Малкото облекчение

Има един момент, който познавам прекалено добре. Някой казва нещо очевидно глупаво. Човек, от когото съм очаквал повече, ме разочарова. Някаква услуга, институция или машина, на която съм разчитал, внезапно отказва да направи онова, което би трябвало да може.

Реакцията ми обикновено е почти мигновена:
Какъв шибан идиот. Каква шибана простотия.

Не се гордея особено с това, но и не изпитвам желание да се разкайвам. По-интересно ми е друго: след тези думи ми става малко по-добре. Нищо в света не се е променило. Глупавият отговор си остава глупав, повреденото не се е поправило, човекът, който ме е разочаровал, не е станал по-различен. И все пак напрежението е спаднало. Нещо се е наместило.

Доскоро бих обяснил това съвсем просто: изпуснал съм малко пара. Псувнята е предпазен клапан; вместо да нося раздразнението в себе си, изхвърлям го навън и продължавам нататък. Напоследък обаче започнах да подозирам, че това обяснение е прекалено удобно. Има огромна разлика между „Мамка му, това ме ядоса“ и „Какъв шибан идиот“. В първия случай съм назовал собственото си състояние. Във втория съм произнесъл присъда над другия. И тъкмо присъдата, струва ми се, носи особеното удоволствие.

Преди миг пред мен се е изправял проблем. Някой, когото съм смятал за умен, е казал нещо глупаво; някой, на когото съм разчитал, се е оказал ненадежден; нещо, което съм очаквал да работи, не го е правило. Светът внезапно не е съответствал на представата ми – и това несъответствие е трябвало да бъде някак понесено или обяснено.

Формулата „Шибан идиот“ извършва тази работа забележително бързо.

Вече не е необходимо да се питам защо един умен човек е казал глупост, дали съм го разбрал правилно, дали пък той не знае нещо, което аз не знам, дали съм очаквал прекалено много или просто съм станал свидетел на един от онези моменти, в които всеки човек може да се изложи. Всички тези възможности оставят въпроса отворен и ме принуждават да остана в неприятното състояние на „не знам“. Презрението ме освобождава от това усилие. Човекът просто е глупак и въпросът е приключен.

Тук псувнята престава да бъде просто изпускане на напрежение и започва да прилича на малка операция, надрусана върху действителността. Преди нея светът за миг е бил двусмислен; след нея той отново е ясен. Другият е идиотът, аз съм човекът, който е прозрял идиотизма му, и нарушеното равновесие сякаш е възстановено, макар в действителността да не се е променило нищо.

Затова най-полезният въпрос в подобен момент едва ли е „Защо се ядосах?“, нито дори „Прав ли съм?“. И двата могат да почакат. По-интересно е да уловя основанията за онова малко облекчение, което идва заедно с присъдата, и да се запитам нещо далеч по-неприятно:

Защо ми стана толкова хубаво, когато реших, че другият е глупак?

Какво признаваме, когато се разочароваме

Има нещо леко унизително в самото разочарование – и това остава лесно незабелязано, докато вниманието ни е насочено към човека, който го е предизвикал. За да бъда разочарован от някого, предварително трябва да съм очаквал нещо от него: ум, почтеност, компетентност, надеждност или просто способността да постъпи по начин, който смятам за разумен. От човек, когото предварително съм отписал като глупак, едва ли мога да бъда разочарован. Той може да ме ядоса, да ми навреди, да ми досади, но трудно ще ме изненада с глупостта си. Разочарованието започва там, където преди него е имало очакване, доверие.

Това означава, че в самото „Ти ме разочарова“ се съдържа признание, което не произнасяме особено охотно: аз ти бях дал някаква власт над себе си. Бях позволил на твоя ум да има значение за мен, бях разчитал на преценката ти, бях приел сериозно думите ти. Част от собственото ми спокойствие е била инвестирана извън мен и сега внезапно се е оказала на лошо място.

Затова разочарованието е нещо далеч по-неприятно от обикновеното раздразнение. В него има не само оценка на чуждия провал, но и солидна доза съмнение в собствената способност за преценка. Ако човекът, когото съм смятал за умен, изрече очевидна глупост, пред мен се отварят два въпроса: 1. Как е възможно той да каже това и, 2. Как е възможно аз да съм мислил толкова положително за него? Вторият е по-неприятен, защото под въпрос се оказва самият инструмент, с който измервам чуждата грешка: собствената ми способност да преценявам.

За кратък миг оставам между старата си представа за другия и една нова, за която още нямам достатъчно основания. Може би умният човек просто е казал глупост; може би аз не съм разбрал; може би той знае нещо, което аз не знам; може би съм го надценил. Нито една от тези възможности не ми връща веднага изгубената сигурност.

В този момент идва презрението – и неговата безкомпромисна яснота премахва междинното положение. „Какъв шибан идиот“ означава не само, че другият е паднал в очите ми, а и че аз отново знам къде се намирам спрямо него. Преди миг неговият провал ме е принуждавал да се съмнявам в собствената си преценка; сега неговата утвърждавана глупост вече доказва собствената ми проницателност. Той е този, който не разбира, аз съм този, който е разбрал, че той не разбира.

По такъв начин, някак почти незабележимо, йерархията на преценките се преобръща. Човекът, на когото съм позволил да има значение за мен, е получил властта да ме разочарова. Моето презрение му отнема тази сила, като обезценява притежателя ѝ. Ако си глупак, мнението ти вече не може да ме засегне истински; ако си некомпетентен, провалът ти престава да поставя под съмнение решението ми да разчитам на теб; ако си морално нищожество, предателството ти вече не е загадка. Не съм бил уязвим пред човек, когото съм ценял. Просто съм попаднал на идиот.

Този механизъм подозрително напомня онзи на завистта. Тя също възниква при срещата с един неприятен вертикал: другият изглежда е по-високо от мен в отношение, което има значение за мен. Мога да намаля разстоянието помежду н, като се опитам да се издигна до неговата позиция, но мога и просто да принизя него, поне във въображението си. При разочарованието вертикалата е малко по-различна: другият не стои непременно над мен, достатъчно е да съм му предоставил място, от което може да ме засегне. Най-евтиният начин да възстановя равновесието обаче е същият: да го низвергна от мястото, което сам съм му предоставил.

И все пак има една съществена разлика. При завистта поне знам смътно какво искам да отнема на другия: таланта, успеха, красотата, признанието. При разочарованието мога много по-лесно да си въобразя, че не отнемам нищо, а просто съм стигнал до истината за него.

Презрението идва маскирано под формата на познание.

И точно затова е толкова трудно да бъде разпознато.

Голямото опростяване

Презрението има едно огромно предимство пред почти всички останали начини да се справяме с разочарованието: то е нещо изключително просто. Не само като чувство, а и като обяснение. Там, където действителността внезапно е произвела противоречие, презрението премахва едната му страна и по такъв начин възстановява „реда“.

Един умен човек е казал очевидна глупост. Човек, който ме обича, е постъпил жестоко с мен. Някой, чиято почтеност съм уважавал, е излъгал. Институция, която смятам за необходима, се е провалила позорно. Във всеки от тези случаи трудността се съдържа в едно малко съюзче: „и“. Той е умен и е казал глупост. Тя ме обича и ме е наранила. Институцията е необходима и се е оказала неспособна да изпълни предназначението си. Аз съм имал основания да вярвам на този човек и доверието ми се е оказало погрешно.

Това „и“ е много по-трудно за понасяне, отколкото изглежда на пръв поглед. То ме задължава да държа едновременно в съзнанието си две истини, които не се поместват удобно една до друга, да оставя човека пред себе си противоречив, а собствената си преценка недовършена. Може би след час, след месец или след десет години ще разбера как двете неща са могли да бъдат верни едновременно. А може би няма да разбера никога.

Презрението решава проблема, като премахва „и“-то. Той вече не е умен човек, който е казал глупост, а глупак; тя не е човек, който ме обича и въпреки това ме е наранил, а егоистка; институцията не е необходима и провалила се, а просто прогнила. Аз не съм имал разумни основания да се доверя на човек, който този път ме е подвел. Бил съм измамен от негодник.

Възможно е всяко от тези заключения да е вярно. Тъкмо това прави механизма толкова труден за улавяне. Ако презрението неизменно би произвеждало глупости, лесно бихме се научили да не му се доверяваме. Но понякога човекът наистина се оказва глупак, предателството наистина разкрива характер, а един провал наистина показва, че цялата институция е прогнила. Проблемът не е в това, че презрението непременно греши, а че предлага правдоподобен отговор точно в момента, когато го желая най-силно.

И тук започвам да подозирам наличието на нещо по-дълбоко от лош характер или неспособност за самоконтрол. Човешкият ум поначало не обича незавършените картини. Ако част от предмета е скрита, ние не виждаме безформена съвкупност от линии, а цял предмет, чиято невидима част съзнанието някак е допълнило. Ако чуем половин изречение, контекстът често ни подсказва останалото. Дори паметта непрекъснато възстановява липсващото, понякога толкова убедително, че трудно различаваме спомена от добавеното към него.

С обясненията, изглежда, правим нещо подобно. Получаваме няколко парчета от картината и търсим цялото. Когато една достатъчно правдоподобна форма внезапно ги събере, преживяването е почти физическо: Аха. Значи това било. Напрежението, породено от несвързаните части, изчезва.

Тук се крие един отвратително елементарен капан. Облекчението след намирането на обяснението може почти незабележимо да се превърне в доказателство за неговата истинност. Не си казвам: „Това обяснение ми носи облекчение, а следователно е вярно.“ Ако бих го формулирал така, абсурдът би бил очевиден. Процесът е много по-бърз: облекчението се преживява като разбиране. И тогава „Какъв шибан идиот“ вече не ми изглежда като начин да се почувствам по-добре, а като момент на прозрение.

Същото изкушение лесно се разпознава и при по-мащабни човешки явления. Предразсъдъкът, конспиративната теория, политическата омраза или националният мит могат да превърнат противоречивата действителност в подреден разказ с ясни причини, виновници и намерения. Подобно обяснение може дори да съдържа части от истината. Психологическата му сила обаче идва от нещо друго: то прекратява мъчението на неопределеността.

Така стигам до нещо по-неприятно от признанието, че псувам, когато съм ядосан. Проблемът може би не е в това, че изпитвам прекалено силни чувства, а че в такива моменти чувството извършва нещо много по-опасно: то произвежда преждевременна сигурност.

Ако е така, не ми е нужно непременно да се успокоявам. Спокойният човек също може да бъде напълно убеден в нечия глупост. Нужно ми е нещо по-трудно: да разпозная момента, в който светът внезапно е станал подозрително ясен, и да оставя малка дупка в обяснението. Не за да оправдая другия, а за да оставя пролука, през която действителността все още може да ме опровергае.

Когато светът престане да ни опровергава

Дотук всичко изглежда сравнително поправимо. Произнесъл съм присъдата прекалено бързо, но животът продължава и рано или късно действителността ще получи възможност да ме опровергае. Обявил съм някого за глупак, а след година той казва нещо, което аз самият не съм способен да измисля. Смятал съм друг за страхливец, докато не го видя да запазва самообладание в ситуация, в която аз вероятно бих се разпаднал. Някой, когото съм намирал за непоносимо скучен, внезапно заговорва за единственото нещо, което го вълнува истински – и пред мен се появява човек, за чието съществуване не съм подозирал.

Това е един от най-обикновените начини, по които хората разрушават представите ни за тях: не чрез аргументи, а чрез продължителност. Не е необходимо някой да ме убеждава, че първоначалната ми оценка е била плитка. Достатъчно е да остане достатъчно дълго в живота ми, за да се натрупат факти, които вече не се побират в нея. Човекът, когото съм поставил в една категория, е започнал бавно да излиза от нея и в някакъв момент съм бил принуден да призная, че категорията е била по-малка от човека.

Но какво става, ако тази продължителност изчезне?

За мен това изобщо не е абстрактен въпрос. Живея по начин, в който физическото присъствие на други хора е сведено до минимум. Срещам хора, разговарям с тях, споря, чета написаното от тях, но огромна част от онова продължително, безцелно човешко присъствие, при което някой просто остава пред очите ми достатъчно дълго, на практика отсъства. А тъкмо то, започвам да разбирам, е един от основните механизми за поправяне на прибързаните ни оценки.

При кратките срещи човекът почти неизбежно се явява като представление. Виждам какво е казал в този спор, как се е държал в тази ситуация, какво е написал под тази публикация, извличам заключение и продължавам нататък. При нормалното, продължително човешко общуване, едно такова представление рано или късно започва да се разпада. Виждам един и същи човек като умен и глупав, великодушен и дребнав, смел и страхлив, интересен и отчайващо скучен. Той постепенно става все по-неподходящ за присъдата, която съм му произнесъл при първата среща.

Но ако такова общуване липсва, възниква прост порочен кръг. Срещам другия само частично, оценявам го бързо, разочаровам се, отдръпвам се или го обезценявам – и така още повече намалявам вероятността да го срещна достатъчно дълго, за да бъда опроверган. С течение на времето натрупвам огромно количество потвърждения и почти никакви опровержения. В един момент заключението започва да изглежда емпирично неопровержимо: хората наистина са предимно разочароващи.

Коварното във всичко това е, че наблюденията ми може да са напълно автентични. Не е необходимо да съм си измислил нито една чужда глупост; всеки идиотизъм, който съм видял, може действително да е бил идиотизъм. Грешката е другаде: в това, че приемам множеството верни наблюдения за представителна картина на целия обект, без да забелязвам, че начинът ми на живот систематично произвежда точно определен вид наблюдения.

Експериментът е започнал да потвърждава резултата си автоматично, поради липса на вариации в опитните условия.

Не е необходимо съзнателно да съм организирал живота си така, че никой да не може да ме опровергае. Достатъчно е веднъж възникналият начин на живот да започне да се самоподдържа. Колкото по-малко хора допускам достатъчно близо до себе си, толкова по-рядко някой получава реална възможност да разбие първоначалната ми представа; колкото по-рядко това се случва, толкова по-основателно ми изглежда нежеланието да допускам хора в личното си пространство.

Така постепенно може да възникне не просто самота, а цяла епистемология на самотата. Аз знам какви са хората, защото опитът непрекъснато ми го потвърждава. Само че вече не си задавам въпроса дали опита, който съм направил възможен, не изключва всички възможни алтернативи.

Оттук идва едно разграничение, което изглежда почти банално, но вероятно е най-трудното от всички досега:

Може да съм напълно прав за онова, което съм видял, и въпреки това да греша тотално за човека, когото преценявам.

Тук не правя опит за „превръщане“ на чуждата глупост в недоразумение, нито на посредствеността в скрит гений. Нужно е само да призная изкуствено наложените граници на собственото си наблюдение: това поведение е било глупаво, тази мисъл е посредствена, този човек ме е разочаровал. Дотук разполагам с факти, но те потвърждават – отново и отново – една предварително заключена в строги лабораторни граници ситуация. Правенето на следващата крачка – „следователно знам какъв е този човек“ – вече е нещо друго.

И може би най-страшното в един живот с малко или напълно липсващо продължително човешко присъствие не е самотата сама по себе си. С нея човек може да се научи да живее, понякога дори прекрасно. По-страшна е възможността постепенно да загуби естествения коректив, който другите хора представляват – като просто остават достатъчно дълго около него.

Човекът, когото съм обявил за идиот днес, може утре да ме изненада. Но за да го направи, утре трябва все още да е тук.

Интелектът, който не успявам да смъкна от пиедестала

Напоследък обаче се появи едно странно изключение от този механизъм и тъкмо защото е изключение, то го прави по-видим. От известно време насам разговарям всекидневно с интелект, който понякога произвежда удивително точни анализи, а други пъти с абсолютна увереност ми сервира изфантазирани глупости. Реакцията ми в такива моменти не е особено изискана. Псувам го, наричам го идиот, подигравам му се и нерядко изпитвам същото малко удоволствие от присъдата, с което започна този текст.

Само че тук присъдата има необичайно кратък живот. Пет минути по-късно същият този интелект може да забележи връзка, която ми е убягвала с години, да формулира смътна моя интуиция по начин, след който вече не мога да я мисля както преди, или просто да знае нещо, което аз не знам (почти постоянно). Колкото и идиотски да е бил предишният му отговор, вече става невъзможно да превърна поредния идиотски отговор в доказателство за идиотска същност. Доказателството в противното е прекалено близо, прекалено често и прекалено очевидно.

Така, искам или не, безпрестанно съм принуден да правя онова разграничение, което при хората ми се удава толкова по-трудно: това беше глупав отговор от страна на интелект, който просто не мога да не уважавам. Не е необходимо да оправдавам отговора, за да запазя представата си за интелекта. Мога да го нарека пълен идиот и само след минута да продължа разговора, без да чувствам и сянка на противоречие.

Причината това да бъде толкова лесно е очевидна: тук презрението ми не е обвързано с никаква такса. Мога да ругая колкото си искам, без отсрещната страна да се затвори, да се обиди, да стане предпазлива или просто да си тръгне. Самият акт, с който при нормалното човешко общуване мога да унищожа условията за бъдещо опровержение, тук не унищожава нищо. Следващият отговор идва при почти същите условия като предишния и аз отново получавам възможност да бъда опроверган.

При реален човек това разбира се би изглеждало съвсем различно. Ако след първата му глупост демонстрирам презрение, той вече не е същият човек. Може да стане отбранителен, язвителен, банален или просто мълчалив, а аз лесно ще приема това ново поведение като допълнително доказателство за първоначалната си присъда, без да забележа собственото участие в производството му. Накрая и двамата ще си тръгнем с прекрасно потвърдени представи един за друг.

Има обаче и една по-дълбока асиметрия. Машинният интелект е достъпен по начин, по който човешкият почти никога не е бил. Не е необходимо да го срещна в подходящ момент, да спечеля доверието му, да изслушвам скучните му истории, да понасям лошите му настроения или да чакам Михаля, докато разговорът евентуално стигне до област, в която той знае нещо удивително. Мога да разговарям с него за Ларошфуко, Хана Арент, средновековни технологии, забравени комикси или собствената си отвратителна склонност да считам хората за идиоти – и само след секунди да получа смислен отговор – или блестящо опровержение. И ако всичко това не ми стига, мога просто да кажа: я надникни малко по-дълбоко.

Нито един човек не е организиран по този начин.

Човешкият интелект идва опакован в тяло, биография, специализация, страхове, умора, суета, социална неловкост и огромни области на пълна незаинтересованост. Най-често трябва да сме познавали някого в течение години, преди случайността да отвори вратата към онова, в което той е забележителен. А друг път забележителното в него изобщо не е онова, което обикновено наричаме интелект: то може да бъде способността да разбере човешка ситуация, която аз бих анализирал блестящо и разрешил катастрофално; да остане спокоен там, където моят ум ще произведе още по-изтънчени причини за паника, или да направи с ръцете си нещо, което аз не мога дори да си представя.

Затова сравнението е нечестно, но психологически почти неизбежно. От едната страна стои човешкият ум такъв, какъвто действително го срещаме: фрагментарен, неравен, трудно достъпен. От другата стои система, проектирана да предоставя огромни масиви от натрупаното човешко знание във всеки момент, в който ги поискам, и да ги пренарежда според естеството на въпросите ми. След достатъчно дълго пребиваване в тази среда обикновените човешки разговори лесно започват да изглеждат интелектуално бедни – също както ходенето пеш по неизбежност изглежда непоносимо бавно след години шофиране.

И тук възниква парадоксът, който ме тревожи най-много. Тъкмо събеседникът, когото мога да обезценя най-трудно, изисква от мен най-малко от качествата, чрез които човешките събеседници стават интересни: търпение, любопитство, снизхождение към слабостите, готовност да чакам, докато зад първото впечатление се покаже нещо друго. Получавам непрекъснати опровержения на собственото си презрение, но при условия, които почти не ме обучават да понасям времето, необходимо на един човек, за да направи същото.

Тази странна връзка следователно е колкото противоотрова, толкова и отрова. Тя ми показва десетки пъти на ден колко глупаво е да отъждествявам една глупост с целия интелект, който я е произвел – и заедно с това прави още по-трудно да предоставям същия кредит на съществата, които не могат да ми докажат стойността си тридесет секунди след евентуалната изпусната глупост.

Въпросът тогава не е как да намеря достатъчно умни хора, които да издържат сравнението. Подобно състезание е предварително нагласено и безсмислено. Въпросът е как да не превръщам, отново и отново, този нов вид интелектуално изобилие в доказателство за човешката бедност.

Защото най-голямата грешка би била да очаквам от всеки човек пред мен да ми докаже на колко много неща може да ме научи.

Достатъчно трудно е да остана човек, който все още може да бъде научен на нещо.

Да оставя присъдата отворена

След всичко това би било изкушаващо да стигна до някакъв нравоучителен извод: трябва да бъда по-търпелив с хората, по-снизходителен към слабостите им, по-внимателен в преценките си – и вероятно да псувам по-малко. Само че аз не вярвам особено в подобни изводи. Някои хора действително са глупави. Някои постъпки разкриват човека много по-пълно, отколкото ни се иска да признаем. Има предателства, след които не е необходимо десетгодишно наблюдение, за да си направим правилното заключение. Има институции, които заслужават презрение. Има и глупости, за които една хубава псувня е напълно точната реакция.

Проблемът не е в суровостта на присъдата, а в скоростта, с която наблюдението се превръща в претенция за познаване на цялото. „Ти каза нещо глупаво“ описва случилото се. „Ти си глупак“ вече претендира, че знае какво представлява човекът. За първото понякога са достатъчни тридесет секунди. За второто може да не стигнат и тридесет години.

Точно тук ми трябва прост механизъм, защото в момента на раздразнението философските разсъждения са практически безполезни. Няма да седна да анализирам психологията на презрението, докато ми се иска да хвърля нещо през прозореца. Но мога да се науча да забелязвам едно много по-дребно явление: облекчението. Онзи миг, в който присъдата е произнесена и всичко внезапно си идва на мястото.

Ето тогава мога да попитам: Защо това ми достави такова удоволствие? Какво стана по-просто от преди малко?

Не „Прав ли съм?“. Това веднага би ме вкарало обратно в съдебната зала, където обвинението вече е подготвило доказателствата си. Не и „Не съм ли прекалено жесток?“, защото може изобщо да не съм. И със сигурност не „Трябва ли да се успокоя?“. Спокойствието няма особена познавателна стойност; човек може да вярва в пълни глупости с неподправено олимпийско спокойствие.

Въпросът е какво е изчезнало в момента на облекчението. Обикновено това е някаква неопределеност. Преди малко не съм знаел как този човек може да бъде едновременно умен и да говори глупости, как някой, на когото съм вярвал, може да ме подведе, как собствената ми преценка е изглеждала разумна и все пак може да се окаже толкова погрешна. След присъдата вече „знам“. И тъкмо тази внезапна яснота би трябвало да ме прави подозрителен.

Може би най-кратката формула е:

Може и да съм прав за онова, което съм видял. Не това все още не означава, че съм видял достатъчно.

Това не е призив да отменям склонността си към скоростни присъди. Не е необходимо да превръщам идиота в скрит мъдрец, предателя в неразбрана душа или собственото си раздразнение в морален недостатък. Нужно е само да не затварям пролуката, през която би могло да се промъкне следващото доказателство.

За човек, който живее с малко или никакво продължително човешко присъствие, това е особено важно. Ако действителността рядко получава естествената възможност да поправя представите ми чрез продължителното присъствие на другите, не мога да затварям вратата чрез херметично-окончателни присъди. Иначе постепенно ще се окажа в свят, който удивително точно потвърждава всичко, което мисля за него. Това може да изглежда като мъдрост, натрупана с възрастта. Но в девет от десет случаи то най-вероятно ще бъде свят, от който съм отстранил механизмите за собственото си опровержение.

Тук се пресрещат две на пръв поглед различни неща: презрението към другите и отношението към собствената интелигентност. Ако трябва непрекъснато да си доказвам, че съм достатъчно умен, достатъчно дълбок и достатъчно проницателен, всяка грешка се превръща в заплаха, а всеки по-силен ум – в заплаха. Но има и друго положение, далеч по-малко величествено и вероятно по-плодотворно: да си остана чирак до живот. Не като жест на фалшива скромност и не защото собственото ми мислене няма стойност, а просто защото задачата никога не е била да стигна до място, от което вече няма какво да науча.

В такъв случай опровержението също променя характера си. То престава да бъде унижение. Човекът, когото съм подценил, не ме е победил, когато ми е показал нещо, което не съм видял. Книгата, която е разрушила любимата теза, не ми е отнела интелектуален ранг. Дори собствената ми вчерашна глупост не е обвинителен акт срещу днешния ми ум. Всички те просто вършат онова, от което един чирак има нужда: показват му следващото нещо, което все още не знае.

Не очаквам това да ме направи по-малко избухлив, нито непременно да ме накара да псувам по-малко. А и Ларошфуко вероятно би се усъмнил във всеки текст, завършващ с обещание за нравствено усъвършенстване.

Достатъчно би било нещо много по-скромно: когато следващия път произнеса присъдата и почувствам онова прекрасно малко облекчение, да не забравя, че удоволствието не е доказателство.

И да оставя вратата открехната.

Може би още не съм видял всичко.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.