Ставам посред нощ от леглото, защото не мога да спя. А не мога да спя, защото главата ми бучи от мисли. Не, не се безпокойте, че отново ще ви занимавам с грижите си. Нищо подобно. Този път не. Този път искам да ви говоря за нещо друго.
Виждате ли, работата е там, че последната седмица внезапно промени някои неща в живота ми. Не отвън – там всичко е както си беше – а отвътре. Признавам, че бях смаян от силата и напора на вашата реакция. Да, вие изглежда ме променихте. Поне в момента това ми изглежда като факт. Става дума не само за това, че броят на абонатите подскочи за една седмица от 4.000 на 11.000. Нито пък става дума за тази едва ли не вече гнусна тема, финансирането. Не – в момента става дума за това, че върху мен буквално се изля вълна от енергия – топла, приятелска, подкрепяща човешка енергия, която – признавам – ме завари напълно неподготвен. Получих десетки – дали не са вече и стотици – писма, в които напълно непознати хора се опитваха да ми помогнат, кой с идея, кой с добра дума, кой просто с приятелско потупване… И всичко това – на фона на ежедневната истерия, която цари в обичайното българско интернет пространство, на фона на ругатните, обидите, дребните битки за пространство под затискащия камък. Усещането беше толкова сюрреално, толкова неочаквано и объркващо, че в първия момент дори не успях да го регистрирам. И едва сега, няколко дни по-късно, започвам да разбирам, че в това време се е случило нещо изключително важно. Нещо, чието значение едва бъдещето ще може да разкрие, ако не ме лъже усещането вътре в стомаха.
Виждате ли, досега „Прегледът“ винаги беше нещо донкихотовско – едно начинание на самотник, способ – или може би само опит – за прекрачване на граници, които географията… къде ти, цялата житейска ситуация, ми налага ежедневно. И едва сега, едва когато почувствах какви гигантски човешки енергии е в състояние да разгърне това толкова не-от-тоя-свят начинание, аз започвам да си мисля и за нещо повече. Започвам да си мисля за нещо, което – може би – бихме могли да направим заедно. Защото работа за вършене все още има много. Сами по себе си новите абонати – както сигурно можете да си представите – не са моментално решение, тъй като много хора, а може би и повечето, още никога не са чували за това списание и просто не обръщат внимание на съобщенията, които им изпращам. Което на практика означава, че реалният брой на абонатите е около една трета от номиналния брой адреси.
И именно тук – впрочем, някъде тук, не съм съвсем сигурен къде точно – се появи тази мечта, която не ме оставя да заспя. А какво ще стане, питам се, ако просто се обърна към хората и ги помоля да вършим тази работа заедно? Да създадем в българския Интернет едно място, където всички идват не само за да прочетат нещо по-различно от жълта преса, но и да си починат от крясъците на панаира, който ги заобикаля отвсякъде, да поговорят едни с други приятелски, не само за времето и за последните клюки… Изобщо, да направим нещо различно.
При това мечтата ми е далеч по-скромна, отколкото може би всичко това звучи на хората, свикнали да мислят в мащабите на Фейсбук. Нямам пред вид създаването на някаква платформа, някаква нова форма на Интернет-общуване, някаква история с мераклийско-американски измерения. Не. Всичко, за което говоря, е едно малко разширяване на енергията, която ми дарихте с такава щедрост и изобилие през миналата седмица. Опитайте се – ако това не ви звучи прекалено налудничаво – не само да абонирате някого за „Прегледа“, но и да разговаряте с хората за него, опитайте се да им покажете, че това е нещо различно, нещо българско – НО хубаво. И, да – участвайте в него. Участвайте във форума и извън него, участвайте със собствени идеи и собствена енергия. Пишете по блогове и сайтове, разговаряйте с познати и непознати, опитайте да се почувствате като част от една общност – общността на хората, които редовно посещават оазиса.
Ето за това според мен става дума. За възможността и ние да изпитаме усещането, че вършим нещо смислено и важно. Че участваме в нещо хубаво. Че градим заедно – да, именно, заедно, заедно – мечтата за една по-различна, по-малко озверена, по-човечна, по-цивилизована България. Може и да не е чак толкова много, може и да не е български iPod или Apple Computer, но пък в замяна на това сме си го направили сами – да, сами – и можем заслужено да се гордеем с това, което сме направили. Просто един оазис сред пустинята.
Може да е много, а може и да е малко. За мен ясното е само едно – това не може да бъде направено от един човек. Необходима е енергията и участието на мнозина.
Дали съм на прав път или просто се оставям да ме повлече нощта, с нейната съновна нереалност? Не знам. Затова и пиша на вас. Помислете, преценете – и направете онова, което ви се вижда правилно. Бъдещето така или иначе ще отсее плявата от зърното. То винаги го прави.