Симптомът / Болестта

Има обществени явления, които не се нуждаят от дефиниция, защото ги преживяваме ежедневно. Шуробаджанащината е едно от тях. Разпространението ѝ е толкова всеобхватно, че по правило тя не се разпознава като отделен акт, а като среда – просто начина, по който нещата се случват „от само себе си“. Тя не е скандал, а фон. Назначенията, конкурсите, обществените поръчки, разпределението на позиции и ресурси – всички „знаем“ как се прави това, но то рядко предизвиква изненада; ако изобщо, то поражда някое и друго уморено кимване. „Номерът ми е напълно ясен.“ Това „номерът“ е първият симптом.

Повредата, която тази практика нанася, не е само морална, нито само икономическа. Тя е тъканна. Когато достъпът до възможности престане да минава през неща като умения и усилия – и започне да зависи най-вече от разпознаваемост и принадлежност, обществото губи не просто отделни таланти, а самата си способност да различава стойност. Компетентността се превръща в подозрителна характеристика: тя е непредсказуема, трудно контролируема и, най-важното, може да принадлежи на „чуждите“. В такава среда най-сигурният избор не е най-добрият, а най-безопасният.

Резултатът от това не е хаос, а специфичен вид стабилност. Институциите формално функционират, правилата съществуват, конкурсите се провеждат. Но зад този институционален театър реалното доверие се разпределя по други канали. Възниква двойна реалност: официална, която се демонстрира, и неофициална, която решава. Именно в тази неофициална зона се извършва същинската селекция – тихичко, с изключителна устойчивост и почти невидимо за външния поглед.

Парадоксът е, че шуробаджанащината е едно от малкото явления, срещу които съществува толкова пълен обществен консенсус. Тя се заклеймява публично, служи като универсално обяснение за провали и несправедливости, появява се във всяка критика на „системата“. И въпреки това си остава недокосната. Разобличенията не я отслабват, скандалите не я подкопават, а реформите рядко оставят траен ефект. Тази устойчивост не е случайна. Тя е първият сигнал, че в случая става дума не за порок, който може да бъде изкоренен с воля или морална мобилизация.

Тук възниква неудобният въпрос: как е възможно една практика, която всички разпознават като вредна, да се възпроизвежда с такава лекота и устойчивост? Защо участието в нея е масово дори сред хора, които я презират? Отговорът трудно може да бъде намерен в психологията на отделния човек. Ако явлението беше просто навик или корупционен рефлекс, то щеше да ерозира под натиска на постоянната критика. Фактът, че това не се случва, подсказва, че шуробаджанащината не е отклонение от някаква дълбока норма, а по-скоро нейно практическо проявление.

Защо обясненията не работят

Първият инстинкт, когато се сблъскаме с шуробаджанащината, е да я обясним с културни клишета. „Такъв ни е манталитетът“, „това е балканска работа“, „лош навик от миналото“. Тези формули звучат убедително, защото са познати и успокояващи. Те предполагат, че проблемът е инерционен – нещо останало по навик, което постепенно би трябвало да се изтрие под натиска на модерността, образованието и европейските правила.

Но навиците не са толкова устойчиви. Те се променят, когато се промени средата. Шуробаджанащината не само не отслабва, а често се адаптира и става по-рафинирана. Тя се „научава“ да съществува под нови регулации, да се прикрива зад процедури, да използва езика на прозрачността, без да променя вътрешната си логика. Това поведение не прилича на характеристика на остатъчен навик. Много по-вероятно е то да е съставна част от функционираща система.

Второто обичайно обяснение е моралното. Шуробаджанащината се представя като форма на корупция, като резултат от лична безпринципност, алчност или липса на характер. Това обяснение е удобно, защото индивидуализира вината. То позволява на обществото да се възмущава, без да се самонаблюдава. Проблемът е, че моралната рамка не обяснява масовостта. Ако ставаше дума за личен порок, явлението щеше да се концентрира около „лоши хора“. В действителност то обхваща и почтени, и образовани, и критично настроени индивиди – включително такива, които го отричат на думи.

Тук моралният език започва да скърца. Той предполага свободен избор там, където изборът често е силно ограничен. В среда, в която достъпът до ресурси и сигурност минава през неформални връзки, отказът от участие не изглежда като добродетел, а като безразсъдство. Когато системата наказва неучастието по-тежко от участието, моралното осъждане престава да има обяснителна сила.

Това ни води до първото неудобно съмнение. Ами ако шуробаджанащината не е просто дефект на системата, а неин стабилизиращ механизъм? Ами ако тя оцелява не въпреки общественото възмущение, а именно защото е в дълбоко съгласие с ценностите, които обществото – често несъзнателно – споделя?

Принципът / Националната логика на доверието

От навик към принцип

Тук е мястото да се направи една важна крачка назад. Не към конкретни практики, а към начина, по който обществото разпределя доверие. Всяка социална система трябва да отговори на един прост, но фундаментален въпрос: на кого може да се разчита? Кой е „безопасен“? Кой е предвидим? В модерните общества този отговор е формализиран – чрез закони, процедури, институции и абстрактни правила, които позволяват взаимодействие между непознати.

В други общества, или в други исторически пластове на същите общества, отговорът е различен. Доверието не се възлага на абстракции, а на произход, разпознаваемост и принадлежност. То не се печели чрез доказуема компетентност, а се предполага по линията „свой“ и „чужд“. Този модел не е случаен и не е морално произволен. Той е продукт на дълги периоди на несигурност, външна заплаха и институционална слабост, в които личните и родовите връзки са били единствената надеждна форма на защита.

Проблемът възниква, когато този модел не бъде осмислено преодолян, а се пренесе механично в условия, за които вече не е пригоден. Тогава той престава да бъде адаптивен и се превръща в разрушителен. В този смисъл шуробаджанащината не е нищо друго освен практическото приложение на един по-дълбок принцип: че доверието е ограничен ресурс, който трябва да се пази в рамките на „нашите“.

Разширеното родство

Когато един модел на доверие се окаже устойчив във времето, той рядко остава ограничен до първоначалния си мащаб. Логиката на родовата лоялност – доверие към „своите“, подозрение към „чуждите“, морално оправдание за предпочитанието – е ефективна в малки общности. Проблемът възниква не когато тя съществува, а когато започне да се разширява отвъд естествения си обхват.

Националните идеи от определен тип правят именно това. Те не създават нов морал от нищото, а мащабират вече съществуващ. Става дума за онези национални проекти, които основават принадлежността си върху етнически произход и кръвно родство, а не върху граждански договор или споделени правила. В този контекст родството се превръща в символ, произходът – в съдба, а принадлежността – в предварителна гаранция. „Нашите“ вече не са само семейство или род, а хора, които споделят предполагаема кръвна общност. Това разширение не е просто метафора. То променя начина, по който се разпределя доверието в обществото.

В този смисъл етническият национализъм не е задължително агресивен, нито непременно шумен. Той може да бъде тих, всекидневен и дори доброжелателен. Достатъчно е да установи една проста йерархия: че принадлежността предхожда проверката, че „нашият“ заслужава аванс, а „чуждият“ – доказателства. Оттук нататък практиките се подреждат сами.

Шуробаджанащината е едно от местата, където тази логика става видима. Тя не е изкривяване на националната идея, а нейна рутинна, банална реализация. Там, където принадлежността се преживява като морална категория, предпочитанието към „своите“ не изглежда като злоупотреба, а като естествен жест на солидарност.

Доверието като предварително разпределение

Важно е да се подчертае: тук не става дума за омраза към „чуждите“. По-простото обяснение е страхът от непознатото. Абстрактните правила изискват доверие в система, която не виждаме, не познаваме лично и не можем да контролираме. За общества, формирани дълго време в условия на външна несигурност и слаби институции, такъв тип доверие е трудно постижимо.

Затова доверието се разпределя предварително. В тези системни условия то не се печели чрез действие, а се наследява чрез принадлежност. Произходът се превръща в морално съкращение. Той спестява усилието на оценката, риска от грешка и тревогата от непредсказуемост. В свят, преживяван като враждебен, това е мощен психологически ресурс.

Но именно тази предварителност прави системата затворена. Когато доверието не може да бъде придобито, а само признато, социалната мобилност се превръща в изключение, а не в правило. Институциите съществуват, но не служат като източник на сигурност. Те са сцена, върху която се легитимират вече взети решения.

Така се формира двойна логика. Официалната – на закони, процедури и конкурси – и реалната – на принадлежност, лоялност и неформални канали. Хората се научават да живеят в тази двойственост не защото я одобряват, а защото тя работи. Работи за оцеляване, за минимална сигурност, за избягване на санкции.

Когато принципът започне да разяжда

Тук метафората за заболяването е много точна. Както при рака, проблемът не е в първоначалната функция на механизма, а в неговото неконтролирано възпроизвеждане. Клетките не са „зли“ – те просто следват логика, която е престанала да бъде адекватна на цялото.

Шуробаджанащината започва като защитен рефлекс, но с времето се превръща в разрушителна сила. Тя подкопава способността на обществото да различава стойност, да възнаграждава усилие и да поема риск. Всичко ново изглежда подозрително, защото не е проверено по линията на принадлежността. Всичко различно се възприема като заплаха, защото не се вписва в съществуващите мрежи на доверие.

Това обяснява и защо реформите често се провалят. Те атакуват формата, но не и принципа. Променят правилата, но оставят непокътнат въпроса „на кого може да се вярва“. Докато този въпрос продължава да получава един и същ отговор, практиките ще се пренареждат, но няма да изчезват.

МАШИНАТА / САМОВЪЗПРОИЗВЕЖДАНЕТО

Лоялността срещу способността

В общество, в което доверието се разпределя предварително, личната способност се оказва проблемна категория. Тя е трудна за контрол, защото не произтича от принадлежност. Може да се появи отвън, да бъде неочаквана, дори неудобна. Способният човек притежава автономия – той има собствен източник на стойност, който не зависи от покровителство. Именно това го прави рисков.

Затова в такива системи се предпочита не най-добрият, а най-надеждният. И надеждността се разбира не като професионална компетентност, а като предсказуемост на поведението. Лоялността е по-ценна от умението, защото е по-сигурна. Тя гарантира, че балансът няма да бъде нарушен, че вътрешните йерархии ще останат стабилни, че никой няма да „излезе от коловоза“.

Този избор има дългосрочна цена. Той постепенно изтласква способните или ги принуждава да се адаптират, като притъпят собствената си автономия. Системата започва да възпроизвежда посредственост не защото я цени, а защото тя е управляема. Така шуробаджанащината не просто преразпределя ресурси – тя моделира човешкия материал.

Неформалността като власт

Често се казва, че проблемът е в „липсата на правила“, при което се има предвид липсата на работещи формални, институционални правила. В действителност правилата на официалния ред съществуват. Те са записани, приети, формално задължителни. Проблемът не е в отсъствието, а в условността им. Те не определят резултата, а само го легитимират след факта.

Неформалността не е хаос. Тя е техника. Тя позволява решенията да бъдат вземани извън видимостта, а след това да бъдат облечени в процедура. Именно затова системата изглежда едновременно законна и несправедлива. Всичко е „по правилата“, но никой не вярва, че правилата решават нещо.

Тази неформалност създава зависимости. Достъпът до възможности се превръща в услуга, а услугата – в дълг. Така възниква мрежа от взаимни задължения, която е много по-устойчива от всяка формална йерархия. Тя не може да бъде демонтирана с указ или реформа, защото не съществува на хартия.

Изключването като условие за ред

В този тип система редът не се постига чрез включване, а чрез ограничаване. Стабилността се гарантира не чрез разширяване на кръга на доверие, а чрез поддържане на неговата затвореност. Всеки нов участник е потенциална заплаха, защото може да внесе непредсказуемост.

Тук се проявява една от най-дълбоките и най-слабо осъзнавани логики на целия модел: сигурността се преживява като отрицателна категория. Тя не означава наличие на възможности, а отсъствие на рискове. „По-добре нашият, макар и слаб, отколкото чуждият, макар и способен.“ Това не е формула на злоба, а по-скоро на страх.

Така системата се самозаключва. Всеки опит за отваряне изглежда опасен. Всеки призив за прозрачност се възприема като наивен. Включването на „чужди“ не се преживява като обогатяване, а като разклащане на крехък баланс.

Двойната моралност

Един от най-стабилните елементи на шуробаджанащината е нейният морален комфорт. Тя не изисква цинизъм, а позволява добродетел. Навътре системата е гъвкава, разбираща и прощаваща. Навън тя е строга, морализираща и често безкомпромисна. Това разделение не е лицемерие; то е логично следствие от приоритизирането на принадлежността.

Вътрешният кръг е мястото, където важат „човешките“ съображения. Външният свят е арена на абстрактни правила, които могат да бъдат прилагани без угризения. Така несправедливостта се преживява не като нарушение на морала, а като негова защита. „Към своите сме хора. Към чуждите – да видим.“

Защо системата се самовъзпроизвежда

Всички тези елементи се подкрепят взаимно. Предварителното доверие прави лоялността по-ценна от способността. Лоялността изисква неформалност. Неформалността поражда зависимости. Зависимостите изискват изключване. Изключването оправдава двойната моралност. И така кръгът се затваря.

Тук става ясно защо шуробаджанащината е толкова устойчива. Тя не е сбор от лоши решения, а вътрешно консистентна система. Тя има собствена рационалност, собствена етика и собствен механизъм за самозащита. В този смисъл тя наистина прилича на рак: не защото е зла, а защото използва ресурсите на организма, за да се възпроизвежда, дори когато това в крайна сметка го убива.

Цената на неучастието

В този тип обществен ред участието в шуробаджанащината рядко се преживява като избор. По-често то се възприема като условие за оцеляване. Човек може да я презира, да я критикува, да я разпознава като разрушителна – и въпреки това да се подчинява на нейната логика, когато залогът стане личен. Причината е проста: отказът не е неутрален жест. Той има цена.

Тази цена рядко е формално наказание. По-често тя е бавна, тиха ерозия. Пропуснати възможности. Липса на подкрепа. Невидими бариери. Човек не бива директно изхвърлен от системата; той просто престава да бъде забелязван. В общество, в което сигурността е концентрирана в мрежи на принадлежност, изолацията не е морална позиция, а практически риск.

Тук моралният език отново се оказва недостатъчен. Да не участваш не винаги означава да бъдеш добродетелен; в повечето случаи то просто означава, че си безразсъден. Именно това прави системата толкова ефективна: тя не разчита на убеждение, а на разпределение на последствията. Участието се възнаграждава с минимална сигурност. Неучастието се наказва с несигурност.

Шуробаджанащината като „малък морален подвиг“

Тук се крие един от най-неприятните, но и най-обяснителни моменти в цялото размишление. В рамките на кръвно ориентираната ценностна система шуробаджанащината може да се преживява не като порок, а като добродетел. Помощта към „свои“ изглежда човешка, естествена, дори смела – особено в среда, която се възприема като враждебна и несправедлива.

Това превръща критиката в нещо повече от рационален спор. Тя започва да звучи като морална несправедливост. Да откажеш да помогнеш на „свой“ в името на абстрактно правило може да се преживее като жестокост, а не като принципност. Така системата не само оцелява, но и произвежда вътрешна лоялност, която трудно може да бъде разколебана с аргументи.

Тук става ясно защо разобличенията рядко имат ефект. Те атакуват практиката, но не и моралната ѝ основа. Докато „пазя своите“ остава по-висша ценност от „спазвам правилата“, всяка критика ще изглежда или наивна, или злонамерена.

Диагнозата, без утеха

В този смисъл шуробаджанащината не е болест, внесена отвън. Тя не е резултат от „лоши хора“, нито от културна изостаналост. Тя е вътрешно следствие от ценностен ред, в който доверието е кръвно, а не институционално; принадлежността предхожда проверката; сигурността се постига чрез затваряне, а не чрез включване.

Метафората за рака тук не е публицистична. Тя е точна. Както раковите клетки използват механизмите на организма, за да се възпроизвеждат, така и шуробаджанащината използва моралните интуиции на обществото – лоялност, солидарност, грижа – и ги обръща срещу самата му способност да функционира. Нищо не е външно, нищо не е случайно. Всичко е последователно.

Това обяснява и защо борбата с шуробаджанащината често изглежда безнадеждна. Тя не може да бъде премахната с апели, със закони или с морални кампании, докато въпросът „на кого може да се вярва“ продължава да получава един и същ отговор. Докато принадлежността остава по-сигурна от правилото, системата ще се възпроизвежда – по-тихо или по-шумно, но неизбежно.

Този текст не предлага решение. Не защото такова не е възможно, а защото без ясна диагноза всяко решение е само нова форма на самоизмама. Първата стъпка не е в промяната на практиките, а в осъзнаването на ценностите, които ги правят рационални. Без това шуробаджанащината ще продължи да бъде публично заклеймявана и частно възпроизвеждана – като всяка болест, която отказваме да разпознаем като своя.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.