Има нещо, което българите правят по-добре от всеки друг народ. Те превръщат в национални светини хора, които приживе не биха оставили да живеят на спокойствие и една седмица.

Не говоря за властта, тя преследва неудобните навсякъде. Имам предвид обществото. Съседите. Колегите. Роднините. Онова тежко, самодоволно мнозинство, което винаги знае кое е „разумно“, кое е „прилично“ и кое е „патриотично“, и което с удивителна лекота превръща всеки разномислещ човек първо в обществен враг, а след това – ако историята случайно го оправдае – в национална икона.

Това не е случайност, нито пък е особеност на комунизма, на прехода или на социалните мрежи. Тук става дума за един от най-дълбоките и най-устойчивите рефлекси на българското общество. И това е така не защото го твърдя аз. Далеч преди мен то е било великолепно описано от човек, когото всички днес почитат, цитират и наричат „летописец на българската свобода“.

Захари Стоянов.

Отворете главата за Баба Тонка и забравете всичко, което сте учили за нея. Забравете паметниците, патетичните речи и училищните рецитации. Прочетете само какво се случва с тази жена, докато е още жива. Прочетете кой стои под прозорците ѝ, кой проклина синовете ѝ, кой я превръща в изгнаница в собствения ѝ град. А след това си задайте един-единствен въпрос.

Вярвате ли, че днес бихте били от другата страна?

Първият свидетел

Днес Баба Тонка е безспорна национална светиня. Името ѝ стои в учебниците, паметници пазят образа ѝ, а патриотичната реторика я е превърнала в почти свещена фигура. Само че Захари Стоянов не пише за паметника, а за живата жена, която още не знае, че някога ще бъде превърната в символ.

След гибелта на четниците домът ѝ се превръща в място, където хората идват не за да отдават почит, а за да търсят виновник. Майки, изгубили синовете си, нахлуват и я обвиняват, че е погубила децата им, че ги е подмамила към „хайдутството“, че е съсипала живота им. Захари не се опитва да ги оправдава. Той просто ги показва такива, каквито са.

После идва онова изречение, което би трябвало да бъде издялано върху всеки паметник на Баба Тонка:

„...не смеела да се подаде по улицата от критиките на глупавото обществено мнение.“

Не османската власт и не заптиетата, а

Глупавото обществено мнение.

Захари разказва как жените се събирали под прозорците ѝ и нарочно говорели високо за това кога щели да обесят „царските душмани“, за да ги чуе тя и да страда. После добавя почти между другото, че революционерите били „презирани от всички еднакво“, а малко по-късно нарича хъшовете „презрените по онова време от всекиго почти български хъшове“.

И тогава идва последният удар. Само след няколко години същото общество започва да се прекланя пред хората, които доскоро е презирало. Захари го казва с горчива ирония:

„Онова, което се осъждало по онова време, на което плюел всеки така наречен благоразумен базиргянин, сега... захванало да намира тук-таме поклонници и последователи.“

Това не е разказ за една майка, а за общество, което първо превръща живите си герои в прокажени, а след това се гордее, че ги е родило.

Престъплението

Най-страшното в разказа на Захари Стоянов не е, че османската власт преследва революционерите. Това е разбираемо: навсякъде по света властта прави точно това с хората, които искат да я разрушат. Истинският ужас идва от друго. Докато властта още не е успяла да ги обеси, затвори или прогони, българското общество вече ги е осъдило. То вече е произнесло присъдата си и е превърнало не само тях, но и близките им в изгнаници сред собствените им съседи – с онова самодоволство, което Захари нарича „глупавото обществено мнение“.

И тук внезапно разбираш, че четеш книга НЕ за революцията, а за общество, което не понася изключенията. То не понася човека, който се е отделил от мнозинството, независимо дали е прав или не. Първата му работа не е да го изслуша, нито дори да го опровергае. Преди всичко останало той трябва да бъде изхвърлен извън общността, лишен от човешки черти и представен така, че никой повече да не смее да пристъпи и на крачка по-близо до него.

Точно затова страниците за Баба Тонка звучат толкова съвременно. В тях няма нищо екзотично или музейно, те не описват реалности от XIX век. Онова, което виждаме у Захари е същото, което наблюдаваме и днес: обществен рефлекс, който се повтаря с такава упоритост, че човек започва да се пита дали изобщо сме научили нещо през последните сто и петдесет години.

Голямото преобличане

Няколко години по-късно картината вече е съвсем различна. Хората, които вчера са били „царски душмани“, най-внезапно са били превърнати в герои. Баба Тонка вече не е жената, покрай чийто прозорци се събират съседките, за да злорадстват, а „майката на героите“, пред която всички почтително свеждат глава. Захари не пропуска този миг, защото добре разбира, че именно в него се разкрива истинският характер на обществото. Не в омразата, тя е нещо прекалено човешко за описание на тези механизми. Онова, което е особено типично за България и българите е детинската лекота, с която едни и същи хора забравят собственото си поведение и започват да се държат така, сякаш винаги са били на правилната страна. След ВСЯКО от многобройните ни „робства“. Вековната дрешка на роба, прекроявана отново и отново, при всеки следващ случай

Това е може би най-отвратителната черта на българското общество. То никога не признава грешките си. Тук никога не се казва: „Сгрешихме. Изоставихме тези хора. Подигравахме им се. Страхувахме се от тях.“ О, не, ама как така, ка щяло! У нас хората просто препрограмират собствената си памет. Вчерашните страхливци и подлизурковци стават днешни пазители на националната памет, а вчерашните клеветници започват да говорят за героите с такъв патос, сякаш винаги са били техни най-верни съратници.

И точно затова паметниците у нас не означават нищо. Един народ се познава НЕ по това на кого издига паметници, а по това как се отнася към същите тези хора, докато са живи. Всичко останало е евтина фурнаджийска лопата. Да коленичиш пред бронзова статуя не струва нищо. Да застанеш до жив човек, когото всички останали са обявили за предател, винаги е струвало всичко.

Баба Тонка не е изключение. Тя е българското правило. Първо обявяваме независимия човек за предател, луд или продажник. После, ако историята го оправдае, му строим паметник и започваме да се кълнем, че винаги сме били на негова страна. От Баба Тонка през Алеко и Гео Милев до Георги Марков – шествието на мъртвите български непокорници никога не свършва.

Защо България все не успява

Най-лесното нещо тук е да се каже, че подобни неща са се случвали навсякъде. Разбира се, че са се случвали. Но разликата е огромна, и тя трябва да бъде посочена ясно и разбираемо. На Запад още преди столетия постепенно възниква свят, в който никоя власт не успява да подчини всички останали. Крале спорят с папи, градове с владетели, университети с църквата, а хората на духа по правило намират друг град, друг покровител, друга публика. Свободата не пада от небето. Тя се ражда от съперничеството между различни сили, всяка от които ограничава останалите.

Българското общество никога не изгражда подобно пространство. При нас има една власт, която се оказва по-силна от всички останали, и това е така защото тя живее НЕ в институциите, а в главите на хората. Захари Стоянов я е нарекъл с две думи: „глупавото обществено мнение“. Ако то реши, че си чужд, няма университет, който да те приюти, няма влиятелен покровител, който да те защити, няма обществен авторитет, способен да каже: „Не, този човек трябва да бъде чут.“

Точно затова независимият човек в България се превръща по правило в изгнаник, независимо от това дали ще напусне страната или ще предпочете да се усамоти някъде в България. И това е така не по някаква неизменна съдба на мислещите, а защото българското общество никога не предоставя друга възможност. То не търпи изключението и не позволява никому да съществува като нормална част от общественото тяло. У нас разномислието винаги трябва първо да бъде пречупено, а ако това не стане – унищожено. И едва когато опасността окончателно е изчезнала, започва издигането на петохуйници.

Не бедността е най-голямото българско нещастие. Не османската власт, не Русия, не дори и комунизмът. Всички те идват и си отиват. Онова, което не си отива никога, е обществото, което и до днес приема независимото мислене като лична обида. И в което няма никакви пространства, свободни от гнета на празноглавите скудоумници.

Днес

Разлика между България на Баба Тонка и днешната, онази от XXI век, няма и на йота. Дори жените под прозорците не са изчезнали, не и в какъвто и да било смисъл, наситен с някаква значимост. На тяхно място са дошли коментарите, телевизионните студиа и социалните мрежи. Дори и думите не са се променили, тъй като инстинктът е същият. Предател. Изменник. Мръсник. Разпнете го бре!

И днес първата реакция срещу всяка неудобна мисъл е магарешкият къч. Единствено важното нещо е човекът да бъде обявен за продажник, национален предател, чужд агент, соросоид, путинист или каквото е модерно през съответната година. Разговор няма, защото той не е бил „официално санкциониран“. Обществото знае много добре каква е истинската му задача: да предупреди всички останали каква ще бъде цената на всяко отклонение.

Затова страниците на Захари Стоянов звучат толкова съвременно. Днес те са също толкова актуални колкото и по негово време, просто защото описват точно същото общество. Такова, което продължава да вярва, че единственият начин да живее „в мир“ е да удуши всеки, който се осмелява да мисли, говори или действа различно.

И ако днес прозорците са станали дигитални, хората под тях са все същите.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.