Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

Глава 16:
Историята като измиване на срама: как комунизмът пренаписа националния разказ

16.1. Антифашизмът и рециклирането на националния разказ

Чрез него България отново може да бъде разказвана като страна на „доброто“. Националната вина, натрупана през първата половина на ХХ век, не се анализира и не се поема, а се пренасочва. Вместо агресор, България се появява като освободена – първо от „фашизма“, после и чрез „народната власт“. Така антифашизмът започва да се проявява като нов освободителен мит, който измива предходните провали, без да ги назовава.

Смяната на героичния пантеон е видима, но не и същностна. Възрожденските фигури и военните герои отстъпват място на партизани, нелегални и „борци против фашизма“, но структурата на героичното остава непроменена. Отново имаме жертва, саможертва, морална чистота и историческа правота. Националният субект продължава да се мисли като страдащ, но справедлив.

Ключовото тук е, че антифашизмът не отменя националния разказ, а го морализира. Национализмът не изчезва, той сменя своя език. Вместо етническа и териториална правота, той вече претендира за морално превъзходство. България не е „права“, защото е исторически ощетена, а защото е „антифашистка“. Тази трансформация позволява непрекъснатост там, където би трябвало да има разрив.

Антифашизмът не функционира като критика на миналото, а като негово прикритие. Той предлага нов разказ, който освобождава от необходимостта да се мислят собствените действия и отговорности. Историята не се преосмисля, тя се пренаписва така, че срамът да бъде заменен с морално самочувствие.

16.2. Войните в комунистическия разказ: трагедия без отговорност

Пренаписването на войните е ключов елемент в следвоенния комунистически разказ, защото там се концентрира най-големият натрупан срам на националния проект. Балканските войни, Първата и Втората световна война не могат да бъдат изтрити, но могат да бъдат лишени от субект. Това е основният ход: агресивните решения, експанзионистките цели и активната роля на държавата постепенно се разтварят в разказ за историческа принуда и трагична неизбежност.

Балканските войни престават да бъдат представяни като съзнателен опит за териториално разширение и се превръщат в драматичен, почти фатален епизод, в който „обстоятелствата“ надделяват над волята. Националната агресия се преформулира като отчаян жест на самозащита, а насилието – като страничен ефект на една по-голяма историческа драма. Така войната остава трагедия, но вече без ясно назован извършител.

Подобна логика действа и при Първата световна война. Вместо да бъде мислена като продължение на ревизионисткия национален проект, тя се превръща в безлична „национална катастрофа“. Катастрофата има последствия, но няма автор. Историята отново „се случва“ на България, вместо да бъде правена от нея. Отговорността се разтваря в абстракцията на съдбата.

Втората световна война заема особено място, защото тук антифашисткият разказ позволява почти пълно морално пренареждане. Участието на България в оста се минимизира, изместват се акцентите, а финалът – преминаването към „правилната страна на историята“ – служи като ретроспективно оправдание на целия период. Вместо активен участник, страната се явява като колебаещ се, почти принуден актьор, който в крайна сметка е намерил моралния си път.

Общото между тези пренаписвания е системното отсъствие на деятел. Войните са представени като последователност от обективни процеси, геополитически натиск и външни сили. Националният субект присъства единствено като страдащ. Това структурно изваждане на действието от историята подготвя почвата за по-късното идеологическо прикриване на вътрешното насилие: ако никога не сме действали, то не можем и да носим отговорност.

Така историята на войните се превръща в първия голям слой на измиване на срама. Тя не отрича пораженията, но ги обезоръжава морално, превръщайки ги в неизбежни епизоди от един разказ за вечно пострадалата, но невинна нация.

16.3. Идеологическият език като покривало на насилието

Една от най-ефективните стратегии за измиване на срама в комунистическия разказ е системната подмяна на езика. Етническото насилие не се отрича, но се преименува. То престава да бъде назовавано като насилие и се превежда под формата на език на грижа, прогрес и историческа необходимост. Чрез този езиков превод възродителният процес и предходните му фази могат да бъдат представени не като разрушение, а като „работа върху обществото“.

Термини като „възраждане“, „интеграция“ и „благоустройство“ функционират като евфемизми, които прикриват същинското съдържание на предприетите мерки. Те не само омекотяват възприятието за насилие, но и обръщат моралната му полярност. Насилието започва да изглежда като благодеяние, а жертвата – като обект на грижа, който трябва да бъде „поправен“.

Този език има няколко ясно различими функции. Първо, той премахва извършителя. В официалния разказ няма субект, който налага, принуждава или разрушава. Има процеси, политики, мерки. Второ, той размива жертвата. Конкретните хора и общности се разтварят в абстрактни категории – „население“, „групи“, „остатъци от миналото“. Трето, той представя насилието като необходим етап от модернизацията, като закъсняла, но неизбежна корекция.

Особено важно е, че този език не е вторичен спрямо насилието. Той не идва след него като оправдание, а го придружава от самото начало. Чрез него насилието става мислимо и допустимо. Когато разрушението е представено като интеграция, а принудата като възраждане, моралният проблем изчезва още на равнище формулировка.

Така идеологическият език не просто прикрива етническите прочиствания, а ги превръща в част от позитивен исторически разказ. Насилието не се отрича, а се прекодира. Това позволява то да бъде вписано в учебници, медии и официални ритуали, без да поражда усещане за прекъсване или скандал.

16.4. Механизмът на измиване на срама: от провала до ритуала

Измиването на срама не е еднократен акт, нито чисто пропагандна операция. То представлява устойчив механизъм, който превръща историческия провал в поносим разказ, а след това – в навик. Този механизъм не цели да убеди чрез аргументи, а да обезвреди чрез повторение. Затова той работи поетапно и бавно, като пренася тежестта от събитието към формата на неговото разказване.

Началната точка е провалът – военен, политически, морален. Провалът обаче не може да бъде понесен директно, защото би изисквал признание за действие и отговорност. Затова той почти веднага се трансформира в срам, а срамът – в нещо, което трябва да бъде прикрито, не осмислено. Тук се появява митът: не като лъжа, а като защитна конструкция. Митът не отрича фактите, а ги подрежда така, че да не нараняват носещия разказ.

Следва фиксирането. Учебникът играе решаваща роля, защото той определя границите на допустимото знание. В него сложните, противоречиви и травматични събития се редуцират до линейни схеми, лишени от субекти и морални дилеми. Историята престава да бъде поле на въпроси и се превръща в последователност от „уроци“, чиято функция е не разбиране, а ориентация. Ученикът не трябва да мисли миналото, а да го разпознава.

Медиите – особено телевизията – поемат следващия етап. Те не добавят ново знание, а придават емоционална плътност на вече фиксирания разказ. Историята се превръща в спектакъл, в който страданието е показано, но не и причинено. Акцентът пада върху преживяването, не върху действието. Така състраданието замества анализа, а идентификацията – отговорността.

Последният етап е ритуалът. Чрез празници, годишнини, възпоменания и повтарящи се формули разказът се откъсва от конкретния си исторически контекст и се превръща в поведенческа норма. Историята вече не се разказва, тя се изпълнява. В този момент механизмът е завършен: срамът е неутрализиран не чрез забрава, а чрез превръщане в автоматизирана памет.

Ключовото тук е, че този процес не изисква активна лъжа. Той работи чрез селекция, подреждане и повторение. Несъвместимото с мита не се отрича, а остава без място. Така се създава устойчиво разминаване между преживяното и разказаното, което не поражда конфликт, а тиха адаптация. Хората знаят повече, отколкото официално се казва, но свикват да живеят с тази разлика.

По този начин механизмът на измиване на срама превръща историята от пространство на критическо мислене в инструмент за стабилизация. Той не решава травмата, а я прави функционална. И чрез тази функционалност подготвя почвата за дълготрайното избягване, което ще бъде разгледано по-нататък.

16.5. Разминаването между преживяното и официално разказаното

Една от най-устойчивите последици от пренаписването на националния разказ е трайното разминаване между това, което е преживяно, и онова, което е официално разказано. Това разминаване не е продукт на невежество или заблуда. То възниква там, където знанието е най-плътно – в локалния опит, в телесната памет, в семейните и общностните истории. Хората знаят какво се е случило, но това знание не намира място в публичния разказ.

Преживяното е конкретно, ситуирано и неотменимо. То включва лица, имена, места, жестове, страх и унижение. Официално разказаното, обратно, е абстрактно и обезличено. То борави с категории, периоди и процеси, в които действието се разтваря, а отговорността се разсейва. Това не е просто различие в перспектива, а структурно несъвпадение между два режима на паметта.

Важно е да се подчертае, че това несъвпадение не води автоматично до конфликт. Напротив – то произвежда форма на вътрешно раздвоение, която позволява съвместното съществуване на несъвместими истини. Публично се възпроизвежда официалният разказ, а частно се съхранява преживяното. Между двете не се търси превод, защото такъв превод би изисквал нарушаване на стабилизираната рамка.

Така възниква специфичен режим на адаптация. Индивидът се научава да разпознава кое знание е допустимо и кое – неуместно. Историята престава да бъде поле на споделяне и се превръща в зона на контролирано говорене. Не се поражда дебат, защото няма общ език, в който преживяното и разказаното да се срещнат. Вместо това се формира тиха договореност за мълчаливо съжителство.

Това разминаване има дългосрочни последствия. То ерозира доверието в публичния разказ, без да го разрушава. Хората не вярват напълно, но и не оспорват открито. Историята остава на повърхността като официална версия, докато под нея се натрупват фрагменти от несъгласувана памет. Тази натрупана, но неизговорена разлика подготвя почвата за онова, което по-късно ще се прояви като култура на избягването.

16.6. Културата на избягването като стабилизираща практика

След като разминаването между преживяното и официално разказаното се превърне в устойчиво състояние, обществото започва да произвежда собствени защитни механизми. Един от тях е специфична култура на избягването – не като съзнателен заговор или колективна лъжа, а като натрупан навик, който позволява социалното съжителство без открит сблъсък с травматичното минало. Тази култура не изисква забрава; тя изисква пренасочване на вниманието.

В рамките на този режим фокусът се измества от действието към страданието. Не се говори за това какво е било правено, а за това какво е било преживяно. Историческият субект се появява не като деятел, а като жертва – на войни, на велики сили, на режими, на „обстоятелствата“. Така разказът за собственото страдание започва да функционира като морален щит, който обезсмисля въпроса за отговорността.

Тази подмяна има стабилизиращ ефект. Когато обществото се разпознава предимно като пострадало, необходимостта от критично осмисляне на собствените действия отслабва. Страданието се превръща в универсален аргумент, който прекъсва анализа още в началото. Не защото анализът е невъзможен, а защото изглежда неуместен спрямо вече установената роля на жертва.

Културата на избягването работи и чрез селективно говорене. Определени теми се обозначават като „деликатни“, „сложни“ или „разделящи“, което не означава, че са забранени, а че са нежелани. Те не предизвикват санкции, но пораждат неловкост. Така се формира неформална граница на допустимото, която рядко се прекрачва. Историята остава присъстваща, но в обезвредена форма.

Важно е да се отбележи, че тази култура не е наложена едностранно от властта. Тя е съвместно произведена – от институции, медии и образователни практики, но и от самото общество, което търси начини да живее с противоречивото си минало, без да го превръща в постоянен източник на конфликт. Избягването тук не е слабост, а адаптация.

В резултат възродителният процес и свързаните с него форми на насилие не изчезват от паметта, но остават периферни. Те присъстват като „трудна тема“, която може да бъде спомената, но не и превърната в централна ос на националния разказ. Така културата на избягването изпълнява своята функция: тя позволява на обществото да продължи напред, без да се сблъска пряко с границите на собствения си исторически проект.

16.7. Инерцията на пренаписания национален разказ след 1989 г.

Политическата промяна след 1989 г. не води автоматично до разпад на историческия разказ, изграден в предходния период. Макар институционалната рамка на комунистическия режим да се срутва, съдържанието и структурите на пренаписаната история остават в значителна степен непокътнати. Това не е резултат от целенасочено продължение, а от инерцията на вече стабилизиран наратив.

Антифашисткият мит постепенно губи централното си място, но неговата морална логика не изчезва. Националният разказ продължава да функционира около образа на страдащия субект, а не около фигурата на деятеля. Историческите събития остават представени като нещо, което „се случва“ на България, а не като резултат от собствени решения и действия. По този начин смяната на режима не поражда нов разказ, а оставя стария в състояние на разхлабен, но действащ консенсус.

Особено показателно е мястото на възродителния процес в този контекст. Той не е изтрит от официалната памет, но и не е интегриран като централна точка на историческа рефлексия. Присъства фрагментарно – като отклонение, грешка или „тежка страница“, без да бъде поставен в структурна връзка с по-дългата логика на националния проект. По този начин самото събитие остава изолирано, а не осмислено.

Тази форма на инерция се поддържа и от институционалната среда. Учебниците, медиите и публичните ритуали търпят промени, но рядко пренареждат основната рамка на разказа. Нови теми могат да бъдат добавени, без да се променя логиката, по която историята се разказва. Историята остава поле на минимален консенсус, не на критическа ревизия.

В резултат, след 1989 г. на терена остава национален разказ, който вече не е активно налаган, но продължава да функционира. Той не изисква защита, защото не е ясно артикулиран; не поражда спор, защото не поставя въпроси. Тази инерционна структура е ключът към разбирането на онова, което ще се случи по-нататък с публичната памет.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.