Години наред дебатите около Иран се въртят около един въпрос: ще падне ли режимът? На фона на засилващите се протести и икономически натиск този въпрос отново придобива спешност. Историята обаче подсказва, че подобна рамка е непълна. По-същественият въпрос е: какво ще се случи, ако режимът действително падне?

Иранската държава е организирана около върховния лидер аятолах Али Хаменей и неговото семейство и се поддържа от духовенството и често брутален апарат за сигурност (в последните протести бяха убити хиляди). Тази конструкция трудно може да бъде разрушена. Персонализацията на властта около Хаменей, насилието на силите за сигурност и армията, теократичната мрежа, която легитимира държавните репресии, както и система на държавно управлявана пропаганда, прикриваща зверства и разпространяваща дезинформация – всичко това поддържа режима.

И дори масовите протести да доведат до срив на режима, Иран ще разполага с функциониращи министерства, вкоренена бюрокрация и дълбоко внедрени мрежи на власт. Следователно основният риск не е неизбежният безпорядък, а неконтролираното преразпределение на властта.

Ако Ислямската република се разпадне, са възможни четири сценария – нито един от които няма да превърне Иран в демокрация за една нощ. Първият и най-вероятен е управляван преход, предизвикан от фрагментация сред елитите. Отстраняването или обезсилването на върховното ръководство би създало вакуум на върха, докато голяма част от държавния апарат остане непокътната. Служители на силовите структури и политически фракции биха се разцепили, но биха избегнали пряка конфронтация помежду си. Висши бюрократи биха продължили да администрират държавата. Временно правителство би се формирало чрез вътрешно надлъгване между елитите, а не чрез народен мандат. Това би изисквало сдържаност от всички страни – трудна задача предвид скорошното насилие. На официалните лица ще са нужни гаранции за сигурност. Протестиращите ще трябва да приемат, че не могат да управляват сами. Макар и дълбоко несъвършен, този сценарий поне би дал шанс за край на клерикалното управление при запазване на функционираща държава.

Във втория сценарий първо би се сринал авторитетът на духовенството. Предвид ерозията на религиозната легитимност през последните години, силовият апарат може да пожертва духовните си партньори, включително самия Хаменей, за да запази властта. Принудителните институции биха се намесили, за да предотвратят безредия. Апаратът за сигурност би се представил като гарант за стабилността, националното единство и териториалната цялост, дистанцирайки се от революционната теология. Режимните лозунги биха били заменени от прагматични апели към реда. Иран би започнал да прилича на Русия след Елцин, където държавната неефективност и множеството кризи улесниха възхода на Владимир Путин.

Третата и най-опасна възможност е по-нататъшна фрагментация. Това би се случило, ако политическата власт и контролът върху средствата за принуда се сринат едновременно. Съперничещи си групи в Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР) – подразделението на иранските въоръжени сили, натоварено със защитата на режима и износа на революцията – биха се борили за надмощие, както и различни политически фракции. Управлението би блокирало; външни актьори биха могли да се намесят.

Скептиците към смяната на режима често сочат именно този сценарий, но Иран не е Либия или Сирия. Това е държава с дългогодишна бюрократична традиция, силна национална идентичност и ограничен обществен апетит за гражданска война. Конфликтът вероятно би се ограничил до гранични провинции като Систан и Белуджистан, граничещи с Афганистан и Пакистан, или Кюрдистан по иракската граница. Съседни държави, включително Турция, биха се противопоставили на нестабилността, евентуално и с военни средства. Дори и при такива обстоятелства гражданската война не е неизбежна.

Последният сценарий, възприеман от мнозина протестиращи като най-желан, е завръщането на династията Пахлави. В този случай режимът би се сринал бързо, след като протестите – вероятно в съчетание с външна намеса – елиминират висшето духовенство и командири от силовите структури и армията. Престолонаследникът Реза Пахлави би се завърнал в Иран от Вашингтон, където живее, и би поел властта с подкрепата на САЩ и Израел, възстановявайки монархията, свалена по време на революцията от 1979 г. Част от духовниците биха емигрирали в Ирак – център на шиитския ислям – а представители на силовите структури биха избягали в Русия. По-голямата част от КСИР би била интегрирана в редовната армия.

През последното десетилетие подкрепата за Пахлави нараства. При негово управление Иран вероятно би станал светска, прозападна и дори про-израелска държава – промяна, движена от широко разпространени антирелигиозни настроения, враждебност към ислямисткото управление след десетилетия под него, недоволство от Русия и Китай, както и желание за нормализиране на отношенията със Запада.

Демонстрациите в Иран са резултат от дълбок разрив между обществото и държавата. Клерикалното управление е загубило легитимност в очите на мнозина. Загубата на легитимност обаче не поражда автоматично политически ред. А редът трябва да бъде изграден в условия на несигурност.

Най-решаващият момент може да настъпи в деня след разпадането на режима. Дали това ще доведе до преговори, до възстановяване на авторитаризъм или до ново разпадане ще зависи по-малко от протестните лозунги и повече от решенията, взети по-късно, зад затворени врати. Пренебрегването на този ден рискува да превърне рядката възможност за промяна – дълго извоювана и жадувана – в още по-голяма трагедия.

Източник

Саид Голкар е асоцииран професор на фондацията UC в Университета на Тенеси в Чатануга, старши сътрудник в Tony Blair Institute for Global Change и старши политически съветник в United Against Nuclear Iran (UANI).