в Одеса. Тук младежът се запознава с редица свои сънародници-патриоти, с дейността на Васил Априлов и Николай Палаузов, с трудовете на украинския славист Георги Хуца, нарекъл се по-късно Юрий Венелин. След като Васил Берон завършва Одеската гимназия, бащата отново изпраща сина си в Цариград, този път във връзка с търговски дела.

По време на Кримската война (1853 – 1856) Берон се записва като лекар-доброволец в Руската армия. След края на войната той се установява в Търново и успоредно с упражняването на лекарската професия, с усърдие изучава миналото на града. От 1862 до 1868 г. е учител и директор на Българската гимназия в Болград, а през 1868 – 1872 г. е градски лекар пак там. В най-съзидателния си период, между 1872 – 1900 г., той отново е в старопрестолната столица, където е избиран за председател на Църковната община и управител на училищата в Търново. През 1879 г. е окръжен управител на Търново. Основател е на Археологическото дружество в старата столица – в 1886 г. издава книгата „Археологически и исторически изследвания“, в която намират място всички негови досегашни изследвания.

Творческата биография на д-р Васил Берон е твърде богата. Той събира с вещина и публикува български народни песни в списанията „Български книжици“, „Българска пчела“, „Духовни книжки“, във вестниците „Народност“ и „Българан“, сам издава в Болград вестник „Пътник“. Всяка от неговите написани с майсторство книги е нещо ново в българската книжнина, отговарящо на потребностите възникнали във връзка с нашето образование: „Първа българо-френска граматика“, „Логика“, „Българо-френски буквар“, „Човекът в сравнение с другите животни“, „Зоология“.

Учудващо е как в малки селища като Котел се раждат изброените по-горе личности. Такова място в лабораторията на времето е и Жеравна, разположена между Сливен и Котел. сгушена в полите на южния склон на източна Стара планина. За произхода на името съществуват няколко версии: едната е, че идва от птицата, което е твърде неправдоподобно, понеже тук никога не кацат жерави; другата – от „жерна“, „жерка“, „жерков“ – думи със старославянски корен, значещ воденица. Тази версия е по-правдоподобна, тъй като в района са се намирали множество воденици. В близкото минало Жеравна се е наричала Жеруна, което след Освобождението преминава в Жеравна. За пръв път я назовава така Райно Попович в своя книга от 1837 г.

След завладяването на България от османските турци към основното ядро на село Жеравна се присъединяват осем на брой махали. Така в източната част се настанила махала „Горньо село“, в югоизточната част – махала „Белизна“, „Беличовец“ се сляла с „Малко бръдо“, „Баево село“ и „Толева махала“ – били ситуирани в западната част. В северната част на селото се настанили жителите на „Бутово“. Бутовци пренесли със себе си и детайлите на църквата си и я съградили наново под чешмата „Кринча“, а корията до нея приела името „Черковна“.

Една легенда гласи, че жеравненските земи са били притежание на сестрата на цар Иван Шишман, дадена за съпруга на султан Мурад, небезизвестната Кера Тамара. От турците селото получило привилегиите на свободно селище, а управлението било поверено на местните първенци. Жеравненци били освободени от данъци, но имали задължението да изпращат всяка година определен брой войници на султана за обслужване на сараите и конюшните му. По-късно жеравненци прехвърлили това задължение на местните цигани, прочути гайдарджии, които веселели турските първенци в Цариград. Жеравна е разорявана от кърджалии на два пъти – през 1797 и 1800 г. Според османски документи селото е завзето през есента на 1804 г. от присъединилия се към кърджалиите бивш гюмюрджински аянин Сюлейман Токатджикли, който за кратко деребейства в него.

Привилегированият статут на Жеравна дава своите резултати и след време допринася за стопанския възход на селото. Жителите забогатяват, започват да строят хубави къщи, като канят майстори от Загоре, Трявна, Дряново, Габрово. Стаите на къщите са украсени с резбовани тавани и изящни апликации по вратите, прозорците и иконостасите. Одаите били застлани с тъкани и забележителните котленски килими. По разкази на очевидци от едно време, някога в селото имало школи по дърворезба. Жеравненци благоустроили и улиците си, покрили ги с камък (калдаръм), построили красиви чешми с надписи. Жеравна е известна със своите многобройни чешми. В околността бликали планински извори, повечето от които са вкарани в чучурите на чешми (Кринча, Старча, Зайковка).

През 1828 г. местните люде започнали да строят нова църква, богато украсена и зографисана от тачени тревненски зографи и от жеравненеца Недко Зограф. Атонският манастир „Хилендар“ е имал свой метох в Жеравна. В него живеели монаси, които водели духовна и просветна дейност. Един от тях е Йосиф Хилендарски – автор на „Поучение за четенето на книгите“. В Жеравна е направен вторият препис на Паисиевата история от поп Йовчо. Към старата Бутовска църква пък били открити килийни училища, където учителите поп Дига и поп Съби (баща на Райно Попович), през втората половина на XVIII в. са обучавали жеравненските деца на четмо и писмо. В началото на XIX в. свещениците, поп Тодор, поп Стоян, поп Ранко и поп Вълчо, откриват килийни училища по главните махали. Било обичайно да се отива на поклонение по Коледа на Света гора и по Великден – на Божи гроб. Заедно с поклонниците са отивали и млади момчета да се учат в училищата там. Един от тях е Райно Попович – получил титлата „патриарх“ на българските учители.

В Жеравна можели да се видят и първите печатни книги: „Неделника“ на Софроний Врачански, „Христоматията“ на Райко Попович, „Рибния буквар“ на д-р Петър Берон и др. Това нарежда селището измежду значимите културни средища от периода на Ранното Възраждане. Жеравненци, които били във връзка и с други села и градове, най-вече с Цариград, не се задоволявали само от науките на даскал Райно и решили да поканят учителя от цариградското взаимно училище Стефан Вълков, брат на Димчо Кехая. Димчо Кехая бил един от най-богатите и уважавани хора в Жеравна. Той имал голям чифлик и десетки стада, които овчарите му зиме карали на паша към Беломорието, а напролет връщали по тукашните тучни ливади[17].

Стефан Вълков дошъл в Жеравна през 1855 г. и заменил наустницата, псалтира и апостола с аритметика, граматика, землеописание, премахнал наказанията, въвел публични изпити и 20-дневна годишна ваканция. Той знаел добре гръцки, турски и руски език. Даровит учител и общественик, даскал Стефчо давал дописки в цариградските вестници, които се получавали и в Жеравна. Именно той склонил обществено-църковния съвет през 1866 – 1867 г. да бъде построена нова училищна сграда. Малко преди това, през 1863 г., той въвел празнуването на празника на Светите братя Кирил и Методий.

Още в XVIII век Жеравна изгражда своя интелигенция, която поддържа връзки с градове и духовни средища като Солун, Света гора, Йерусалим, Одрин и Цариград. Всичко това било предпоставка да излъчи от своите недра забележителни просветни дейци като Райно Попович, Сава Филаретов, Тодор Икономов и Васил Д. Стоянов, всички ревностни строители на новата българска култура и образование. През 1870 г. за учител в Жеравна бил поканен Харалан Ангелов от Шумен. Запознат с организацията на шуменското класно училище, той дошъл в Жеравна с амбицията да уреди и тук същото училище. Същевременно е бил и общественик, основал през август 1870 г. читалище „Единство“ –жеравненци подарили немалко книги на читалището. Талантлив и широко скроен човек, Харалан Ангелов е също поет, свирел на цигулка, сътрудничел в цариградските вестници и списания. Почти всички вестници и списания, излизащи тогава в Цариград се получавали в селото.

Паралелно с това нормалният живот на хората си течал по своето русло. Мъжете са се завръщали през зимата за 1-2 месеца при семействата си, а през останалото време надзиравали стадата си по безкрайните Добруджански равнини, където са били къшлите им. Още се разказва за керваните с вълна, които са влизали в Жеравна през пролетта. Невестите са преработвали вълната, във всяка къща се е чувала песента на становете, на които жеравненки са тъчели шаяци за продажба, губери, черги, възглавници за наредба на къщите. Главният поминък е бил овчарство, но тук са били развити и занаятите. По протежение на цялата главна улица, а и на други улици, се издигали къщи с дюкяни на първия етаж, където са били работилниците на обущарите, шивачите, абаджиите, златарите, кожухарите, сарачите, ковачите, дърводелците, мандраджиите, месарите, фурнаджиите и др. В Жеравна е имало и няколко хана, повече в западната част на селото, от където е влизал търновският път – главната артерия тогава.

След Освобождението овчарите намерили за уместно да изтеглят семействата си в Добруджа. Занаятите започнали да западат, много жеравненци напуснали селото и се пръснали из цялото свободно отечество. Всичко това се отразило неблагоприятно на общото положение на селото. Жителите от 4000 преди 1878 г., към 1900 г. останали наполовина. Тъжно чувство навявали изпразнените в началото на ХХ век хубави жеравненски къщи. В някои от тях през 1913 г. са били настанени тракийски бежанци от Източна Тракия.

Все пак Жеравна успява да се възроди. В началото на XX в. започва постепенна реставрация, следствие на която са възстановени доста обекти. В продължение на почти 10 години с особено внимание е реставрирана знаковата църква „Свети Николай“. Построена в периода 1828 –1834 г., тя представлява трикорабна псевдобазилика с една апсида. Между 1833 – 1840 г. вътрешността църквата е богато украсена от зографите Юрдан Михайлович от Елена и Ганчо и Георги от Трявна. Тя е интересна със своите богослужебни книги от втората половина на XVIII в., както и със стенописите си и уникалната дърворезбена обработка на иконостаса. Не по-малко красива е и галерията с иконите, които датират от втората половина на XVIII и началото на XIX в. Те са дело на майстори от тревненската школа и други неизвестни такива, работили в стила на ранната средновековна традиция.

Твърде интересни личности са родени и живеят в Жеравна. Един от тях е Руси Чорбаджи, човек с любопитна биография. Участвал в управата на Жеравна, той е един от най-богатите хора в селището: имал е 30 000 глави добитък, овце, кози и коне и няколко дюкянчета. Търгувал е надлъж и на шир – животните и продукцията му стигали чак до Беломорието. Къщата му не правела кой знае какво впечатление отвън, но вътре впечатлявала с богатството на красивите архитектурни решения и детайлите.

Една от легендите за чорбаджията разказва, че красивата му дъщеря Калинка била отвлечена от Индже войвода, който пощадил къщата, но не и бащата на възлюбената си, заради това, че предупреждавал котленци за опасността от нападения и те успявали да се защитят с хитрина. Планът бил прост – когато кърджалиите идвали в селото да си взимат моми по едно и също време от годината, той казвал на мъжете в селото да скрият всички девойки в гората. Кърджалиите идвали, но оставали с празни ръце, не виждали нито една мома, по-късно разбрали за измамата и убили Руси Чорбаджи в къщата му, както и двамата му синове.

Райно Попович (1773 – 1858), по-точно Райно Стоянов, е забележителна личност, учител и книжовник, един от реформаторите на образованието в българското школо. В началото на книжовната си дейност Попович води гръкофилска образователна политика. Впрочем, почти цялата ранна българска интелигенция била възприела гръцката култура, едва ли не тя е мода, образец за следване. В началото гръцкото образование било благотворно – българите получили пряк достъп до историята и традициите, до величието на миналото, до будния дух и амбиции на елинизма. Чрез гръцките училища и гръцките учители те за първи път чули за Френската революция и Наполеон, за Волтер и Монтескьо, за реда в природата и постиженията на науката. Благодарение на опита на гърците българите спестили десетилетия. Но това, което е било очевидно още за Паисий, станало болезнено ясно в началото на XIX век – гръцката култура и несъзнателно, а по-късно и съзнателно се наложила над националната, българската.

Предимството на великата традиция, всеобщото владеене на гръцки, пълното доминиране на гръцката книжовност били сериозна заплаха за оформящото се национално съзнание. Именно това прозрял Райно Попович, който впоследствие променя възгледите си и методиката на обучение, убеден че преди да се пристъпи към изучаване на гръцки език, е нужно първо усвояване на родния български.Така новото българско училище се оказало основният двигател в два жизненоважни процеса – модернизирането на българското общество и възраждането и консолидирането на българската нация.

Създаването на светски училища – били те елински, елино-български или взаимни, било факт с огромна важност. Заменянето на религиозни знания със светски било епохална стъпка. В този преломен момент ние виждаме ролята на такива българи като Райно Попович, които посвещават живота си на българското просветно дело. През 1819 г. с материалната помощ на Стефан Богориди, Попович открива в Котел второто по хронология в земите ни елино-българско училище, след това на Емануил Васкидович в Свищов. В 1828 г. той основава елино-българско училище и в Карлово. Освен в Котел и Карлово, Попович учителства в Жеравна и Пловдив, където съчетава по-високата гръцка, светска образованост с изучаване на родния език. Ще отбележим, че ученици на Попович са били Васил Левски, Георги Сава Раковски, Петър Берон, Гаврил Кръстевич, Ботьо Петков, братята Евлоги и Христо Георгиеви и др.

Райно Попович превежда от гръцки на български няколко книги, сред които басните на Езоп и нравоучителния сборник „Христоития или благонравие“, който наред с напътствия за поведението в обществото и семейството, дава съвети и по въпросите за облеклото, за походката, начина на говорене, както и включва сентенции от античната култура и жизнеописания на известни гръцки мислители и поети като Аристотел, Платон, Омир, Питагор. Негов е и първият български превод на прочутия американец Бенджамин Франклин.

Сава Вълчев (1825 – 1863), впоследствие Филаретов, е друг изтъкнат радетел за просвета, култура и образование; също роден в Жеравна. Още като дете проявява голяма жажда за знания и след завършване на местното килийно училище баща му го праща в Котел, за да продължи обучението си при известния възрожденски учител Сава Доброплодни, където научава добре гръцки език.

След като завършва котленското училище, Сава Филаретов учителства няколко години в Шумен (между 1843 и 1848 г.). През 1848 г. шуменските първенци изпращат учителя Сава Вълчев в прочутото тогава гръцко училище в „Куручешме“ – Цариград; там именно поради голямото му старание той получава прозвището „филарет“ т.е. обичащ добрите дела, преуспяването и от този момент то става негово фамилно име. След Цариград той продължава образованието си в Одеската гимназия (1849 – 1852 г.), впоследствие завършва и Московския университет.

Завръщайки се в родината си Сава Филаретов започва работа като учител в София, където отваря първото девическо училище. Успоредно с това той развива активна обществена дейност, участва в църковно-националната борба, сътрудничи на български и руски списания и вестници. Привлякъл с активността си вниманието на османските власти Филаретов е принуден да напусне София през 1861 г. и да замине за Русия. Но там престоя му е твърде кратък– същата година се връща като секретар на руското консулство в Одрин. Умира на 38 години от туберкулоза в Кайро, Египет – номинално подчинена османска провинция на Високата порта.

Борис Симитчиев пише за Сава Филаретов: „Именита личност, светъл дух, който омагьосвал, настройвал, възпламенявал и покорявал, всички благоговеели пред него. В училището, общината, митрополията и в пашовия конак неговите думи и съвети се слушали. Дейността на Филаретов в София е не само епоха на просветно-учебното възраждане на града, но и в борбата срещу фанариотите. На Петровден 1860 г. принуждава гръцкия владика Гидеон да спомене името на Иларион Макариополски вместо на гръцкия патриарх, изгонва самоковския владика Паисий и подбужда населението да не плаща владищина.“ Въпреки своя кратък живот с цялата си дейност Сава Филаретов остава в съзнанието на българите като един от най-светлите възрожденски дейци. Делото му е един от основните стълбове на българската просвета и образование.

С уважение и признание се ползва и Никола Икономов – Жеравненеца (1820 – 1897) – свещеник, учител и книжовник от периода на Възраждането. Той придобива грамотност в килийно училище при баща си Тодор Герасимов – свещеник и учител. След това продължава да се просвещава в Котел и в Шумен при Сава Доброплодни. От 1841 до 1846 г. е учител във Взаимното училище в Шумен и в първоначалното училище в града, където въвежда взаимоучителната метода. От 1846 до 1855 г. пребивава в Делиормана в Разград – тук той създава първото взаимно и първото класно училище. В Разград основава и първото девическо училище през 1849 г. И не само това – представлява Разград в църковното движение и в Цариград. Никола Икономов е сред членовете и основателите на читалище „Зора“ в Русе. Изявява се също така в полето на литературата и знанията. Автор е на книгата „Земледелие“, с която поставя началото на селскостопанската литература в страната.

Съпругата на Жеравненеца Станка Николица-Спасо-Еленина е първата българка, отпечатала свое стихотворение. Пет от техните деца (момичета) също стават учители. В периода 1866 – 1872 г. Жеравненеца заедно със съпругата си Станка са учители в Девическото училище в Русе. По настояване на гражданите на Разград се завръща там и е определен за председател на църковната община. През 1874 г. е ръкоположен за свещеник. След Освобождението е избран за депутат в Учредителното събрание, освен това е избиран в I ВНС и II ОНС.

Богата и изпъстрена със събития е биографията на Тодор Икономов (1835 – 1892), или Тодор Икономпетров Тодоров. Писател, публицист, издател и политик, тойю е един от най-видните възрожденски учители и участници в борбата за създаване на независима Българска екзархия. Икономов е противник на въоръжената борба, приема идеята за дуализъм под скиптъра на султана.

Роден в будната Жеравна, в семейство на свещеник, Тодор Икономов в началото се ограмотява в родното си място, а след това продължава образованието си в Разград и Русе (1848 – 1850 г.). През следващите няколко години работи като абаджия в Тулча и Жеравна. Повишава образованието си в София при бележития възрожденски просветител Сава Филаретов и в Сливен при Сава Доброплодни. През 1861 г. заминава за Цариград, където е учител и дякон на униатския архиепископ Йосиф Соколски – увлича се, а после скъсва с униатството.

През 1865 г. Икономов завършва духовната академия в Киев. След завръщането си на родна земя е учител в Шумен и Тулча, става секретар на епархийския съвет в Тулча. Избран е да представлява Тулчанската община на Църковно-народния събор в Цариград (1871 г.). Известно време е редактор на сп. „Читалище“, редактира в. „Турция“, издавани в Цариград. Сътрудничи със статии по актуални въпроси на литературата, философията, естетиката и обществено-политическите борби на вестниците „Македония“, „Право“, България“, „Турция“ и др.

След Освобождението Икономов влага силите си в устройството на новата българска държава. Той последователно е народен представител, подпредседател на Учредителното събрание в Търново и един от водачите на Консервативната партия. Дълго време е депутат, окръжен управител (префект) в Сливен и Бургас (1879 г.), министър на вътрешните работи (1880 г.), кмет на София (1880 г.) и окръжен управител на Шумен (1881 г.). За пръв път под негово ръководство Столична община въвежда годишен бюджет, завършва се градоустройственият план на София.

По време на Режима на пълномощията Икономов става председател на II Велико народно събрание (1881 г.) и на новосъздадения Държавен съвет (1882 г.). Във време на груби партизански страсти и материални интересни със своя възрожденски идеализъм Икономов стига до там, че започват да му се надсмиват за консервативното му благоразумие и наивността му. През 1886 г. Икономов той се включва в състава на таен комитет, основан в Букурещ, който има задачата чрез преврат да свали Регентството и да възстанови добрите отношения с Русия. За тези си дейности е подложен на преследвания от правителството на Стефан Стамболов.

Тодор Икономов се оттегля се от политическия живот в Шумен през 1885 г., където се отдава на книжовна дейност. Същевременно през 1884 г. става редовен член на Българското книжовно дружество (БКД, дн. Българска академия на науките). Притежава 200 овце и една воденица, която се вижда принуден да продаде, за да финансира своята дейност. През 1885 г. във Варна Икономов издава „Протоколи на Цариградската конференция“ и „Протоколи на Берлинския конгрес“, воден от стремежа да задоволи интересите на своите сънародници в конкретната политическа ситуация. Тодор Икономов не е чужд и на драгоценната възрожденска традиция – дарителството. Но съдбата му обръща гръб – поради неуредени сметки книгите му са сложени под запор и изхвърлени на улицата, а той – подложен на унижения. Умира на 28 окт.1892 г., като преди това прави опит да се самоубие.

С дейността и творчеството си заслужава внимание и друг жеравненец – Васил Стоянов (1839 – 1910), филолог и просветител, един от инициаторите за създаването на Българското книжовно дружество. От 1849 до 1858 г. Стоянов учи в Преславо-Шуменската гимназия с главен учител Сава Доброплодни, в последните две години от които е помощник-учител заедно със своя съученик и приятел Васил Друмев. Васил Стоянов е сред основателите на читалището в Шумен и участва през 1856 г. в първото поставяне на пиесата „Михал Мишкоед“ от Сава Доброплодни. Две години по-късно той заминава да учи в гимназията в Прага. Прекъсва обучението си, за да участва в Първата българска легия в Белград, след разпускането на която се връща отново в Чехия[18]. Там следва славянска филология и право.

През 1868 г. Васил Стоянов заминава за Браила, която вече е в пределите на новосформираната държава Румъния на Александру Куза. Там на следващата година заедно с Марин Дринов той основава Българското книжовно дружество (БКД), на което става деловодител. От 1873 до 1879 г. Стоянов преподава български език в Болград – неформалната столица на бесарабските българи (дн. в Украйна). След Освобождението След освобождението на България Васил Стоянов заема различни държавни постове – областен управител на Варненска област (тогава – губерния), оглавява БКД, става директор и на Народната библиотека.

В помощ на българската кауза е също така Димитраки Тодоров (1815 – 1880) – търговец и общественик, роден в Жеравна в семейството на чорбаджи Тодор от рода Хадживълчеви (Хафезови). По-късно Тодоров се установява в Тулча (Сев. Добруджа) и през следващите години се нарежда в редицата на едрите джелепи на Балканите; получава титлата бей. Димитраки Тодоров участва в движението за създаване на самостоятелна българска църква и е сред делегатите на Първия църковно-народен събор през 1871 г. Негова внучка е общественичката Султана Рачо Петрова.

Две имена се вписват по категоричен начин в летописа на Жеравна след Освобождението: това са писателят Йордан Йовков (1880 – 1937) и геологът Георги Бончев (1866 – 1955).

Гордостта на Жеравна е Йордан Йовков – един от класиците в българската литература. Детските и юношеските му години преминават в родното му място, след което през 1895 г. завършва основното си образование в Котел. Завършва Първа мъжка гимназия в София през юни 1900 г. След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. По-нататъшният му път минава през Школата за запасни офицери в Княжево (1902 – 1904 г.), като по време на обучението си публикува първата си творба – стихотворението „Под тежкия кръст“. През есента на 1904 г. Йовков се завръща в с. Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 година, когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. На 18 юни 1913 г. е ранен в крака по време на битката при Дойран, а на 28 юли е произведен в чин поручик.

След Балканските войни Йовков се установява в София и работи като редактор на сп. „Народна армия“. Първата световна война нарушава творческото му ежедневие и на 11 септ. 1915 г. той е мобилизиран отново и изпратен в град Ксанти. На следващата година е командирован в редакцията на списание „Военни известия“ – на 1 ян. 1918 г. е повишен в чин капитан. Същата година в София среща Деспина Колева, която по това време е студентка последна година в Историко-географския факултет на Софийския университет. Двамата се женят на 15 дек. 1918 г. в Добрич.

След Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е върната на Румъния, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където успява да си намери работа като учител във Варненската мъжка гимназия. В 1920 г. е избран за член на Съюза на писателите. След застъпничество на приятели от София заема длъжността редовен сътрудник по печата при българската легация в Букурещ. На 19 ноем. 1927 г. е назначен за преводач към Министерство на външните работи, а от 1 ноем. е сътрудник на вестник „Ла бюлгари“, където работи до 16 дек. 1929 г. На 21 февр. 1936 г. министър Георги Кьосеиванов назначава Йовков за помощник-редактор в Дирекцията по печата.

Последните 10 години от живота на Йовков са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. През 19 септ. 1937 г. заминава на лечение в Хисаря. Оттам изпраща последното си писмо до Деспина Йовкова. Поради влошеното му състояние е откаран на 11 окт. в Пловдив, където е опериран по спешност в Католическата болница. Открит е рак на стомаха в напреднало, безнадеждно състояние. Също рак в жлъчката, освен това – апандисит. На 15 окт. 1937 г. Йовков умира. Погребението му в София се превръща в израз на народна любов и признателност.

Йордан Йовков дебютира като поет. През 1902 – 1911 г. публикува стихове в различни периодични издания. Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви – започнал като социален поет, по-късно той трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба – „Овчарова жалба“, с подзаглавие „Старопланинска легенда“ – Йовков публикува в списание „Просвета“ през 1910 г. Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъшното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 г. Открояват се импресиите „Те победиха“ (1914), „На старата граница“ (1914), „Безотечественици“ (1914), „Ехо“, разказът „Балкан“ (1915), повестта „Земляци“ (1915) и „Песента на колелетата“ (1924). В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници – баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната. Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм.

Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 г. два тома „Разкази“. Въпреки че на два пъти по-късно се връща към баталните сюжети – веднъж с новелата „Последна радост“ (1920) и след едно десетилетие с разказите „Белите рози“ (1930), „Другар“ (1930), „На стража“ (1930), Йовков изчерпва темата. Ако с „Последна радост“ писателя прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта „Жетварят“ (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят.

Когато отсъства от България (около 7 години е местен в различни консулства, най-вече в Румъния), тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот. Сборниците „Последна радост“, „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в Антимовския хан“ (1928), „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“ (1936), романът „Чифликът край границата“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“ и комедията „Милионерът“ са венец на неговото творчество. Майстор на късия разказ, така наричат писателя Йордан Йовков, на когото 70 книги са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби – на над 35, сред които и фински, арабски, персийски, виетнамски, хинди, китайски, японски и други езици. Йовковите творби имат своя свят, своята атмосфера – идващи от времето, което той изобразява.

Георги Бончев (1866 – 1955) е не по-малко известен учен-геолог, един от основоположниците на минералогията и петрографията в България, академик. Автор на над 140 научни труда и университетските учебници: Петрография; Обща минералогия; Специална минералогия. Действителен член на БАН от 1900 г., основател и пръв директор на Геологическия институт при БАН (1944 – 1948 г.), както и пръв председател на Българското геологическо дружество (1925). През 1910 г. съставя геоложка карта на България съвместно с Георги Златарски. Основател на гемологията (скъпоценни минерали) и геоархеологията (мегалитни паметници) в България. Ректор на Софийския университет през 1914/15 г. По време на Балканските войни и Първата световна война проф. Георги Бончев е директор на Бюрото за военнопленниците.

Жеравна

Използвани източници

Ангелова, Р. (1969). Сливен и неговата архитектура през Възраждането. София.

Генов, Г. (2013). Котел и Котленско. Спомени и бележки. София.

Константинов, Д. (1948). Жеравна в миналото и до днешно време. Жеравна.

Куршумова, Д. (2015). Жеравненски къщи с вековна история. Сливен.

Мишел, Л. (2013). България и нейният народ под османска власт. София.

Станчев, Ст.(1963). Бащино огнище. Котел. София.

Станчев, Ст. (1982). Разказ за Жеравна. София.

Табаков, С. (1929). Опит за история на град Сливен: Том 1-3. Сливен.

Тонев, В. (1993). Котел през Възраждането. София.

^[1] С препратка към началото на XX в., вероятно около 1916 г.

^[2] За него пишат братята Шкорпил в „Спомен на Сливен и манастирите му. Исторически бележки” (1886 г.).

2 Иван Иванович Дибич-Забалкански, по рождение Ханс Карл Фридрих Антон фон Дибич, е руски пълководец от немски произход, командващ военните операции в българските земи.

^[3] Наречена така на името на живеещите в нея производители на старинни дрехи – кафтани, носени от българите до края на XVIII в.

^[4] Тогава действа забрана на руското правителство за пряк износ в неприятелски страни на каквито и да е фабрични съоръжения.

^[5] Охранители на прохода (дербент).

^[6] Тук става въпрос не просто за калиграфския стил, а за културата и високия художествен вкус на частното писмо. 

^[7] Има оскъдни данни и за две ученически дружества: мъжкото, създадено през 1872 г. и девическото „Росна китка“, основано през 1873 г.

^[8] В с. Карабунар (дн. гр. Средец).

^[9] Преработено в 1867 г. един път, а в 1870 г. втори път.

^[10] Иван Кайданов (1782 – 1843) е руски педагог, автор на учебници по история, професор в Императорския лицей в Царское село, близо до Санкт Петербург.

^[11]Александрос Маврокордатос (1791 – 1865) е един от най-дейните гръцки политици в средата на XIX в. През 1854 г. по време на Кримската война е избран за премиер.

^[12] Според някои източници е роден в 1830 г.

^[13] Антон (Андон) Никопит (1800 – 1857) е българин от Македония – преводач, учител, участник в национално-освободителните борби. Подготвя първата детска енциклопедия на български език (превод от гръцки).

^[14] Преводите са направени от гръцките варианти, дело на българина Никола Пиколо, като е използван и френският текст.

^[15] Според други данни е роден през 1817 или 1820 г.

^[16] Алманах с множество афоризми, обхващащ периода 1732 – 1757 г.

^[17] Тази забележителна личност на Жеравна става  прототип на героя от Йовковия разказ „Най-вярната стража”.

^[18] Тогава част от Австро-Унгарската империя.

Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“, „Етническа и религиозна мозайка на България“ и „Мюсюлманската култура на град Никопол (края на ХІV – началото на ХХІ в.)”.