Демир баба текке е един от първите официално обявени в „Държавен вестник“ (бр. 66 от 1927 г.) национални паметници на културата поради забележителната си архитектура, природна среда и запазеност. От 8 декември 1988 г. той е част от историко-археологическия резерват „Сборяново“ През 1985 г. НИПК започва строителна консервация и реставрация на сградата, която продължава до 1995 г. От 1992 г. тюрбето се охранява денонощно от служители на Историческия музей в Исперих, които осигуряват свободен достъп до него през светлата част от денонощието, въвеждат ред при посещенията и го опазват от иманяри.
Демир баба е най-почитаният светец сред алианското (къзълбашко) население на Североизточна България. Неговата гробница – тюрбе, е едно от най-посещаваните места не само от алианите, но и от ортодоксалните мюсюлмани (сунити), а след Освобождението – и от християните от околните села.
Факторите, способствали за това уникално явление, са многобройни и от различен характер. За разбирането им е необходимо малко обяснение към историята на неортодоксалните течения на исляма. Съвременните къзълбаши обясняват произхода на името си от прозвището на последния праведен халиф Али. След понесено поражение от пророка Мохамед, Али се отдалечил от полесражението с рана в главата (според друга версия просто бил с червена шапка), а противниците му крещели след него: „Дръжте Червеноглавия (Къзълбаш)“. Всъщност къзълбашите били тюркски номадски племена в Североизточен Иран, основно население на Сефевидската държава, където шиитският ислям бил официална религия. Постоянните конфликти на Османската империя с шиитски Иран стават причина за жестокото преследване на пограничните с Иран и на анадолските алевии, а по време на султан Селим I Явуз, и на заточението на алиани в Североизточна България. Още в Иран сред алевиите трайно проникват идеите на суфизма, които са залегнали и в основата на философската и морално-етичната система на два мистични ордена – на сефевидите и на бекташиите. Задължителен принцип за посветените и в двата ордена са идеалите за социална справедливост, равенства на хората пред Бога, борба със злото и утвърждаване на братстквото и добротата между хората. Поради жестоките преследвания на сефевидите в Османската империя, те се влели в ордена на бекташиите, основан от Хаджъ Бекташ Вели, към които тогавашната власт се отнасяла по-търпимо заради съюза им с еничарите. Бекташизмът се е изградил върху основата на синкретични мюсюлмански течения и представите на анадолските тюрки и християни и макар че официално се е считал за сунитски, изповядвал шиизма под суфийска форма. Много алевии (къзълбаши) се вливат в него, като полагат клетва за служене на Хаджъ Бекташ Вели. Бекташийският орден се развива от практиката на поклонение на един светец, която получава широко разпространение и в Североизточна България. Сред най-възрастните алиани и досега се срещат преписи от предания за подвизите на Хаджъ Бекташ Вели, Саръ Салтък, на Демир баба и др.
С името на Демир баба е свързана част от местния фолклор на селата, населени с алиани: Бисерци, Севар, Острово, Свещари, Мъдрево, Брадвари, Преславци и др. Съвременната обработка на алианския фолклор е направена от Борис Илиев в книгите му „Железният баща“ и „При извора Петте пръста“. През 1952 г. на изследователите става известно и ръкописно житие на Демир баба, написано на османотурски с много арабски и персийски изрази, датирано от 1716-1717 г. Самото житие е обстойно изследвано от Невена Граматикова, която е автор на фундаменталния труд „Неортодоксалният ислям в българските земи“, издаден през 2011 г. В житието (вилаетнаме) се говори, че Демир баба е роден по времето на султан Сюлейман I Законодателя, а предполагемото време на построяване на тюрбето е 1612-1617 г.
Самото тюрбе е седмоъгълна постройка с купол и четириъгълно предверие с вход на изток. Най-забележителното в него е мястото на построяването му – в извивка на каньона на р. Крапинец, до мощен карстов извор. Провежданите през 1983-1991 г. разкопки в двора на теккето и в близката околност разкриха любопитни факти. Тюрбето е било построено на мястото на древно тракийско светилище (VI в. пр. Хр. - II в. сл. Хр.). Част от огромните скални блокове от жертвениците на светилището са вградени в дебелите 1,2 – 1,5 м стени на тюрбето. Върху единия от тях са запазени стъпалата, по които тракийските жреци са се изкачвали, за да отправят своите молитви към боговете. Върху скала при входа на двора личат улеите, по които са се стичали жертвена кръв и вино, а в подножието и са открити фрагменти от питоса (голям глинен съд), където се е събирала жертвената течност. Дълбоко под плочите на двора се е запазила стената от светилището и четири жертвени площадки. През елинистичната епоха (IV – III в. пр. Хр.) светилището е било свързано с близко разположения тракийски градски център – резиденция на тракийски владетели от племето на гетите. В района са намерени релефи и статуетка на Херос – Тракийския конник.
По времето на траките в светилището са били почитани хтоническите божества на земята, на водата и на подземното царство. По време на Първата и Втората българска държава на това място вероятно е съществувал християнски параклис, тъй като в края на XIX в., при първите археологически обхождания на района, братя Шкорпил описват голям каменен кръст на склона на хълма. За съжаление по-късно не са намерени дори следи от него. Мястото, на което е построено теккето Демир баба, е било свещено за населявалите този район различни племена и народи повече от 2000 години преди построяването му.
След Освобождението, и особено след Балканските войни, в района се заселват бежанци от Беломорска Тракия, а след Ньойския договор – и добруджанци от Северна Добруджа. Масово придошлото християнско население, носещо в традиционната си култура почитта към свещени извори (аязмо), започва да посещава района на теккето и изворите край него, още повече, че това е единственото място с предостатъчно вода в целия безводен район. Преселниците християни свързват мястото и изворите край него с името на Свети Илия и устройват събори на 2 август – Илинден (по стар стил). Така на едно място се преплитат сунитски, алиански и християнски традиции, върху основата на древни традиции. Ритуалното измиване, връзването на парцалчета от дрехата по дърветата и други магически по своя характер действия идват от онова прастаро време, когато е била почитана Богинята-майка на всичко живо и символично измивана и обличана на определени празници. Много от легендите за Демир баба го описват като драконоборец, победил ламята и лечител, което свързва култа към него не само със свети Георги, но и с култа на древните здравеносни божества, почитани на това място. В миналото посетителите алиани са имали право да останат в Теккето три дни и две нощи в специална сграда за гости, наречена имарет. Сградата е съществувала до началото на 70-те години на XX в., когато е разрушена заради санитарно-охранителния режим на района, който е вододайна зона за града и част от Общината.
Съвременните посетители на Демир баба текке могат да се разделят на две групи: вярващи алиани, които посещават тюрбето по религиозни поводи, като курбан, адак и т.н. и най-общо казано – туристи. Между последните има просто любопитни хора с исторически или природонаучни интереси и др.
Главните празници са два: старият събор на 2-ри август и празника на традиционния турски фолклор на 18 май. Въпреки че в последния празник се влага значителен политически подтекст, с годините той придобива все повече характер на народен събор.
При единичните и групови посещения, както и в дните на съборите, никога не е имало инциденти на етническа основа. Древните традиции
На свещените места за мир между всички е суфийският принцип за равнопоставеност на всички хора пред бога. Макар и неизказани и неписани, те се спазват от всички посетители.
Настоящето изложение е твърде кратко и повърхностно и има за цел да даде бегла представа за сложността на процесите и явленията, протичали и протичащи в развитието на религиозните и обредни представи, и принципите на съвместно съществуване в региона. Встрани от него остават многобройни легенди за живота на Демир баба, за лековитата вода на извора, както и за човешката жертва, която това място взема всяка година. Интересните и доста тайнствени обичаи на алианите, вярванията и бита им, сходствата и различията с ортодоксалния ирански шиизъм, заслужават вниманието на научната и културната общественост. Така също интересно е да се спомене и почти забравеният и обвит в легенда, шейх Бедреддин Симави, водач на първото и единствено разноетническо въстание срещу султанската власт.
Почти не засегнах темата за културно-историческото наследство на историко-археологическия резерват „Сборяново“, в границите на който се намира и един от седемте български паметници на световното културно-историческо наследство – Свещарската гробница, както и много други изключително интересни археологически обекти (общо около 145 от каменно-медната епоха до късното средновековие).
Хилядолетният опит от съвместно съществуване между различни племена и народи е дал своето отражение върху съвременните взаимоотношения между хората от Делиормана (Лудогорието), направил ги е по-толерантни и по открити към проблемите на другите, с една дума – по-близки и човечни.