Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 10 Istanbul 1

Константинопол, Цариград, Истанбул

 

Истанбул, наричан често в българските източници Цариград, е бил не само столица на Османската империя, но и вътрешно търговско средище на всички пъстри населения на империята. Между многото народности тук се съсредоточават и български търговци и еснафи от различни съсловия, преселени от всички български покрайнини, които оформят впечатляваща колония. По думите на дипломата Марко Балабанов, сплотената българска общност „помогнала на народа в много отношения, като не останала безучастна както към духовното, така и към политическото възраждане на българите“.

Към началото на XIX в. в околностите на Цариград има над 30 български села, където се установяват главно занаятчии. След руско-турската война през 1828 г. броя на българските емигранти нараснал значително. Дюкяните им били при Топхане, после в квартал Галата, в Хамбарът – недалеч от Атмейдан, където над 1000 абаджии шиели дрехи за османската армия. Много селяни от Котленско, Панагюрско, Пиротско, Трънско и други работели като строители и пастири. Българските младежи постъпвали в османската армия като коняри, защото били отлични ездачи и познавачи на този занаят. Постепенно изпъкнали и български търговци от Врачанско, Карнобат, Копривщица и др. Отлични хлебари били охридци, дойранчани, самоковци, софиянци и др. След Кримската война (1853 – 1856) колонията на българите станала многобройна и достигнала 80 хил. души. Никъде по нашите земи тогава не е имало населено място с такъв брой жители, събрани на едно място.

С времето българите станали едни от най-добрите търговци на цариградския пазар. Продавали всичко: от брашно до ориз, от розово масло до шаяк за аби. Мнозина се замогнали, а други станали и милионери. По умение и сметководство българите не отстъпвали на гърци, евреи и арменци. Изразът „Честен като българин“ или „Работлив като българин“ е добре познат в Истанбул дори до ден днешен. Най-забележителното качество на българите в космополитния град е тяхната задружност. Първостепенна роля в това отношение е играла Българската екзархия.

Нека разтворим страниците на цариградските вестници от миналото и да видим какво пише в тях. Вестник „България“ от 13 май 1859 г. съобщава, че броя на българите в Цариград не бил по-малко от 30 хил. души, а по някое време на годината нараствал и на 50 хиляди. Абаджиите били 8 хиляди, търговците 5 хиляди, хлебарите четири, градинарите – 3 500, сеизите[1] – 2 хиляди, овчарите и говедарите – 1500, кожухарите и тютюнджиите – 500, или всичко 32 500. От тях най-много на брой са калоферци и капривщенци, както и гурбетчии от Тракия и Македония.

Западно от Галата се намира Балкапанъ хан. Тук повече от век се е говорело само на български. Постройката е приличала на кервансарай, двуетажна от камък и тухли. Пазачът на входа бил турчин. На друг българските търговци не се доверявали. Около вътрешната част се намирали 60 магазина за стоки, на втория етаж пък били търговските кантори. Това място е било българското „консулство“ в Цариград. Всеки, пристигнал от Румелия, се спирал тук да провери как върви търговията и какви са отношенията между българи и турци, и другите общности. На главната улица от моста Галата до Покрития (Големия) пазар се намира Чoрапчъ хан, който не се различавал съществено от Балкапанъ. И тук българите били доста на брой, главно панагюрци и копривщенци. Търговците отсядали също и в Бояджъ хан, Илче хан, Зюмбюл хан, Валиде хан, Папаз хан и много други. В махалата Балат при Фенер имало и джелепски хан.

През 1840 г. по-заможните българи в Цариград направили първи опит за стопанско организиране и основали българско търговски дружество, в състав от около 50 члена. През 1862 г. е учредено Българско мореплавателно търговско дружество „Провидение“, което разполага с акции, кораб от 560 тона и 120 конски сили двигател. Пет години по-късно, идва на бял свят „Българско братско дружество“ с ежемесечна вноска от по 10 гроша (куруша), които пари се давали под лихва на нуждаещия се търговец от капитал. Освен тях съществувало и Българско заемателно дружество „Напредък“, както и Акционерно дружество „Блага вест“. Друго дружество – „Надежда“, се родило на следващата година, а също така и Благодетелно дружество (братство) „Просвещение“. Като връх на свободното участие в икономическия живот на Османската империя българи отворили аптеки в Цариград, и не само една, а пет.

От всички тези факти се вижда, че българите успяват да създадат свое икономически кръг. Когато човек е успешен и богат, той започва да мисли и за духовното си израстване. През 1839 г. се откроява фигурата на бележития духовник Неофит Бозвели-Хилендарец (1785 – 1848), който организира борбата на българите срещу гръцките фанариоти. Тогава започва и строежът на българска църква, която обединява духовно българското население. По същото време в Цариград е и другият голям водач на църковното движение за независимост – Иларион Макариополски (1812 – 1875). Последвала тежка борба с гръцките духовници и едва на 9 октомври 1849 г. в една къща във Фенер била извършена първата църковна служба. Тъкмо тази църква поема ръководството на църковно-националното движение. Османските власти взели отношение към българо-гръцката разпра за църковна независимост и на 28 февруари 1870 г. с ферман се разрешава създаването на Българска екзархия. Антим I (1816 – 1888) е избран за екзарх.

Местата, където са се събирали българите в Цариград не са били много – това са главно Метоха, Екзархията, църквата „Свети Стефан“ и Балкапанъ хан. В квартал „Фенер“ една срещу друга са разположени църквата „Св. Стефан“ и Метохът. Най-отгоре на лицевата фасада на последния стои надпис, който гласи: „Български народен имот с Божие позволение и помощ и с високо царско благоволение по времето на най-великия цар султан Абдул Меджид ефенди и на патриарх Антим се съгради първо метох на българската църква от всички. Родолюбивият височайши княз Стефан Богороди пред Бога и хората свято подари това място на българския народ, с тяхна всеобща помощ и средства се съгради този български метох под надзора… стана през 1850 година…“ Самата постройка е дълга 40 м и има 25 помещения, с П-образна форма с две къси странични крила, затварящи вътрешен двор. Там са се помещавали също приют, печатница и редакциите на 20 български вестника. През 1857 г. тук е открито и българското училище „Св. Св. Кирил и Методий“.

На 1 март 1870 г. в една обикновена дървена черква Иларион Ловчански показва и прочита на българските първенци султанския ферман за учредяване на Българска екзархия. Повече от 30 години българите се борят за този ферман, защото с него се признават етническите граници на България в пределите на османската държава. Но този факт изисква още знание: на гурбет са отивали не просто случайни хора, а най-умните, най-предприемчивите, най-можещите – може да се каже, че в Цариград е бил цветът на нацията. Ферманът е повод за неимоверната радост на българите, но не и за гръцките фанариоти, които им подпалили черквицата. Но българите не се дават лесно: на нейно място била построена още по-солидна църква – „Св. Стефан“. Тъкмо Екзархията била учредена и избрали за екзарх Антим I, отново я подпалили. Опожаряванията продължили чак до 1898 г. Тогава българите събрали 4 милиона сребърни лева, изпратили хора във Виена и по поръчка на екзарха възложили на фирма „Вагнер“ да им изработи желязна църква. Конструкцията тежала 500 тона. Докарали я с кораб, детайл по детайл. Била монтирана до самия Златен рог (Халич), заобиколена от хубава градина, в занемарения тогава Фенер. И да искали гърците, не могли повече да я опожарят. Желязната църква символизира и желязната вяра и силен дух на българите. Тя обединява населението от четирите краища на Балканския полуостров, което личи от подарените икони. Димитър Сапунаров от Костурско, съгражда чешмата. В двора на църквата са погребани Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Тук пребивава един от най-големите духовници на България след Патриарх Евтимий – Екзарх Йосиф (1877 – 1915). Днес църквата се отличава сред забележителностите на Истанбул с цялото си великолепие и архитектура.

Другото основно средище е Балкапанъ хан – наричан още и „българското консулато“ в Цариград. Той е разположен в близост до Египетския пазар (Мъсър пазаръ) и е един от най-старите средновековни търговски комплекси в Константинопол още от византийската епоха, споменаван от Евлия Челеби, както и в други документи. Ханът става „Българското средище“ през втората половина на XIX в., когато Цариград се превръща в център на борбата на българите за църковна независимост. Той всъщност представлява нещо средно между градски кервансарай и непокрит безистен за продаване стоки на едро[2]. За отбелязване е, че в 1554 г. в района тук е отворено първото в света кафене. Складове, дюкяни, кантори, кафеджийници, гъмжащ народ от продавачи и купувачи – може да се каже, че Балкапанъ е пространството, където българинът се утвърждава сред останалите етнически общности.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Всички малцинства в Истанбул имат свои храмове, училища и лечебни заведения. Пред сградата на българската болница, открита през 1897 г. в Шишли, се извисява голяма палма, а във фоайето и е поставен бюстът на Евлоги Георгиев (1819 – 1897) – видния български възрожденец и търговец, основен дарител на заведението[3]. Болницата разполага с около 50 легла и се ползва за времето си с голям авторитет – в нея се лекуват хора от всякакви народности.

Българските деца в началото се учат главно в гръцки (елински) училища. Това се променя през 1857 г., когато се основава първото българско училище във Фенер, което се разделя на взаимно и класно. Там се обучават 80 ученика, като учебната дейност се осъществява от четирима учители. По-късно се откриват още училища за български младежи в кварталите Касъм паша, Топкапъ, Вланга, Кумкапъ, Ортакьой. В българските земи по туй време училищата били кът. Трябва да отбележим, че децата на по-богатите българи се учели във френското католическо училище, султанския лицей „Галата сарай“ и американския „Роберт колеж“.

В българската историография често се пише, че Възраждането започва от Атонския манастир чрез десницата на Отец Паисий, но не трябва да се омаловажава значимостта на Цариград, където будни български младежи получават образование и очите им се отварят за независимост, просвета и търговия. Тъкмо тук, в Цариград, до Освобождението на България през 1878 г. излизат 22 български вестника, които се превръщат в рупор на българщината. Българската интелигенция е имала всички права и възможности да се изявава в онези далечни години. Родните търговци издават „Цариградски вестник“ от 1848 до 1862 г. По-точно, първия му брой излиза на 1 януари 1848 г. и продължава да излиза до 28 декември 1862 г. Издател е карловецът д-р Иван Богоров (1818 – 1892) – един от видните наши възрожденци. За сведение ще допълня, че той следва химия в Лайпциг (1845 – 1847 г.) и завършва медицина в Париж (1855 – 1858 г.). Иван Богоров остава в родната ни история като издател на първия български вестник „Български орел“ (1864 г.).

 

2022 10 Istanbu2

Кв. Фенер – българската църква „Св. Стефан“

 

През 1859 г. започва да излиза в-к „България“ – без прекъсване до 1863 г., вестниците „Гайда“ (1863 – 1867 г.), „Съветник“ (1864 – 1873 г.), „Турция“ (1864 – 1873 г.), „Македония“ (1866 – 1872 г.), „Право“ (1869 – 1873 г.), „Век“ (1874 – 1876), „Източно време“ и др. Пак тогава са издавани и много книги, списания, наръчници, карти и др. До 1878 г. са издадени над 600 заглавия. През 1870 г. излиза първият брой на списанието „Читалище“, с редактор Марко Балабанов (1837 – 1921). Между впрочем, Балабанов следва право в Атина, медицина в Париж, философия в Хайделберг и завършва Юридическия отдел на Сорбоната в Париж. Владеещ отлично френски език, той е един от малкото, който в името на българската кауза се среща с Виктор Юго, граф фон Бисмарк, дук Луи Деказ, Уйлям Гладстон, Александър II и др.

Първата книга, издадена на български език в Цариград, е Библията (1871 г.). Тя е преведена от Петко Р. Славейков на търновското наречие – дело, изключително важно и отговорно, както от религиозна, така и от езикова гледна точка. Този акт, като средство за самоопределяне на българския народ, намиращ се под османско владичество, е заявка и за църковна и политическа независимост. Така българският език става единен за цялата нация, не без помощта на американските мисионери д-р Албърт Лонг и д-р Лесли Притимън, както и на самоковския просветител и книжовник Христодул Костович (1808 – 1889).

На 3 май 1870 г. е основано печатарско дружество „Промишление“. Това става по инициатива на панагюреца Петър Карапетров (1843 – 1903). Впоследствие в дружеството заработили такива личности като Петко Р. Славейков (1827 – 1895), Иван Говедаров (1850 – 1917), Павел Бобеков (1852 – 1877), Стефан С. Бобчев (1853 – 1940), Марко Балабанов, Лука Моравенов и др. След две години дружеството имало 80 членове и капитал от 1200 турски златни лири[4]. През 1872 г. срещу Балкапанъ хан дружеството открило българска книжарница, разполагало със собствена печатница и работници печатари..Тук се продавали изданията на Христо Г. Данов, Любен Каравелов, Христо Ботев и много други. През 1872 г. в Цариград се дават и български театрални представления. Въпреки несгодите и субективните фактори, българите в османската метрополия са направили много за просветата и възраждането на своя народ. Без да се подценява дейността и стореното от българските просветители и духовни учители в Букурещ, Белград, Атина, Солун, Одрин и Битоля, Цариград си остава най- важния политически и културен център на българското Възраждане.

В сърцето на големия и динамичен Цариград българската общност живее, работи, твори и създава един свой малък оазис. Нишката е здрава – тя продължава да е устойчива и днес. Ако приемем, че духовното присъствие на някои народи не винаги съвпада с границите на националните държави, то какво по-добро потвърждение на съхранените черти на българщината от това островче в огромния космополитен Цариград, разпрострян на два континента. Константинопол, Цариград, Истанбул – както и да бъде наречен този град, е място, което остава неизличими следи от българската история и култура.

 

Използвани източници

 

Елчинова 2017: Елчинова, М. Невидимата общност: православните българи в Истанбул. – София: НБУ.

Жечев 1985: Жечев, Т. Българският Великден или страстите български. – Пловдив: „Хр. Г. Данов“.

Окан 1992: Окан, Х. Константинопол, Цариград, Истанбул. – София: с/о Jusautor.

Петрова 2000: Петрова, Д. Цариградските българи. – София: IMIR.

 

[1] Работници в конюшня.

[2] „Капан” на турски значи огромна везна за мерене на едро, каквато е имало някога в двора на сградата.

[3] Дарените от него средства възлизат на 120 хил. лв.

[4] Между 1844 и 1881 г. лирата е покривала биметалния стандарт: 1 лира = 6,6 грама чисто злато = 99,8 грама чисто сребро.

 

Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“, „Етническа и религиозна мозайка на България“ и „Мюсюлманската култура на град Никопол (края на ХІV – началото на ХХІ в.)”.

Pin It

Прочетете още...

Default Image

Да научиш ученето

Мартин Спивак 30 Юни, 2008 Hits: 19854
Любопитство, свобода и отговорност, вместо…