В едно есе от 1913 г. върху зараждащата се практика на психоанализата, Зигмунд Фройд настоява за „определено тържествена подредба“ в терапевтичния кабинет. „Аз твърдо се придържам към плана пациентът да бъде настанен легнал на диван, докато човек седи зад него, извън полезрението му“, пише той. Тази подредба удобно щади аналитика – „не мога да понасям да ме гледат по осем часа на ден“, отбелязва Фройд – като същевременно позволява на пациента да говори без задръжки. Излегнати върху кушетка, покрита с персийски килим, пациентите на Фройд са насърчавани да казват всичко, което им мине през ума, „сякаш седите на прозореца на влак и описвате на някого зад вас сменящите се гледки отвън“.

Бела Фройд, правнучка на Зигмунд, не е чела много от трудовете на своя знаменит прадядо, макар че веднъж е стигнала до средата на „Тълкуването на сънищата“. Тя обаче се е възползвала от годините на терапия, основана на прозренията на психоанализата, включително идеята, че един особен вид говорене може да донесе облекчение от тежки начини на съществуване. Както сама казва за срещите си с терапевта: „Харесва ми да имам някого, който пази гърба ми – някой само за мен. А после идва ‘О, Боже, защо още го върша това? Или защо още се чувствам така?’“

Вече повече от три десетилетия Фройд, която живее в Лондон, ръководи едноименна модна марка, чиято характерна естетика включва костюми в три части, ризи с якички тип Питър Пан и плетива с необичайни лозунги („GINSBERG IS GOD“). Линията е изчислена да привлича клиентела от жени, доста подобни на самата Фройд – бохемски, елегантни, фини, иронични. Понякога нейните творения закачливо препращат към тежкото ѝ интелектуално наследство, както при тениската с надпис „Модна невроза“ или аромат, наречен „Психоанализа“ (съдържащ, по неизбежност, тютюнев цвят).

Преди няколко години, когато е в края на петдесетте, тя е била обзета от копнеж да надскочи дрехите и да експериментира с изкуството на разговора: телевизионно предаване или може би онлайн-видео серия, вдъхновени от специфичната атмосфера на доверие, споделяно зад кулисите на модни ревюта или по ъглите на бохемски партита. След няколко фалстарта – пандемията! – проектът се превръща в обсебеност. „Мислех си, ако не го направя, всъщност ще умра – ще отнеса в гроба усещането, че имаше нещо, което много исках да направя, но никога не успях“, казва ми тя.

Миналата есен Фройд стартира подкаст, наречен „Модна невроза“. За всеки епизод тя кани гост, обикновено от света на модата, изкуствата или литературата, да дойде в апартамента ѝ и да полегне на дивана в хола – триместен и модерен, тапициран с бяла букле-тъкан и поставен пред стена в зелено. (Подкастът излиза и като седмично аудио, и като предаване в YouTube.) Фройд, която е слаба и кокалеста, с дълга тъмна коса и навик да повдига брадичката си, когато задава въпроси, седи в очукан кожен фотьойл до дивана и задава нежни, но подсказващи въпроси, съсредоточени върху връзката на госта с дрехите, както и психологическата власт, която облеклото може да упражнява: „Какво носите днес и защо го избрахте?“ „Помните ли първия път, когато някоя дреха ви накара да се почувствате различно?“ „Как се чувствате когато сте голи?“ Гласът на Фройд е мелодичен, а темпото ѝ протяжно, сякаш е забавена до три четвърти скорост. (Особено успокояваща е, когато чете реклами за, да речем, онлайн-терапевтичната услуга BetterHelp.)

Списъкът ѝ с гости е еклектичен – от Къртни Лав до бившата футболна звезда Ерик Кантона – а резултатите често са хипнотизиращи. Подкастът може би се възприема най-добре по начина, по който го преживяват гостите – легнали. Макар и да липсва грижливо поставена кутия с кърпички, обстановката предизвиква изненадващо интимни признания. Модният дизайнер Рик Оуенс разказва на Фройд за проблемите с образа на тялото си в младостта, отбелязвайки: „Имах зърна като на малко момиче, зърна-бонбони, желирани мечета, а исках зърна като от въздушна пушка.“ Джулиан Мур описва първата дреха, в която се е влюбила, на осемгодишна възраст – официална рокля от кафяв поплин, с колан, която веднъж облякла за час при зъболекаря, по когото изпитвала увлечение. „Той ме вдигна, и понеже роклята ми беше много широка, бях абсолютно унизена, защото осъзнах, че всички могат да видят гащичките ми“, спомня си Мур. „Изпитвах всички тези романтични чувства към този зъболекар, но за него, разбира се… аз бях само едно малко момиче.“

Фройд ми казва: „Да говориш за себе си чрез дрехите, както и за това какво е възможно да се попита, да се каже по този начин – всичко това може да се окаже евтина валута, защото всички носим дрехи.“ А после добавя: „Такъв разговор може да е лек или дълбок. Ако започнеш направо с чувства, става трудно.“ Аналитичният модел на прадядо ѝ обезкуражава себеразкриването на терапевта, но Фройд често посреща изповедите на своите гости със собствени откровени спомени. На Оуенс тя описва как завиждала на една розовата карирана риза на момиче от летен лагер, като отбелязва: „Изглеждаше като нещо съвършено, за мен тя беше олицетворение на реда, докато собственият ми живот беше толкова хаотичен.“ На Трини Уудол, предприемачка в областта на козметиката, Фройд се оплаква от сандалите „Биркенщок“, които носели учителите ѝ в детството – „най-отвратителните неща“ – и размишлява върху това какво подсказвали обувките за отношението на притежателите им към буйни ученици като нея. „Те настояваха за нещо мрачно и скучно“, казва тя. „Ако не внимаваш, изведнъж ще станеш същата като тях.“

Макар подкастът на Бела да се заиграва с иконографията на Зигмунд, тя живее с наследството на Лусиан.

Няколко приятели на Фройд също се появяват в подкаста, сред тях музикантът Ник Кейв, който разказва за една двойка панталони с рибена кост и клош, които според него са го формирали. (Той описва и дисциплината, необходима, за да се поддържа живот в хероинова зависимост.) Кейт Мос, която дава интервюта толкова рядко, че дори дрезгавият ѝ кикот изглежда като признание, е друга приятелка, която се подлага на въпросите на Фройд. Тя си спомня как в детството е имала страст към чифт бледорозови обувки с каишки на глезените, за които е трябвало да се бори с майка си. „Просто исках да спя с тях, толкова много ги обичах“, казва тя. (Попитана какво е за нея да бъде гола в интимна компания, тя отговаря: „Имам нужда от токче.“)

Други гости са хора, които Фройд не е срещала никога преди, или само бегли познати, като романиста Карл Уве Кнаусгор, който описва юношеската си реакция към промяната в гардероба на баща си. „Беше учител и местен политик, и се обличаше като истински възрастен – сако от туид с кръпки на лактите“, казва той. „После се разведе и започна нов живот. Започна да пие много и да кани у дома хора – никога преди не беше канил хора. Започна да променя и начина си на обличане.“ Баща му изведнъж изглеждал „почти като хипи“. Кнаусгор продължава: „Това беше истински плашещо за мен, защото исках той да бъде онзи строг, авторитарен учител, какъвто си беше, защото поне това беше сигурно и знаех къде да го намеря.“ Кнаусгор разкрива, че никога не е бил на терапия: „Всъщност не искам нещата да се променят, дори и да е ужасно. Все още чувствам – това е, което получих. Това е, с което трябва да работя и да живея.“ И добавя: „Но е приятно да съм на този диван, така или иначе.“

Апартаментът на Фройд е приглушена модернистична кутия, построена по нейни изисквания в бивш индустриален двор в Западен Лондон. Мястото е осветено от капандури и обзаведено с изискани старомодни мебели. (Бившият ѝ съпруг, писателят Джеймс Фокс, с когото има 24-годишен син, живее наблизо.) Белият диван е в ежедневна употреба, но коженият фотьойл се изважда само за снимки и обикновено се държи в съседна стая. Принадлежал е на бащата на Фройд, художника Лусиан Фройд, който умира през 2011 г. Неговите портрети на приятели, членове на семейството и други модели са прочути със своята психологическа проницателност и физически реализъм; той наслагва маслени бои, за да изобразява човешка плът с болезнена, често неласкава прецизност. Макар подкастът на Бела да се заиграва с иконографията на Зигмунд, тя живее с наследството на Лусиан.

Може да отнеме цял живот, за да се примириш с наследството на един сложен родител, а Лусиан Фройд, освен че е велик художник, е родител с изключителна нетрадиционност.

Много от вещите и творбите на баща ѝ са изложени из апартамента. Подвижна количка от неговото ателие, затрупана от наполовина изцедени тубички маслени бои, служи едновременно като скулптурен обект и трогателен спомен. До стената е подпряна плоча за офорт с нейния образ, който Лусиан е направил около 1986 г., когато тя е на двадесет и няколко. Изображението е едно от повече от дузина нейни портрети, направени от него – от тийнейджърските ѝ години до ранните ѝ трийсет. През 1981 г., когато Бела е на двайсет, той я рисува в двоен портрет със сестра ѝ Естер, завършен през 1988 г. Тук тя е крехка, в черна рокля, кичур коса пада над челото ѝ. Изражението ѝ е дистанцирано, босите ѝ крака са костеливи. На следващата година Лусиан започва „Гол портрет на червен диван“ – платно, в което Бела е изобразена, в плътен импресионистичен релеф, с хладно, открито лице, лежаща гола на друг прочут диван, този път основен атрибут в ателието на баща ѝ.

Първия път, когато посещавам Фройд у дома ѝ, през април, името на Лусиан не се споменава до петдесетата минута от разговора – приблизително толкова, колкото трае един епизод от подкаста или нормална аналитична сесия. Когато най-накрая го споменава, тя го прави с пламенна всеотдайност. Баща ѝ, казва Фройд, е бил „съюзник – той беше велик“. И добавя: „Чувствах, че е човек, на когото мога да разчитам много повече от всеки друг в живота си. Когато имах нужда от него, той винаги беше там и ме забелязваше. Ако изглеждаше, че не съм добре, той го забелязваше – чувствах се ценена от него. Той беше най-важният човек на света, що се отнася до мен.“

Фройд казва, че позирането за баща ѝ, както и лежането на неговия диван са я научили как да се справя с трудни емоции: „Понякога гледах как той е истински гневен – картината не върви добре или може би се случва нещо друго, на заден план – но виждах как продължава да работи. Мисля, че това беше най-доброто, най-полезното нещо, което някога съм научила.“

Може да отнеме цял живот, за да се примириш с наследството на един сложен родител, а Лусиан Фройд, освен че е велик художник, е родител с изключителна нетрадиционност. Роден през 1922 г. в Берлин, той е баща на поне четиринадесет деца, най-вече извънбрачни, в рамките на четири десетилетия. Никога не живее с партньорките или децата си за повече от кратко време; през 1961 г., годината на раждането на Бела, той става баща на още две дъщери, с две различни майки. (Уилям Фийвър, в биографията си на Лусиан, включва обяснението на художника за това бащинство „накуп“: „Не осъзнавате ли, че имах велосипед?“)

Първият портрет, който Лусиан прави на Бела, „Бебе на зелен диван“ (1961), я изобразява заспала, с протегнати назад ръчички и свити юмручета. Но първата ѝ поява в неговото творчество е още предишната година – в „Бременна девойка“, нежен портрет на майка ѝ, Бърнардин Кавърли, заспала на диван, с подути гърди и заоблен корем.

Кавърли е едва осемнайсетгодишна, когато се ражда Бела. Дъщеря на английски баща и ирландска майка, тя работи през деня в пощенската стая на вестник от Флийт стрийт, а вечер социализира с артистите от Сохо. Лусиан настанява Кавърли и Бела в апартамент на Кемдън Роуд, в Северен Лондон. В ранното си детство Бела вижда баща си само от време на време; веднъж той прави картина, вече изгубена, по фотография, на която се навежда грижовно над нея на брега на канала Риджънтс. Но малко след като Естер се ражда, през 1963 г., връзката на родителите им приключва.

Изглеждаше, че на тоя свят няма храна, която да отнема по-малко от двадесет и четири часа за готвене.

През следващите години, ми казва Бела, „животът ни минаваше в постоянно придвижване.“ В продължение на години Кавърли пази съществуването на дъщерите си в тайна от собствените си родители. Финансовата подкрепа на Лусиан е спорадична, а животът на Кавърли става импровизационен. Тя се мести с дъщерите си в Кент; после, когато Бела е на шест, а Естер – на четири, Кавърли ги води за осемнайсет месеца в Маракеш – период на екзотично и бедно изгнание, който Естер по-късно описва в Hideous Kinky, полуавтобиографичен роман от 1992 г., разказан от по-малка сестра, възхитена от своята яростна кака.

Естер ми казва, че макар винаги да е мислела детството си за щастливо, „Бела, доколкото си спомням, винаги кипеше от чиста ярост.“ След което продължава: „Аз бях такава – ‘Уау, виж тази къща, в която се местим!’, а Бела винаги беше – ‘Кошмар.’ „Докато Естер формира с майка си перфектна двойка – „Обожавах я, просто исках да лежа в леглото ѝ, в ръцете ѝ“, спомня си тя – Бела ясно проявява привързаност към баща си. „Щом само го зърнехме, тя веднага ставаше: ‘Ето това е човекът, от когото съм привлечена’“, казва Естер.

Бела си спомня детството като лишено от граници, с възрастни, които експериментират с начини на живот, уж предлагащи свобода, но всъщност подкопаващи всякакво чувство за сигурност. „Беше толкова тъпо време, всички тези седемдесетарски представи за идеализъм“, казва тя. Помни, че е била постоянно гладна, не толкова защото е била лишавана, а защото живее в домакинства, посветени на пълнозърнести вегетариански диети: „Изглеждаше, че на тоя свят няма храна, която да отнема по-малко от двадесет и четири часа за готвене.“

Докато семейството е в Северна Африка, в търсене на духовен учител Кавърли пътува до Алжир, като взима Естер със себе си, но оставя Бела при познати в Маракеш. Тези познати също заминават, докато поверяват Бела на грижите на непознати; когато Кавърли и Естер се връщат, те нямат представа къде е Бела и прекарват цели часове в търсене. (Във филмовата версия на Hideous Kinky с Кейт Уинслет като Кавърли този потресаващ епизод е повратен момент в проваленото приключение на семейството.) Бела ми казва: „Наистина не знаех къде или кога майка ми ще се върне – или дали изобщо ще се върне.“ Преживяването е толкова травматично, че тя никога не го обсъжда с майка си, която умира през 2011 г.

В Мароко Бела има само малко дрехи и избира да носи момчешки облекла, вместо кафтаните, предпочитани от майка ѝ. Това себе-стилиране, осъзнава тя сега, е било отчасти защита срещу срама от бедността. Когато Кавърли и момичетата се връщат в Англия през 1969 г., Лусиан урежда Бела да прекара време с група аристократични хипита, които обикалят Южна Англия с каравани. Бела, в подкаст разговора си с Трини Уудол, си спомня как веднъж, в селско пощенско бюро, продавачката пренебрежително я нарекла хипи. „Мислех, че съм готин човек“, казва тя. „Бях толкова засрамена. Помня какво носех – син пуловер, някакви оръфани стари панталони от кадифе и кърпичка около врата, за да приличам на Хийтклиф от ‘Брулени хълмове’.“ Сред пътуващата група е Пени Кътбърсън, приятелка на Лусиан и понякога негов модел. Преживяването с караваната привлича Бела не заради скитничеството, а защото Кътбърсън ѝ предлага структура. Тя е строга за вечерните часове, и Бела ми казва: „Разбрах, че това ми харесва. И това беше истински шок – да ти харесва нещо, срещу което уж трябва да се бунтуваш.“

Бела прекарва годините между осем и шестнайсет в недоволство в Съсекс. Майка ѝ започва връзка с учител, в чийто дом тя и момичетата са квартирантки. В крайна сметка Кавърли има дете от него – полубратът на Фройд, Ноа. Учителят, който фактически става доведен баща на Фройд за няколко години, преподава английски и театър, а негови по-големи ученици често се навъртат в къщата, което кара Фройд да се чувства неспокойно. „Мразех го“, казва ми тя. Образованието на Фройд, в училище „Валдорф“, е на пръв поглед прогресивно, но в действителност е претъпкано с правила, които тя презира. „Не ти позволяваха да носиш черно. Не харесваха ъглите“, казва тя, визирайки вярването на Рудолф Щайнер, основател на валдорфското образование, че заоблените форми са най-хармонични. Когато Фройд ми разказва тази история, тя е седнала в ъгловат черен стол от плексиглас и облечена в тесни черни панталони и черен пуловер, заедно с чифт лъскави бели сандали с дебели подметки, върху чорапи. „Не ти позволяваха да имаш собствен вкус“, казва тя. „Както можеш да си представиш, за мен това беше като червен парцал пред бик.“

Учебният план във „Валдорф“ е слаб по отношение на обичайните академични дисциплини, но силно набляга на древните цивилизации, и Фройд приема онова, което е научила за спартанците. „Харесвах всички изпитания за издръжливост и показването на сила чрез себеотричане“, казва тя. Около десетгодишна започва да се ограничава само до едно одеяло на леглото, дори през зимата, и да си отказва втори порции храна. „Това ми даваше някакво усещане за автономия“, казва тя. Но строгият ѝ режим достига до фанатичен връх и завършва с емоционален срив. Тя си спомня: „Имах белгийски заек и просто спрях да му чистя клетката, и той стана истински агресивен, защото му беше отвратително мръсно. Помня как си мислех: Това казва всичко – нещо е тръгнало накриво и не мога да престана да върша това ужасно нещо.“ Ситуацията у дома е нестабилна. (В крайна сметка майка ѝ напуска доведения баща, след като открива, че той има друга връзка.) В семейството Бела е изкупителна жертва. „Всички бяха нещастни, но аз бях онази, която правеше всичко непоносимо. Винаги създавах раздор.“ Подобно на заека си, тя е враждебна, защото е безсилна. „Помня как си мислех: На дванайсет съм. Защо се държите така, сякаш имам някакво влияние? А всички се нахвърляха върху мен.“

През тези години баща ѝ е спасителна нишка, макар и от разстояние. „Звънеше – и в повечето случаи ние не знаехме какво да кажем, така че стояхме на телефона, просто без да казваме нищо“, спомня си тя. Понякога той нахлува в града с Бентлито си, като подава на Бела и Естер смачкани банкноти. За разлика от напрегнатата връзка на Бела с майката, връзката с баща ѝ е безпроблемна. Естер ми казва: „И двамата доста се наслаждаваха да бъдат доста остри и саркастични. Баща ми обичаше нищо повече от един конфликт – това го стимулираше толкова.“

Понякога Бела взима влака за Лондон, където Лусиан я води на обяд. „Помня как ме заведе в Colony Club, когато бях на четиринайсет, и ме попита дали искам питие“, спомня си Бела. „Поръчах си водка с лимон. Той ми я донесе, предложи ми и цигара, така че се почувствах уважавана. Ако беше ме помолил да не правя нито едно от тези неща, щях да направя каквото каже. Но вместо да ми забрани да правя някои съвсем обикновени неща – примерно да нося обувки с токчета – той се отнасяше с мен като с човек с мозък, като с човек с мнение. Беше толкова вълнуващо – и, разбира се, ми предлагаше и питие.“

През цялото си детство Бела е наясно, че тя и Естер имат полусестри и полу-братя. „В един момент мама каза: ‘Имате братя и сестри’“, казва Бела. „Винаги ми се струваше вълнуващо. Дори да не сме израснали заедно, съществуваха тези хора, които можеха да бъдат потенциални приятели.“ Лусиан има деца с поне пет жени. (Ан Дън, друга негова бивша любовница, веднъж казва: „Понякога, вместо да броя овце, броя децата на Лусиан.“) Степента на неговото участие в живота на всяко дете се мени през годините и продължава и след смъртта му. Огромната част от имуществото на Лусиан Фройд, оценявано на четиридесет и два милиона паунда след данъците, отива в таен тръст. Бенефициентите на тръста – неговата адвокатка Даяна Роустрон и дъщеря му Роуз Бойт – получават указания да го разпределят според неговите лични желания. Пол МакАдам Фройд, син от връзката на Фройд с Кей МакАдам, безуспешно оспорва в съда валидността на това споразумение. (Разпределението на имуществото никога не е оповестено.)

През 1981 г., когато Бела е на двайсет, тя позира за едно от най-значимите платна на Лусиан, „Голям интериор, W11 (по Вато)“ – групов портрет на петима души от необичайната мрежа от негови връзки. Бела, изобразена с мандолина в скута, изглежда болезнено слаба, с поглед на изгубено момче. На картината са също Сузи Бойт, бивша студентка на Лусиан в Училището за изящни изкуства „Слейд“ и майка на четири от децата му – Али, Роуз, Иб и Сузи; синът на Бойт, Кай, който има друг баща; както и художничката Силия Пол, също негова бивша студентка в „Слейд“, която по онова време е във връзка с него. (През 1984 г. Пол ражда най-малкото му дете, Франк.) На платното е и дъщеря на приятел, която заема мястото, предвидено първоначално за първата внучка на Лусиан, Мей; той е принуден да промени плановете си, защото не се разбира с майката на Мей, Ани. Критичката Елизабет Лоури пише, че композицията „кипи от потискани чувства: ревност, примирение, престорена небрежност.“ През 2022 г. картината е продадена на търг за 86 милиона долара – рекордна за художника цена.

Докато Фройд обсъжда романтичната и репродуктивна история на баща си, тя отбелязва, че хората днес бързат да осъждат връзки между по-възрастни мъже и много по-млади жени.

Когато Бела е в ранните си тийнейджърски години, тя се запознава по-истински с някои от полусестрите си, включително и Роуз Бойт, днес романистка, която е с две години по-голяма. Бела пази частичен, но ярък спомен за тоалета на Роуз от деня, когато се срещат на обяд с баща си: „Тя носеше или оранжева пола и червена тениска, или обратното, и изглеждаше наистина готина.“ Да се свърже с тези полу-семейни членове е било удовлетворително, казва Бела; харесват ѝ дружеските неделни обяди, приготвяни от Сузи Бойт. Фройд признава, че децата могат да бъдат съкрушени, когато „разберат, че баща им има тайно семейство“, но добавя: „При нас никога не беше така.“ А фактът, че Лусиан има толкова много деца, според Бела може да се обясни донякъде и с умишлеността на неговите млади партньорки. „Той е точно човекът, с когото би искал да имаш дете“, казва тя. „Беше толкова харизматичен и талантлив. Когато имаш бебе, си мислиш: ще имам от него това. И той имаше много от това.“ Тя продължава: „Очевидно не беше добър съпруг или партньор, но като деца получавахме по-сигурна връзка от него, определено, отколкото получаваше майка ми. Ирония е, че не желаеше ограниченията на семейния живот, а в същото време имаше толкова много деца. Явно това му харесваше повече, отколкото признаваше.“

Докато Фройд обсъжда романтичната и репродуктивна история на баща си, тя отбелязва, че хората днес бързат да осъждат връзки между по-възрастни мъже и много по-млади жени. „Някои от тях трябва да бъдат осъждани“, казва тя. „А други просто не се вписват в категориите правилно и грешно.“ А после обяснява: „Има определени мъже, които просто не могат да имат връзки с жени на тяхната възраст. Те имат нужда от млада жена, а младата жена често има много повече мъдрост от тях, и комбинацията работи, докато лесно виждаш как тези мъже биха били ужасно досадни за по-възрастна жена – биха я докарали до лудост.“

Роуз Бойт, в Гол портрет, нейния мемоар за позирането за баща ѝ, предлага далеч по-мрачен поглед към серийните му връзки с по-млади жени: „Той ми каза, че е приел работата в ‘Слейд’, за да сваля момичета.“ Силия Пол, в мемоара си Автопортрет от 2019 г., описва първата си среща с Лусиан в „Слейд“, когато е на осемнайсет; той я кани веднага в ателието си, където я целува. „Устата ми не реагира“, пише тя. „Видях бялото на очите му и той изглеждаше сляп. Главата му беше малка и лека като черупка от яйце. Бях уплашена. Попитах го какво мисли за работата ми. Той каза, че е ‘като да влизаш в гърне с мед’.“ Бойт отбелязва, че майка ѝ веднъж е нарекла книга с картините на Фройд „Каталогът на Синята брада“. И все пак, пише Бойт, „Всички му се кланяхме по свой начин.“

На шестнайсет Бела се мести в Лондон, за да учи, но напуска училище и се присъединява към пънк сцената, като фризира косата си на остри шипове. Скоро започва работа на половин ден в Seditionaries, влиятелна бутикова марка, основана от Вивиан Уестууд и Малкълм Макларън. Магазинът я снабдява с панталони с каишки, килтове [шотландски поли] и тениски с неприлични илюстрации. „Имах тениската Snow White and the Sir Punks, която имаше картинка, мисля, на два заека, които се чукат – и някои джуджета, също“, спомня си тя. (Екземпляр от тениската днес е в колекцията на „Мет“.) Фройд казва: „Мислех си, че имам интересни мисли, дори да не съм способна да ги изразя, и исках дрехите да отразяват вътрешния ми живот, който чувствах като свой актив, своята най-добра карта.“

Мемоарът на Пол включва дневников запис, описващ срещата ѝ с Бела, когато е на шестнайсет: „Слаба и прозрачнобледа… има много черна коса и тъмни очи. Изглежда като светец на Ел Греко. Застава пред Лусиан толкова невинно. Изглежда толкова уязвима. Той ѝ обещава някакво угощение и я моли да не забравя. Тя отвръща, пъхайки ръце дълбоко в джобовете си: ‘Не бих пропуснала това за нищо на света.’ „Лусиан настанява Бела в апартамент в Мейда Вейл заедно с Бойт, тогава на осемнайсет, която пише в мемоара си, че се е съгласила на тази уговорка, за да го зарадва, „глупаво предполагах, че в някакъв основен смисъл Бела ще прилича на мен, вместо да бъде своя собствена личност – дете, което влиза в дома ми с прекалено много сексуално очарование, прекалено силно и безмилостно желание за вълнения и опасности.“

За този период от живота си Фройд казва: „Предполагам, че това е традиционното време, когато излизаш от релси, и аз следвах тази традиция. А после си мислех: Боже, бих могла да остана извън релси и да изчезна от живота, а не искам. Така че се погрижих да не изляза от релси.“ Отново баща ѝ осигурява убежище, поне в известен смисъл: тя започва да позира редовно за него – практика, която „ме накара да си припомня да бъда привързана към живота.“ И отбелязва: „Тази връзка ме задържа и ме преведе през място, където можех просто да изчезна. Мислех си, искам да направя нещо с живота си, но не знаех какво точно. А да седя за татко – самият жест – вложи нещо в мен.“

Позирането е и начин да бъде в компанията на родител, чиято отдаденост на изкуството е безкомпромисна. През 1988 г. Лусиан дава рядко телевизионно интервю, в което отбелязва: „Много хора са учудени, че човек би пожертвал възможността за комфорт и това, което се смята за приятен живот, за живот на несигурност и самота.“ (Дори този кратък поглед – с неговата накъсана дикция, бързи очи, изтънчен глас и лек немски акцент – потвърждава обаянието му.)

Лусиан може и да е произнасял подобни сентенции, казва ми Бела, но „когато се стигнеше до истинското, той беше много достъпен, и ако нещо се объркваше, винаги беше там – казваше тези неща за семейството, че изкуството идва първо, а после просто намираш начин да направиш така, че да станеш част от това.“ Нейните позирания винаги са за онова, което Лусиан нарича своите „нощни картини“. След като прекарва деня с други платна и с други модели, той работи върху неин портрет, а после излизат да ядат стриди в „Уийлърс“, в Сохо, или се отправят към Annabel’s, частен клуб в Мейфеър, популярен сред аристократи и светски личности. Понякога Лусиан звъни на Бела в полунощ и предлага да излязат на вечеря, без предисловието на изкуството. Да бъдеш модел на някой от неговите портрети изисква дисциплина – да се появяваш в продължение на месеци, да стоиш неподвижно в продължение на часове. Понякога тя позира гола – по собствена воля, уточнява тя. „Да седя гола беше толкова различно от това да бъда гола“, казва ми тя. „Някак си, щом бях гола за картината, всичко беше наред. Никога повече не мислех за тялото си.“

Процесът на позиране става жизненоважно важен за Бела, както и доказването, че е достатъчно интересна компания. Под влияние на Лусиан тя чете Балзак и Флобер, а той я запознава с класическия джаз на Фатс Уолър. „Понякога, по време на почивка, слушахме плоча или песен – ‘Your Feet’s Too Big’ или ‘You’re My Dish’“, казва ми тя. „Боже, това е толкова хубава песен: ‘You’re a plate of peaches and cream / you’re like the angel cake / mother used to make / what a heavenly dream.’“

Бела научава, че има неща, които може да поиска от баща си, и такива, които не може. Докато расте в Съсекс, веднъж моли за урок по рисуване; вместо това той я извежда на обяд. Когато го пита за техниката му на рисуване, той сменя темата. Тя не пита никога повече. „Помислих си: А, добре, очевидно не за това е тук“, казва тя. (Десетилетия по-късно, когато синът на Бела, Джими, е на около седем, Лусиан посещава класната му стая. Тя си спомня: „Учителката каза: ‘Имаме клас, пълен с художници!’, а той просто каза: ‘Не.’“) Бела казва: „Ако исках да получа най-доброто от него, или колкото можех, имаше си начин. Да седя за него ми позволяваше да бъда нужна за него. Беше просто като да получа всичко. А накрая имаше и картина.“

Към модата като професия Фройд се насочва в ранните си двайсет: „Помислих си, не мога да отида в художествено училище, защото не съм художничка, и после си казах, Модно училище.“ Записва се в Accademia di Costume e di Moda в Рим, избирайки го, защото се е влюбила в Дадо Русполи – римски аристократ, трийсет и шест години по-възрастен – когото е срещнала в Лондон.

Реакцията на баща ѝ към избора ѝ на мъж, казва ми Фройд, е била: „‘О, Боже, наистина ли?’ Но не ме разкритикува.“ Фройд е писала за срещата с баща си за „последна вечеря“ в Annabel’s, преди да замине за Италия: „Едва сдържах скръбта си при мисълта за раздялата. За щастие, внезапно се появи красива жена и татко скочи и изчезна с нея на дансинга.“

Русполи, за когото се смята, че е вдъхновил образа на Марчело Мастрояни от Сладък живот на Фелини, живее в родов палацо на Via del Corso. Фройд си спомня: „Имаше тъмночервен килим и оранжев коноп по стените, както и тези картини на Леонор Фини.“ (Фини, аржентинска сюрреалистка, е известна с еротичните си изображения.) Тя се нанася и влиза в орбитата на Русполи. „Никой не правеше нищо“, казва тя. „Беше наистина приятно за известно време, по този начин: ‘безумно влюбени сме, хайде да обядваме, хайде да поспим следобед’.“ Русполи употребява опиум от години, и Фройд става част от неговия ритуал. В есе, публикувано в Tatler през 2004 г., година преди смъртта на Русполи, тя пише: „Всяка вечер в седем часа се заключвахме в овалната спалня, обличахме широки кадифени кафтани, вадехме от сейфа таблата с лулата и лампата и я поставяхме между нас на леглото… През следващите два часа до вечеря говорехме и се унасяхме в блажена мечтателност.“

Присъствието на Фройд в Accademia е нередовно – „Нищо не научих“, казва тя – и напуска след година. Но после отива в школа по шивачество в покрайнините на Рим и „научава как се правят нещата.“ Подсилва гардероба си с дрехи, оставени ѝ от Русполи, включително и партида костюми на Ив Сен Лоран от седемдесетте, които вече не му стават. В подкаста си Фройд споделя пред Алесандро Микеле, римския моден дизайнер, че Русполи „ме научи как да връзвам вратовръзка по особен начин, а и беше невероятно красив.“

Вратовръзките и панделките тип pussycat остават запазена марка на Бела Фройд, а Русполи ѝ помага да осигури първата си поръчка за дрехи – като я запознава с приятеля си Кийт Ричардс. Фройд показва на Ричардс скица на дълго пиратско палто, което е проектирала с помощта на Вивиан Уестууд. „Кийт каза: ‘Може би някой ден ще направим това палто заедно,’ и си помислих, добре, правя това“, спомня си тя. Пътува с приятелка до Париж, където Rolling Stones записват. „Всеки ден звъняхме, а нямаше отговор“, казва тя. „Бяхме там три дни и си мислехме, очевидно няма да стане. Бяхме на път към гарата, за да се върнем в Рим, доста късно, и аз пак звъннах – този път той отговори – и открих, че спял по цял ден.“ Тя хуква към студиото. Скоро Ричардс прави проби „в един или два през нощта“, спомня си тя. „Беше толкова вълнуващо.“ (Палтото е изгубено.)

В крайна сметка Фройд прекратява връзката си с Русполи и се връща в Лондон. „Разбрах, че ще трябва да се откажа от нещо, за да остана в този пашкул“, казва тя. „Знаех, че не мога да живея живота си, ако не създавам, а там не можех да създам нищо.“ През 1986 г. тя става асистентка на Уестууд. Фройд ми казва: „Научих всичко от нея, наистина – производство, дизайн. Това беше истинското ми образование, да гледам как тя знае кое е истински секси и привлекателно и кое да преувеличи. Беше толкова обезоръжаващо.“

В началото на деветдесетте Фройд основава собствена компания с финансова подкрепа от баща си, който ѝ осигурява лого: линейна рисунка на кучето си Плуто. Ранните ѝ вдъхновения за дрехи включват романите на Колет за Клодин – героинята „беше толкова интелигентна и толкова секси“ – и Денис Белята, британски комиксов герой, който винаги носи един и същи раиран пуловер. Ранна рецензия на модната линия на Фройд отбелязва, че „дрехите са прецизно балансирани между формално и дръзко, меко и строго.“ Рецензията продължава: „Нейният класицизъм винаги е подкопаван от смело къс подгъв или намек за поквара от 70-те години.“ Влиянието на седемдесетте остава: сред най-разпознаваемите дизайни на Фройд е костюмът Бианка, чийто двуреден жакет и разкроени панталони напомнят стила на младата Бианка Джагър.

През 1991 г. Фройд печели категорията „New Generation Designer“ на Британските модни награди. В края на хилядолетието тя проектира няколко колекции за Jaeger, традиционен британски бранд, известен с камилските си палта. В по-ново време създава популярни колекции за Marks & Spencer, британски универсален магазин, с версии на своите блузи с панделка pussycat и пуловери с лозунги на масов ценови диапазон. Но собствената ѝ марка си остава малка: тя има екип от около десет души и само един бутиков магазин в квартал Мерилбоун, Лондон. Разпрострян на два етажа, с мокет и стени, боядисани в матово-розово, магазинът изглежда като дом, който случайно съдържа необичайно количество пуловери за по петстотин долара и сака за хиляда долара. Понякога магазинът наистина служи като продължение на дома на Фройд: неотдавна тя отпразнува там своя шейсет и четвърти рожден ден, приемайки артисти и аристократи от онзи тип, които е привличал баща ѝ. Гостите – сред тях актьорът Деймиън Луис, модната икона Дафни Гинес и романистът Бен Окри – се изливат в градинския двор, където пият вино или газирана вода, осеяна с цветни листенца. (Самата Фройд не е близвала алкохол от десетилетия.)

Когато Фройд е на трийсет, тя среща Джеймс Фокс, най-известен с книгата си White Mischief, криминално-документален разказ за убийството на британски емигрант в Кения. Той е с шестнайсет години по-възрастен; през 2000 г. им се ражда Джими и се женят през 2001 г. Тя и Фокс се развеждат преди четири години, но остават приятелски настроени. „Имаме страхотно приятелство – чувствам се много щастлива, че той е част от живота ми“, казва тя. „Очаква се последствията от развода да са ужасни, но според мен просто не влагат достатъчно, когато се разделят, за да се запазят добрите неща.“

Като майка на Джими Фройд се опитва да избегне хаоса на собственото си детство, поради което поддържа бизнеса си в управляеми размери. Когато Джими е бебе, Бела позира за баща си за последен път, със сина си на ръце. „Беше много по-трудно, отколкото си мислех – да седиш с бебе и да намираш време – а после татко се зае с друга картина, и ние просто оставихме това“, казва тя. „Имах твърде много грижи, което е добър изход, дори да ми липсваше усещането да бъда част от картина.“ Незавършеният портрет остава в апартамента ѝ, сгушен в един ъгъл.

Три години преди смъртта на баща си Фройд започва терапия с конкретната цел да се подготви за загубата. „Баща ми беше толкова огромно нещо и аз всъщност не станах истински независима, докато той не умря“, казва тя. „Толкова вярвах в него, че в известен смисъл се отдръпнах от собствената си интелигентност – просто мислех, че трябва да проверявам всичко, за да видя дали е окей за него.“ И продължава: „Имах това странно усещане – част от мен беше такава: не мога да съществувам без него. А другата част беше: може би ще съм добре без него. И накрая се оказах добре без него, защото той беше на осемдесет и осем и ми беше дал много.“ Сега, казва тя, „имам повече достъп до инстинктите си. Имам по-добра представа дали дадено нещо е добра идея.“

В поразително съвпадение, четири дни след смъртта на Лусиан умира и майката на Бела, след диагноза за рак само седмица по-рано. Бела си спомня как е преминавала от едно болнично легло към друго: „Помня как тя каза: ‘Чувствам се много откъсната от това, което ми се случва.’ И още: ‘Жалко е, че няма да мога да отида на погребението на татко ти.’“ Да се примири с емоционалното наследство от майка си – която впоследствие се е обучавала за учителка, градинарка и треньорка по гимнастика – се оказва далеч по-сложно, отколкото да приеме онова на баща си. „Много по-трудно беше да бъда близка с нея“, казва ми тя. „Тя имаше това безстрашие, но то не беше нещо, което създава връзка.“

Фройд продължава: „Удивително е как ретроспективно можеш да направиш нещо, което не може да се случи в истинския живот – да дадеш на някого прошка. Това се случва донякъде сега, когато оценявам качествата ѝ, и това, което ми е предала, и с какво се е справяла, и в какво е била добра.“ През последното десетилетие или малко повече, казва Фройд, тя се е опитвала да култивира различно отношение към травматичния житейски опит. „Не е най-ужасното нещо на света някой да те нарани“, казва тя. „Това не означава нещо за мен. То е просто нещо, което се е случило.“

След смъртта на Лусиан неговите архивни материали отиват в Националната портретна галерия в Лондон. Една юнска сутрин се срещам с Фройд там, където малка зала е посветена на неговите бележници, скицници, някои картини. Има въгленов портрет на Естер Фройд, чиято вариация се появява на оригиналната корица на Hideous Kinky, както и маслена картина на изкуствоведа Джон Ричардсън, с когото и Лусиан, и Бела са приятели. Разглеждаме фотография на нея и Естер, по-малката отпусната в скута на по-голямата, двете седнали на пода пред камина. Естер се усмихва; Бела гледа хладно надолу към обектива. Надпис казва, че фотографията е направена в ателието на Лусиан, но Бела го нарича грешка. „Това беше първото ми жилище, на St. Charles Square“, казва тя. „Имаше някои малко кичозни елементи, като килим, опрян по страната на ваната, но толкова го обичах, че не промених нищо.“

Докато разглеждаме, към Фройд се приближава млада жена; нервно се извинява за прекъсването, като обяснява, че е почитателка на „Fashion Neurosis“ и е написала магистърска теза за практиките на носене на бельо, разгледани през призмата на клайнианската психоанализа. Любимият ѝ епизод от подкаста, казва тя, е този с Кейт Мос. Фройд отговаря топло: „О, Боже, когато Кейт казва, ‘Тялото ти е нещо, върху което някой друг проектира фантазиите си’ – аз я дразнех, като ѝ казвах, ‘Ти си интелектуалка!’ Тя е една от най-проницателните личности, които съм срещала през живота си.“

Епизодът е особено интимен. Фройд и Мос си разменят спомени от позирането за Лусиан – той рисува портрет на модела, гола и бременна, през 2002 г. – и Бела си припомня общи приключения в модния свят: „Помниш ли онази нощ, когато отидохме да гледаме Джордж Майкъл в Роял Албърт Хол, а после всички отидохме у вас, със Стефано Пилати и Джони Шанд Кид и Джери Стафорд“ – дизайнер, фотограф и стилист – „и ти облече всички с неща от гардероба си?“

Да носиш правилното облекло, казва Фройд на Мос, може да даде силна психологическа опора. „Стигаме пак до онова, когато можеш да се чувстваш напълно несигурен, а дрехите вършат работата вместо теб. Можеш да се скриеш зад тях, и тогава всичко проработва, и тогава идва увереността ти. И знаеш, че в гардероба си имаш тези ресурси.“ Фройд добавя, че преди много години се е опитала да напише стихотворение по темата: „Е, започнах, седях за татко, и той написа цялото нещо. Казваше се ‘Dress Sense’ и завършваше с ‘В гардеробите висят мозъците ви.’ „Мос се разсмя. „Разбира се, че го е направил, шибаният хитрец – много умен“, отвръща тя. „Толкова е дразнещо.“

По време на кафе в музейния бар Фройд казва, че да разкрива себе си в подкаста е странно преживяване. „Понякога, когато говоря за себе си, мисля, Боже, вие не искате да слушате за мен“, казва тя. Но тя е спечелила много от този особен стил на разговор, със съчетанието на интимност и откритост. „Никога не знаеш напълно какво ще се случи, и изглежда, че това ми харесва“, казва тя. „Групата, в която никога не бях – сега съм в нея. Исках да бъда в група, но нямах увереност, не пишех песни. Нямах този импулс, че трябва да излезе нещо.“ Тя е благодарна, че най-накрая има проект, роден от обсебеност. Нещо се е променило вътре в нея, а също и между нея и света.

„Определено промени начина, по който се чувствам“, казва ми тя. „Достъпът ми до езика е по-бърз и мога да говоря за неща, които имат голямо значение, и те ще излизат, вместо да съм замръзнала под тежестта на това, което искам да кажа.“ Аз изказвам предположението, че ако някой се лекува в нейната конфигурация от диван и стол, това е самата тя. „Точно така е!“, казва тя. „Това е такъв перфектен резултат. Откривам, че мога да бъда и по-спокойна, и по-строга. Така че това изглежда добра комбинация – и двете неща са важни. Кой би го повярвал?“

Източник

Ребека Мийд е американска журналистка и културна редакторка на списание „Ню Йоркър“, където е написала повече от сто различни статии. Авторка е и на две книги: “One Perfect Day: The Selling of the American Wedding” (Penguin Press, 2007) and “My Life in Middlemarch” (Crown, 2014).