Последните най...


26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 225
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 225
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 225

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 10 Wisdom

 

Говоря си миналата седмица с моята терапевтка. Нормален разговор, един от стотината, които сме провели през последните две години. Малко по малко госпожа Б. започва да заема в живота ми все по-важно място, не знам дали вече е в първата десетка или някъде там, но при всички случаи е много, много важна. Да я нарека „добра и свястна жена“ би било някаква форма на неглижиране, макар че това е основното усещане, което се е загнездило някъде в подкорието ми. Но не, госпожа Б. е нещо много повече от това: тя е другар, тя е опора, тя е остър интелект, понякога дори е нещо като спасителка в ръжта. Такива ми ти работи с госпожа Б.

А понякога е и нещо друго. Като този път например, за който искам да ви говоря. Какво точно ли? Ами не знам, не ми е съвсем ясно още. Надявам се да го изясня в хода на това тук писание, затова и започвам.

Та, говорим си значи. Сега, не знам колко опит имате с това нещо, наречено „психотерапия“ и дали вече в България сте се отървали от онова подскачане, с което споменаването на тази дума беше по неизбежност свързано по времената, в които я познавах по-добре: „оле, тоа оди на психо; психар некъв ще да е“. Психотерапията, или просто „терапията“, както тук я наричат за по-просто, отдавна вече е изгубила всякакви оттенъци на нещо болестно; би могло дори да се каже, че в някакъв смисъл тя се е превърнала в един вид модно преживяване, щото на такива сесии ходи куцо и сакато, не винаги съвсем ясно дали с полза или без. Пък и здравната каса плаща, тук не ти е Америка, тъй че кой ли му пука?

Самият аз отидох при нея само под натиска на ангелѝцата-пазителка, тоест на Дорейн. Надявам се вече да знаете коя е Дорейн, щото няма да тръгна да обяснявам. Преди две години беше, бях в София за представянето на „Възхвала на Ханс Аспергер“, току-що изкарал първия си Ковид, чувствах се не просто като голо, ами като одрано дупе в коприва, отвсякъде ме жулеха и брулеха ветровете житейски, говорехме по телефона, аз омазан в сополи и всекви други телесни течности, тя както винаги в ролята на майка-орлица. Та така, каза ми две приказки на кръст и ме изпрати при госпожа Б., нейната терапевтка.

И тръгнах значи на сесии, то не бяха приказки, не беше чудо. Имайте предвид, че реалността на терапията няма нищо общо с разните му там кушетки и прочие глупости, както сме свикнали да си я представяме от американските филми отпреди половин век, че и повече. Седите си двамца с още един човек в добре затоплена соба, говорите си за квот’ ви дойде на ума – и това е. От някакви особени психотерапевтични хватки и прочие – ни следа. Няма Фройд, няма Лакан, даже и Хичкок няма. Понякога си е направо малко досадно, също като във всеки разговор с приятели, има само една съществена разлика: общо взето, нямате си хал-хабер накъде води всичко това или кога ще приключи, но (ако сте имали късмет) по някое време започвате да забелязвате, че нещо у вас започва да се променя. Не ви е толкова къс фитила, не ви стягат толкова чепиците, не се питате чак толкова често, „бе що съм такова говедо?“. И прочие.

А понякога е и още по-решаващо. Не че човек го забелязва на мига, обикновено минава по някоя и друга безсънна нощ, преди да сте почувствали, че се е случило нещо важно – ако изобщо. Но се случва и това.

Нещо такова се случи този понеделник. Говорим си, както винаги, за каквото ни скимне, по едно време нещата кривват накъм обичайната ни тема, „кое е по-достойно за душата?“ и аз трясвам, някъде сред един куп други срички, „животът на Пол приключи с края на ‚Бийтълс‘, оттам насетне всичко му е само тихичко вегетиране“. При което госпожа Б. реагира остро – а при нея това се случва никога, или почти никога – и ми казва, „Хер Енев, ако продължавате живота си с тази умонагласа, рано или късно ще стигнете до себеразрушение“.

Гатанки, а? Пророчицата от Делфи казà. Тъй рече Заратустра. Или нещо такова.

Ами не, по-простичко е. Видите ли, откак сме в разговор, тенорът, тоест тонът на онова, на което ме учи госпожа Б., е издържан точно в тази гама – бавно, последователно и неотменно: стига си се блъскал и тръшкал за щяло и нещяло, стига си се бичувал за несъществуващи грехове, стига си се поставял в центъра на вселената. Не си чак толкова спешъл, не си чак толкова изключителен, не си чак толкова важен, освен може би за самия себе си. Вече имаш всичко, което ти е нужно, за да бъдеш щастлив, минал си през един куп кремъци, оцелял си, оживял си, че даже и още риташ. И на тоя свят има хора, които те обичат. Кво повече си заискал, аланкоолу? Кво повече, а?

Само че аз не кандисвам. Не ща – и това е. И над главата в спалнята ми виси портрет на Джон, ей толчав. Не на Пол, а на Джон. Измъчената душа, надупчената. Не уравновесената, не щастливата. Онзи, дето реве в екстаз, „Мамо, ти ми е.а мамата“. Не другият, дето от петдесет години насам тананика за разни мъже в движение и нам кво още (та юнаците от Ролинг Стоунс начаса му скроиха кодош и му изпяха в отговор „лайна в движение“, ей Богу!) Джон, не Пол!

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

А госпожа Б., не ще и дума, начаса прозира всичкото скудоумие, егомания и себелюбие, които се крият зад моите наперени приказки, и не пропуска момента да дръпне юздите: „мечтаеш си, значи, Нарцисе, и ти за съдба неква като онази на Джон, а? Да се видиш прострелян, разпънат, прободен, ако не от друго, то поне от собствените си мераци, пък ако ще и светът през комина да изпуши след това! Бе аз мога ли или не мога?“

И, което е далеч по-важно, тя говори така не защото е терапевтка, не защото се мъчи да ме „лекува“ или нам кви глупости, а просто защото вярва във всичко това с цялата си душа. Щото госпожа Б. не е от вчера, разбира се, и тя също е преминала през нейните си там кремъци и бичове всякакви, и е успяла да направи от всичко това една уравновесена, спокойна, мъдра, ведра личност, която е повече от способна да помага на хората, да прозира суетите и глупавите им заслепения, дето ги мъчат напълно безпричинно. Да стои като пословичната скала насред въртопа и да повтаря неотменно: „укроти се, усмири се, успокой се; престани да търсиш телета под волове, приеми себе си какъвто си – ей това е на мъдростта крайщникът, друго няма, точка“.

А аз не ща.

И не го ща това не защото не му виждам или не му разбирам мъдростта, опазил ме Господ! Виждам я, долавям я, разбира се. Но само с очите и с главата си, отдолу всичко друго бучи, трещи, кипи и се съпротивява: не, не и не!

И защо не, ще се запита човек. Ами защото не ми е дадено, ей толкова просто.

Това пък сега що за дивотия е, „не ми е дадено“? Я сядай си бързо на задника, че да не обръщам дебелия край! Ама диване с диване такова!

Долу-горе това е смисълът на онова тайнствено изречение от по-горе, за себеразрушението (ако изобщо има нужда от обяснение де). Една муха, дето не може да прецени кога да престане да блъска срещу джама, ясно е какво ще ѝ се случи. Така че, бъди умна муха, момко, а не глупава. Стига си блъскал, стига си тръшкал. Научавай се на рахат, докато можеш – или сам си носи последствията. От мен друго няма да чуеш.

Мда-а-а-а. Ей тука, значи, стигаме до онова място, което се надявам да си изясня в хода на това писание. Защо не ща да рахатясвам, защо не ща да гайретясвам? Защо продължавам и продължавам, и продължавам, да блъскам срещу джама? Глупост ли е всичко това?

Или може би, може би, може би… Може би има и нещо друго, а?

Та, да си поговорим викам, отново за мъдростта. Какво всъщност означава думичката „мъдрост“, какво точно я отличава от други подобни важни думички, да речем „знание“ или „опит“? Ще ви дам собствения си отговор, вие сами си преценявайте дали ви върши някаква работа.

Мъдростта, мили мои, за разлика от по-конкретни неща като знанието или опита, е нещо прецедено, претàкано, от много съставни части направено – до степен, която го прави почти неопределимо, просто защото това е есенцията от колективното ни преживяване, от живота ни като социални, а не единични, същества. Мъдростта е нещо като възможно най-обща рецепта за преживяване, оцеляване и продължаване напред, на цената на възможно най-малки загуби.

И като такава, разбира се, тя е възможно най-удачното предписание за един спокоен, уравновесен, успешен човешки живот. „Варда от крайности!“ е бойният вик, изписан на нейното знаме. Мъдростта игнорира изключенията, защото животът я е научил, че те само потвърждават правилото. В някакъв смисъл тя е нещо като средно аритметично, само че универсално, общоприложимо: тя е онази обща цифра, на която се (или поне би трябвало да се) делят всички останали. Мъдростта е нещо, което познава само „всички“, но игнорира, като маловажни, „някой“, „някоя“ или „някое“. Мъдростта, донякъде като закона, е колкото сляпа, толкова и всевиждаща: нейната работа е да дава насоки, а не отговори.

И – ух, мамка му! – точно поради тези причини тя не ми върши никаква, ама абсолютно никаква, работа. Щото – и тук ще ви помоля за много, ама много търпение! – в какво точно, ако можете да ми подскажете, се състои, да речем, мъдростта в отрязаното ухо на Ван Гог, или, примерно, в сифилиса на Ницше? В какво, да му таковам такованката, се състои мъдростта на ония битки с вятърните мелници, дето всеки ги цитира като пример за лудост, без да забелязва, че за други едва ли знае? В какво точно се състои мъдростта на онова сбръчкано и дребно старче, дето се изправя срещу гневните атиняни и им разправя, нахалникът му неден, че, вместо да го осъдят на смърт, трябвало да го хранят безплатно, щото без него били осъдени на вечна дрямка? В какво, а?

Ами няма в тия неща мъдрост, няма и толкова! Може да има съдбовност, може да има дързост, може дори да има красота (егати и красотата, в едно отрязано ухо!). Но мъдрост няма.

И знаете ли какво още в тях няма? Избор няма, ей това! Такива неща се правят, или живеят, или просто понасят, не защото са най-големия кеф на тоя свят, хей, хей, хей. Те се правят, или живеят, или просто понасят, защото са натресени – като свръхзадача, като бреме, като смъртна присъда, като раждане, като ходене до тоалетната – на оня или оная, на които са натресени. Няма искам, няма не искам. Има само едно: „Пàре нема, действай!“

И той или тя действа, къде ще ходи? (А може би и то, казва ли ти някой?)

* * *

Ей това е, за което исках да ви говоря днес, пресече ме нещо отвътре, преряза ме като банциг, та, види се, време ми е вече да спирам.

Сполай ви за подареното време и – ако можете – не ми се дивете и ядосвайте. Пàре нема – но аз действам. Това поне никой и никоя от вас не може да отрече, ако и мнозина да се опитват, все още.

Хайде, до следващия път.

Берлин, октомври 2022

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...