© Цветелина Белутова, Капитал

Книжовно-документалното наследство на етническите и религиозни общности по нашите земи е резултат от тяхната жизнена дейност и следствие на исторически причини или религиозната им традиция. Когато говорим за мюсюлманското КИН у нас, неизбежно се налага функцията, че това е дълъг времеви процес с препратка още от Средновековието. Процесът на ислямизация и налагането на нови културни пластове „се отключва“ от колонизацията на мюсюлмани. Независимо от предположенията за заселване на население, изповядващо исляма по нашите земи преди османското завоевание (един от селджушките клонове)[1], едва завладяването и трайното подчиняване на българската територия в рамките на османската държава в края на XIV в. създава институционални, икономически и демографски условия за развитието на мюсюлманската култура.[2]

Петвековното османско владичество по българските земи е оставило своя отпечатък върху доста сфери от културата, но най-значимо неговата памет е представена в ръкописите и документите от този период. Писмени паметници и документи от този период, както и преди него и след 1878 г., когато се формира Третата българска държава, събират и съхраняват различни институции на паметта – вакъфски библиотеки, народни библиотеки, архиви, музеи, научно-културни институти, ведомствени организации и др.

Когато говорим за книжовно-документално наследство, трябва да поясним, че в него се включват не само документите, създадени на книжен носител, но и аудио и видео документите, навлезли в научно обращение през XX-XXI в. Книжовно-документалното наследство се класифицира като ръкописно-документално, книжовно и на нови (нетрадиционни) видове документи (кино, видео, фото, фоно-аудио, грамофонни плочи, компактдискове (DVD, CD), електронни документи, микрофилми, устни източници). Законът за културно наследство (2009, чл. 6) говори едновременно за документално наследство, аудио-визуално наследство и за книжовни и литературни ценности.[3]

Най-голяма е колекцията във фондовете на Ориенталския отдел при Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ (НБКМ) – София. Именно там са постъпили много документи, ръкописи и печатни издания към т.нар. „османски архив“, където се съхраняват писмени паметници на османотурски, арабски и персийски език. Общият обем на документите възлиза на около 1 млн. листа, които са представени в около 500 хил. архивни единици. Сбирката от ориенталски ръкописни книги включва около 3807 тома, като в по-голямата си част (около 80% от общото количество), са преписи на арабски език. Преобладават съчиненията по мюсюлманско право и граматика. Съчиненията на османо-турски език са около 470 тома, най-голям дял от които се пада на заглавията от областта на ислямската религия: догматика, молитви, мюсюлмански мистицизъм (суфизъм) и др. Най-слабо присъствие имат точните науки. Ръкописите на османотурски език, подробни описания на около 400 съчинения, са отразени върху фишове от проф. Б. Недков.[4]

В исторически план документите се разделят на „стара наличност“ и „нова наличност“. В колекциите на т.нар. раздел „стара наличност“ постъпват документи непосредствено след Освобождението на България, като много ценни в това отношение са сбирките от големите вакъфски библиотеки на важни културни центрове като Самоков, София, Кюстендил, Видин, Шумен и др. Видинските османски документи, регистри и кадийски сиджили[5] от XVII – XIX в. постъпват в трезорите на отдела към 1887 г.

В ориенталските сбирки на НБКМ се намира и документално-ръкописната и старопечатна сбирка на Томбул джамия, която беше налична, съхранена и локализирана до 1942 г. в Шумен. Самата джамия е основана през 1844 г. от Шериф Халил паша (тя е известна още като „Шериф Халил паша“), който заема важни постове в Османската империя. Сбирката включва около 800 тома ръкописи на арабски, османо-турски и персийски език и около 1500 тома старопечатни книги на арабска графика. В напреднал етап е подготовката на Каталог на ръкописите от тази сбирка.[6] Може би най-ценният ръкопис от тази сбирка е препис от 1556 г. на труда на арабския географ Шариф ал-Идриси (1100-1166) „Китаб’ур Рудсани“ („Книга за Роже“), позната още под заглавието „Нузхат ал-муштак фи’хтирак ал-афак“ („Развлечение на копнеещия да преброди страните“). Самото съчинение е написано през 1153 г. в Палермо (о. Сицилия) в двора на норманския крал Роже II, а въпросният български ръкопис е дарен от Шериф Халил паша на основаната от него библиотека в Шумен.[7]

В архивохранилището османски книжа постъпват и след 20-те години на XX в., като те стават част от т.нар. нова наличност. Сред тези постъпления изпъква Цариградския архив, съдържащ огромен обем документи, с различна хронология и териториален обхват. На практика това е най-големия архивен фонд в НБКМ, който се състои от над 1 млн. документи, от прочистени и изгубили давност материали от османския Имперски архив в Истанбул.[8] В последните 10-15 години архивни документи със значение за историята и културата по нашите земи в Ориенталските сбирки се набавят и чрез спогодба за микрофилмов обмен с Османския архив на Република Турция.[9]

Съдържанието на документите, постъпили в архивохранилищено на отдела, е разпределено в четири секции: Ориенталска архивна колекция (ОАК) – съдържаща 8692 архивни единици, текстови документи и дефтери от XV-XIX в.; Новопридобити турски архиви (НПТА) – съдържащи 1379 сигнатури; Поселищни фондове и Дефтери.[10]

В секцията за периодика има издания и след 1944 г., които отразяват обществено-политическия и културния живот на мюсюлманската общност в България. В раздела на т.нар. „малцинствен печат“ са съхранени колекции, които в болшинството си са достъпни до масовия читател. Турскоезичната периодика е възобновена през 1945 г. – първоначално с в-к Vatan („Отечество“, София), а след това и с отечественофронтовското издание Yeni ışık („Нова светлина“, София, 1946 и сл.). По-късно възникват и други вестници – Eylülcü çocuk („Септемврийче“, София, 1946-1960), Halk gençliği („Народна младеж“, София, 1948 и сл.), Halk yükselişi („Народен подем“, София, 1948-1959).[11] От 1954 г. под редакцията на Ибрахим Татарлъ (род. в гр. Никопол) и Мехмед Бейтулов започва да излиза и списанието Yeni hayat („Нов живот“, София) – едно от основните периодични издания на турски език в социалистическа България. Към съществуващата вече централна турска преса към началото на 50-те години се добавят нови издания на окръжните комитети на БКП в Коларовград (дн. Шумен) – Kolarovgrad savaşı („Коларовградска борба“, 1951-1956), в Русе – Tuna ğerçeği („Дунавска правда“, 1955-1959) и др.[12], които стават достояние на мюсюлманите у нас. По-късно, в хода на изграждането на „единната социалистическа нация“, главните издания са постепенно ликвидирани или българизирани.

Трябва да отдадем внимание на натрупаното богатство в нашите земи от мевлидска литература – предимно в мюфтийските институции, джамиите и лица, които повече или по-малко са свързани с мюсюлманския култ, традиции и култура. Мевлидската литература е свързана със събиранията, тържествата и ритуалите, с които се отбелязват рождението, личността, животът и смъртта на пророка Мохамед. По тази причина някои от произведенията се наричат „Мухамедийе“. Най-важната характеристика на мевлида е неговата синкретичност и комплексност. Мевлидската литература се явява част от един по-голям масив, който включва различни компоненти и изпълнява различни обществени функции. Най-общо обществената функция на мевлида може да се разглежда в две групи: изкуствоведска и религиозна. Изкуствоведската група включва литературните произведения, фолклорни елементи, изпълнителско изкуство, езика и кулинарното изкуство.

В заключение ще отбележим, че книжовно-документалното наследство на мюсюлманите у нас е важен компонент от културно-историческото ни наследство и жизнено необходимо е неговото съхраняване, опазване и социализация.

[1] Стаменова, Ж. и колектив. Гагаузите в България. Записки от терена. – София: Исторически музей – Каварна и Етнографски институт с музей към БАН, 2007, с. 9-12.

[2] Карахасан-Чънар, И. Светът на исляма, т. II. Турският свят. // ЛИК, 2006, с. 254.

[3] ДВ, № 19, 13.03.2009.

[4] Недков, Б. Ориенталистиката в Софийската народна библиотека. // Год. ББИ за 1945-1946, 1948, с. 226-239.

[5] Sicil (тур.) – съдебен регистър за различните решения на кадията и за преписи на получените по места официални разпореждания на висшестоящите инстанции.

[6] Иванова, С. Комплектуване, формиране и развитие на сбирките на Ориенталския отдел на НБКМ. Към Пътеводител на Ориенталския отдел на НБКМ. // Изв. ДА, 79, 2000, с. 3-49; Кендерова, Ст., З. Иванова. Из сбирките на османските библиотеки в България през XVIII-XIX век. Каталог на изложба от ръкописи и старопечатни книги. – София, 1998-1999.

[7] Карахасан-Чънар, И. Етническа и религиозна мозайка на България. – София: ЛИК, 2006, с. 266-267.

[8] През 1931 г. след революцията на Кемал Ататюрк в Турция, новата светска власт, за да се освободи от миналото на стария режим, обявява търг за продажба на стара хартия. В този случай българската държава се оказва много адекватна. Малко преди това двама наши османисти, които били запознати с турските архиви, се ориентират в обстановката и са наясно, че става дума за безценни сведения за бившата вече Османска империя, които засягат и българската история. Така страната ни купува няколко вагона хартия, за да я претопи във фабриките в Белово и Княжево. Интересно е, че част от архива в Османската империя и особено документите от султанската канцелария са на много плътна хартия, която се произвежда от парцали, и е много лесна за рециклиране. В България обаче веднага се изяснява, че тези ценни документи се отнасят не само до българската и балканската история, а са част от султанския архив, който засяга всички провинции на империята. Министерството на народното просвещение веднага създава комисия, която да започне да ги обработва. Тази дейност продължава и до ден днешен.

[9] Панчева, Ц., А. Дончева. Ориенталските колекции на Националната библиотека в контекста на процесите по опазването на националното книжовно културно наследство и достъпът до него. // < http:// electronic-library.org/articlers/Article 0154.html>, последно прегледан 10.07.2016.

[10] Defter (тур.) – „тетрадка“, „регистър“, „дневник“, „опис“, „списък“.

[11] Стоянов, В. Турското население в България между полюсите…, с. 97.

[12] Пак там, с. 11.

Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“, „Етническа и религиозна мозайка на България“ и „Мюсюлманската култура на град Никопол (края на ХІV – началото на ХХІ в.)”.