От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Чаках с нетърпение тази първа отпускарска събота. Трябваше да бъде мързелива и по-различна. С едно религиозно чувство исках вече да се случи. Делничните ангажименти почти ме бяха роботизирали. Имах нужда от Храма. Така мислех за онзи момент, когато ще остана насаме със себе си, ще си дам сметка за собствените мисли, ще осъзнаная какво искам, ще проверя пътя, по който вървя...

И се позвъни. Приятелка събираше разпръснатата ни след студентските години групичка в събота от 11. Първоначалното ми намерение да изляза от града бе изместено от желанието да се видя с тези близки хора, с които сме споделяли толкова вълнения, любовни трепети, перипетии, изпити и хубави мигове.

Съботното утро бе точно каквото го очаквах. Слънцето ме гъделичкаше с танцуващата сянка на завесата. Изтягах се в леглото, без да бързам за някъде. Мъжете от семейството бяха вече излезли със своите ангажименти. Сама. На масата ме чакаше чаша с кафе – целувка от Него. Поемах аромата на събуждането и ми беше хубаво.

Взех душ с мисълта да изляза по-рано и да се разходя по главната улица. През лятото Пловдив е ленив и сам със себе си. Предусещах приятното чувство, когато ще тръгна по напечения гръб на тепето към разкопките на Центъра, а някъде в сенките с премрежен поглед знам, че градът пие кафе и ме наблюдава. Ръкав на Марица, главната улица е спокойна, широка и все пак с едно течение, което те кара да следваш нейната посока...

И се позвъни. Приятелка, която живееше в столицата, се обаждаше, разочарована и гневна от неблагодарното си положение на домакиня, майка и съпруга. Думите не насмогваха да облекат чувството й за неудовлетвореност. Докато се бе грижила за дете и съпруг, тя бе забравила за себе си. Сега искаше отплата, търсеше цената на своята щедрост към другите. Опитах се да се включа с няколко въпроса, които да я накарат да осмисли ситуацията, ала тирадата продължаваше. Разговорът можеше да продължава с часове, но трябваше вече да излизам, а още не се бях приготвила. Затова „затворих“ монолога с бодрячески пожелания. В главата ми се появи балончето с баналния въпрос „Защо все сме недоволни от другите, от света, а сме безкритични към себе си?“.


Small Ad GF 1

Застанах пред огледалото. Гледаха ме сините очи на едно момиче, което с любопитство очакваше своята Събота и срещата със старите приятели. Усмихнах му се. Лъчите разстилаха любовта си около мен, в мен, навсякъде. Сложих къса бяла рокля с джобче за ключа (навик от ваканциите в детството). Метнах чантата на рамо (все пак съм жена и нося всякакви дреболии – за сигурност). Преди да заключа вратата хвърлих един поглед към кръга на часовника, без да видя стрелките. Навик. И тръгнах.

Вървях под короните на дърветата. Шарените сенки потрепваха с токчетата ми. Виждах ореола на слънцето с крайчеца на присвитите си очи и леко подскачах. Не, хвърчах. Летях!

Щеше ми се да вървя така без край, но стигнах до градинката на „Розенкройцерите“. Знаех за това кафене, ала унесена в делника, досега го бях подминавала. Огледах се наоколо. Нямаше нещо особено, което да обяснява името на заведението. Под една от големите сенки видях насъбралата се приятелска група. Замахаха с ръце. Усмивките, устните, сърцата ни се докоснаха. И тръгна приказката: всеки разказваше как живее, с какво се занимава, какво обича...

Компанията не беше само от нас, връстниците. Някои бяха довели все още малките си деца, които ту бяха на площадката с люлките, ту ни включваха в своята игра. Онези, които бяха с по-големи синове и дъщери, говореха за обучението им тук или за заминаването им за чужбина. Така разговорът се измести от нас към децата. Бяхме се събрали да споделим какво сме преживели, какво сме постигнали, от какво сме се разочаровали, а сега цялото внимание беше съсредоточено върху децата ни. Нас ни нямаше. Нямаше ги старите разпалени филологически спорове или шеги, веселите закачки. Всички усърдно убеждаваха другите как „ на сто процента“ са се отдали на децата си. Обменяха се хранителни режими и мнения дали да се гледа телевизия и колко време могат децата да стоят пред компютъра...

Не ги слушах. Гледах лицата на старите приятели, позите, дрехите...Срещнах погледа на бившата си съквартирантка. Жена, останала сама с детето си, която не се оплакваше от трудния си живот в Германия. Просто се справяше, за да осигури на сина си добро образование, а и тя да се реализира с новата си диплома на икономист. Този диалог с поглед и усмивки носеше повече информация и близост, отколкото хилядите думи, които налитаха около масата като досадни мухи.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Някой спомена имена. Заслушах се. Блага Димитрова, Елисавета Багряна, жертвата, святата... Нещичко се изрецитира за припомняне. Потече един поток от сладко самосъжаление и мазохистичен елей. И пак за отговорности, тежести, температури, отказ от себе си...Не, в тази интерпретация на женското битие и същност не бе останало нищо от борбеното посрещане на лавината на живота, от порива на дъщерите на вятъра.

И пак не бях при групата. Повеят на мисълта ме отвя дълбоко в мен. Оказва се, че сме възпитавани да бъдем верни на другите, а не на себе си. Обвинително ни гледат, когато изразяваме своето щастие, защото около нас имало толкова много нещастие. Ако си жена, традиционно означава да си очакваща пасивност в сянката на силния мъж. Но аз като жена разбрах силата на слабостта си. Длъжна съм била да създам семейство  и потомство заради род и общество. Не, молех се да сбъдна любовта и плода й. Жертва било да си майка, да даваш живот от своя. Аз пък съм благодарна, че имам двама сина, които ми разкриха, че съм добра, че съм щастлива, че мога да надделявам болести, рани и сълзи, че ме има. Казват ми, че животът превръщал сърцето в отломки. Казвам ви, че в извора няма тиня.

Приземих се в разговора. Осъждаха се хора, които се отдавали на професията си, които преследвали само целите си... Със съжаление си дадох сметка, че старата тайфа вече я няма. Бяхме се събрали като близки, но сега стояхме на масата като чужди. И докато като студенти се подкрепяхме със старогръцката сентенция „Халепа та кала“ („Хубавите неща са трудни“), сбогувахме се с обич и самоирония на езика на маите с „Ин Лак'еш“ (Ти си моето друго Аз“), то сега се разделихме с нетърпение и с фалшивата усмивка – обещание за нови очаквани срещи. Бяхме се взели насериозно. Неверието в собственото Аз и лицемерният егоизъм се развяваха сега като знаме на жертвеността. Сбогуваха се едни променени хора, които бяха намерили своето прекрасно оправдание – ДЕЦАТА – за липсата на сила да следват своя път в света, за липсата на воля да отстояват себе си, за липсата на енергия, която да подкрепи сърцето им, за липсата на живот...

На излизане от „Розенкройцерите“ отново погледнах към разотиващите се. Братството не само се беше разпръснало по света, духът му се беше  изгубил. Тръгнах по хълбока на тепето. Сенките бяха къси, кацнали сякаш за малко на земята. Един отпускарски следобед, в който ленивите меланхолични мисли се прилепваха като досадни мухи и не можех да ги прогоня.

Мими Михайлова е завършила специалностите „Българска филология“ и „Психология“. Автор на две стихосбирки: „Жива вода“ и „Целуната от изгрева“. Издала две книги с критика: „Кризата на прехода. Митични и културно-антропологически наративи“ и „Пътят на неофита“. Пише разкази и есета. Има публикации в печата и в електронните медии. Член на Дружеството на писателите – Пловдив и в управителния съвет на НПО – Клуб на дейците на културата – Пловдив.

Pin It

Прочетете още...

Нино и Финч

Вергил Немчев 22 Дек, 2016 Hits: 8094
Мъжът зад витрината помаха за сбогом, излезе…

За Исак Бабел

Елиас Канети 08 Окт, 2022 Hits: 1455
От Бабел научих, че можеш дълго да гледаш и…