Или: Наръчник за оцеляване в свят на интелектуално свръхпроизводство
Времената, през които минаваме, са също толкова странни, колкото и всички други преди тях. Далеч съм от мисълта да превъзнасям нашите собствени трудности като по-непреодолими от тия, да речем, на хората, току-що допуснали огъня в пещерата (о, ужас!) или ония на безмилостно нахлуващата във всички сфери на живота Индустриална революция (о, безсилие!). Изпитанието винаги е едно и също – или ще плуваш, или ще се давиш, но спецификите, естествено, са напълно различни всеки следващ път. Което е и основната причина, поне според мен, отново и отново да се оформя една и съща базисна реакция срещу напиращото ново: Армагедон!
Опитвам се да се противопоставям на това, всеки ден, с всички сили. Многогласният хор на пророците, предвещаващи края на света такъв, какъвто го познаваме, рядко ме изпълва с нещо друго освен мрачно раздразнение. И все пак не мога да отрека, че изпитанията, пред които сме изправени днес, изглеждат напълно различни от всичко, с което сме се сблъсквали някога. Защото – изненада, изненада! – днес полето на борбата включва и последната светая светих на човешките възможности, за която винаги, макар и потайно, сме се надявали, че ще си остане недосегаема за не-хора, поне във вселената, която сме си изфантазирали. Под ножа на прогреса днес е поставена не просто физическа ни сила, но и самата diferentia specifica на рода ни: интелектуалните ни способности, нещото, което винаги ни е правило да се чувстваме über alles.
Но вече не е така. Интелектуалното изобилие – извечната мечта на човешкия род – днес се излива върху нас не като благословен дъжд, а като потоп, като Божие наказание. И то особено под формата на текстове. Море от текстове. Есета, доклади, диалози, поезия, афоризми, романи, коментари. Цели вселени от думи… създадени с натискането на един клавиш.
Внезапно, напълно неочаквано, искрометно-зашеметяващо, мечтата ни изглежда сбъдната. Но защо ли тогава, поне у мен, всичко това предизвиква всякакви други реакции, но не и напъни да запея Осанна или Алилуя? Дали причината е единствено във вечно опърничавия ми характер, приучен открай време да реагира на тия или ония масови ентусиазми с повдигнат среден пръст? Не вярвам, не мисля така.
Наречете ме черногледец, тъп песимист, просто застаряващ мърморко, ако щете, но някак не мога да се съглася с мисълта за блаженство насред потопа. И дали съм единственият, който с нарастващо ожесточение, да не кажа уплах, открива зад декора на райската градина нещо съвсем друго, напълно различно? Не точно мирен, приспивен ландшафт, а един вид стихия, ако и само „буквена“? Не ромолящ поток, а приливна вълна, цяло цунами, от безцветна и безвкусна течност, приготвена от синтетични съставки? Уж си жаден – а всъщност се давиш.
Добре, позволете ми тогава да си изплюя камъчето: Някъде в дълбините на съществото си всички ние започваме да усещаме, че това е не просто поредната „смесена благословия“. То е далеч по-коварно, по-убийствено: тук става дума за модерна версия на проклятието на цар Мидас. Всичко, до което се докоснем, се превръща в нещо красиво, звучно, златно. Но опитай само да го похапнеш. Опитай да го премелиш. Дали и ти, непознати читателю, няма да изпиташ неприятното усещане, че храната под златната повърхност липсва? Че е останал само варакът?
Изкушението да произвеждаме блестящи интелектуални финтифлюшки – да пишем, да генерираме, да публикуваме – е почти неудържимо. Прави го нарицателният „всеки“. Прави го братовчед му, прави го тъщата, в някакъв момент изглежда започва да го прави дори и отдавна починалата баба. Всички използват машинен „асистент“. Всички искат да политнат като Икар. Никой не иска да бъде Сизиф. Пък и по каква точно откачена причина, ако обичате, моля? Защото ще накривите някому капата? Защото ще докажете, че сте особено независими? Абе я се разкарай оттука, умник с умник такъв! Не означава ли отказът от всичко това, при това доброволен, най-простичко и тъпо напускане на надпреварата?
Мда. Ще се осмеля да кажа на това място „Всъщност – не“, пък каквото ще да става.
Напротив: отказът от всичко това, поне в най-простите и очевидните му форми, може да се окаже най-човешкият от всички възможни човешки актове. Подарете ми малко търпение, заемете ми очите и умовете си за още няколко минути – а след това решавайте сами.
Изчезването на съпротивата
Нека започнем от самата основа: човешката мисъл не може да съществува и процъфтява без съпротива. Умовете ни не са направени така, че да могат да функционират в среда, в която не се сблъскват с някакъв вид отпор, някакъв вид триене. Пълната свобода, колкото фикция, толкова и извечна мечта, не е нищо друго освен форма на въображаем свят без физически компоненти, поне в реда от мисли, който ви предлагам тук. Човекът и неговият ум е такъв, защото се нуждае от пречки. Нуждае се от стена, в която да се блъсне, от която да се отблъсне. Въпроси, на които няма отговори. Тишина, която го притиска по-убийствено от всеки многогласен глъч. Празнота, която го всмуква с неустоимия напор на вечно-желаното.
Да мислиш означава да се бориш с неизвестното. Да пишеш означава да се спъваш, да грешиш, да започваш отначало. Да се ужасяваш пред пословичната празна вселена на белия лист или екран. Да продължаваш не защото в това е скрито някакво особено, недостъпно за всички други удоволствие, а просто защото нямаш друг избор. Защото си се опитвал да престанеш повече пъти, отколкото те е грижа да преброиш. И защото отново и отново си се виждал изправен срещу точно това – неумолимата, всепоглъщаща и всеопределяща вселена на празния лист. Нещо, от което няма измъкване. Ако така ти е писано, искам да кажа.
А машините не работят така. Те не спират, не се колебаят, не жадуват. Празнотата на листа е за тях също такава абстракция каквато са за нас мириадите от нули и единици, които определят тяхната собствена същност. Те не „мислят“ – те изчисляват, ако и със скорости, които дори не сме в състояние да си представим. И точно това ги прави опасни: те заличават представата ни за това кое е онова тайнствено нещо, „неизбежно-човешкото“ в мисленето. А това означава – и в писането.
Писане без тежест
Някога писането беше бавен процес на търсене. Празната страница беше не просто фон – тя беше огледало, бяла дупка, засмукваща фуния към един свят на отвъдност и метафизична празнота, в борбата с който винаги сме намирали окончателното ultima ratio на съществуването си. Неистово, неописуемо напрежение. Среща с неузнаваемото в неговата най-първична, най-разголена и неподлежаща на контрол форма. Думите идваха бавно, с мъка, често след неизброимо количество провали. И това – само ако имахме особено много късмет.
Сега вече не е така. Вече не пишем, не и в смисъла, който тая магия е имала от веки веков. Днес просто подаваме заявки. Не чакаме, не се измъчваме, не се борим с пустотата вътре в себе си. Ние генерираме. И думите се изливат толкова лесно, толкова неописуемо прелестно и благодатно, че най-важният от всички въпроси: а струва ли всичко това изобщо нещо?, се оказва някак по неизбежност потулен все пó и по-назад в долните пластове на съзнанията ни, докато в края на краищата се окаже там, където води всяка надолнищна спирала: на интелектуалното бунище на навика.
Когато цената на изказа започна да спада до нула, стойността му започва да клони към точно същата стойност.
Защо свръхизобилието е заплаха
И може би именно тук стигаме до същината на темата: прекомерното изобилие не е полезно за човешкия ум (нито пък за човешкото тяло, но това вече е нещо, на което повечето от нас са свикнали да се съпротивяват, надявам се). То не е полезно интелектуално. Не е полезно емоционално. Не е полезно в какъвто и да е духовен смисъл на думата „съществуване“.
Но защо?
Отговорът изглежда лежи в това, че човешката психика изгражда смисъл чрез система от ограничения. Ние разбираме света не защото имаме всичко, а защото го нямаме. Оскъдността дава форма. Недостъпното събужда желание. Трудността поражда стойност.
Когато всичко е достъпно, във всеки мислим момент, то нищо не остава важно. Умът се превръща в гъба, поставена под водопад – напоена и безполезна, лишена от каквато и да било възможност за избор на цел или дори ориентация.
Не случайно „безкрайното скролиране“ звучи като наказание.
Странната смърт на трудността
И това се отнася не само и единствено до писането. Всъщност то се вижда с кристална яснота в една друга област, доскоро запазена за най-висшите повеи на духа ни. В интелектуалните игри, които някога сме създали като символични театри на мисълта. Шах и Го – две от най-интригуващите стратегически системи на човешката игрова изобретателност – някога бяха монументи на красотата, предизвиквана от човешкото несъвършенство. Те процъфтяваха не просто заради правилата си, а заради дълбочината, която се пораждаше от човешките ограничения, от човешките грешки.
С идването на машинното интелектуално всесилие тази драма започна да се срутва. В днешния кореспондентен шах, където играчите могат да използват помощта на компютри, повечето партии завършват с реми. Няма предимство, няма напрежение, няма грешки. Има само безлично, ентропично повтаряне на едни и същи системно предначертани ходове – просто защото всичко останало „не си струва труда“. Дори и в инак толкова непредсказуемите схеми на „Шах 960“, където всички познати дебютни правила са буквално захвърлени на боклука, изходът от, примерно, 97-99% от партиите, изиграни между противници с еднакво силни машини, завършват по неизбежност с реми.
Играта е лишена от извечния си смисъл. Липсата на грешки я прави също толкова скучна и предсказуема, колкото би бил всеки разказ с предварително определен, твърдо зададен финал.
Играта продължава да съществува, но душата ѝ – борбата – е изчезнала.
Същият феномен се повтаря и другаде. Игрите се превръщат в симулации. Симулациите – в автоматизирани процедури. А участието се заменя със зрителство. Трепетът на грешката, славата на непредвидимия ход, ужасът от погрешната преценка – всички те изчезват. Остава стерилно съвършенство, което буди вяло възхищение, но не и съпричастност.
Това не е частна грижа. Преходът от несъвършено участие към съвършено зрителство бележи дълбока цивилизационна промяна. Когато престанем да правим място за провала, преставаме да правим място и за човешкото.
Писането е застрашено от същата съдба.
Защо има смисъл да престанем
Решението не е в какъвто и да било лудизъм, то не е в отказа от технологиите. Нито в паника. Нито в идеологическа чистота.
Решението е единствено в преставане. Умишлено. Стратегическо. Радикално.
И лично!
Решението е в отказа от автоматично писане. В това да престанеш да пишеш, просто защото е толкова лесно. В това да изчакаш докато думите отново започнат да изискват усилие. Докато отново ти се наложи да водиш борба за тях.
Парадоксално, но факт: именно това преставане може и да се окаже последната форма на реална, осъществима човешка съпротива.
Наръчник за мислещия човек
Ако бихте искали да останете човек в епохата на безтегловно писане, ще имате нужда от правила. Ето няколко от тях
1. Чети повече, отколкото пишеш
Звучи скромно. При определен вид прочит би могло да прозвучи дори саркастично. А не е.
За разлика от писането, четенето все още изисква време, внимание и усилие. Все още не е възможно човек да чете пет книги в един и същи отрязък от време. Все още никоя машина не може да „прочете нещата вместо теб“, или поне не в онзи смисъл, който те променя отвътре.
Четенето е съпротива. А писането без четене е просто ехо на ехото.
2. Направи писането отново трудно
Не се доверявай на лесните чернови. Не издигай скоростта в кумир. Не бъркай гладкостта с дълбочина.
Наложи си ограничения. Ако не помага нищо друго, пиши на ръка. Забавяй се. Редактирай до болка. И пак.
Стойността идва от усилието.
3. Тренирай ума като тялото си
Мозъкът, както и мускулът, отслабва без натоварване.
Мисленето е форма на усилие. Ако искаш да останеш в добра форма – мисли бавно, трудно, съзнателно. Бори се с непознатото. Търси грешките си. Пиши не за да произвеждаш, а за да поддържаш форма.
4. Отказвай незабавните отговори
Машината винаги има отговор. Човекът – не.
Научи се да казваш: „Не знам.“ Свикни да чакаш. Да мълчиш. Да не довършваш всяко изречение аламинут.
Там, в тази празнота, се ражда истинската мисъл.
5. Защитавай тишината
Най-застрашеното състояние днес не е знанието, а незнанието. Мълчанието. Чакането.
Остави страницата празна. Не запълвай всяка пауза. Не „довършвай“ всичко веднага. Празното място не е провал – то е необходимост.
Заключение: Да не пишеш – означава да помниш
Може и да прозвучи абсурдно – че в един свят на безкрайно писане единствено смисленият отговор е преставането. Но може би това е единственото действие, което все още означава нещо.
Защото в едно бъдеще, в което всяко изречение е лесно, единствените неща, които ще си струват четенето, ще бъдат онези, които са стрували усилие.
Ако искаш да защитиш мисълта, смисъла, човешкото – не пиши по-вече, по-много.
Пиши по-малко. Но пиши значимо.
Спри. Помисли.
Съпротивлявай се.
