От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Работата, която съм си избрал – а всъщност, ако трябва да бъда реалист – която избра мен, след като криво-ляво се измъкнах от кризата на средната възраст, е да будя хората. Сега, не знам колцина от вас си дават сметка за това колко малко радост и награда има в един такъв занаят. Будителят, като му се махне възрожденския варак, е просто човек, който отива неканен при хората и започва да ги раздрусва, с надеждата да ги измъкне от дрямката, която инак ги тресе като високоволтов ток. Е как мислите, с какво му отвръщат те, измъкнати – ако това изобщо е възможно – от най-сладкото нещо на тоя свят, съня? Ако не му обършат по една отляво и отдясно, та да му държи топло за през зимата, те поне ще го обсипят с такива хубави приказки, че после и с нотариално не може доказа, че не бил имал сестра, примерно…

(Казвам ви това не за да си качвам цената и да се перя, а просто защото се събудих посред нощ от разни мисли, дето бабанят като осколки от шрапнели по вътрешната страна на черепа ми и не ме оставят да спя, та си викам, я поне да не съм единственият, който е бил внезапно пробуден от нещо, дето и сам го не знае какво е.)

Та, да си дойда пак на приказката: в един такъв занаят, не се ли научи човек сам да си го прави хубавото – пиши го пропаднал, отнася го водата на мизантропията за две бройки и, колкото и таланти да му е дал инак Господ, все кисели и стипчиви ще му бъдат плодовете, и все с това ще го запомнят хората, пък ако ще и двеста чешми да построи, и на всяка от тях да пише „а аз всъщност съм добър човек, (вий нищо не знайте)“…

А то не е лесна работа, мамка му! Ама никак. Предполагам, няма и един от вас, който да е забравил онова гневно и, да си го кажем право, доста злостно писмо, в което обвиних всинца ви в неблагодарност, че и колективна на всичко отгоре. Друго всичко може да сте забравили, но това – няма как. Знам го от собствен опит, затова съм толкова сигурен. Работите на тоя свят, дето автоматично доставят радост и удоволствие, са най-вече от два сорта – от тях или се дебелее, или пък са грях. И, което е по-важно – те обикновено тежнеят (и гледат) най-вече надолу, от тях човек се унася в сладка дрямка и прекарва доста ми ти време ей така, в унес. Виж, ония, от които заболява или пък нагарча – тия са, които държат буден и не оставят човека да дреме повече отколкото е здравословно. С една приказка – медицина. Е, ха намерете ми един човек на тоя свят, който да обича лекарствата, ако и без тях да не може вече нищо – и ще ви призная, че сте намерили снежния човек от Хималаите. Горчивото и болезненото не се забравя, точка. Такава му е природата, такава му е оправията. Ако и, повтарям, животът без него да би бил много по-труден и кратък.

Да, но пък и само с него, колкото и необходимо за живота да е инак, не става. И не само че не става, ами дори, ако човек се потопи до ушите в омаята на тази опияняваща суета, да бъде камбанката на будилник – изведнъж може и да се пробуди така, по някое време, с усещането, че кожата му започва да пари и някак да отеснява. А то това идва от колективното отрицателно облъчване, което му изпращат хилядите хора, дето са поели медицината му и сега се мръщят, та изпращат ли, изпращат, една след друга отрицателни вълни.


Small Ad GF 1

Точно това се случи и с мен. Не че ми е за пръв път, пък и кой ли не го познава това усещане, да се пробудиш с мисълта „сега пък що съм кисел на целия свят в пет и половина сутринта?“ Но този път беше много масирано, много концентрирано и някак ме принуди, някак не ми остави друга възможност освен да търся промяна, да търся нещо, което да противопоставя на тази тъй убийствена радиация, колективното осъждане, пък било то и напълно въобразено, било то и порождение единствено на собственото ми силно понемчено, силно склонно към себевглеждане, себечоплене и себеосъждане, въображение.

И така се породи тя, собствената ми теория за доброто, която ви изпращам тук – забележете, безплатно, тъй като от такива неща инак сума ти народ живее от добре по-добре, но това е само в страни, дето са надминали критичния доход от примерно десет хиляди евро на глава от населението, и то не непременно за цяла една година. А ние с вас – ако и тялото ми инак да живее точно в една такава страна – обитаваме нашата си България. Повярвайте ми, ако тя му е съдба, тази мила и ноктеста страна, то нищо не може да опази човека от съпровождащите ефекти, тоест да живее по нейните закони, по нейните повели и с нейното наследство, пък ако ще и навръх оня голям черен камък в Мека да го побият. „Българин да се наричам, първа радост е за мене“ означава на практика „бай, бай, лайф“, точ-в-точ със сладкия, изпълнен с предусещане за съдбовна предопределеност начин, по който я пееше тая песничка на времето големият Рой Шайдър. Искам да кажа, това не е оплювка, не е и оплакване, не е дори и въздишка. Просто времената, в които да бъдеш българин може и да бъде нещо леко и просто за носене, още не са дошли. Инак всичко си й е наред на Българията.

Та така. Разказах ви вече за парещото усещане по кожата, време е да ви кажа и с какво то се лекува. Значи, теорията ми – изпитана на практика, инак не бих ви писал всичките тия приказки – се състои в това, че всичко зависи от филтъра, който човек изгражда и поставя между себе си и света. Точно толкова просто, точно толкова ясно. Обградете се с една невидима ципа от гняв и отрицание – и всичко, което ще ви достига от този момент нататък, ще бъде гняв и отрицание. Нарочете хората, че са зли, неблагодарни  и агресивни – и всички хора, които ще срещате оттук нататък, ще бъдат зли, неблагодарни и агресивни. Ръгайте с лакти, раздавайте удари наляво и надясно, пробивайте си път с вербалните еквиваленти на огнехвъргачка и АК-47 – и всичко, което ще получавате отсреща, ще бъде точно същото. Животът ви ще бъде живот на Алиса в огледалния свят, само че в един силно буквализиран вариант.

Обратното, напротив, не е нито очевидно, нито огледално-симетрично. Не е достатъчно просто да си кажете „оттук нататък ще се зареждам само с положителна енергия“ или всяка сутрин да си повтаряте пред огледалото високоенергийни мантри, закупени срещу десетина лева от някоя сергия за шарени книги. Не става с напъване, макар че и без него също не става, разбира се. Искам да кажа, нещата си искат реално проумяване. За да промените света около себе си, първо трябва да промените самите себе си. Защото, в края на краищата, да, действително всичко се свежда до обтягането на положителна ципа, положителен филтър, между себе си и света. Само че, за зла врага, тоя, положителният, функционира далеч не толкова безотказно и лесно, както го прави отрицателният. Предполагам, че обяснението за това е еволюционно – след като сме били маймунеци в продължение на няколко милиона години, то не можем сега да станем хора просто за няколко хиляди. Щем не щем, носим на няколко милиметра под кожата си маймунека, който размахва я тояга, я заострен камък. Оттук и лекотата на отрицанието, гнева и агресията: пускаш маймунека на свобода – и, хоп, готово. Ама я се опитай да пуснеш на свобода човека в себе си? Охооо, как ли не! Със същата лекота можеш и да размахаш ръце, па да литнеш във висините. Искам да кажа, някой ден хората и това ще го могат, аз поне нямам ни най-малко съмнение – всичко, което се иска за целта, е да се намери начин да се задвижат в една и съща посока повечето молекули на тялото. Но дотогава…

Дотогава, мили мои, нещата ще си искат здрава работа. И много, много силна вяра, като при всяко нелесно нещо на тоя свят. Опитваш – падаш, опитваш – падаш, опитваш – падаш… И така нататък, докато се научиш или пък до второто пришествие, което дойде по-рано.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Сега, не очаквайте от мен след всички тия приказки да ви кажа, че вече съм се научил. Животът, както си го знаем, върви на вълни, на вълни. Веднъж дойде някоя висока и те вдигне нагоре-нагоре, та чак ти вземе дъха и те накара да се почувстваш като някой пишман-Икар – аха, аха и да го пипнеш, слънцето. А после като ти изчезне изпод кракатаааа… Та бух, с главата надолу, право в най-празното. Оглеждаш се, клепаш с ресници като пословичното мишле в трици, драпаш да се хванеш за нещо, но няма, братко – няма я вълната, няма ги висотите, няма слънце, няма нищо. Долу си, в тъмното.

Та, с две думи: опитвам се. Опитвам се здраво, опитвам се мъжки, опитвам се, както беше казал поетът, от сутрин до здрач. И понякога успявам, вярно. Ей така, съвсем простичко. Не пускам вътре в себе си грозното, злото и ненавистното. Ако мога. Ако не мога, гледам поне да ограничавам периметъра на гнева и агресията си до обозрими граници. Държа си юздите, държа и очите си отворени.

Ей това е рецептата. Но пасаран! Или, още по-добре, на български: „Няма пък!“ – само че насочено не навън, срещу другите, а навътре, срещу собствената лошотия, агресия и желание да бъдеш над всички, пък било то и с половин косъм. Прецеждаш света през цедка преди да го пуснеш вътре в себе си – и гледаш да не пропускаш много помия, защото, то се знае, каквото влезе в тебе, то такова и излиза, да ме прощавате за малко буквалисткия образ.

Хубаво, може би ще ми кажете, но какво да правим с всички останали, дето само търсят някой такъв добър човек, та да го излапат за закуска? На което мога само да отговоря, че нуждата от самозащита обикновено е първия адвокат на агресията. Разбира се, не ви казвам да подавате шия като ягнец за заколение, в никакъв случай. Само внимавайте със самозащитата, щото къде лежи границата между нея и агресията – това и Господ го не знае. Човек не бива – пък обикновено и не може – да се остави да го изядат. Природата се е погрижила за това, като ни е дарила с инстинкти за самосъхранение. Оттук нататък, къде всеки от нас ще дръпне спирачката и ще престане да млати около себе си – оправдано или не – си е лична работа. Всичко, което мога да ви кажа аз е, „Умната с юмруците. Свободата на тяхното придвижване при всички случаи трябва да бъде ограничена от местоположението на носа на ближния“. Това не е Божия заповед – а всъщност би трябвало, като се замисли човек…

Станах ли вече досаден? Гледам, станало утре. Пък и краката ми вече премръзнаха, ако и нощта да е благодатно-лятна. Така че си е време вече да турям точката, вярно.

Сполай ви, значи, опитвайте по малко така да държите вътрешния маймунек под юзда, а пък ако не става лесно, опитвайте отново. Страшно е хубаво, когато се получи, честна пионерска!

Берлин, август 2013

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...