Дискусии – България

Гравюрата „Изглед към Варна“, публ. във в. „Херефорд Таймс“ от 24 юни 1854 г.

През 1839 г. с Гюлханският хатишериф започват реформите в Османската империя (епохата на Танзимата). Хатишерифът е преведен на български език от Неофит Рилски и публикуван през 1841 г. в Букурещ. Следващият реформаторски акт в духа на френския либерализъм е така нареченият Хатихумаюн от 1856 г. В него султанът обещава на всички свои поданици равни права, независимо от тяхната националност и вероизповедание. Въпреки че са частични и непоследователни, тази вълна от реформи оказва ползотворно влияние и върху българското общество и оформянето на новия му социален облик. В този модел на европеизация и модернизация, макар и в периферията на българските земи, необратимо се включват и черноморските градове Варна и Бургас.

Варна е град в Североизточна България, разположен по бреговете на Черно море и Варненското езеро. Той е основан от гръцки колонисти на йонийския град Милет, близо до старо тракийско селище, по времето на мидийския цар Астиаг (около 570 г. пр.н.е.). В древността градът носи името Одесос. Така е наричан от Теофан Одесополис, а при други автори се среща и като Улисополис. По времето на император Тиберий (14 – 27 г.) за кратко градът се е казвал Тибериополис. В изследванията си археологът Павел Георгиев посочва, че съществува надпис от 557 г., в който след смъртта на своята съпруга Теодора император Юстиниан и посветил град, който нарекъл Теодориада, намиращ се на северния бряг на Варненското езеро. При царуването на императрица Ирина в края на VIII в. също за кратко е носил и нейното име – Иринополис.

През следващите векове градът е независима общност (полис), която се превръща в един от важните търговски центрове на Черно море. Един от паметниците на древния Одесос са Римските терми – най-голямата антична обществена сграда, открита в България, и най-голямата като площ баня на Балканския полуостров. Останките се намират в югоизточната част на днешна Варна. Независимо от своите владетели – елини, траки, македонци, а по-късно и римляни – Одесос остава винаги град със самостоятелно управление, с развита култура, търговия и занаяти, както и селище с традиции в сеченето на монети[1].

Името Варна е упоменато за първи път във византийските хроники от Теофан Изповедник и Патриарх Никифор през 680 г. във връзка с поемането на контрола на земите отвъд Дунав от аспаруховите българи и тяхната победа при Онгъла над ромеите. Предполага се, че сегашното име на града идва от старобългарското варнъ – „черен, вран“. Друга теория свързва името с думата „вар“, означаваща води и минерален извор. Видният наш историк и политик с чешки произход Константин Иречек (1854 – 1918) смята, че това име е принадлежало не на стария град Одесос, а на местност в околността, към Провадийската река и Девненското езеро. Според други чехи – братята Шкорпил, тракийско селище с името Варнас е имало по брега на езерото, в района под „Джанавара“, където и днес се откриват множество археологични материали. Братя Шкорпил търсят тракийския корен на името Варнас.

Двама българи също имат свое виждане по въпроса. В началото на XX в. архимандрит Инокентий Софийски в своите изследвания споменава, че името Варна идва от хуно-аварската дума „варош“, означаваща град. Кръстьо Мирски, публицист и книжовник, от своя страна предполага, че името идва от вар или варовик, имайки предвид, че „във Варна и околността и земята и камъните са варовити…“ И за двамата – архимандрит Инокентий и Кръстьо Мирски, ще стане дума по-нататък. Те имат немалък принос за културното развитие на Варна.

В края на VIII в. Варна е вече в пределите на българската държава. През 970 г. тя е превзета от Византия, но през 1190 г. цар Иван Асен I я освобождава. Варна остава трайно в българската държава от пролетта на 1201 г., когато цар Калоян наново си възвръща града. През XIII – XIV в. в града има не само български, но и ромейски, венециански, генуезки, флорентински и дубровнишки търговци. През 1389 г. Варна е завладяна от османските турци. Половин век по-късно, на 10 ноем. 1444 г., обединените полско-унгарски кръстоносни войски на крал Владислав III Ягело (Варненчик) и трансилванския войвода Янош Хуняди са разбити от османците край Варна, което слага край на антиосманската кръстоносна коалиция. Варна се превръща в типичен ориенталски град по времето на османското владичество, но запазва своето стратегическо и търговско значение.

През 1738 г. населението на Варна, както на всички важни градове в европейската част на Османската империя, е преобладаващо турско. След Кримската война (1854 – 1856) в селището пристигат кримски татари, които бързо поемат местната търговия. През 1866 г. пристигат и хиляди черкези. Жителите на Варна трябва да ги хранят, да им построят къщи и накрая да снабдят всяко семейство с чифт волове, една араба[2] и житни семена. След т. нар. Януарско въстание от 1863/64 г. между Руската империя и Полското кралство, във Варна пристигат бежанци от Полша. До към средата на XIX в. българите са незначителна част от населението на Варна, главно търговци придошли от по-големите градове във вътрешността, като Шумен и Търново. Градът освен с българи е населен и с турци, татари, евреи, арменци, гагаузи, цигани и др. Носители на европейската култура са предимно образовани гръцки и еврейски семейства. Техни са магазините и ателиетата, из техните среди произлизат банкери, търговци, лекари и голяма част от интелигенцията. Значителна част от гагаузите и част от българите са гръкомани. Варненските турци също има елит, работещ в администрацията и местния клон на Отоманската банка. Сред турците има и личности, които се занимават с търговия и индустриално производство.

Градската махала била съществен компонент от структурата на град Варна, който се разделял на обособени квартали на верско-териториална основа. Християнските махали се групирали обикновено в рамките на енориите, ръководени от местни свещеници. Мюсюлманските махали се групирали около молитвения дом (джамията или имарета). В отделни махали живеели евреите, арменците и търговците колонисти – предимно от Дубровник, Венеция или Флоренция. Техните махали се наричали „френк“ или „латински“. Това деление по език, религия и бит улеснявало османската власт при налагането и събирането на данъците.

Пътеписите и другите източници от това време свидетелстват, че Варна е място на мирни контакти и доказват, че българите и другите етнически общности живеят и взаимодействат по един нормален цивилизован начин. Противопоставянето, особено на битово равнище, постепенно отстъпвало място на търсенето на форми на адаптация на българското население в условията на чуждата политическа власт. Това гарантирало съхраняването на собствения демографски потенциал, опазването на културната традиция и на самобитността, но от друга страна, многовековното общуване водело до взаимни влияния във всички сфери на обществения живот, езика, бита, начина на мислене, колективните представи.

В етническо отношение във Варна в края на XIX и началото на XX в. могат да се различат осем махали. Сравнени по големина, те се подреждат така: турската, гръцката, гагаузката, арменската, еврейската, българската, татарската и циганската. Най-значимият обществен център се оформя между гръцката, арменската, еврейската и турската махала, или това е „Балък-пазар“. Другият важен център е „Мусалата“ в турската махала. Между гръцката, арменската и гагаузката махала е развит и трети център – „Ченгене-пазар“. Начело на всяка махала е избиран мухтар (кмет). Ако се позовем на архивите, на 29 ян. 1879 г. във Варна са избрани осем мухтари, от които 3 са турци, 3 – гърци, 1 – българин и 1 – арменец. Това показва, че турският и гръцкият квартал включват по няколко махали.

„Балък-пазар“ е аристократичен квартал – воглаве с гръцкия и еврейския елемент и с модните магазини, собственик на някои от които е мадам Фани с нейните виенски и будапещенски дамски стоки. По-нагоре към върха на „Балък-пазар“, обърнато към морето, се издига голямо за тогавашното време обществено здание, в което се помещава гръцкото читалище. Поминъкът на гърка във Варна е в много широк диапазон. Той се занимава с различни услуги и стопански дейности: кахведжия, локантаджия (кръчмар), винар и хлебар, бакалин и търговец житар. По спомените на Иван Богоров (1818 – 1892) „Балък-пазар“ е обществен център на гръцката махала, а това всъщност е бъдещата европейска част на Варна след Освобождението.

От „Балък-пазар“ като ветрило тръгват няколко улици, които на практика оформят конфигурацията на тогавашния град. Естествено най-заселен е района близо до площада на квартала. Твърде живописно е описанието на една улица от руския поет Виктор Тепляков, автор на няколко пътеписа за българските земи в първата половина на XIX в.: „Вгледайте се в тази тясна, красива, но безкрайна улица: какъв шум, каква суетня! Ето лавка с помади от Изтока, ето друга с уханна халва, с плодове, с разнообразни цариградски лакомства. Там пъстреят копринени изделия от разкошния Истанбул, тук дими кафе в малки сини чашки, поставени в сребърни чинийки, а недалеч аленее ароматен шербет. Шивашката работилница, лавката на баничаря, фурнаджията със засукани ръкави – всичко това е навън, на открито. Улицата, така да се каже, е украсена като с картини от „Хиляда и една нощ“.

Смесицата от лица и носии представлява не по-малко любопитно зрелище. Облеклото на турците е стандартно ориенталско – дрехите на тогавашните българи, арменци и гърци почти във всичко са подобни. Само чалмата отличава християнина от мюсюлманина, който единствено има право да я обвива с бял или зелен плат. Арменците и гърците използват за това шал, най-често черен, а българите носят кръгли овнешки калпаци. Сред тази пъстроцветна тълпа се срещат не малко синове израилеви и много европейци: руси, французи, италианци, немци, англичани.

Българите тогава нямали своя махала. Поминъкът им основно бил свързан с някои традиционни занаяти за времето си. Както посочва Иван Богоров: „Българинът е ботушар, кожухар и абаджия, на последний не било дадено да търгува с требни нечта за ядене и пиене.“ Когато султан Абдул Азис се връща в 1867 г. от Европа в Цариград, той минава през Варна. Разхождайки се из града покрай хотел „Орел“, варненските българи му връчват едно прошение, в което го молят да им се раздадат места зад сегашната Девическа гимназия. Подир три месеца се получило султанско ираде (указ), с което се разрешавало даването на исканите места.

Турското средище на града е било „Мусалата“. За този квартал дава подробни описания в своите бележки проф. Анастас Иширков, родоначалник на географската наука у нас: „Двустволести колони и клонати тополи засенчват старинна чешма с два буйни чучура. Под клонатите тополи се редят ниски маси с дървени столчета: тук бейовете сърбат кафета, смучат наргилета – тоест „кейфуват“. И по Рамазана пак тук осъмват със зурли и тъпани“. Главно поле за мюсюлманските празници по традиция е същото това място, като на самия площад се устройвали нерядко и мазни борби – „Гюреш“, т.е. „борба за пехливани“.

По-нататък „дядо Иширков“ пише така: „За варненци своеобразен символ на площад „Мусала“ е един вековен кавак. Под него стояха много масички и столчета, които се заемаха от многобройни консуматори на кафе и пушачи с най-разнообразни цариградски цигарета в устата и с изправени пред тях наргилета. Не само нравите, но и облеклото им тогава е ориенталско: потури с разни форми и дълбочини – от прости шаячни и черни до сукнени с особена светла синина, орнаментирани с разни гайтани и зигзази; салтамарки също от разни материи и пак обшити с гайтани; пояси от различна ширина и цветове, черни еврейски джуббета и пр. „Мусалата“ е многоъгълен площад в центъра на града, главно кръстопътище на много улици. Кафенета, кръчми и малки гостилници, които принадлежат на турци, българи, арменци, гагаузи, и персийци, заемат околовръст площада и служат за сборен пункт на най-разнообразно население. В този оживен център се срещат всички граждани; тука е главното randez-vous на мъжете.“

На запад между турската и гръцката махала е била ситуирана арменската такава. Това всъщност е сърцевината на тогавашна Варна. Арменската колония във Варна е много стара. Варненските арменци се препитават главно с търговия и сарафство. Търговията им е дребна – те са кафеджии, тютюнджии, касапи, бръснари и др. В ежедневието при общуването си служат с турски език, на арменски говорят само в своите църкви и училища.

На запад и север от арменците живеят варненските гагаузи. Гагаузите са православни християни, но говорят на турски език. Най-обичана забава на гагаузите са веселбите из улиците с латерни, а по гроздобер – с гайди. Лозарската част на Варна е изцяло гагаузка и в това море от похристиянчени някога, но досущ непросветени кумани, се срещат и представители на други общности. Западно от турската махала се намират варненските татари („татар-махлеси“). Те са отчасти преселници от Крим и се говори, че са по-способни и повратливи от турците. Що се отнася до циганите (ромите), най-старата им махала заема пространството между турската махала и езерото, недалеч от днешната сточна железопътна гара.

През по-голямата част от историята на Варна е имало основно две етнически групи – българи и гърци. В града назад във времето съществува сериозна гръцка общност. Нейното влияние нараства в следствие на засилването на икономическите пазари по Черноморието след 1840 г. Стотици гърци от островите и от континента се преселват във Варна. По това време немалка роля за оформянето на гръцката общност не само като етническа, но и като културна сила, има и гърчеенето на много българи. Гърците през XIX в. се считат за един вид интелигенция в града и дори има селски младежи, които се женят за градски „кокони“ и под тяхно влияние се гърчеят. Тогава да бъдеш грък е престижно, но това ще се промени половин век по-късно (антигръцките брожения от 1906 г.).

След завземането на Варна от османските турци те започват да доминират като народност и деноминация в града, като остават част от облика му и след освобождението на България. Изхождайки от цялостната история на града, може да се каже, че той винаги е бил космополитен и е обединявал множество етноси и националности. Това се дължи на стратегическото място, което заема и близостта на Истанбул (в миналото Константинопол). Варна никога не е била град, в който има еднообразие от културна и етническа гледна точка. Това е факт и за периодите преди и след освобождението на града от Османската империя.

XIX век е период, който играе особено важна роля за облика на град Варна. Множество исторически събития слагат отпечатък, който се оказва решаващ за бъдещето на населеното място. Като пример за това могат да се вземат войните, водещи се в сравнителна близост до Варна: Руско-турските войни от 1806 – 1812 г., войната на Адрианополския мир (1828 – 1829 г.)[3] и Кримската война (окт. 1853 – февр. 1856 г.).

В следствие на тях етническият облик на града се променя, но не в драстични мащаби. Това се вижда и по статистическите данни от османското преброяване през 1866 г.:

българи – 3732, мюсюлмани – 2169, преселници (мухаджири) – мюсюлмани бежанци от отскоро бивши османски територии – 885, арменци – 596, цигани мюсюлмани – 101, евреи – 54.

Горепосочената статистика дава добра представа за етническата мозайка на града в годините преди Освобождението, но тя може да бъде и маркер за езиците, които са се говорели в тогавашна Варна. Очевиден факт е, че основните езици са били два – български и турски, като турският е имал широка употреба и сред общности, които не са турски или мюсюлмански. Като цяло турски се е говорило и от арменците и циганите мюсюлмани. По това си отношение Варна е своеобразен пример за град, където езиците и културите се преплитат.

Определено Варна играе ролята и на едно от важните османски пристанища преди Освобождението. Тя е своеобразен център на мюсюлманите в региона, като това следва от формирането на активен в културната и религиозната дейност турски елит. Голяма част от мюсюлманите във Варна са изселници от северните райони, които са загубени от Османската империя през войните. От данните на преброяването през 1866 г. може да се заключи, че 1/8-ма от града е съставена от мюсюлмани преселници.

Третото изповедание, което се среща е юдаизмът – религията на евреите. Еврейската общност е сравнително малка, за която разбираме от Стефан Кабакчиев –дългогодишен учител и по-късно съдия във Варна. Между гръцката и турската махала и морския бряг е заключен квартала на варненските евреи. Първите евреи пристигат тук от Испания през ХVI в. Първоначално те се заселват в Солун и Цариград, откъдето идват във Варна. Началото на еврейската махала във Варна е поставено по време на Кримската война. Ст. Кабакчиев си спомня следното: „В 1853 година имаше във Варна само двама евреи: Адолф и Мариас Тедески; първият беше австрийски вицеконсул, а вторият агент на параходното дружество „Лойд“; те се занимаваха и с търговия. Първият местен евреин, който дойде и се засели в 1854 година е Давичон (Провадиец); той дойде на служба у Тедески. Когато са придошли във Варна повече евреи (през 1854/ 55 г.), направена била като молитвен дом една дървена барака на мястото на сегашната синагога. Това място било градскообщинско; то служило като склад на дървен материал на братя Тедески; по поискване на консула А. Тедески, турците позволили да се направи тук молитвен дом на евреите… До края на XIX век във Варна се заселват немски и руски евреи. Те се препитават главно като сарафи, търговци, тенекеджии, стъклари и хамали. „Балък-пазар“ беше арената и за израилското население, чиито ръководни фактори се разхождаха важно по неговото продължение, облечени в изискано европейско облекло и въоръжени в лявата си ръка с полуметрови броеници, а в дясната – с луксозен бастун. Наред с този интелигентен елит личеше подвижното нервно и вечно суетящо се в делови разговори и в работа еврейско мнозинство с типичните ориенталски бради, завити в характерните халати и джубета.[4]„

На запад между гръцката и турската махала е арменската. Това всъщност е сърцевината на тогавашна Варна. Арменската колония във Варна е много стара. По предание произходът на варненските арменци е от град Ани – столица на Армения, разрушена през 1061 г. от селджукските турци. Църквата им във Варна е построена през 1842 г. върху по-стар арменски храм, като очевидно инициатор на строежа е хаджи Саркис. Около 1762 г. братята Манукян закупуват въпросния парцел, сред който имало извор, като на същото място била издигната чешма. Изворът бил покрит от камък с арменски надпис. Този камък бил отнесен през 1830 г. от руските войски при тяхното изтегляне от града. Според акад. Кирил Попов (1880 – 1966) най-много арменци по онова време има във Варненско.[5] Варненските арменци се препитавали главно с търговия и сарафство. Търговията им е дребна – те са кафеджии, тютюнджии, касапи, бръснари и др. В ежедневието при общуване си служат с турски език, а на арменски говорят само в своите църкви и училища.

На юг арменската махала граничи с турската, източно – с гръцката, а на запад и север от тях са варненските гагаузи. „Завоевателите – турци, пише писателят Антон Страшимиров (1872 – 1937), трябва да са били изненадани, когато са превзели Варна. Те са заварили тук население, което говори езика им, макар да не е мохамеданско. И се проявили завоевателна мъдрост: северната по-голяма част на града те са предоставили на това заварено население – гагаузите. А сами са заели южната част на града към пристанището и езерото. Това деление се е пазело най-строго. Турските лозя, техните излети и разходки бяха на юг, западно от Галата; така цялата северна половина на града и всичките лозя край морето и под рида на Франга бяха предоставени на гагаузите.“

Гагаузите са православни християни, но говорят на турски език. Техният етногенезис все още представлява научен проблем. Съществуват различни хипотези за произхода на гагаузите, но тяхната научна аргументация не е достатъчно убедителна. В своето изследване „Старото българско население в Североизточна България“, проф. Любомир Милетич (1863 – 1937) отбелязва, че има два вида гагаузи: „Търсейки старо, „ерлииско“ население, човек се натъква на тъй наречените гагаузи, които тъй също минават за стари жители на тия области. Под „гагаузи“ народът разбира изобщо християни, чийто матерен език е турски. Ала при по-близко запознаване с всички тия „гагаузи“, излиза наяве, че у народа се различават два вида гагаузи – именно „гагаузи“, които се считат българи, съчувстват на българите, женят се за българки и изцяло в домашния си живот, в роднинските си отношения, в песните, обичаите си не се отличават твърде от българите, и същински гагаузи, които сами се наричат с това име, които винаги са странели от българите, които са държали страна на гърците па и сега не се чувстват българи; тези са „хасъл гагаузи“ или „приморски гагаузи“, както понякога ги наричат, за да ги различат от „българските гагаузи“.

Сведения за гагаузите дава в своите „Спомени и бележки“ варненският общественик Иван Церов (1857 – 1938). Той се заселва във Варна през 1888 г. и се занимава с просветна и книжовна дейност. Учител в Мъжката гимназия и училищен инспектор, Церов става кмет на Варна от 1909 до 1912 г. По негова инициатива са построени много училища и сградата на Варненския театър. В „Спомени и бележки“ Ив. Церов пише, че „най-обична забава на гагаузите бяха веселбите из улиците с латерни пред тях, а по гроздобер – с гайди.“ По неговите думи почти всички гагаузи са лозари по занятие. И Антон Страшимиров подчертава, че лозарството е основното им препитание: „Лозята се обработваха от старите гагаузи и от гагаузките, а младите работеха на „скелята“: товареха и разтоварваха параходи. Така в избите имаше много вино, а големите сравнително надници от „скелята“ позволяваха на младите гагаузи да изреждат по цели седмици къщите си с цариградски латерни напред и с големи кючешки кърпи през рамо.“ Гагаузите се превръщат в основна част от варненското общество и успяват да подпомогнат сформирането на цялостния обществен облик на града.

До средата на XIX в. българите са незначителна част от населението на Варна. Напусналите домовете си българи по време на Руско-турската война от 1829 – 1830 г. започват постепенно да се връщат във Варна. За да ускори този процес Високата порта обявява, че завърналите се няма да плащат данъци в продължение на три години (1833 – 1836). Така постепенно Варна става привлекателно място и за българите, но основната миграционна вълна българи става факт едва с Освобождението на България през 1878 г. Именно след Освобождението Варна утвърждава статута си на един най-важните градове по българското Черноморие. Най-характерното нещо в демографски план за следосвобожденска Варна е динамиката на миграционните процеси. По време на войната и още повече след Берлинския конгрес започва раздвижване на населението в града и околните села. Миграционните процеси засягат преди всичко българите и мюсюлманското турско и татарско население. Първите като заселници, а – вторите като изселници. Голяма част от турското население разпродава имотите си и се преселва в Османската империя, а на тяхно място идват български заселници. Не само бежанци се установяват да живеят във Варна, но и много хора от вътрешността на страната, привлечени от перспективите, които предлага един голям административен и търговски град. Заселниците значително превишават броя на изселниците, поради което се променя съотношението между българското, гръцкото и турското население на Варна. Основният миграционен поток е от Македония и Тракия, оставащи под властта на Османската империя според решенията на Берлинския конгрес. Друга вълна на български преселници са емигриралите преди Освобождението в Румъния, Банат, Русия и Мала Азия. Бесарабските българи представляват една значителна част от миграционната вълна. Особено притегателен е град Варна и за малоазийските българи, защото водният път за тях е най-безопасния.

За период от 30 години (1879 – 1911) градът удвоява населението и размерите си. От 21 хил. жители по време на Освобождението Варна нараства на 41 хил. жители през 1911 г. По отношение на населението градът е едно умалено копие на милионния космополитен Цариград. Средногодишният прираст в първото десетилетие след Освобождението обаче е незначителен, което се дължи на мюсюлманското изселване.

Особено интензивен е този процес през 1879 – 1880 г. – почти ежедневно няколко австрийски кораба циркулират между Цариград и Варна, обслужвайки само турски емигранти. Френският вицеконсул Емил Боасе докладва, че „емиграцията се увеличи от известно време в значителни размери“. В същото донесение е дадена статистика на мюсюлманите, напуснали Варна с австрийски кораби за времето от 22 авг./3 септ. до 17/29 окт.1879 г., като се отчита общия им брой, който възлиза на 2605 души.

Това са данни само за емигриралите мюсюлмани посредством австрийските кораби. Има случаи, в които са използвани руски и френски кораби за същата цел. Френският вицеконсул Анри Мотте дава обобщена информация за мюсюлманските изселвания за периода ян.1879 – авг. 1880 г., в която се посочва значителната цифра от 18 033 души.

Според Анастас Иширков Освобождението заварва Варна с не повече от 3500 българи. На 1 ян. 1881 г. българите са вече 6714 (4478 мъже и 2236 жени). Като количество не са особено много, но мнозинството от тях са с добро образование. Статистиката показва, че числото на родените извън страната е доста голямо, което се обяснява с прииждането на много хора като сезонни или други работници за по-продължително време. Голям е делът на чуждите поданици, нещо характерно за един морски търговски център. Сравнявайки броя на чуждите поданици в Русе, Варна, Шумен и София на базата на преброяването от 1 ян. 1881 г., просветния министър Михаил Сарафов посочва, че те са най-много във Варна – 10 %.

Интересно е да видим статистиката на варненското население според матерния му език. В преброяванията като матерен език са посочени българския, турския, гръцкия, арменския, татарския, испанския, немския и циганския. Испанският и немският език е на евреите. Арменският, турският и гръцкият език нямат покритие с въпросните етнически групи. По много свидетелства е отчетено, че турският език е посочен като матерен от мнозинството гагаузи и от значителна част от арменците. Гръцкият език е посочен като матерен не само от гърци, но и от значителна част от гагаузите при случаите на смесени бракове.

През 1881 г. от 24 555 население на града 6721 души посочват, че българският език им е матерен (27,3 %), през 1888 г. – 8449 души, 1893 г. – 10 580 души, 1901 г.– 15 601 души (44,6 %). Турският език е матерен през 1881 г. на 8903 души (36,2 %), 1888 г. – на 7569 души, 1893 г. – на 8477 души, 1901 г. – 5 999 души (17,4 %). От тези 17,4 % през 1901 г. 1204 души са гагаузи (3,4 %). Гръцкият език е матерен през 1881 г. за 5367 души (21,8 %), като през 1901 г. те са 5913 души (16,9 %), но от тях 285 (0,8 %) са гагаузи. Татарският език през 1881 г. е матерен за 837 души (3,4 %), а през 1901 г. – за 948 души (2,7 %). През въпросните години се наблюдава тенденциозно нарастване на употребата на българския език и намаляване на турския. Гръцкият пък запазва своите позиции, като на мястото на изселените гърци, като гръкоговорящи се пишат гърчеещи се българи и част от гагаузите.

От религиозна гледна точка Варна продължава да бъде космополитна и толерантна. Предвид промените, следващи от изселването на турци обратно в Османската държава и преселването на българи от различни краища на страната и извън нея, се наблюдава логично нарастване на православните християни и намаляване на мюсюлманите. Въпреки това, дори след Освобождението, Варна продължава да бъде регионален център на мюсюлманите. Важна роля за това играе и предишното установяване на местния османски елит в града. Религиозни общини имат мюсюлмани, евреи, християни – източно-православни, католици и протестанти. Източно-православните съответно се делят на Гръцка патриаршия и Българска екзархия.

Според вероизповеданието статистиката разделя населението по монотеистични религии: християнство, мохамеданство и израилтянство (юдаизъм), което затруднява точното разграничаване на източноправославните към Гръцката патриаршия и Българската екзархия. Православното население във Варна обаче бързо нараства. През 1881 г. те са 14 260 души от общо население 24 555; 1887 г. – 15 780 души от общо население 25 256; 1893 г. – 18 095 души от общо население 28 174; 1901 г. – 23 022 души от общо население 34 922. През 1901 г. източноправославните жители на Варна вече представляват 66 % от населението. От тези 66 % българите представляват 44,4 %, а към Цариградската патриаршия гърци са 16 % и гагаузи 4,2 % (1428 души).

Мюсюлманите намаляват постепенно след Освобождението поради миграцията. Между 1888 и 1893 г. няма спад и дори се наблюдава незначително увеличаване на мюсюлманите. През 1881 г. те са 8103 души; през 1887 г. – 7006, а през 1893 г. – 7295. Но в началото на ХХ в. тенденцията на намаляване на мюсюлманите вече е трайна, което А. Иширков обяснява не с интензивни миграционни процеси, а с малкия естествен прираст. Не всички мюсюлмани обаче са турци. Например през 1901 г. от 6 065 мюсюлмани (17,3 %) турците са 4454 (13 %), татарите 948 души (2,7 %), а циганите 493 (1,4 %). Към края на XIX в. във Варна има 30 молитвени дома, от които само два са български православни, пет са гръцки, един арменски, един протестантски, един католически, две синагоги, а джамиите са преобладаващи – 18 на брой.

Освен храмовете всяка религиозна община поддържа училища и читалища. През 1889 г. Варненската община публикува някои статистически данни за града, според които във Варна има 6 български училища с 24 учители и 1000 ученика, 7 гръцки с 27 учители и 1000 ученика, 2 арменски с 4 учители и 255 ученика, 13 турски с 19 учители (от които една жена) с 650 ученика и 2 еврейски с 4 учители и 120 ученика. От тези 13 турски училища едното е Рушдие (главно). Трябва да се отбележи, че за периода 1889 – 1893 г. само българските училища се увеличават (с две), учителите почти се удвояват (с 23); съответно при учениците се наблюдава чувствително увеличение (с 390). Броят на арменските и еврейските училища не се променя, но нараства броя на учениците и на техните учители. Като количество гръцките училища също се запазват, но учениците в тях намаляват, което се отразява и на учителския състав. Най-значителен спад се наблюдава при турците – училищата им от 13 стават 9, а също така и техните ученици и учители намаляват чувствително.

Броят на училищата обаче не е мерило за размерите на грамотност. Най-голяма е неграмотността при турците и татарите. Най-висока грамотност има при гърците. Прави впечатление голямата неграмотност при турците, въпреки че те имат най-много училища в града. Особено нисък е процента на грамотност при туркините. Въпросът за грамотността има пряко отношение към обществено-политическия живот не само поради изискването на избирателния закон да се избират лица, грамотни на официалния език, но и заради формите на агитация и цялостното духовно общуване. Показателен в това отношение е и печатът. След Освобождението до началото на ХХ в. във Варна свои вестници издават българите, на второ място се нареждат арменците, на трето – гърците, а на последно – турците. По това време почти не се среща печатница в града, в която да не работи арменец.

Варна в миналото – площад Мусала

След Освобождението град Варна се развива като важен търговски, пристанищен и промишлен център. В първите години във Варна все още доминира турското и гръцкото население, но това е само временно. Постепенно тук започват да се заселват много българи от Северна Добруджа, Бесарабия, Македония и Одринска Тракия и се появява „Йени махле“, т.е. Новата българска махала. През мандата на Кръстьо Мирски като кмет на Варна в годините 1888 – 1890 г. се осъществява сериозна програма за регулиране и разширяване на улиците. Старите и новообразуваните улици се павират с „бандъръмски камък“. По това време се изготвя първият план за разширение на Морската градина, построява се часовниковата кула и първата театрална зала „Съединение“. Между 1883 и 1885 г. през града е минавал прочутия и митичен Ориент Експрес.

През 1892 г. във Варна е основано Българско търговско параходно дружество, а през 1894 г. е поставено началото на съвременния български морски флот, като за нуждите на параходното дружество от Англия са закупени параходите „България“ и „Борис“. Тези плавателни съдове поддържат главно първата морска линия Варна – Бургас – Цариград. Архитектурния облик на града бързо се изменя от ориенталски в централноевропейски вид. Млади архитекти и инженери, завършили в чужбина, работят за благоустрояването на Варна, създавайки десетки нови частни и обществени сгради, повечето от които и до днес носят статута на паметници на архитектурата.

Естествено е в тези обновителни процеси да имат дял определени личности, които оставят своето име в историята на Варна. Такава личност преди Освобождението е Параскева (Парашкева) Николау[6] (1825 – 1870), по произход гагаузин. След като завършва образованието си във Варна, той е въведен от баща си в търговските дела. Животът му минава главно в Одеса, където и умира. Николау успява да натрупа значително богатство и става крупен търговец. Той е може би най-големият дарител на Варна – дарява на родния си град болница, завещава част от своите богатства за строежа на църквата „Свети Николай“[7], за стипендии на млади варненци, които учели търговия в Атина, за зестри на девойки-сираци.

Най-големият благотворителен проект на Параскева Николау е построяването на първата дарителска болница, не само във Варна, но и по нашите земи. Болницата е открита през 1869 г. Правилникът на болницата е цели 24 страници. Според него лекарят трябва да има докторат по медицина от университет, а аптекарят – диплома по фармация – нечувани професионални изисквания в тогавашната империя. Лечението на всички пациенти без разлика от вяра, народност и пол е безплатно. Интерес представлява и социалната функция на болницата – приютяват се възрастни хора, скитници и сирачета. С присъщата си находчивост Параскева Николау предвижда всичко до най-малките подробности – по негово разпореждане в двора се засаждат черничеви дървета за изхранване на копринени буби с търговска цел, а спечелените средства да се използват за поддръжка на лечебницата.

Друга личност, която се вписва по един достоен начин в историята на град Варна е Кръстьо Мирски (1852 – 1920). Роден в Котел, Мирски е виден общественик, публицист и книжовник, един от първите преводачи на Уйлям Шекспир у нас. В началото учител в Добруджа, през ноем. 1878 г. той се преселва във Варна, където е четири десетилетия в центъра на обществения живот в града. Избран е два пъти за кмет на Варна (в периодите 1888 – 1890 г. и 1905 – 1906 г.), става народен представител в четири обикновени събрания и едно велико. Кръстьо Мирски има съществени заслуги към културния живот на Варна. Той и брат му Никола Мирски откриват първата книжарница във Варна (12 юни 1879 г.). Кр. Мирски е един от създателите на Книжевната дружина във Варна, която е първообраз на варненската библиотека, помага за пренасянето в града на печатницата на Райко Блъсков, има заслуги за развитието на театралното дело. По време на своето кметуване Мирски допринася за благоустрояването на град Варна и съдейства за културно-просветното развитие, построяват се училищата „Св. Кирил“, „Св. Наум“, разширява се училище „Св. Методий“. Тогава се изграждат и първите модерни морски бани на релси, което издига авторитета на Варна като морски курорт. Кръстьо Мирски е един от първите членове на Българската академия на науките.

Когато говорим за град Варна, неминуемо трябва да се отчете приноса в неговото развитие на братята Хермин и Карел Шкорпил. Родени в Източна Чехия, тогава в рамките на Австро-Унгарската империя, братя Шкорпил са едни от строителите на нова България. Чехите като цяло, съставляват    голяма част от формиращата се по това време нова българска интелигенция и може да се каже, че те са и основният двигател за нейното трайно установяване в обществения живот. Заемайки различни постове и длъжности – юристи, инженери и архитекти, музиканти и художници, учени и дори държавни служители – „българските“ чехи усърдно полагат основите на културното и политическо възстановяване на държавата ни по модерен западноевропейски модел. Сред тях най-ярко се открояват имената на братя Шкорпил, Константин Иречек, Вацлав Добруски, братя Прошек, Ян (Иван) Мърквичка, Ярослав Вешин, Антон Новак и др. Благодарение именно на предприетите различни културни дела от няколко „български“ чехи се поставят и основите на археологията в следосвобожденска България. Това са на първо място братята Карел и Херман Шкорпил и редом с тях Вацлав Добруски. В своите първи стъпки на научноизследователска дейност, методика на работа и практика на терен, българската археология се изгражда на базата на техния упорит труд по събиране и проучване на нашите старини.

Вацлав Херменгилд Шкорпил (1858 – 1923), известен предимно като Херман Шкорпил, е чешко-български археолог, геолог, ботаник, архитект и библиотекар, и заедно с братята си Карел и Владислав е сред основополжниците на българската археологическа наука и музейно дело. Херман се дипломира в Техническия университет в Прага и Лайпцигския университет. Пристига в България през 1879 г., като в началото учителства в Пловдив, Сливен, София и Русе. В Сливен и Русе основава естественоисторически музеи. През 1906 г. се установява във Варна, където става уредник на Варненския археологически музей (1906 – 1921) и председател на Варненското археологическо дружество. Херман Шкорпил е автор на първата геоложка карта на Южна България (Източна Румелия, 1882), на изследвания и трудове в областта на историята, географията, геологията и др. Умира във Варна, погребан е край руините на разкритата от него и брат му Карел раннохристиянска базилика в местността „Джанавара“.

Карел Шкорпил (1859 – 1944) завършва Карловия университет и Висшето техническо училище в Прага. Следвайки стъпките на по-големия си брат Херман, той пристига в България през 1881 г. за да даде своя принос в просветното дело на новоосвободената страна. Подобно на него, той работи като гимназиален учител по математика, естествознание, технически науки и рисуване в Пловдив, Сливен, Русе, Търново и Варна. Започнал да се преквалифицира в професионален археолог още като млад учител, Карел развива забележителна научна дейност. В продължение на 50 години публикува самостоятелно и в съавторство с брат си Херман около 150 научни труда, от тях 30 на чужди езици – немски, чешки и руски. Съосновател е на Варненското археологическо дружество, основател на първото туристическо дружество в града, става „кръстник“ и на първото официално спортно и футболно дружество в България. През 1924 г. К. Шкорпил става инициатор и пръв председател на Археологическо сдружение „Българска старина“, което организира провеждането на мащабни разкопки в Плиска, Мадара и Преслав, допринасяйки за опазването и популяризирането на българското културно-историческо наследство. След пенсионирането си Карел Шкорпил е несменяем директор на Варненския археологически музей, член е на Българската академия на науките. Бил е член и на редица археологически институти и дружества по археология в чужбина. Умира във Варна, но гробът му е в старата столица Плиска – погребан е по негово желание до храм проучен от него.

С разностранни научни интереси и способни да анализират всички епохи, братя Шкорпил обхождат Българското княжество и Източна Румелия и описват съвършено точно намерените от тях старини – прабългарски и средновековни християнски паметници, праисторически селища, тракийски могили и др. В многообхватното си научното наследство братя Шкорпил имат и голям принос към историята и археологията на град София.

В щрихите на времето към Варна се вписват няколко християнски храма, по-открояващи от които са „Свети Анастасий“ и „Успение Богородично“. Църквата „Св. Анастасий“, която се намира в непосредствена близост до Римските терми, в сегашния и вид датира от 1838 г., когато е построена отново на мястото на изгорялата две години по-рано църква[8]. В архитектурно отношение тя е трикорабна базилика с богата вътрешна украса и остъклен нартекс. Дърворезбата на иконостаса, владишкия трон и тавана е забележителна – шедьовър на църковното изкуство, дело на майстори от Тревненската школа. Повечето икони са дело на тревненските майстори Захари Ценюв и поп Димитър. Смята се, че образът на Свети Атанасий е дело на зографа Димитър от Созопол. Изпълнената с голямо майсторство икона на Свети Спиридон е рисувана през 1853 г. от Стериос Димитриу от Кожани.

„Успение Богородично“ е най-голямата църква в град Варна. През 1879 г. императорският комисар на Временното руско управление в България княз Александър Дондуков-Корсаков при посещението си във Варна не е очарован от състоянието на българската църква „Свети Архангел Михаил“ и заявява, че е готов да помогне за издигането на представителна българска църква в града. В края на същата година екзархийският митрополит Симеон Варненски свиква православните българи от Варна да изберат 8-членна комисия, която да се погрижи за събиране на помощи и построяване на църква и училище. Доброволните дарения са изразходени твърде бързо, затова била разиграна и лотария. Проблемът има решение, когато Варненската община става гарант на отпуснатите от правителството 100 000 лева, като започва поетапно да погасява този заем през следващите години.

Строителството продължава шест години. За строежа са използвани предимно материали от Варненско: запазени дялани камъни от разрушената крепостна стена на града; за фасадата е доставен материал от района на селата Саръгьол и Еникьой; вътрешните колони са от твърд камък от местността „Ташлъ тепе“; външните колони под прозорците са от русенски камък; сводовете са от варовит бигор. Медните листове за покрива са доставени от Англия от Величко Христов.

Първоначално за архитект на храма е определен Василий Маас от Одеса, а намерението е било строителството да е по модела на „Св. св. Петър и Павел“ в Петерхоф. Маас обаче предявява претенции за по-високо заплащане и комисията прекратява договора с него, като минава на план Б и използва проекта на общинския архитект, чеха Павел Купка. Комисията неуспешно се опитва да ангажира за майстор строител Никола Фичев и временно работата ръководи Васил Иванов от Варна. На 9 окт. 1882 г. комисията се спира на майстор Янко Костанди, автор и на храма „Свети Николай“ в града. На 15 март 1884 г. ръководството на строежа се възлага на тревненския майстор Генчо Кънев.

Храмът е издигнат окончателно през 1885 г., а на 30 август 1886 г. е отслужена първата литургия. В архитектурно отношение сградата е трикорабна базилика, като главният олтар е посветен на светото Успение Богородично. Архиерейският трон е изработен през 1897 г. от резбаря Нико Мавроди. По-късно дебърският майстор резбар Иван Филипов изработва и иконостаса. За пръв път в този иконостас е нарушена дълголетната традиция на Дебърската резбарска школа, която използва предимно растителни и животински мотиви и е включена плетеницата, съществувала като украса в далечното минало. Изографисването на храма се реализира по-късно под ръководството на Николай Ростовцев.

Две джамии във Варна са с богата над 100-годишна история – „Хайрие“ и „Азизие“. По-малко известна е джамията „Хайрие“ вероятно, защото няма стандартното минаре. Молитвената сграда е построена от Дилавер паша през 1251 г. от егира, т.е. 1835 г., след оттеглянето на руските войски от войната през 1828 – 29 г. До джамията било вдигнато и медресе – турско училище. Днес на фасадата на джамията е поставена паметна плоча, от която може да се научи повече за построяването и. Надписът е на арабски и на турски език. От него става ясно, че сградата е преустроена през 1926 г. под ръководството на ислямската общност във Варна. Сегашният и вид е дело на арх. Дабко Дабков, който се заема с възстановяването и, след като мюсюлманското настоятелство събира средства за нова постройка. Обновяването се налага, защото старото здание е неподдържано и разрушено. Издигнат е втори етаж, а във вътрешния двор е оформен малък дюкян. Прозорците на джамията са с характерни арабски извивки. Над тях е поставен огромен корниз. Средствата обаче не достигат за построяване на минаре. Сградата е едно от доказателствата за високата култура и майсторство на арх. Дабков, който умее да проектира религиозни храмове, посветени на различни вероизповедания. В съвременността сградата се ползва по предназначение и е паметник на архитектурата.

По-позната на варненци е джамията „Азизие“, която се намира в централен район на града. Не се знае кога точно е построена, предполага се, че това е станало през 1869 г. Вероятно издигането и се случва след построяването на новата крепостна стена. Кръстена е на името на султан Абдул Азис Пехливан, който идва на власт през 1861 г. Построена е с неговата лепта и финансова подкрепа, известно е че той посетил Варна през 1867 г. Спазено е задължителното условие като строежа на всички джамии, в които молитвените им ниши (михраб) да сочат към Кааба в свещената Мека. Интересно за михрабната ниша на „Азизие“ е, че тя е украсена със златна врата именно от Кааба. Джамията е ниска еднопространствена сграда, със скатен покрив в средата на малък двор. Минарето се издига на западната стена вдясно от входа и е с квадратна основа, която след нивото на джамията преминава в кръг. Над входната колонада е разположен балкон, в който по правило, зад декоративни решетки е мястото за молитва на жените. След 9 септ. 1944 г. сградата е оставена без поддръжка, което довежда до срутване на покрива и. В по-ново време е осъществен ремонт и в нея започват да се четат молитви.

Другите етнически общности, които населяват Варна преди Освобождението също имат свои култови места. Върху останките на една по-стара и малка по площ арменска църква, която е опожарена през османското господство, днес се намира църквата „Сурп Саркис“. Мраморна каменна плоча над вратата на наоса фиксира годината на построяване на храма – 1844 г. Към него е построен нартекс с по-нисък обем, който завършва със стройна камбанария, притежаваща характерен силует. Втора каменна плоча, вградена над входната врата на нартекса, съобщава за този допълнителен градеж. Сградата въздейства с масивността си, а наоса представлява внушителен еднокорабен обем. Тя е лишена от богати архитектурни детайли и фасадно членение – само големите три прозоречни отвори, които завършват с полукръгли арки, разнообразяват гладките стенни плоскости. Рамкирането на прозорците с профил, който ги обикаля без прекъсване от всички страни и изпъква извън общата фасадна плоскост, е в духа на архитектурното третиране на арменските църкви. Източната фасада на варненската църква е оформена от една полуцилиндрична апсида, фланкирана от две правоъгълни помещения, използвани за нуждите на култа. Северното от тях изпълнява функцията на кръщелна. В западната част на наоса е развита етажна галерия, предназначена за певците, участващи в богослужението. Храмът е ремонтиран и обновен с общите усилия на арменската общност в града.

Първата истинска синагога във Варна, на евреите – сефаради, била издигната едва след Освобождението, в 1890 г. Тя била ситуирана на твърде оживено място – между „Балък-пазар“ и Коларския площад. Строена в мавритански стил, с отделни готически елементи, фасадата е богато орнаментирана, контрастираща с околните постройки и извисяваща се над тях. За влизането в синагогата има два различни входа – по един за мъжете и жените. Мъжете влизали през централното предверие, което водело до молитвения салон. Той е бил с квадратен план и с богата декоративна украса. Срещу входа, издигната с няколко стъпала, се намирала ритуална площадка, аналог на олтара в църквите. Подът бил постлан с хубава мозайка, а отгоре висял красив полилей. През страничния вход и стълбището се стигало до балкона на синагогата, където традиционно е мястото за жените. За съжаление днес не може да се види нищо от това великолепие. След изселването на евреите през 1946–47 г. синагогата е използвана за склад на зърнени храни, по-късно и за спортна зала. Въпреки че е обявена за паметник на културата, днес синагогата във Варна е почти разрушена, а религиозната утвар е изгубена.

Старият Бургас

Бургас – известен у нас като „Градът на птиците и езерата“, впечатлява също със своите знаци от миналото. Разположен в най-западната точка на Черно море, той дава името на едноименния залив, който е най-големият и най-вдаденият в континента на българското Черноморие. Градът е заобиколен от три езера: Бургаско, Атанасовско и и Мандренско. В акваторията на Бургаския залив се намира черноморският остров Света Анастасия, който също е част от града. Той е отдалечен на 6,5 км от брега и е изграден от вулканични скали. Манастирът „Света Анастасия“ на едноименния остров е единственият запазен средновековен островен манастир в Черно море.

Названието на град Бургас произлиза от гръцкото Пиргос, което значи кула. Според местни предания името идва от римски пътен стълб, така наречения „бург“, който бил положен в района на пристанището. Византийският поет Мануил Фил (XIII –XIV в.) споменава Бургас като Пиргос в своите творби. В индоевропейските езици гръцкото пиргос и латинското бургос са идентични, като имат и за основа общ индоевропейски корен. Според проф. Кирил Влахов „пюргос“ е дума от тракийски произход, което означава „укрепление от дебели дървени греди“. До края на XIX в. градът е наричан както Бургас, така и Пиргос, а в стари руски карти е срещан и като Порос и Форос. През същият век е наричан и Ахело Бургас, за да се разграничи от други населени места със сходни имена. Друга версия свързва името с град Буртаз във Волжка България от XIII в.

В землището на Бургас са разкрити няколко праисторически и антични селища от каменно-медната до късната бронзова епоха. В по-ново време археолози откриват в местността „Солна нива“ до Атанасовското езеро праисторическа могила и предмети, датирани към епохата на ранния халколит. Изкопани са над 250 вещи, за най-старите от които се предполага, че са използвани 6000 години пр. Хр. Те свидетелстват за земеделие, скотовъдство и добив на сол, като поминък на древните обитатели на местността. Открити са и ритуални съдове на царя-жрец. Счита се, че артефактите са най-старите, намирани изобщо по крайбрежието на Черно море, включително в Турция и Кавказкия регион.

Сред първите жители на региона са траките, които около VI в. пр.н.е. създават редица селища на територията на днешен Бургас, наред с близките градове Аполония, Месемврия, Анхиало. На хълма Шилото в кв.Меден рудник се е намирала тракийска крепост, която защитавала медните рудници на тракийските князе при Върли бряг. Поради активното строителство в по-късни епохи, не са запазени останките от античното селище. Наличието на пристанище, пазарно средище и археологически находки дават основание на историка Иван Карайотов да локализира „Пристанището на тракийските царе на територията на Бургас“. По времето на цар Дарий I тракийските селища в района на Бургас са под персийска власт, но след отблъскването на персийската инвазия и основаването на Одриското царство те отново са тракийски. Между 383 и 359 г. пр. Хр. селищата при Бургас са под контрола на тракийския цар Котис I. Малко по-късно регионът е превзет от Филип II.

След превземането на Южното Черноморие от римския пълководец Луций през 72 пр.н.е. император Веспасиан основава източно от тракийското селище Девелт или Дебелт едноименната колония Деултум. Заедно с Деултум през римско време се развиват и минералните бани при Акве Калиде, посещавани в следващите векове от множество императори и царе. В края на I в., по времето на римския император Антонин Пий на полуостров Порос/Форос край днешния квартал Крайморие са построени двойната крепост Бургос или Порос и пътна станция с пристанище. Според някои автори споменатите в историческите извори Порос и Пиргос са една и съща крепост. Нейните останки са съществували и през XIX в., за което свидетелстват различни европейци, посещавали района през този период.

Сред разделянето на Римската империя през 395 г., регионът на днешния Бургас влиза в пределите на Източната Римска империя (по-късно Византия), а по времето на Юстиниан I (527 – 565) около Акве Калиде са изградени крепостни стени. През 708 година хан Тервел разбива източно от Акве Калиде в Битката при Анхиало византийските войски начело с Юстиниан II, а имперските бани и Деултум попадат за първи път в границата на ханството. При хан Крум областта Загоре влиза трайно в пределите на българската държава, а при неговия наследник Омуртаг от бреговете на Бургаското езеро до река Марица се изгражда граничният вал Еркесия.

От края на X в. регионът е отново под византийска власт, като през 1093 г. император Алексий I Комнин разполага в Термополис, средновековния наследник на Акве Калиде, отряд за отбрана на източните старопланински проходи. В следващото столетие регионът е спорна зона между България и Византийската империя. През 1270 г. крепостта Порос е спомената в документ на Константинополския патриарх, а през 1304 г. южно от нея се е състояла Битката при Скафида, при която цар Теодор Светослав превзема Южното Черноморие. През 1332 г. Иван-Александър побеждава император Андроник III Палеолог западно от днешния Бургас в последната голяма битка между Българското царство и Византия – Битката при Русокастро.

Деултум, Скафида и Порос са завладени от османските турци, начело със султан Мурад I Худавендигяр през 1367/1368 г., но са превзети малко по-късно от Амадей VI Савойски, който ги предоставя на Византия. В началото на 1453 г., малко преди падането на Константинопол, те заедно с други градове по Южното Черноморие, са последните български територии, които падат под османско господство. Термополис и Пиргос са запазени, а великият султан Сюлейман I Кануни (1520 – 1566) заповядва изграждането на нова баня (хамам) върху полуразрушените римски басейни. При Порос, който става част от Анхиалската кааза, султан Баязид II Вели изгражда за нуждите на имперския двор чифлик, а за корабоплаването – фар.

Най-ранният писмен документ, в който се отбелязва Бургас, е османски регистър (дефтер) от 1603/4 г.. В него се споменава за пристанището Пиргос (Искеле-и Пиргос), което е част от вакъфа на Искендер паша намиращ се в Айтоската кааза (околия), където фигурира до вилаетската реформа от 1864 г. През 1639 и 1646/47 г. пристанището е споменато отново. Въпреки разрушаването на античната водопроводна мрежа и недостига на вода, Пиргос е използван за база на османския флот (донанма). Сладка вода се пренасяла с каруци или на гръб от близки извори и съхранявала в големи съдове в близост до пристанището. Едно от малкото писмени сведения за града през този период оставя османският учен и пътешественик Мустафа Кятип Челеби (1609 – 1657), познат в българската историография като Хаджи Калфа. Той посетил града в средата на XVII в. и го маркирал с името Бургас. В периода след Битката при Лепанто през 1571 г., Пиргос се очертава като важен корабостроителен център. Друг османски пътешественик, небезизвестния Евлия Челеби, упоменава в своите летописи през 1656 г. за две пристанища в селището: едно при Порос за по-големите кораби и друго при Пиргос, в района на днешното пристанище, за по-малките кораби.

Маршрутът на още един падишах минава през Бургас. Както османският хронист Хаджи Али пише в своя походен дневник „Фетхнаме-и Каманиче“, султан Мехмед IV Авджъ посетил през 1672 г. Термополис на път за Полша. В дневника се посочва още един интересен факт, който удостоверява, че през 1673 г. една част от арменците, депортирани от района на бойните действия, се заселват в Бургас. Две години по-късно те са посетени от арменския архиепископ Мардирос Кримечи, който оставил кратко описание на града.

В средата на XVII в. град Бургас започва да се разраства благодарение на търговията и износа на зърно. През 1738 г. населението му, както на други важни градове в европейската част на Османската империя, е преобладаващо турско. Андре Лафит-Клаве – висш френски офицер и инженер, който посещава региона през 1784 г., определя Бургас като стратегически важен, най-голям град в залива и визира първи името на залива като Бургаски. Няколко западни дипломати, между които Венцел Едлер фон Брогнард (1786) и Шарл дьо Пейсонел (1787) описват Бургас в този период като касаба (малък град) с 1100 – 1200 къщи и като важен търговски център, и място за претоварване на земеделски продукти от източната част на Тракия.

С оттеглянето на руските войски след края на Руско-турската война от 1828/ 29 г. по-голямата част от българското населението на Странджа и крайбрежието напуска родните си места. Следвайки армията извън пределите на България, те се заселват в Украйна, Молдова, Бесарабия и други територии на Руската империя. Това има ефекта на бумеранг – в следващите години се завръща част от турското население, избягало преди войната. В изоставените селища все пак има живот, там постепенно се заселват българи от вътрешността на страната, които под влиянието на гръцките учители и свещеници се погърчват и възприемат ценностите на елинската култура.

Днешните бургазлии трудно могат да си представят как е изглеждал старият Бургас в годините до Освобождението от 1878 г. Затова са интересни записките на арменския лекар Магърдич Мелконян, който очертава границите на града и съществуващите тогавашни махали. В тях той дава интересни сведения за него, живота и поминъка на населението, както и описание на арменската общност от миналия век.

Светлина върху събитията на това минало време хвърля и т.нар. „Животоописание“ – неговата житейска биография. Мелконян е роден в Бургас, родителите му са избягали арменци от Турция.

По писанията на д-р Мелконян, началото на основната улица започва зад старата поща и носи името „Сака йолу“ или „Мугрес йолу“ – идва от с. Мугрес (Г. Езерово) и от „Кумлука“ (Сладките кладенци)“, откъдето са носели вода в града със саки – бъчонки на впряг. По ул. „Фердинандова“ къщите били от двете страни по един ред и стигали до ул. „Гладстон“ („Сърт Йолу“). На изток линията на града продължавала като се извивала на юг и стигала до морския бряг. По неговите твърдения е имало шест обособени народностни махали и една на име Голямата чаршия. Това били:

1. Българска махала – с дървена църква.

2. Татарска махала – татарите идват в XVIII в. след завладяването на п-в Крим от Русия. Махалата била в покрайнините на града, дори извън очертанията. Тяхно сборище е била джамията „Азизие“, строена през 1861 – 1862 г. по времето на султан Абдул Азис.

3. Циганска махала – главно около т.нар.“ Птичи пазар“; не са имали молитвен дом.

4. Гръцка махала – гърците били уседнали във всички посоки като ветрило, с център тяхната църква“Св.Богородица“, строена през 1865 г.

5.Турска махала – тя била ситуирана на изток и от там се е простира в посока към пристанището. Турците са обслужвани главно от две джамии – едната се казва „Чилесиз-зааде Мустафа ефенди“, а другата джамия е била „Кълъч Али паша“.

6. Арменски квартал – около и на изток от тяхната църква „Сурп Хач“, която е построена през 1853 г.

7. За еврейска махала не се говори, но вероятно такава е съществувала. До края на миналия век евреите са притежавали десетки двуетажни сгради. Тяхната синагога е строена от 1903 до 1909 г.

По време на Танзимата (1840 – 1864) Бургас се обособява като самостоятелна кааза и става център на Сливенския санджак. Като административна единица градът се управлява от каймакам, към който според Закона за вилаетите се създава и околийски съвет, в заседанията на който според Хатихумаюна участват и немюсюлманските общности, включително и българи. Този административен статут се запазва до Освобождението. В резултат на новата обстановка от началото на 60-те години на XIX в. за Бургас започва период на стопанско и културно развитие, който прекъсва за кратко по време на Руско-турската война (1877 – 1878), за да продължи след това с още по-голяма динамика. През 1860 г. в Бургас се построява телеграфна станция, която обслужва района към Сливен, Варна и Цариград. Телеграфната връзка с османската столица и с двата по-големи съседни града Варна и Сливен, както и с пристанището, дават нов тласък за развитието на търговията му и повишават значението на града като главно черноморско пристанище за цяла южна Румелия.

На основата тия стопанските промени се осъществяват преобразованията в социалната структура и в общественото развитие. Подобно на други места в българските земи, промените в културната област са в две основни посоки: движението за българско просветно дело и за обособяване на самостоятелна българска църква. Темелите на народното просвещение в Бургас са положени през 1865 г., когато в Атанасово (дн. Изгрев)[9] е открито първото българско училище в града. Дотогава тук действа само едно гръцко училище. Българското училище е частно, издържано от училищни такси и дарения. Обучението се извършва по програмата на старите килийни училища. Учебните предмети се преподават по църковните книги: филида (митология), октоих (осмогласник), псалтир, апостол, църковно пеене, писане и четирите аритметични действия.

Към края на 1867 г. в Бургас се заселва изгонения от Созопол поп Георги Джелебов. Именно той дава тласък на борбата за независима българска църква и народното просвещение в пристанищния град. На 11 май 1868 г. поп Георги представя на първенците в Бургас въпроса за откриване на българска църква и училище. За осъществяването на тази идея е създадена самостоятелна българска община, която организира подписка за събиране на волни пожертвования от българското население в града, като самия Джелебов дава една от стаите на своята къща за основаване на българско класно училище. Така през 1869 г. в Бургас се откриват българско класно училище и църква на мястото на днешния храм „Св. св. Кирил и Методий“, въпреки силната съпротива на гръцките митрополити.

Кой е поп Георги Джелебов? Житейският път на този поборник е истинска Голгота. Той е роден в с. Гьоктепе (дн. Звездец) и произхожда от джелепско семейство, търгуващо с добитък. Като участник в борбата за църковна независимост, Георги Джелебов (1810 – 1876) изиграва ключова роля за утвърждаване на българщината през втората половина на XIX в. в Бургаския и Странджански регион. В ранните си години той посещава гръцко килийно училище, след това продължава образованието си в Демиркьой (Малък Самоков)[10], за да усъвършенства гръцката граматика. В момента, в който се завръща в родното си село, той тутакси е назначен за даскал, за да учи децата на съселяните си на гръцки език, но той набързо си спечелил славата на голям познавач на аритметиката. Гьоктепенските чорбаджии, собственици на гори и скели по Южното черноморско крайбрежие, го наели да им стане писар. След четири години писарстване, созополският владика Прокопий го повикал при себе си и го ръкоположил за свещеник.

Учителстването, престоят по скелите и ходенето из епархията дали възможност на поп Георги да общува с много хора, да се запознае с невежеството и теглата на обикновения човек. Това пробудило националното му чувство и у него се зародила идеята за освобождаване на българите от фенерско духовно надмощие. За първи път той влиза в конфликт с представителите на Гръцката патриаршия през 1867 г., когато остарелият владика Прокопий бил сменен от грубия, алчен и нетърпим фанариот Неофит. Двамата духовници стигнали до скандал, след който владиката изгонил поп Георги. Созополската крамола се превърнала в преломен момент в живота на поп Георги. Оттогава започва последователната му и открита дейност против фанариотите.

До към първата половина на ХІХ в. в Бургас преобладават турският и гръцкият етнически елемент. Българското население в същото време в този край, по редица причини, било все още е малобройно, но след средата на ХІХ в. в Бургас вече има значителен брой българска общност с оформено национално съзнание. Особен подем в духовното възраждане на Бургас настъпва, когато в града през 1867 г. по покана на местните първенци идва за свещеник заклейменият от созополския гръцки владика Неофит – поп Георги Джелебов. Движението за независима българска църква и борбата за българска църковна независимост тогава вече били навлезли в решителната си фаза. Макар и вече 57-годишен, поп Георги се включил в тази борба със завиден ентусиазъм. Заставайки начело на борбата за самостоятелна българска църква и просвета в целия Бургаски край, поп Георги, непрекъснато обикалял селата и убеждавал сънародниците си да не признават вече гръцкото духовенство.

Походът на поп Георги не остава безнаказан. Владиците от Созопол, Анхиало (Поморие) и Месемврия (Несебър), го призовали на съд пред каймакамина в Бургас. Пред съда поп Георги донесъл цилиндрична кутия, от която извадил триметрова хартия с подписи и печати, с което удостоверил, че българите от Месемврийската. Анхиалската, Созополската и чак до Одринската епархии искали българска църква, в която богослужението да се извършва на родния им език. Претърпели крах с инсценирания процес, владиците решили да сменят тактиката. На поп Георги бил предложен подкуп, с цел приобщаването му към гръцкия лагер, но той бил непреклонен.

На 24 май 1868 г. в Бургас е направен втори сериозен опит за честване на паметта на братята Кирил и Методий. Първият опит бил провален от гръцките свещеници, които затворили църквата и излезли извън града, въпреки че били официално поканени на богослужението. За честването на всеславянския празник през 1868 г. поп Георги замислил да не се търси съдействието на гръцките свещеници. Това първо честване на светите братя се провело на открито извън града, край вятърната мелница на Христо Бората (Мелницата на Бората).

Поп Георги поема отговорността и застава начело на новото църковно-училищно настоятелство, организирано от него. Още в първото заседание на настоятелството било взето решение да се намерят средства чрез подписка и дарения за откриване на българско училище и черква, като за тази цел той сам отстъпил собствената си къща в Бургас, на мястото, където днес се издига катедрала „Св. св. Кирил и Методи“. След известна подготовка църквата и училището били вече готови за служене и дейност, а през 1869 г. била извършена първата църковна служба на църковно-славянски език от поп Георги. През същата 1869 г. било открито наново и българското училище, като за учител бил избран Боян (Стилиян) Керемидчиев от Ямбол, а за свещеник бил поканен поп Димитър от Карнобат.

Когато през 1869 – 1870 г. се заговорило, че било предстоящо издаването на султански ферман за учредяване на българска екзархия, поп Георги излязъл пак по селата и извън Бургаска околия, да събира подписи и печати за прочутите махзяри (прошения) до султана, с които се искало открито отцепването на българите от гръцката патриаршия. Голямата заслуга на поп Георги не се състояла само в живото му участие в църковната борба, но и в грижата му, че откривал български църкви и училища, настанявал учители и свещеници в много села, повече от 300, които той обхождал често в своите обиколки. На 5 септ. 1876 г. поп Георги Ст. Джелебов е отровен в едно гръцко кафене в Атанасово. Версията за смъртта на този буден и родолюбив българин е, че зад това стоят властите, които виждали в него заговорник и бунтовник, но аз бих потърсил за сетния му час и коварна гръцка връзка.

Още едно име на времето заслужава по-особено внимание. Това е предприемачът Александър Георгиев (1830 – 1913), по-известен с прозвището Коджакафалията – един от най-големите дарители в историята на Бургас и България. Заради широката си благотворителност, спомогнала за развитието на града, често той е наричан „Бащата на Бургас“. Роден в с. Дюлгерли (дн.Зидарово), Александър остава сирак още на петгодишна възраст. Поради липсата на парични средства не завършва образование. В началото заедно с братовчед си работи в Созопол и Бургас, не след дълго двамата отварят малък дюкян в Бургас. С времето бизнесът им процъфтява и те стават едни от най-влиятелните търговци в града. Пътниците от всички чуждестранни кораби пазаруват от магазина им, както и голяма част от бургазлиите. С течение на времето Александър научава много езици (7 на брой), които му помагат да общува с чужденците. Прякорът му Коджакафалията идва от силната памет, която притежава.

През 1911 г. благодетелят застава пред нотариус и прави най-голямото завещание в българската история. Дарението е на обща стойност 25 млн.златни лева, което днес се равнява приблизително на милиард и 100 млн. лева. Това са само недвижими имоти – земя и сгради. Дарението му идва в помощ на над 750 бедни семейства, български бежанци от Османската империя – преди всичко от Беломорска Тракия и Вардарска Македония. А. Георгиев дарява също така много средства за болници и други институции – в т.ч. и на българската болница „Евлоги Георгиев“ в Цариград. Завещанието включва и магазините му, като изрично се заръчва те да не се продават, а печалбата им всяка година да се раздава на онези, които имат нужда, независимо от тяхната народност и вероизповедание. Между най-облагодетелстваните в неговото завещание се оказва православната църква „Св.св. Кирил и Методий“.

Коджакафалията умира мистериозно в дома си на 15 юли 1913 г. Предполага се, че е отровен. В негова памет след смъртта му е издигат паметник от черен мрамор, намиращ се в махалата, която бургазлии знаят като Коджакафалийската. Паметникът е проектиран от италианския архитект Рикардо Тоскани (1857 – 1928). Това е същият Тоскани, който има изключително голям принос за урбанизацията и модернизацията на град Бургас. Делото на Александър Георгиев-Коджакафалията се помни от мало и голямо, а името му вече стои със златни букви в историята на Бургас.[11]

Друга личност със запазено място в бургаската летопис е Иван Хаджипетров (1834 – 1909) – църковен деятел, индустриалец и политик. Ив. Хаджипетров е роден в Котел, завършва търговско училище в Цариград, където овладява писмено френски, гръцки и турски език. Там се включва в борбата за българска църковна независимост. След време Хаджипетров се установява в Бургас, което е най-важното пристанище за износ на продукти от днешните български земи. В Бургас през 1872 г. той основава мелница. След Освобождението Хаджипетров е първия окръжен управител (префект) на Бургаския департамент в Източна Румелия. По-късно е избран за депутат в Областното събрание и две години е министър на финансите на областта. При акта на Съединението Хаджипетров е член на делегация от Източна Румелия при османския султан. На първите общобългарски избори през 1886 г. той е избран за депутат в Народното събрание.

Иван Хаджипетров е един от основателите и пръв председател на Бургаската Търговска камара. Създадените от него през 1872 г. Големи български мелници, след Освобождението се разрастват и през 1884 г. стават клон на картел със седалище в Париж. През 1898 г. в нейния клон в Бургас заработва парна мелница с производство 15 т. брашно, с двигателна сила 120 конски сили. Производството в Бургас по-късно е увеличено чрез парни машини с двигателна сила на мелницата 400 конски сили и денонощно производство на 120 т. брашно. Големите български мелници се превръщат в най-мащабните мелници на Балканския полуостров, с пласмент на тогава реномираните български брашна в Цариград, Пирея, Египет, Порт Саид и Егейските острови.

Иван Хаджипетров и неговата жена Ганка, която е родена в Жеравна, са семейство благодетели, допринесли много за развитието и благоустрояването на Бургас. През 1895 г., когато започва строежът на новата църква в града „Св. св. Кирил и Методий“, Хаджипетрови стават нейни основни дарители. На 20 май 1898 г. се създава женското благотворително дружество „Милосърдие“ с председател Ганка Хаджипетрова. Тя оказва помощ и за изграждането на ново сиропиталище в Бургас, като дарява след смъртта на съпруга си празно място в центъра на града за неговото построяване.

Подписването на Одринското примирие на 19/31 януари 1878 г. между Русия и Османската империя прекратява военните действия в Руско-турската война (1877 – 1878). Бургас остава извън границите на бъдеща България, като за демаркационна линия между двете армии – руска и османска, било определено билото на Източна Стара планина, което достига Черно море северно от Несебър. Така в началото на 1878 г. в Бургас и околните селища вече няма официални представители на султана, което води до безчинствата на башибозушките и черкезки банди. Бургас е спасен благодарение на Руфат Ефенди, последният османския комендант (рейс) на Бургаското пристанище. След Освобождението той е избиран за кмет на Бургас. Все още се знае малко за живота на този човек, личност много авторитетна сред всички – българи, гърци, мюсюлмани.[12]

На 6 февр.1878 г., отряд под командването на полк. Александър Лермонтов, имащ за задача да осигури на руския флот достъп до бургаското пристанище като заеме позиции в Бургаския залив, влиза в града. По това време в него живеят около 2950 души, основно българи, арменци, евреи, гърци и гъркомани. Една значителна част от турците напускат града със семействата си. За първи кмет на новоосвободения град е назначен Нико Попов. С изпълнението на Берлинския договор от 1878 г. Бургас става един от 6-те административни центрове на османската провинция. По силата на договора в града се завръща и част от турското население. Решенията на Общината са обявявани на български, гръцки и османо-турски. Въпреки липсата на вода, градът е важен търговски център и единственото голямо пристанище на Източна Румелия, а икономическото развитие привлича бежанци от Източна Тракия и Странджа планина – територии, които остават под османска юрисдикция. Градът остава османски до септ. 1885 г., когато след военен преврат Източна Румелия се съединява с Княжество България.

През тези години Бургас застава на първо място след София по относителен дял на темпове и мащаби на развитие в сравнение с други български градове. През 1887 г. населението на града е 5700 души. Бурното развитие намира израз в приетия през 1891 г. първи строителен план на Бургас. Той затвърждава изграждането на нови обществени сгради по западен образец в града, което променя неговия ориенталски облик. През 1880 г. е открито читалище „Пробуда“, а през 1881 г. е изградена градската библиотека. На 20 юли 1885 г. в Бургас излиза „Бургаски вестник“ – първия бургаски седмичник. На 27 май 1890 г. тържествено се открива в Бургас ж.п. линията Бургас – Пловдив. През 1895 г. Георги Иванов отваря първата печатница в Бургас, последван от печатницата на Хр. Велчев, а през 1897 г. започва строежът на катедралата „Св. св. Кирил и Методий“. Важен етап от икономическото развитие на Бургас бележи и изграждането на морското пристанище, което е открито на 18 май 1903 г. През тези години в Бургас се създават над 150 индустриални предприятия. Редица красиви сгради в Бургас – хотел „Империал“, „Модерен театър“, къщите на Иван Хаджипетров, Йови Воденичаров, Стефан Родев, Исак Презенти, братя Калиманови, Йонидис, катедралата „Св. св. Кирил и Методи“ и др. са проектирани от италианския архитект Рикардо Тоскани (между 1897 и 1926 г.). След Съединението за десетилетия градът и окръгът се превръщат в най-големия бежански лагер на България. На 29 ян. 1895 г. бежанци от Македония създават в Бургас Македонско дружество, наречено „Пирин планина“, в което членуват и емигранти от Одринско. Като организационен център на бежанците по това време служи Минковият хан, разположен на днешната улица „Фердинандова“.

Със създаването на Българската екзархия през 1870 г. Българската православна църква успява да възстанови своята независимост, но няколко града на брега на Черно море, в т.ч. Бургас, остават под управлението на Цариградската патриаршия. През 1900 г. Цариградската патриаршия предава последните църкви и манастири, но това не навсякъде става мирно. През 1905 г. след дълги протести манастирът „Света Анастасия“ е предаден на българската патриаршия. Преди този акт игуменът на манастира прави опит да продаде манастирското съкровище, което предизвиква брожение и протести в Бургас и само намесата на жандармерията предпазва гръцкото население от погроми. През 1906 г. действията на гръцките андарти в Македония водят до безредици и погроми срещу гръцкото население в пренаселения с бежанци град и регион. В Бургас гръцката църква и училище са отчуждени, а гръцкото население емигрира през следващите години основно в Константинопол.

„Успение на Пресвета Богородица“ (накратко „Св. Богородица“ или Гръцката църква) е най-старата православна църква в Бургас. Храмът е изграден в началото на XVII в. и разрушен по време на Руско-турската война (1828 – 1829). Със завръщането на християнското население след 1840 г., в тогавашната гръцка махала е изградена църквата. Според Атанас Сиркаров сградата е издигната около 1853 г. Южно от църквата е било построено двуетажно гръцко училище. Общата застроена площ на храма е около 470 м². Два реда от по 6 мраморни колони делят средния кораб от страничните, всеки кораб завършва в източната част с апсида. Средната е по-голяма и по-висока от апсидите на страничните кораби. Олтарът е отделен от молитвента зала от мраморен иконостас. Църквата не е имала камбанария поради османска забрана по това време, независимо от това към западната фасада са изградени две симетрични четириъгълни кули. Във всяка от кулите се намира по едно стълбище, което води до емпорията. По-късно (1927 – 28) кулите са надградени, а в едната са поставени три камбани.

В 1869 г. е завършена българската църква „Кирил и Методий“, в която започват да се черкуват православните българи, които преди това намирали упование в гръцкия храм. Църквата е осветена от Василий Анхиалски. Монументалният за времето си строеж представлява изключително постижение за сравнително малобройното християнско население. През 1862 г. в Бургас живеят не повече от 1800 православни жители (българи и гърци), населяващи само 350 къщи. Дебелите един метър каменни стени от бял варовик и пояси от тухлена зидария, действащи като сантрачи, вероятно са изградени под влияние на несебърската църковна архитектура. През 1906 г. църквата е превзета от българската общност по време на антигръцките вълнения, избухнали след Загоричанското клане[13], и е прекръстена на „Преображение Христово“. След II-та Св. война тя се реконтруира и старото име е възстановено. Храмът е изцяло изографисан от художника Николай Ростовцев.

Три са джамиите в миналото, които обслужват мюсюлманската общност. От тях две са турски. Като главна тяхна обител се оформя джамията „Кълъч Али паша“, около която са разположени турските гробища и която е съборена няколко години след Освобождението. Срещу пристанището е била разположена другата джамия – „Чилесиз-зааде Мустафа ефенди“ – също с турски гробища около нея, като и с рибарски къщици и бараки. Тази джамия е построена със средствата на едноименния благодетел към 1860 год. и е ремонтирана около 1870 г. Същата джамия се пропуква при земетресението от 1911 г., в навечерието на Балканската война е била окончателно съборена. Между тези две джамии, преди 1878 г., е функционирало медресе – религиозно училище за ходжи. Третата и единствена засега съществуваща джамия е татарската „Азизие“, построена през 1862 г., северно над която се е простирала татарската махала. Около мястото на Руския паметник (площад „Пазарний) някога е имало и кладенец, наричан „Татар бунар“.

Религиозен център на арменците в Бургас е старата арменска църква „Сурп Хач“ („Св. Кръст“). Тя е построена в центъра на града през 1480 г., а върху нейните развалини през 1853 г. е издигнат съществуващия сега храм. По своя архитектурен тип бургаският храм е еднокорабна сграда, която завършва към запад с кула-звънарница, развита над малък портик. Тялото на кулата е четиристенна, но самата камбанария представлява осмостен, в ъглите на който са поставени колонки, свързани помежду си с арки. Както с общия облик, така и с архитектурните си детайли, храмът и камбанарията търсят близост с църквите от XIX в. в Армения.

Бургас – гарата

Литература:

Богоров, Ив. Неколко дена разходка във Варна. В.,1867.

Денчев, Б. Варна след Освобождението. С.,1998.

Иширков, А. Град Варна.Културно-географски бележки. С.,1904.

Карайотов, Ив. и др. История на Бургас. От Древността до средата на XX век. Б., 2011.

Карахасан-Чънар, И. Етническа и религиозна мозайка на България. С., 2015.

Павлов, П. Александър Георгиев Коджакафалията. Благодетел на Бургас. Б.,1994

Райчевски, Ст. Старият Бургас. С., 2011.

Тепляков, В. Руски пътеписи за българските земи ХVII-ХVIII в. С.,1986.

Церов, Ив. Спомени и бележки. В.,1935.

^[1] През 1972 г., по време на строителни работи, е открит Варненският халколитен некропол, който датира от около 4200 г. пр.н.е. В този некропол е открито смятаното за най-старото златно съкровище в човешката история, както и други предмети от сребро, мед, бронз, кремък и глина.

^[2] Каруца (тур.).

^[3] Изострянето  на Източния въпрос заради поддръжката от страна на Русия  на национално-освободителното движение в Гърция предизвиква   Руско-турската война 1828-29 г. Тя е наричана  още Войната на Адрианополския мир, която приключва с подписването на Одринския мирен договор.

^[4] Дълга горна зимна дреха.

^[5] Една официална справка от 10 февр. 1882 г., озаглавена "Ведомост за числото на арменците в Българското княжество" дава възможност да се сравни броя на арменците в по-големите градове. Най-много са във Варна – 1 381, следва Шумен – 1 035, Русе – 861, Х. О. Пазарджик (Добрич) – 400, Силистра – 386, София – 115 и т.н.

^[6] Понякога в различни документи името му се изписва по различен начин. В своето завещание той използва името Параскева Николаев. В кореспонденцията си до гръцката община се подписва “Параскева – син на Николай Варненец”. Срещат се и формите Парашкева Николау, Парашкев или Параскев Николов и др.

^[7] Дарената сума за построяването на църквата „Св. Николай”  е 50 000 сребърни рубли. Изпълнението на завещанието започва през 1859 г., строител е варненският майстор Янко Костанди,  на когото по-късно е поверен и градежът на катедралния храм “Свето Успение Богородично”.

^[8] Смята се, че храмът е построен на мястото на две средновековни църкви – не се знае кога е построена първата, а втората се датира към XIII – XIV в.

  [9] Атанаскьой (тур.).

^[10] Дн. в Турция, близо до Къркларели (Лозенград).

^[11] По времето на комунизма го причисляват към капиталистите-експлоататори – паметникът бива разрушен, а тленните останки на Коджакафалията са пренесени в общите гробища на Бургас.  На 20 окт. 1989 г. се свиква общоградско събрание по въпроса за запазване на спомена за този бележит българин, чиято светла памет постепенно се заличава от националното съзнание. Тогава е внесено и предложение за възстановяване на паметника му, в резултат на което се изработва двуметрова релефна плоча.

^[12] По всяко вероятност истинското му име е Руфат Хафъз или Афуз Хасанов.

^[13] Загоричанското клане е опожаряването на костурското село Загоричани, Южна Македония, и избиването на 62 мирни жители българи от страна на гръцки чети на 25 март (7 апр. нов стил) 1905 г., на църковния празник Благовещение.

Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“, „Етническа и религиозна мозайка на България“ и „Мюсюлманската култура на град Никопол (края на ХІV – началото на ХХІ в.)”.