История или национална митология?

Историята никога не е само история. Особено когато става дума за раждането на една нация.

През XIX век почти всички европейски народи изграждат своите национални митове. Французи, германци, италианци, сърби, гърци – всички търсят в миналото доказателства, че народът им винаги е съществувал, бил е единен и още от най-дълбока древност е вървял към собствената си държава. Това е напълно разбираемо. Националната държава има нужда не само от армия, администрация и граници, но и от общ разказ за себе си.

България не прави изключение. Нашата историография също се ражда като част от националния проект. Тя трябва да вдъхновява, да обединява и да легитимира една нова държава. Историческата точност не винаги е първата ѝ грижа.

Проблемът е друг.

В повечето европейски страни този тип романтична национална история постепенно остава в миналото. Нови поколения историци започват да поставят под съмнение старите легенди, да проверяват утвърдените истини и да заменят националната митология с критично изследване на миналото.

В България този процес така и не стига до някакъв смислен край. Не защото липсват добри историци. Напротив – през последните десетилетия и у нас, и по света се натрупа огромно количество нови изследвания за Османската империя, за национализма и за Българското възраждане. Проблемът е, че всичко това почти не достига до общественото съзнание. Учебниците, медиите и политическите речи продължават да повтарят разказ, създаден преди повече от сто години.

Как изглежда това на практика? Нека не започваме с теории, а с факти.

Няколко неудобни факта

Нека за момент забравим всичко, което смятаме, че знаем за османския период. Да приемем, че започваме от нулата.

Първият факт е, че Българското възраждане започва повече от век преди Освобождението. Именно под османска власт се появяват първите светски училища, новобългарската книжнина, възрожденската търговска класа и голяма част от онова, което днес наричаме модерна българска култура.

Как е възможно това, ако българската култура единствено „оцелява“?

Вторият факт е, че най-богатите възрожденски градове – Копривщица, Калофер, Карлово, Сливен, Габрово, Котел и десетки други – натрупват своето богатство като част от икономиката на Османската империя.

Третият факт е, че Българската екзархия – може би най-голямата политическа победа на Българското възраждане – не е извоювана с оръжие. Тя е създадена със султански ферман.

Четвъртият факт е още по-неудобен. През близо четири века не виждаме нито едно общобългарско въстание, сравнимо с Априлското. Масовото национално въстание се появява едва когато вече съществува модерният национализъм.

Ако между българи и турци действително са съществували пет века на непрекъсната национална омраза, защо тя чака почти четири столетия, преди да се превърне в масово политическо действие?

По-голямата част от българските земи са далеч от големите фронтове на Османската империя. За разлика от Унгария, Хърватия или големи части от Сърбия, те не се превръщат в постоянна бойна зона между две империи. По българските земи липсват продължителните опустошения и масовите обезлюдявания, характерни за граничните области на империята.

Християните редовно използват османските съдилища, за да защитават своите имуществени права и да уреждат спорове помежду си.

Освобождението носи политическа свобода, но и тежки икономически сътресения. Българската икономика губи мястото си в огромния вътрешен пазар на Османската империя и трябва тепърва да се приспособява към съвсем нови условия.

А първото голямо селско недоволство в новата българска държава избухва не срещу султана, а срещу българското правителство.

Нито един от тези факти не превръща Османската империя в образец на справедливост. Но взети заедно, те поставят един прост въпрос: ако традиционният български разказ не успява да обясни толкова много от най-важните факти, не е ли време да се усъмним не във фактите, а в самия разказ?

Какво всъщност се случва?

Трите мита произлизат от една и съща представа за миналото. Според нея още през XV век вече съществуват два модерни народа – българи и турци, – които в продължение на пет столетия водят непрекъсната борба помежду си. Оттук следва всичко останало: вечната омраза, петте века робство и културата, оцеляла единствено чрез съпротива.

Само че светът преди XIX век не изглежда така.

Представата, че народите винаги са съществували в днешния си вид, че винаги са имали ясно национално съзнание и че векове наред са преследвали едни и същи политически цели, е сравнително нова. Тя е рожба на модерния национализъм. След това, почти незабелязано, започва да се проектира назад във времето, докато накрая започваме да възприемаме тази картина като естествена и вечна.

Мит първи: пет века национална омраза

През по-голямата част от османския период човек не се възприема преди всичко като представител на една или друга нация. Той е православен или мюсюлманин, жител на определено селище, член на местната общност, поданик на определен владетел. Националната принадлежност, каквато я разбираме днес, още не е организиращият принцип на обществото.

Това не означава, че хората живеят мирно и без конфликти. Напротив. Има неравноправие, насилие, произвол, религиозно напрежение, местни въстания и кървави репресии. Но да наречем всичко това „пет века на борба между българи и турци“ означава да облечем XV век в дрехите на XIX.

Национализмът не открива една вече съществуваща петвековна омраза. Той я превръща в разказ за собственото си минало. И това е така, защото всяка модерна нация има нужда не само от общо бъдеще, но и от общ враг.

Мит втори: пет века робство

Думата „робство“ е една от най-силните в българския език. Именно затова тя е великолепна за поезия и изключително неподходяща за история.

Османската империя е авторитарна, религиозно неравноправна и често жестока държава. Но тя не е общество, основано върху робски труд. Българските селяни обработват земята си, наследяват имущество, търгуват, плащат данъци, водят дела и създават семейства. Те са поданици с ограничени права, а не роби.

Да наречем това „робство“ не е нещо, което прави османската власт по-жестока или по-разбираема. Единственото, което се случва, е, че нашето описание е неточно. А заедно с него и цялото разбиране за самите себе си.

Мит трети: културата оцелява въпреки империята

Тук противоречието е най-очевидно.

Ако българската култура единствено е „оцелявала“, то Българското възраждане би трябвало да започне след Освобождението. Историята показва точно обратното.

Как е възможно това?

Отговорът не е, че Османската империя е била благосклонна към българите. Той е много по-прост и по-интересен. Големите империи рядко могат да бъдат описани с една дума. Те едновременно потискат и създават възможности, ограничават и интегрират, налагат власт и отварят пространства за икономическо, културно и обществено развитие. Именно в тази сложна среда постепенно се ражда модерната българска нация.

Историята почти никога не прилича на националната легенда. Тя е по-сложна, по-противоречива и затова далеч по-интересна.

Защо всичко това има значение?

На пръв поглед този спор изглежда чисто академичен. Османската империя отдавна не съществува, а България е независима държава вече почти век и половина. Защо тогава има значение как описваме едно толкова далечно минало?

Отговорът е, че когато спорим за история, ние никога не говорим единствено за миналото. Далеч по-важният обект на спора е начинът, по който разбираме настоящето.

Историята е едно от главните средства, чрез които обществото обяснява само себе си. Ако поколения наред бъдат възпитавани, че народите са вечни и неизменни, че носят през вековете колективна вина или невинност и че отношенията между тях неизбежно са борба между жертви и палачи, този модел започва да определя не само отношението към миналото, но и към настоящето. Историята престава да бъде средство за разбиране и постепенно се превръща в начин за морално самоутвърждаване и автоматично обвиняване на „другите“.

Именно тук се крие истинският проблем на българската национална митология.

През XIX век тя изпълнява важна историческа задача. Българската нация се изгражда, държавата тепърва се ражда, а едно общество трудно може да се обедини без общ разказ. В този смисъл националната митология не е измама. Тя е инструмент за изграждане на политическа общност.

Но всяка национална митология има своя исторически срок на годност.

Разказът, който е помогнал за създаването на българската държава, не може да изпълнява ролята на история до безкрайност. Днес той все по-често ни пречи да разберем собственото си минало, съседите или дори самите себе си. Вместо да насърчава историческото мислене, той възпроизвежда представи за вечни врагове, жертви и исторически сметки за уреждане. Така историята се превръща не в познание, а в арсенал от политически аргументи.

Това не означава, че днес просто трябва да заменим една митология с друга. Османската империя не се нуждае от оправдания, както и България не се нуждае от обвинения. Историята не е съдебен процес, в който раздаваме окончателни присъди на общества, изчезнали преди векове. Нейната задача е много по-скромна и по-трудна – да ни помогне да разберем как действително са живели хората, как са се променяли обществата и как от този сложен исторически процес се е родила съвременна България.

Ако този опит ни принуждава да се разделим с някои привични митове, това не е загуба, а знак, че българската история най-сетне започва да излиза от сянката на националната митология.

И едва тогава тя може да се превърне в онова, което винаги е трябвало да бъде – не средство за национално себевъзхищение или самосъжаление, а инструмент за разбиране.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.