Българското удобно изключение

Сред многобройните спорове около българското участие във Втората световна война има една теза, която обединява хора от иначе противоположни политически лагери. Тя звучи приблизително така: да, България е била съюзник на Хитлер, но не е била като Германия.

Твърдението е толкова широко прието, че рядко предизвиква въпроси. За едни то е доказателство за моралното превъзходство на българската държава. За други – просто констатация на очевиден исторически факт. В почти всички случаи обаче разговорът спира дотук.

А именно тук започват интересните въпроси.

Какво всъщност означава „като Германия“? Дали става дума за Аушвиц, Треблинка и индустриализираното унищожение на милиони хора? Или за нещо по-широко – за начина, по който една държава управлява територии, придобити във война? Между твърдението, че България не е изграждала лагери на смъртта, и онова, че тя няма нищо общо с германския модел на управление, съществува огромно пространство. Именно то остава до голяма степен неизследвано в българската историческа памет.

Причината не е трудна за разбиране. Българският разказ за войната е изграден около едно безспорно и напълно реално събитие – спасяването на по-голямата част от евреите в старите предели на царството. Този факт заема централно място в националната памет. Постепенно обаче той започва да изпълнява и друга функция. Достатъчно е да бъде споменат, за да изтласка на заден план почти всеки разговор за характера на българската политика във Вардарска Македония, Беломорието и Пиротско. Така едно безспорно постижение постепенно се превръща и в своеобразен морален сертификат, който освобождава обществото от необходимостта да си задава по-неудобни въпроси.

Парадоксът е, че самите факти са добре известни. На 1 март 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт. През април германските войски нападат Югославия и Гърция. След победата на Оста Берлин предоставя на България правото да окупира и администрира значителни територии във Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пиротско. Това не са спорни твърдения, а елементарни факти, признати както в българската, така и в международната историография.

Тъкмо тук възниква въпросът, който стои в основата на настоящия текст. Ако една държава управлява територии, придобити вследствие на военна победа; ако заменя местната администрация със своя собствена; ако преобразува обществения, културния и политическия живот според собствените си национални цели – как точно трябва да наречем този режим?

Това не е морален въпрос, а такъв на описание.

Преди да спорим дали българската политика е била справедлива или несправедлива, трябва да отговорим на нещо по-елементарно: какъв е бил нейният характер? И дали понятието „окупация“ описва тази реалност по-точно от традиционния разказ за „освобождение“ и „национално обединение“.

Едва тогава можем да се върнем към първоначалната формула. Не за да установим дали България е била Германия в умален мащаб. Това би било исторически абсурд. А за да разберем дали между двете държави е съществувало нещо по-трудно за обсъждане: определено сходство в начина, по който са мислели и управлявали завладените територии.

Какво всъщност прави една окупация колониална

Преди да се върнем към България, е необходимо да направим една крачка назад. Историческите спорове често се превръщат в безплодни морални сблъсъци именно защото започват от конкретния случай. Едната страна настоява, че става дума за освобождение. Другата отвръща, че става дума за окупация. След няколко минути спорът обикновено се свежда до взаимни обвинения в национализъм или предателство.

По-полезно е да започнем от друго място. Вместо първо да питаме какво е направила България, нека първо се запитаме как изобщо изглежда една колониална или окупационна система на управление.

Историците използват различни понятия за различни случаи. Германската политика в Източна Европа, британското управление в Индия, френското владичество в Алжир или японската експанзия в Китай са твърде различни явления, за да бъдат поставени под един знаменател. Въпреки това между тях съществуват няколко характеристики, които се повтарят удивително често.

На първо място стои контролът върху територия, чието население не участва равноправно в решението кой управлява тази територия. Властта идва отвън и почти винаги е придружена от подмяна на местния административен елит. Чиновници, съдии, полицаи, учители и местни управници биват заменени с хора, които трябва да гарантират целите на новия режим.

Втората характерна черта е неравният политически статут на населението. Окупаторът рядко разглежда всички жители като равноправни членове на една общност. Разликите могат да бъдат расови, национални, религиозни или юридически, но принципът остава сходен: едни принадлежат напълно на политическото тяло, а други съществуват в него при условие.

Накрая идва стремежът към културно, демографско и икономическо преустройство. Това може да означава езикова политика, промени в образованието, подмяна на институции, насърчаване на определена идентичност, изселване на население или привилегирован достъп до земя и ресурси. Формите варират, но логиката е сходна: завладяната територия се разглежда като пространство, което може да бъде преобразено според интересите на новата власт.

Взета сама по себе си, тази рамка не казва нищо за България, тъй като не съдържа нито обвинение, нито оправдание. Тя просто предлага критерии, чрез които могат да бъдат сравнявани различни режими на управление. Ако искаме да разберем дали българската политика във Вардарска Македония и Беломорието е имала колониални характеристики, първо трябва да знаем как изглеждат тези характеристики.

Безспорно е, че върховната военна и стратегическа власт в региона остава германска. България не е суверенен господар на тези територии в пълния смисъл на думата. Това обаче не променя въпроса, който ни интересува тук: как българската администрация управлява териториите, поверени под нейна власт, и какви цели преследва в тях.

България като освободител – и като окупатор

Дотук разглеждахме общи принципи. Оттук нататък започват конкретните факти.

Първото, което трябва да се каже ясно, е че българската армия действително е посрещната като освободител на много места във Вардарска Македония през април 1941 г. След десетилетия на сръбска национална политика, насочена към интегриране на областта в югославската държава, значителна част от местното население възприема идването на българските войски като край на едно нежелано управление. Този факт е неудобен за днешната официална македонска историография, но той е реален и няма причина да бъде премълчаван.

Само че въпросът не е как влиза една армия. Въпросът е какво прави държавата след това.

Почти веднага след установяването на контрола югославската администрация е премахната и заменена с българска. От старите предели на царството пристигат чиновници, съдии, полицаи, учители и административни кадри. Българските закони, съдилища и административни структури постепенно изместват предишните институции. Територията не е управлявана като временно окупирана област с неопределено бъдеще, а като пространство, което трябва да бъде интегрирано в българската държава.

Същото се наблюдава и в образованието. Сръбските училища са закрити или преобразувани. Българският език става език на обучението. Въвеждат се български учебници и български учебни програми. Тези мерки могат да изглеждат напълно естествени, ако човек предварително приеме, че населението е българско и територията по право принадлежи на България. Ако обаче разглеждаме процеса отвън, без да приемаме предварително нито една от спорещите национални позиции, виждаме нещо друго: държавна политика, насочена към преоформяне на публичното пространство според определена национална идентичност.

Този модел става още по-видим в Беломорието. Там българските власти не управляват територии, в които значителна част от населението се самоопределя като българско. Въпреки това започва същият процес на административно и културно преобразуване. Гръцките институции са премахнати, публичният живот е българизиран, а властите предприемат мерки, насочени към трайно включване на областта в българската държава. Изследванията на Ксантипи Коджагеорги показват и систематични усилия за промяна на етническия характер на региона чрез изселване на част от местното население и насърчаване на българско заселване.

Нищо от това не доказва, че България е била Германия. Подобно заключение би било исторически нелепо. То обаче показва нещо друго. Териториите под български контрол не са били третирани като равноправни политически общности, които сами трябва да определят бъдещето си. Тяхното бъдеще вече е било определено предварително. Задачата на администрацията е била не да го обсъжда, а да го осъществява.

Именно тук започва да се размива границата между освобождение и окупация. Едно и също събитие може да бъде преживяно като освобождение от едни и като начало на ново подчинение от други. Колкото по-внимателно разглеждаме институциите, създадени след 1941 г., толкова по-трудно става да се поддържа простата представа, че става дума единствено за национално освобождение. Все повече започваме да виждаме и другата страна на картината: държава, която не просто контролира територия, а се стреми да я преобрази по свой образ и подобие.

Голямата разлика с Германия

В този момент много читатели вероятно вече усещат опасността от едно сравнение, което лесно може да се превърне в историческа карикатура. Ако България е провеждала политика на административна интеграция, културно преобразуване и демографско инженерство в окупираните територии, означава ли това, че тя трябва да бъде поставена на едно равнище с Третия райх?

Отговорът е категорично не.

Именно тук трябва да подчертаем колко огромна е разликата между двата режима. Германската политика в Източна Европа не е просто национализъм или териториален ревизионизъм. Тя е част от идеологическа система, основана върху расова йерархия и идеята за Lebensraum – „жизнено пространство“ за германската нация. В тази логика цели народи са обявени за биологично по-низши и следователно подлежащи на изселване, поробване или физическо унищожение. Това не е страничен продукт на германската политика, а нейно ядро.

Оттук произтичат и практиките, които правят германския случай уникален в европейската история. Планове като Generalplan Ost предвиждат масово разместване на населения в Източна Европа и създаване на германска колониална империя върху руините на съществуващите общества. В този контекст лагерите на смъртта не са отклонение от системата. Те са логично продължение на нейните основни принципи.

Нищо подобно не съществува в българския случай. Българската държава не разработва теория за биологично превъзходство на българите, не планира унищожението на цели народи и не създава система от лагери за масово изтребление. Да се твърди обратното би означавало да се подмени историята с пропаганда.

Но именно защото разликата е толкова голяма, тя трябва да бъде описана точно. Ако Германия представлява крайно радикализирана форма на колониална и окупационна политика, това не означава автоматично, че всички останали случаи са качествено различни. Историята не се състои само от две категории – Аушвиц и невинност.

Между тях съществува широка зона от режими, които не преследват физическото унищожение на населението, но все пак управляват завладени територии чрез асимилация, политическо подчинение, демографски натиск и ограничаване на местното самоуправление. Именно в тази категория попада българският случай.

Разликите между България и Германия не отменят факта, че и двете държави управляват завладени територии като пространства за политическо и национално преустройство. Едната достига до крайностите на расовия колониализъм и индустриализираното унищожение. Другата остава в рамките на националния ревизионизъм и асимилационната политика.

Истинският въпрос не е дали България е била като Германия, а дали съществуват структурни прилики между двата режима въпреки разликите в тяхната радикалност.

Депортираните евреи – мястото, където митът се пропуква

Ако има едно място, където традиционният български разказ за войната започва да се разпада под тежестта на собствените си противоречия, това е съдбата на евреите в окупираните територии.

В продължение на десетилетия централно място в националната памет заема един напълно реален и изключително важен факт: близо 50 000 евреи от старите предели на царството не са депортирани в лагерите на смъртта. Това е историческо постижение, което заслужава да бъде помнено. Без натиска на политици, общественици, интелектуалци, духовници и обикновени граждани съдбата на тези хора вероятно би била съвсем различна.

Проблемът започва там, където тази част от историята се превръща в цялата история.

Защото по същото време българските власти извършват нещо друго, което дълго остава в периферията на общественото внимание. През март 1943 г. евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пиротско са арестувани, събрани в сборни пунктове и предадени на германските власти. В Скопие повече от 7 000 души са концентрирани в тютюневия склад „Монопол“, откъдето са натоварени на влакове за Треблинка. Почти никой от тях не оцелява. Според данните на Мемориалния музей на Холокоста във Вашингтон България депортира над 11 000 евреи от окупираните територии, като огромното мнозинство от тях са убити скоро след пристигането си в лагера на смъртта.

Тук не става дума за германска операция, извършена зад гърба на българската държава. Арестите, охраната, административната организация и предаването на депортираните са осъществени с участието на български институции. Това е установен факт в съвременната историография и практически не се оспорва извън най-маргиналните среди.

Защо евреите от Кюстендил, Пловдив или София в крайна сметка получават защита, а онези от Скопие, Битоля, Щип, Кавала или Драма не получават същата защита?

Отговорът не може да бъде намерен нито в религията, нито в езика, нито в културата. Жертвите и от двете страни са евреи. Решаващата разлика е друга.

Едните живеят в старите предели на българската държава. Другите живеят в окупираните територии. Това разграничение се оказва съдбоносно.

То показва, че независимо от официалната реторика за национално обединение, новите земи не са възприемани по същия начин като старите. Ако бяха, трудно може да се обясни защо една група евреи е защитена от депортация, а друга е предадена на германците. На практика се оказва, че зад езика на освобождението и обединението съществува йерархия на принадлежността. Някои хора са част от политическата общност в пълния смисъл на думата. Други остават извън нея, независимо че живеят под същата администрация и подчиняват живота си на същата държава.

Тъкмо затова случаят с депортираните евреи има толкова голямо значение за настоящия спор. Той е важен не само защото разкрива едно тежко престъпление, а защото позволява да видим структурата на режима. Показва къде минава невидимата граница между тези, които принадлежат напълно, и онези, които принадлежат условно.

В този смисъл депортациите не са странична бележка към историята на българската окупация. Те са моментът, в който нейната вътрешна логика става видима. И точно поради това заемат толкова неудобно място в националната памет. Те поставят под въпрос не само конкретни действия на държавата, а самата представа, че окупираните територии са били третирани като неразделна и равноправна част от общата политическа общност.

Тук митът за изключението започва да се пропуква. Не защото спасяването на българските евреи е измислица, а защото вече не може да служи като достатъчно обяснение за всичко останало.

Защо този разговор все още не може да се проведе

До този момент разгледахме фактите. Видяхме как българската държава управлява окупираните територии, какви цели преследва там и какво място заемат депортациите на евреите в цялата картина. След всичко това възниква един почти неизбежен въпрос.

Ако тези факти са известни от десетилетия, защо разговорът продължава да предизвиква толкова силна съпротива?

Изкушаващо е да потърсим отговора в някаква специфична българска особеност. Историята обаче показва друго. Подобни конфликти около националната памет възникват почти навсякъде, когато едно общество се изправи пред собствените си действия във време на война.

Показателен е случаят с Франция. В продължение на десетилетия след войната доминира разказът за съпротивата срещу германската окупация, докато ролята на режима във Виши остава на заден план. Едва през 70-те години Робърт Пакстън предизвиква сериозен обществен дебат, като показва, че колаборацията не е била просто резултат от германска принуда. Френската държава активно е участвала в преследването на евреи и в поддържането на окупационния ред. Реакцията е бурна именно защото поставя под въпрос един удобен национален мит.

Подобен процес се наблюдава и в Австрия. След 1945 г. страната дълго изгражда образа си като „първата жертва“ на нацистка Германия. Тази представа позволява на обществото да избягва въпроса за широкото участие на австрийци в самия нацистки проект. Едва десетилетия по-късно започва по-сериозен разговор за австрийската отговорност.

Моделът е сходен навсякъде. Народите сравнително лесно помнят престъпленията, извършени срещу тях, но много по-трудно помнят онези, извършени от самите тях.

В българския случай този механизъм е особено силен. Историческото въображение на модерна България е изградено около поредица от национални травми – османското владичество, националните катастрофи, Ньойския договор, загубените територии и комунистическата диктатура. В такава перспектива българите почти винаги се появяват в собственото си въображение като потърпевша страна на историята. Когато обаче се появят факти, които поставят обществото в по-неудобната роля на упражняващо власт над други хора, естествената реакция е съпротива.

Затова истинският въпрос вече не е дали България е била окупатор. Истинският въпрос е защо самата възможност да бъде разглеждана по този начин продължава да предизвиква толкова силно безпокойство повече от осем десетилетия по-късно.

Заключение

Нека се върнем към въпроса, с който започнахме: Била ли е България „като Германия“?

След всичко казано дотук отговорът изглежда едновременно прост и неудобен.

Не.

България не е била расова империя. Не е изградила лагерна система за масово унищожение. Не е разработила идеология, според която цели народи трябва да бъдат заличени от лицето на земята. Разликата между българската политика и нацисткия проект е огромна – както в целите, така и в мащаба на насилието.

Но от това не следва другото популярно заключение – че между двете държави няма нищо общо.

През годините на войната България управлява територии, придобити в резултат от военната победа на Оста. Тя заменя съществуващите администрации със свои собствени. Преобразува образованието, публичния живот и институциите според собствените си национални цели. Стреми се към трайно включване на тези области в българската държава. Участва в депортирането на евреи от територии, които сама управлява. Нито един от тези факти не превръща България в Третия райх. Всички заедно обаче правят трудно твърдението, че става дума единствено за освобождение и нищо повече.

Историята не става по-справедлива, когато премълчаваме неудобните ѝ страници. Тя просто става по-бедна. Народите не губят достойнството си, когато признаят собствените си грешки. Губят го, когато превърнат паметта в система за самозащита срещу фактите.

Да признаеш, че българската окупационна политика е имала колониални характеристики, не означава да приравниш България с Третия райх, а да опишеш историческата реалност с понятия, които отговарят на фактите.

Отказът да направим това също е избор. Но тогава вече не се занимаваме с история. Занимаваме се с национална психотерапия.

И може би именно тук се крие истинската причина този разговор да бъде толкова труден. Не защото не знаем достатъчно за миналото си, а защото знаем достатъчно, за да разберем колко неохотно сме готови да го погледнем в очите.

Въпросът никога не е бил дали сме били същите като германците, а защо толкова отчаяно се страхуваме да разберем в какво сме приличали на тях.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.