Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 08 Shumen 1

 

Шумна или Шумла са най-срещаните имена в историческите извори за днешния град Шумен. Въпреки периферното си разположение в североизтока на българския хинтерланд, той не остава изолиран от дълбоките обществени промени през десетилетията в края на XVIII до средата на XIX в., когато земите ни попадат под влиянието на модернизацията, характерна за нова Европа. Изтокът и Западът си дават среща в това будно селище, което става част от новото духовното пространство на градския човек.

Към края на XVIII и началото на XIX век Шумен е комуникационен възел с първостепенна важност в Османската империя. По тогавашните сведения градът наброява около 25 хил. жители, с над 5 000 къщи и е населен предимно с турци, българи, татари, евреи и арменци. Според чешкия историк проф. Константин Иречек Шумен е един от най-посещаваните български градове, разположен на пътя от Русия, Влашко и североизточните османски територии към столицата Константинопол. През 1820 г. британецът Портър Джуниър, посланик при Високата порта, минавайки оттук на път за Полша дава информация за Шумен и посочва, че в него има „предградие, в което живеят християнските му жители“. Това идва да ни подскаже, че селището тогава е имало доминиращо ориенталски черти.

По същото време, друг един чужденец – френския офицер Ротие, връщайки се от служба при руския император Александър І по маршрута Тифлис[1]-Константинопол-Букурещ-Париж, преминава също по нашите земи. Впечатленията си от това пътуване той помества през 1818 г. в пътеписа „Пътешествие от Тифлис до Константинопол“. Той обръща специално внимание на Шумен и изрично настоява да бъде наричан „града“. Като професионален военен, полковник Ротие оценява изключително високо стратегическото разположение на гр. Шюмла, но преценява архитектурата на укрепленията изградени от „ровове и прости стени“, като слаби.

Французите, които посещават българските земи и дават информация за тях, никак не са малко. Барбие дьо Бокаж[2] публикува през 1828 г. в Париж „Описание на град Шумла и околностите му“. За френския учен Шумла или Шюмна, както той нарича града, е един от главните градове по нашите земи и най-пряка връзка между Влашко и Молдова с Истанбул като отбелязва, че Шумен е и важна османска крепост. От описанието научаваме още за облика и разположението на града, и населението му с извънредно пъстър етнически състав – турци, българи, цигани, гърци, евреи и арменци. Според дьо Бокаж през 1828 г. в града са обособени 27 махали, като са дадени имената им с кратки обяснения за техния произход. Вижда се, че те са свързани с някаква забележителност на съответната територия или с нещо друго характерно: Чьомлекчи махалесе (Грънчарски квартал), Килисе махалеси (Черковен квартал), Ермени махале (Арменска квартал) и др. Дьо Бокаж описва занаятите (предачество, бояджийство, грънчарство, медникарство) и по-големите работилници (за производство на коприна, железарски материали, леярни за мед и пр.). Той дава и сведения за тридесетте джамии и по-важните паметници и забележителности (Безистена с търговските дюкяни, Часовниковата кула, баните и чешмите, дванадесетте порти, през които се влиза и излиза от града).

Друга личност с френско потекло е Жак Жан-Мари Франсоа Буден[3]. Той е на военна служба от 1807 г. в Далмация и Османската империя, като по време на задълженията си пътува много и записва впечатленията си. В „Бележки за пътищата от Дунав до Константинопол през Балкана или планината Хемус“ (изд. през 1828 г.), Франсоа Буден описва подробно пътната мрежа на север и юг от Балкана. Статистическите данни, които той дава за отделни български селища, както и за българската етническа територия са твърде полезни. В своите „Бележки…“, французинът освен на пътищата се спира също и на топографията, броя и етническите групи на населението. За град Шумен той споменава, че е място на мирни контакти и там живеят около 3 хиляди семейства.

Жан-Мари Венсан Оден[4] – отново французин, издава между 1828 и 1851 г. 25-томните „Пътеводители Ришар“. В „Класически пътеводител за пътуващия из Европа, въз основа на пътувания“ (издаден през 1828/1829 г. и преиздаван през 1834 и 1852 г.), се съдържа подробна информация за източните български земи. Пътеписът е за 120- часовото пътуване от Букурещ до Цариград през Шумен и Одрин. За сравнително краткия си престой в Шумен Венсан Оден отбелязва, че „това е значителен град, добре защитен от своите стени и двойни ровове…, населението му развива търговия с вино и зърнени храни“.

Безспорно, в тази галерия от пътешественици и учени, най-добрият познавач на Балканите е д-р Ами Буе[5]. Той е и най-интересният и наблюдателен френски пътешественик преминал през българските земи. Ами Буе е сред чужденците, оставили следа в нашата история като един от изследователите не само на географията, но и на фолклора, навиците и традициите. Буе от 1836 г. пътешества и проучва Балканите. а етнографската му карта от 1847 г. е най-точната съставяна до тогава. Що се отнася до Шумен, информацията за него е описана в „Маршрут от Русчук за Константинопол през Шумла и Одрин“. Градът е предаден с турското му звучене – Шумла. Буе по традиция отбелязва стратегическото разположение на града, пътищата към и от Шумла, земеделските околности (ниви, лозя и пасища), вътрешността на града. „Шумла е много красив град с 20000 жители – пише Буе. – Мнозинството от жителите са турци-мюсюлмани и имат петдесетина джамии, а българите, въпреки че са много на брой, имат само един храм.“

Интересни и разнообразни са описания от други източници, които се отнасят до панорамата на града, махалите, обществените сгради, къщите и т.н. Мюсюлмани и християни живеят отделно, в свои махали. В началото на XIX век махалите са 27, а във втората половина на същия век броят им е удвоен. Както се подразбира, повечето от махалите са турски, разположени в западната, висока част. Градът се дели на горен и долен – турците заемат първия, а немюсюлманите втория. Видно е, че Шумен прави много добро впечатление с общия си изглед, с живописното разположение на къщите по махали, с обществените си постройки и т.н. В полска енциклопедия от 1867 г. се среща следния текст: „Много от минаретата и централната джамия са построени във византийски стил и украсяват града, а няколко великолепни сгради, построени на възвишенията, заобиколени с градини, правят необикновено впечатление.“ Шандор Вереш – унгарски емигрант, описва гледката към града така: „Под нас се разстилаше Шумла с шарените керемидени покриви на къщите си, сред които тук-там се издигаха снежнобелите стройни кули на турските джамии с лъскави конуси.“ Според един доклад на американски мисионери, посетили Шумен през 1857 година, градът наброява 40 хил. жители, от които 75 % са турци, 20 % българи, а останалите са евреи и арменци. След Кримската война (1853–1856 г.) в Шумен се заселват и кримски татари. В доклада се отбелязват и няколкото български училища, в които учат общо към 700 ученици и ученички, както и лошата репутация на епископа грък.

През същото това време турците са господстващ народ и имат свой религиозен и културен живот. Неговите представители основно се занимават със занаяти и строителство, като някои сгради и до днес представляват архитектурна забележителност. Информация за устойчивото присъствие на турската етнокултура в общата картина на град Шумен се открива в наследството на видния шуменец Христо Герчев. В спомените си той пише: „Аз заварих Шумен през втората половина на 80-те години с някогашния му характерен турски изглед и ориенталски вид. Турското население беше мнозинство, турският език се чуваше навред и множество джамии почти във всички махали, извисяваха към небесата своите островърхи минарета“. В спомените на Герчев градът запазва архитектурното наследство от турско време. Това са: останките от голямата крепостна табия Беш тепе, Илдъз табия, Москов табия, многобройните джамии, солидните каменни магазини по Казанджийската чаршия и по улицата към площад „Араста“. Към детайлизирания портрет на града се изтъкват: „кривите и тесни калдаръмени улици“, „турските ханища“, „типични турски дюкяни, ниски, с дълги стрехи“, „типични турски абаджийски дюкянчета, тенекеджийници, тюфекчийници, дръндари“, а към „Бит пазар“ и „еменджии, памукчии, ахчийници“. Герчев пише за Къллека като оживен турски занаятчийски и търговски център с напълно екзотичен ориенталски облик. Тук ще отбележим, че през 1837 г. в Шумен се открива първата в българските земи турска военна болница от съвременен тип. От средата на XIX в. там работят и българи, завършили медицина в Цариград и Европа.

Най-старите турски квартали са Ески махалеси, Текке махалеси, Чьомлекчи махалеси, Чифте хамам махалеси и Пилич махалеси. Ески махалеси е наричана още Староджамийска – смята се, че е първата турска колония в града. До джамията е имало мюсюлмански духовно училище – медресе. Текке махалеси е била известна още като Гелбери султан. Чьомлекчи махалеси е основана от турци-грънчари – оттам и името и Грънчарска махала. Тук са запазени няколко старинни къщи, които преданието приписва на Руфат паша. Чифте хамам махалеси и Пилич махалеси са населени със земеделци. Открояващи се обекти в първата са джамия с чешма срещу нея.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Сарай махалеси и Козлук махалеси са най-хубавите и най-гъсто населени турски махали в миналото. Сарай махалеси е ситуирана на Сарай баир – в нея се помещава резиденцията на пашата – Паша капусу, а по-късно – конакът на каймакамина. Тук се издигат и къщите на богатите турци – високи, с чардаци отпред. Най-оживената и улица „Йени сарай джаддеси“ е чаршийска, с добре уредени търговски и занаятчийски дюкяни, държани от турци, българи и арменци. Козлук махалеси заема горната част на града, под Илчов баир. В тази махала са фигурирали три джамии, една баня и няколко чешми, по-забележителни от които са Дирекли чешме и Куршун чешмеси.

Чуждите пътешественици минали през Шумен в османската епоха отбелязват, че градът е бил богат на бани, чешми и фонтани поради наличието на множество извори. Чешмите се отличават с интересна архитектура и пищна орнаментика. Куршун чешме е смятана за една от най-красивите, иззидана от бял варовиков дялан камък с богато орнаментирани стени. Първоначално е била покрита с оловни плочи, откъдето произлиза и името и – арабската дума „куршун“, означава олово. По обем и архитектурно оформление чешмата се възприема като сграда с дължина 7.20 м, висока 3 м и широка 2.20 м. На северната страна на чешмата е лицевата фасада, върху която е вградена мраморна плоча с надпис на османотурски език, където са посочени годината на изграждане (1774 г.), имената на поръчителя – Абдул Хамид хан[6], на автора на текста Кяни и на майстора Еджем хаджи Мехмед паша. Надписът е интересен и като свидетелство за красотата на османотурския (османлъджа) поетичен език: „Какъв извор е това – подобен на райския извор, каква чешма е това – подобно на райска чешма. Постройката е прекрасна като рая, а водата по-скъпоценна от животворна вода.“ В една легенда се разказва, че султанът решил да спре войните и проливането на кръв и наредил куршумите да се претопят, а от оловото да се направят плочите за покрива на чешмата.

Други застроени турски квартали в някогашния Шумен били Орта махалеси, Дюндар махалеси, Солак Синан махалеси, Сунтур хамам махалеси, Къллек махалеси и Шабан бей махалеси. Орта махале е централна махала в стария град. Тук се извисява часовникова кула, с надпис от 1740 г. В основата и е зазидана чешма, богато украсена с релефни орнаменти. До самата кула е построен храм, наречен Орта джами. Дюндар махалеси заема южната част на Шумен. Наречена е така по името на едноименна джамия – Дюндар джами – строена от Дюндар паша. Махалата е била добре уредена, със спретнати къщи, калдъръмени улици и пълноводни чешми. До джамията е пристроено медресе. Подобно на Дюндар махалеси, квартал Солак Синан е назован по името на едноименната джамия и нейния строител. Във въпросната махала се намира знаковата Томбул джамия. Сунтур хамам махалеси се състои от къщи около банята Сунтур хамам, като до банята е съществувал безистен, където едрите търговци съхранявали стоката си. Впоследствие той е превърнат в хан носещ името „Деве хан“, а след това там се настанили няколко занаятчийски дюкяна на българи и арменци. Къллек махалеси, е известна и като „Кълнек“ или „Кала махалеси“. Предполага се, че произлиза от арабско-турската дума „кале“, която в превод означава „крепост“, „цитадела“. Махалата заема високата и широка западна част на града, със старинни, почти еднакви турски къщи и криви, тесни улички. Шабан бей махалеси се оформя около две джамии – Шабан бей и Кара Шабан. В източниците се споменава, че при първата е имало малко духовно училище.

Най-големите български квартали в Шумен са Варош, Черковна, Стража и Костова махала. С маджарския термин „варош“, турците наричат онази част на града, която е заселена с българи. Отнесен към средновековния балкански град Варош означава преградие. Варошите били кореняци. По думите на краеведа Георги Джумалиев[7], кварталът е един от най-старите в града, заселен преди турското завоевание. Той пише: Махала Варош се развива по двата бряга на реката. Към нея принадлежи църквата „Свето Възнесение“. Върху картата на Шумен не винаги е отбелязвана махалата Варош. Това е така, защото по-късно нейната територия е включена в състава на Килисе махалеси, т.е. Черковна махала.

Черковна е най-населената българска махала в миналото на града. Името си носи от т.нар. горна църква – турците я наричат още Килисе махалеси. Тази махала се явява разширение на Варош в източна посока. Понякога се обозначава с името Горна махала, а църквата „Възнесение“ е позната още като „Горномахлянска“. Тукашните жители (горномахленци и долномахленци) били обособени в своя енория. В Черковна махала са живеели едрите търговци и заможни еснафи. От тази махала произхождат по-известните шуменски фамилии. Жителите на Черковна махала поддържат най-титулуваните училища през епохата на Възраждането. Църквата е богата и уредена – притежава много имоти, поддържа училищата. В този си вид тя стои запазена от 1829 г.

Другите две известни махали Стража и Костова махала са преселнически. Стража махала често се среща и с турското си название – „Истража махалеси“. Тя е основана към началото на XIX век от българи пришълци из околните села и главно бежанци от село Стража – войнуганско селище, населението на което има задължението да пази северната страна на Шуменската крепост. Събития, свързани със заселването на черкези в селото, принуждават страженци да потърсят закрила в намиращия се близо град Шумен. Стража махала е една от малкото чисто български махали, която се обособява в етнически пъстрия по това време Шумен. През 70-те години на XIX век в махалата има около 120 къщи с около 1000 души население, което е почти изцяло българско. В махалата няма църква. В това отношение тя влизала в енорията на горномахленската църква „Св. Възнесение“. Страженци се препитават главно от земеделие и овчарство, което определя селския облик на махалата дълго време след Освобождението. Като крайна махала на града, в Стража махала се развиват тухларството и градинарството. По-младото население започва да се занимава със занаятчийство и да се приспособява към градския начин на живот..

Костова махала се среща в турската му форма като Коста махалеси. Основана е от българи през втората половина на XVIII век, в източните покрайнини на града. От регистър за 1866–1867 г. става ясно, че жителите на Костова махала били все българи – занаятчии, отчасти търговци и влиятелни еснафи. В Костова махала има църква, строена през 1857 г. на мястото на параклис и гробище от предишни времена. Църквата е построена изцяло със средства от дарения на еснафи. За Костова махала има информация за наличие на старо килийно училище, както и взаимно училище и читалище.

По-малки преселнически махали за Дюлгерска и Чифлика. Първата махала е образувана около 30-те години на XIX век, покрай стария път за Силистра, Между българските къщи е имало няколко такива и на италианци – каменоделци, откъдето идва и името на махалата. Тук се намира и родната къща на Васил Друмев. Подобно на Дюлгерска махала, така и Чифлик махалеси е основана в началото на XIX век. Жителите на Чифлика (долен и горен) са балканджии, които се занимават със земеделие и занаятчийство. Те се причислявали към енорията на Костова махала.

Долубунар махалеси е кореняшка махала, която е застроена около чешма на пълноводен извор (тур. бунар). Самото название означава на турски Пълнокладенчова махала. Тя е разположена под Килисе баир, до Вароша, а първите и обитатели се заселват и започват да строят къщите си около XVIII век. Източниците сочат че най-хубавата къща тук е била Дюкмеджиевата. Основният поминък на бунарджиите е бил занаятчийство и търговия.

Поотделно, в свои махали, живеят арменците, евреите, татарите и циганите. Арменската и еврейската махали са основани в един и същ хронологичен отрязък – втората половина на XVII в. Арменската махала е създадена от колонисти[8] и заема най-високата, западната част на града, под Чифутлук баир. Вече към началото на XIX век, арменците се групират около сегашната арменска църква. Църквата е построена през 1834 г. на мястото на друга, опожарена през Руско-турската война от 1828–1829 г. Поминъкът им включва различни занаяти и отчасти търговията. През втората половина на XIX в. арменската общност започва да води пълноценен културен живот. Наред с училищата – първото по нашите земи арменско училище (1867 г.), се създават самодейни хорови и театрални колективи, библиотеки, дружества („Арарат“), издават се дори и вестници. В годините около Освобождението, махалата наброява приблизително 120–150 семейства. При първото преброяване през 1881 г. арменците са 930 души.

Еврейската махала е наричана в миналото Чифут махалеси. Заема западната част на града, под местността „Кьошковете“. Изследователят Минко Пенков пише за еврейската махала: „Основана е от евреи неизвестно кога, но не по-рано от средата на XVII век.“ Едно предание разказва за първите еврейски заселници в града. Според него, заселването на евреите в Шумен става към 1870 г. Тогава един османски паша бил назначен за военен управител на Шумен. Пристигнал в града с военното си подразделение, като води и лекар, който е евреин от Одрин. Лекарят се казвал Хаим Арон Ешкенази, който довежда и няколко еврейски семейства със себе си. По-късно и други евреи от Провадия, Разград и Видин се присъединяват към първите преселници. С разрешението на пашата еврейските семейства заживяват в няколко къщи, които се издигат сред голям двор с обща порта. Така възниква еврейската махала и се формира еврейската община в Шумен.

Татарите се появяват по българските земи значително по-рано. Те периодично участват като съюзници във военните походи на османските султани, а през втората половина на XVIII век, голям брой от тях емигрира в Османската империя. Татарите се настаняват около Шумен – Върбица, но за трайни масови заселвания все още не може да се говори. Това се случва след Кримската война. Татарската махала в Шумен е разположена в северозападната част на града при Топхане, в местността „Чашка“. Основателите и са татари колонисти – първата колония е настанена тук през 1856 г., на левия бряг на Енчова река и образува махалата „Меджидие“, наречена така в чест на султан Абдул Меджид I. Нови бежанци, заселени през 1864 г., по време на султан Абдул Азиз I Пехливан, образуват махалата Азизие, на десния бряг на Енчовата река. Шуменските татари имат своя джамия, строена през 1869 г. с дарение на Рифат паша, оттам е и името и, а до нея има духовно училище – едно от най-уредените за времето си. Татарите полагат грижи и за няколко хубави чешми. От тях по-забележителна е джамийската и една наричана „Антолук“, която е запазена и до днес.

Ченгене махалеси е турското название на циганската част, която заема най-високата западна покрайнина на града, над Арменската махала. Тогава циганите са сравнително малко и изповядвали исляма.. Известни са като сръчни кошничари и талантливи музиканти (дръндари) и певци. Други занаяти, които упражняват шуменските цигани са: тенекеджийство, ковачество, медникарство (бакърджийство). Така например, през XVIII и XIX век град Шумен се оформя като един от най-големите медникарски центрове. Това е свързано с превръщането на селището в стратегически важна крепост на Османската империя. Според пътните бележки на някои пътешественици, в Шумен са били най-прочутите в империята цигани-бакърджии, които снабдявали Цариград с медни изделия. В паметта на шуменци остава Казанджийската улица с многобройните медникарски работилници. Махалата била обслужвана от каменна джамия, издигната по поръчение на Абду Ризак през 1773, а до нея има чешма с надпис от 1792 г.

Едно от най-значимите дела от дейността на шуменци в средата на XIX век е развитието на светското образование, книжнината, възрожденското изкуство и култура. Определено може да се каже, че в много области Шумен е пионер от епохата на Възраждането и носител на новите промени. От 11 май 1813 г. датира първото състояло се честване на Светите братя Кирил и Методий, както и първото театрално представление. През 1828 г. е създадено първото килийно училище за девойки, а през 1856 г. първото девическо класно училище и читалище. Десет години преди това (1846), са основани първите училищни самодейни колективи, а през 1850 г. и първия български симфоничен оркестър.

Както и в други огнища на Възраждането, главен принос за прогреса на просветното дело в Шумен има възрожденският учител (даскалът). Сава Филаретов, Сава Доброплодни, Иван Богоров, Добри Войников, Тодор Икономов, Илия Блъсков, Васил Друмев и Никола Бацаров са личностите, които следват модерните за времето си идеи и въвеждат създадения през XVIII в. в Англия от Бел и Ланкастър метод за преподаване („взаимоучителна“, „взаимна метода“), чрез който се компенсира недостигът на добре подготвени учители. Филаретов, Доброплодни, Богоров, Икономов, Блъсков и Бацаров не са родени в Шумен, но оставят светла диря в учебното дело на града.

Сава Филаретов (1825–1863) учителства пет години в Шумен – в периода от 1843 до 1848 г., като в архива на Димитраки Хаджипанев е съхранен договора му за учителстване. За Филаретов Борис Симитчиев пише: „Именита личност, светъл дух, който омагьосвал, настройвал, възпламенявал и покорявал, всички благоговеели пред него.“ Сава Филаретов е възпитаник на Московския имперски университет. Дейността му е не само епоха на просветно-учебното възраждане, но и в борбата срещу фанариотите. За съжаление той умира твърде млад на 38 години, в Кайро.

Сава Доброплодни (1820–1894) e сред онези, които оформят облика на българската култура и просвета, в която националното е на предна позиция в противовес на гръцкото влияние. Той учителства в Шумен, където развива педагогическите си възможности и превръща местното класно училище в Преславско-Шуменска прогимназия, в която се преподават много на брой и разнообразни учебни предмети. Доброплодни е сред първите и най-изтъкнати учебникари, като същевременно оказва голямо влияние върху В. Друмев, Ил. Блъсков, В. Стоянов и Д. Войников. На 15 август 1856 г. Доброплодни осъществява представянето на първата драматургична творба в България – побългарената комедия (по гръцкия писател Милтиадис Хурмузис) „Михал Мишкоед“. Дебютът и на сцена е през лятото на 1856 г. в Шумен, с което се слага началото на българския театър.

Иван Богоров (1818–1892) учителства за кратко в Шумен – периода 1852–1853 г. Впоследствие той се изявява като енциклопедист, създател на първия български вестник, един от най-убедените български пуристи. Той се бори срещу навлизането в езика на чуждици, най-вече срещу гърцизмите, както и срещу вливането на множество русизми в оформящия се български книжовен език.

Тодор Икономов (1838–1892) е един от най-видните възрожденски учители, публицисти и участници в борбата за създаване на независима Българска екзархия. След странствания у нас и в чужбина, той се установява в Шумен (1865 до 1869 г.), където учителства, а впоследствие се включва и взема дейно участие в борбата за независима българска църква. След Освобождението Икономов влага силите си в устройството на новата българска държава, отдавайки цялата своя енергия в народно-полезни неща. Бил е окръжен управител на Шумен (1881), където се оттегля окончателно от политическия живот през 1885 г. и се отдава на книжовна дейност.

Илия Блъсков (1839–1913) е български писател, като със своите повести „Изгубена Станка“ (1865) и „Злочеста Кръстинка“ (1870) той става един от основоположниците на българската повествователна проза. През 1860 г. се заселва в Шумен, където през същата година на 1 септември отваря училище в Долна махала. Събира и публикува народни умотворения, издава около 30 календара с актуални обществени проблеми, адаптира народни приказки и различни балкански белетристични произведения. Илия Блъсков умира през 1913 г. в Шумен и е погребан в двора на църквата „Свети Три Светители“.

Никола Бацаров (1818–1892) е учител и обществен деятел. От 1858 до 1866 г. живее и учителства в Шумен. Включва се дейно в борбата срещу гръцкото духовенство за самостоятелна българска църква, издига се до главен секретар на Шуменската църковно гражданска община. Ето какво си спомня за Бацаровите проповеди Ил. Блъсков: „Той почти при всички големи празници при своето сладкогласно църковно пеене умееше да прибави нещо поучително във вид на слово или проповед. И той говореше по духа на времето, а имаше и за какво и защо да се говори… Когато заговореше за неправдите, жестокостите, безчеловечните и противохристиянски домогвания на гръцката патриаршия, за да осуети народните ни желания, така громко трещеше, че се цепеше църковния свод.“ Никола Бацаров е също така сътрудник на редица възрожденските списания и вестници.

Добри Войников и Васил Друмев са шуменци. Те имат заслуги за възхода на просветното дело не само в родния си край, но и за общоисторическото развитие на българската нация. Добри Войников (1833–1878) е основоположник на българския театър, пръв български режисьор и автор на театрални пиеси. Най-известна сред тях е „Криворазбраната цивилизация“ от 1871 г., която е смятана за най-добрата българска комедия до началото на XX в. През целия си живот е призван да бъде учител – в началото в Шумен (1858 – 1864), където започва обществено-политическата си дейност като читалищен деец и организатор на т.нар. „млади“ в черковната борба. Войников въвежда като учебни предмети „Българска история“ и „Нотно пеене“. Автор е на учебници по българска история, христоматия, българска граматика и словесност, а през 1859 г. съставя ученически хор и ръководи оркестър. Също така преподава частни уроци по цигулка, флейта, китара и пиано. След напускането на унгарския емигрант Михай Шафран през 1861 г., Войников поема ръководството на оркестъра в Шумен. В периода 1867–1870 г. издава вестник „Дунавска зора“, а през 1869 г. става един от учредителите на Българското книжовно дружество (дн. БАН). През 1874 г. се връща в Шумен от Браила, където няколко години е директор на първоначалното класно училище. Умира в Търново, гроба му е до този на Колю Фичето.

Васил Друмев (1840–1901) преди да израсне до писател, духовник и политик, работи като помощник-учител в Шумен (1856). През 1858 г. заминава за Одеса, където учи в Семинарията. В Одеса Друмев пише първите си стихове, а през 1860 г. написва повестта „Нещастна фамилия“, първата на български език. След завръщането си от Одеса той пише втората си повест „Ученик и благодетели“. Същевремено той сътрудничи в сп. „Български книжици“, „Цариградски вестник“, „Съветник“ и „Дунавска зора“. През 1869 г. е един от основателите на БКД (дн. БАН), а от 1869 г. до 1873 г. живее в Браила, където е учител и директор на българското училище. През същата 1873 г. е постриган в монашество с името Климент, а на следващата е хиротиносан в епископски сан с титлата Браницки. След Освобождението (1884) е митрополит на Търновската епархия и остава на този пост до смъртта си. Участва в Учредителното събрание и в Първото Велико народно събрание, става първия председател на БЧК (1885–1887). Васил Друмев два пъти оглавява българското правителство (1879-1880 и 1886 г.).

Хаджи Димитраки Хаджипанев, Нанчо Попович, Анастас Хаджи Стоянов, Маринчо Бенли и Васил Стоянов са имена, които се вписват също в челните редове на българската възрожденска интелигенция. Първите трима са родени в Шумен, като Хаджи Димитраки Хаджипанев (1770–1888) присъства в голяма част от документите, отнасящи се за управлението на Шумен и региона в периода 1808-1861 г. Хаджи Димитраки е чорбаджия, търговец и общественик, като 5 години живее в Йерусалим, откъдето се завръща хаджия през 1818 г. В началото той практикува абаджийския занаят и впоследствие става първомайстор на абаджийския и терзийския еснаф. От 1841 г. Хаджи Димитраки поема ръководството на училищното настоятелство и остава епитроп и негов член до 1864 г. Наличните документи свидетелстват, че училищните епитропи имат решаваща дума при взимане на основните управленски решения, касаещи развитието на учебното дело в града – както в кадрови, така и в организационен план.

Друг общественик и дарител е Нанчо Попович (1818–1883). Още на младини той става вещ в търговията и започва да доставя стоки направо от Цариград. През 1845 г. Нанчо емигрира в Букурещ, където започва да търгува с Христо Георгиев, брат на Евлоги Георгиев. След 30-годишно изгнание Нанчо се връща през 1875 г. в Шумен и тогава в него се заражда идеята за изграждане на сграда, която да послужи за девическо училище в града. Година преди смъртта си Нанчо Попович прави завещание, в което оставя 20 хил. наполеона за град Шумен – средства, които са вложени за постояването на първото девическо училище. Впоследствие училището носи името „Нанчово“, а години след построяването на сградата то е издържано от негов влог в банка и лихвите от това. Нанчо Попомич е и човекът, благодарение на когото 6 декември се отбелязва като Ден на дарителя в България.

Анастас Стоянов (1810–1873), известен още като Анастас Хаджистоянов Хаджиганушев, също има принос за организацията на културния живот през Възраждането в Шумен. С братята си е собственик на няколко магазина и склада в родния си град, търгува с Цариград и Влашко. Той е член на ръководството на местната българска община, като в неговия дом се открива първото класно девическо училище.хСтоянов подкрепя дейността на възрожденците, осигурява материална помощ на бедни ученици, подпомага издаването на български книги и вестници, участва в борбата за българска църковна независимост и ръководи изгонването на гръцкия владика Вениамин от Шумен. През 1848 – 1849 г. група унгарски емигранти се установяват в града. Под ръководството на един от тях, Михай Шафран, със съдействието на Анастас Стоянов се основава първия български оркестър (1850 г.), в който участват местни младежи. Ансамбълът съществува до 1860 г., когато Шафран напуска Шумен.

Още един виден шуменец Маринчо Бенли (1809 – 1875) – търговец и арендатор на чифлици, подкрепя финансово развитието на просветното дело. Прави дарения и книжнина на училища и подпомага множество ученици, които изпраща да учат в Чехия, Румъния и Русия. Същевременно той се занимава с обществено-политическа дейност, като е един от водачите на Добродетелната дружина в Румъния. Апостолът Панайот Волов е негов племенник. Накрая той завещава цялото си състояние за просветни цели.

Макар и роден в Жеравна, Васил Стоянов (1839–1910) също оставя следа в духовния облик на Шумен. Той е филолог, просветител и правист. Благодарение на него и кръг от съмишленици, се основава и отваря врати първото читалище в града (15 август 1856 г.). Тук е и първото поставяне на побългарената комедия „Михал Мишкоед“ от Сава Доброплодни. През 1869 г. Васил Стоянов заедно с Марин Дринов основава Българското книжовно дружество (БКД) – предшественикът на днешната Българска академия на науките. След Освобождението Васил Стоянов става директор на Народната библиотека (1883–1894).

Едно от най-съществените направления от дейността на Шуменската главна община е ръководството на учебното дело. Правилата на взаимодействие между институциите в тази област са регламентирани изрично и обстоятелствено на 1 януари 1860 г. чрез т.нар. „Училищни закони“. Документът е подписан от упълномощени представители на еснафските организации, от училищните настоятели и учителския колектив. В съответствие с разпоредбите на „законите“, събранието на еснафските представители ежегодно утвърждава състав на училищното настоятелство. Епитропите[9] се грижат за подсигуряване на местните учебни заведения с подготвени учителски кадри, те издават и препоръките на учителите. От анонимна дописка, публикувана във в. „Свобода“през 1860 г. става ясно, как функционира българското школо: „Нашите училища се поддържават от черковни пари, а управляват се ту от един, ту от друг еснаф – еснафите се меняват всяка година; а еснафът избира настоятели за училищата, които имат право да оправят и развалят училището.“

През XVIII и най-вече през XIX век, град Шумен се развива като крупен занаятчийски център. Това налага изграждането на храмове и параклиси, които се превръщат във важна част от Шуменския православен диоцез.

„Свето Възнесение Господне и Свети Георги“, както и „Св. Пророк Илия“, са най-старите храмове – и двата са построени през 1829 г. За църквата „Свето Възнесение Господне и Свети Георги“ се твърди, че съществува от по-стари времена, на базата на надгробни камъни от средата на XVII век. Самата църква представлява трикорабна псевдобазилика с една полукръгла абсида в източната част. Издигната е в българската Горна /Черковна/ махала, която турците наричали още „Килисе махалеси“. По време на Руско-турската война от 1828 г. черквата е била доста повредена. Българското население изпраща прошение до султана с искане да бъде ремонтирана. На следващата година се получава разрешение храмът да бъде възобновен върху старите основи. От тази година датира и надписът, върху мраморната плоча, вградена до входа на църквата. На нея е изписано, че ремонтът и е направен с помощта на шуменските еснафи. Храмът е украсен с нови икони, а някои от старите са пренесени и поставени в новия иконостас. От запазените документи се вижда, че иконостасът е изработен от тревненския майстор Костадин Витанов. През 1831 г. църквата е осветена от тогавашния владика Григорий. В храма „Свето Възнесение“ се съхранява златотъкана плащаница с маргарит, везана през 1776 г. в Дубровник, която била поръчана и изработена специално за църквата от шуменските занаятчии. През XVII – XIX в. „Свето Възнесение“ е епископска катедра на Преславската епископия, където са служили изпратените им от Цариград епископи. След 1860 г. шуменци не допускат да им бъде наложен повече нов митрополит и приемат за свой духовен водач митрополит Симеон, който остава в града до 1882 г.

Следващият храм „Св. Пророк Илия“ е също толкова популярен сред шуменските миряни. Той представлява също трикорабна псевдобазилика, изградена от дялан камък през 1846 г. от тревненски майстори, които изработили също и резбования олтар. Освен автентичната архитектура, забележителност на храма са дъбовият иконостас с декорираните олтарни врати и двата змея, държащи разпятието, както и иконописта, дело на най-известният шуменски зограф Никола Василев (1834 – 1918). В черквата са съхранени четири икони с обозначена година и с инициалите на заграфа: храмовата икона на пророк Илия (1865 г.), иконата на Исус Христос (1873 г.), на евангелист Йоан (1874 г.) и иконата на Св. св. Кирил и Методий (1892 г.). Последната е дарена от Станчо Лопушлията. Ценен артефакт е и малкия дърворезбован водосветен кръст със сребърен обков и печат с надпис „Черква дивдядовска лето 1846“.

 

2022 08 Shumen 2

 

С богата история е и следващата църковна обител „Свети Три Светители“ – посветена на своите покровители Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст. Тримата са влиятелни епископи на ранната църква и играят важна роля за оформянето на християнското богословие. През XVIII и XIX век в източните покрайнини на град Шумен започва постепенното създаване на нови махали, жителите на които били все българи – занаятчии, отчасти търговци и влиятелни еснафи. Така се образува Костова махала (Коста махалеси). Тя постепенно се разраства и в продължение на повече от столетие се заселва с хора от Преслав, Драгоево, Риш и други села от околността. Така постепенно старата и единствена в града черква „Свето Възнесение Господне“ се оказва малка за нарасналата енория.

Църквата „Свети Три Светители“е построена през 1857 г. и още преди да бъде довършена, в нея започва богослужение. Идеята за построяването е била на гръцкия митрополит Вениамин, чиято цел била събраните пари да се изразходват за строеж на голяма църковна сграда и така да не останат пари за построяване на българско училище. Шуменската православна общност се обръща за финансова помощ към одеската българска колония, в град Одеса е изпратен Рашко Блъсков, който освен с прилична сума се връща с цели колекции свещени одежди, черковни книги, свещени съдове и поликандили[10]. Трябва да се подчертае все пак, че храмът е изграден главно със средства на шуменските еснафи, за което свидетелства каменният надпис над входа на храма: „Созда ся храм сей три Светители. Во время самодержавнаго Царя Солтам Абдул Меджита и архиепископа Вениамина, лето Господне 1857. Месец авгост пристоятели и помоществователи що са намерват в Шумен Иснафи. дикиджии, терзии, бакали, кожофари, казанджии, куюнджии, ковачи, древоделци, овчери, землиделци, керемидари, миханджии, фучиджии.“

Храмът е свързан и с борбата на шуменското гражданство за църковна независимост. Освещаването на църквата се забавя поради възникнал спор с тогавашния гръцки владика Вениамин, който не давал съгласие тя да се нарече „Св. Св. Кирил и Методий“, каквото било желанието на местните българи. Пренебрегвайки тяхното желание, владиката успява да се наложи и посвещава църквата на „Св. Три Светители. През 1860 г. се стига до изгонването на митрополит Вениамин. За решимостта на шуменци, за пълно скъсване с Патриаршията, изиграло важна роля и произнасянето на смелите речи в черковната зала на възрожденските дейци Добри Войников и Никола Бацаров. Така през 60-те и 70-те години на XIX в. тази църква се превръща в главно средище на духовния живот на българското население от новите махали на Шумен.

Църквата „Свети Три Светители“ представлява голяма трикорабна базилика и е съзидана изцяло от камък. Дърворезбите и олтарния иконостас са изработени от български дърворезбари от Македония, а иконите от местните иконописци Васил Беделев[11] и Никола Василев. След Освобождението, западно от църквата били изградени отделна камбанария и централно разположено леко кубе в наоса. Тримата светители са изобразени над входната врата. В църквата е уредена експозиция от старинни икони и църковна утвар. Храм „Свети Три Светители“ е втори по големина в Епархията след Варненската катедрала.

Мюсюлманската и преди всичко турската общност, също има свой знаков храм – Томбул джамия, който е най-голям по мащабите си в българските земи и втори на Балканите. Известна още като „Шериф Халил паша“, тази джамия е част от ислямски религиозен комплекс, състоящ се от основна сграда (молитвена зала), двор и пристройка от дванадесет стаи – с медресе и пансион към него. Основите на джамията са положени през 1740 г., като тя е окончателно завършена през 1744 г. Името Томбул[12] всъщност е дадено заради формата на купола му, която е подчертано овална. Периодът 1718-1730 г. в историята на Османската шимперия е известен като Лале деври“ („Епоха на лалетата“). В стила „Лале“ е издържана и планировката на Томбул джамия.

 

2022 08 Shumen 3

 

Архитектурният комплекс заема 1730 кв. м площ, а основното тяло представлява четиристенна призма с квадратен план. Най-отгоре се издига високо 40 м минаре, а 99 спираловидно разположени каменни стъпала водят до красивото шерефе[13]. До просторния двор, известен като аркаден заради формата на сводовете, е построен голям шадраван за ритуално измиване на поклонниците. В молитвената зала се влиза през открито предверие (състоящо се от пет купола), с високи аркади в мавритански стил. То се поддържа от четири масивни мраморни колони. Самата зала се осветява от четири пояса прозоречни отвори, като горните три пояса са с цветни витражи. В оформлението на екстериора и интериора има пластика и барокови детайли.

Вляво от молитвената зала е разположен комплексът медресе (висше духовно училище) с 12 помещения, където са живеели възпитаниците му, с библиотека на втория етаж със стотици томове религиозна литература.Тук са съхранявани ценни томове със съчинения на арабски и персийски език, както и карти на знаменития арабски географ от началото на ХІІ в. Абу Абдал Мухаммад Идриси. По стените на храма са изписани знамения от Свещения Коран (аети) и слова на Пророка Мохамед (хадиси).

Кой всъшност е бил Халил Шериф паша, с чието име се свързва джамията? Както пише в историческото съчинение „Иззи тарихи“, той е учен с литературни наклонности, родом от близкото селище Мадара. Халил Шериф изучил до съвършенство естествените науки и станал член на „Ученото общество“ към двора на султан Ахмед III. Голяма част от своите стихове той посветил на великия везир Дамад Ибрахим Паша. През 1736 г., след като последователно изпълнявал поредица високи длъжности, Халил бил назначен на високия пост кетхюда към везира и добил титлата паша. Като такъв се върнал в родния си край и започнал строителството на Томбул джамия, която посветил на паметта на своя баща.

Арменската диаспора в Шумен е представена от храма „Сурп Аствадзадзин“ („Св. Богородица) от 1834 г., разположен в западната част на града, в подножието на Шуменското плато. Той заема мястото на разрушена арменска дървена църква, изгоряла по време на Руско-турската война от 1828-29 г. Това се разбира от надписа, вграден от външната страна на южната стена на храма. Фасадите на храма са украсени с пиластри, които подпират широк профилиран корниз. Прозорците са високи и завършват арковидно, а до църквата е изградена камбанария. В двора на църквата има мраморни надгробни плочи с надписи на арменски език.

Преходът към Новото време създава модерното българско културно пространство. Културната промяна, на първо място, проличава в облика на българския възрожденски град – какъвто безспорно е Шумен. Той се благоустроява – тесните сокаци се превръщат в улици с тротоари, оформя се градският площад като продължение на чаршията и се превръща в главен комуникационен център. Град Шумен, като средище на две главни култури – ислямска и християнска – макар и бавно, скъсва със средновековните канони и възприема европейското влияние. Това става в една мултикултурна среда, в която българите съжителстват с различни етноси – турци, арменци, евреи, татари, цигани и други. Наслагването и преплитането на техните традиции и вяра, изграждат устойчиви толерантни отношения и разбирателство, което е залог за едно по-добро бъдеще.

 

Използвани източници

Буе 1981: Буе, А. Маршрут от Русчук за Константинопол през Шумла и Одрин. – В: Френски пътеписи за Балканите ХІХ век. – София: „Наука и изкуство“, с. 235-443.

Герчев 1994: Герчев, Хр. Избрани страници от стария Шумен. – София: „Български писател“.

Димков 2005: Димков, Н. Шумен през Възраждането. – София: „Фабер“.

Дьо Бокаж 1981: Дьо Бокаж, Б. Описание на град Шумла и околностите му. – В: Френски пътеписи за Балканите ХІХ век. – София: „Наука и изкуство“, с. 114-129.

Иванов 2001: Иванов, В. Възрожденски черкви в Шумен и Шуменско. – София: „Арх и Арт“.

Карахасан-Чънар 2015: Карахасан-Чънар, И. Етническа и религиозна мозайка на България. – В: Томбул джамия. – София: „Лик“, с. 263–267.

 

[1] Днешната грузинска столица Тбилиси.

[2] Жан Денис Барбие дьо Бокаж (1760–1825) – професор по география в Сорбоната.

[3] Конт (граф) дьо Тромлин (1771–1842) – пътешественик и професионален военен, достигнал до чин дивизионен генерал.

[4] Използва псевдонима Ж.Б.Ришар (1793–1851). Адвокат, издател и книжар, роден в Лион.

[5] Ами Буе (1794–1881) е френски учен от германски произход, приел австрийско поданство. Роден в Хамбург, учи в Женева, Париж и Единбург (медицина). Геолог, географ, картограф и етнограф.

[6] Абдул Хамид I (1774 – 1789), наричан Реформатора, 27-ми султан на Османската империя.

[7] Георги Джумалиев (1900–1981) – историк, военен деец, читалищен и музеен деятел.

[8] За установяване на времето на заселване на арменците в Шумен, косвено помага „Хронографията“ на арменския хронист Крикор Таранахци. В нея той пише, че през 1605 г. вследствие на глад, многобройна маса арменци се изселили от гр. Кафа и минавайки Черно море с кораби, през Варна се пръснали до Белград и Полша. На този път е стоял и град Шумен.

[9] Църковни и училищни настоятели, обикновено се грижат за паричните средства.

[10] Лампада (свещник) – състои се от 7 до 12 лампи (или свещи). Обикновено се спускат от куполите на страничните кораби в храма.

[11] Друг утвърден майстор на шуменската иконописна школа. Предполагаема рождена година на Христо Беделев е 1834 г., а тази на смъртта му 1874 г. Иконописецет често подписва произведенията си под името Василаки Христович.

[12] На турски език се превежда като топчест, издут, струпан.

[13] Най-високия балкон, от който ходжата призовава мюсюлманите към молитва.

 

Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“, „Етническа и религиозна мозайка на България“ и „Мюсюлманската култура на град Никопол (края на ХІV – началото на ХХІ в.)”.

Pin It

Прочетете още...

2014 04 Markov

Освободеният разум

Димитър Кенаров 22 Апр, 2014 Hits: 31730
Българската криза на историческа памет едва…
2015 10 Tombul Jamia

Томбул джамия

Ибрахим Карахасан-Чънар 28 Сеп, 2015 Hits: 9526
Процесът на изграждане на ислямски култови…