На 25 ноември 1915 г. американският вестник The Review публикува необикновения случай на едно 11-годишно момче с изумителни математически способности. Седнало на хълм близо до железопътна линия, то можело да запомня всички номера на вагоните, които профучавали със скорост от 30 мили в час, да ги събира и да даде правилната обща сума. Забележителното в случая било не само умението му да смята големи числа (и да ги разчита върху движещо се превозно средство), а и фактът, че едва можело да се храни самостоятелно или да разпознава лицата на хората, с които се среща. Сблъсъкът между очевидното му умствено изоставане и математическата му дарба прави постиженията му още по-впечатляващи. „Как може да се обясни това?“, пита авторът на статията. Отговорът идва под формата на медицински етикет: момчето е това, което медицината на XIX век нарича „идиот саван“ [идиот-учен]. То притежава изключителен талант, въпреки дълбокото увреждане на умствените способности, засягащо както моторните, така и социалните му умения.

Сто години след като The Review разказва за математическите способности на това чудодейно дете, опитите да се разбере „как го правят“ продължават да движат психологическите изследвания върху савантизма, или „синдрома на саванта“, и до днес. Центърът SSM Health Treffert в Уисконсин – наречен на името на Даролд Треферт (1933–2020), един от водещите експерти в областта – определя феномена на саванта като „рядко състояние, при което хора с различни нарушения в развитието, включително аутизъм, притежават удивителна способност и талант“. Днес савантизмът се разглежда основно през призмата на невроразнообразието, тъй като връзката между савантизма и аутизма е силна: приблизително един на всеки десет аутисти проявява някакви савантски умения, докато савантизмът без аутизъм е далеч по-рядък.

Психологически изследвания на Саймън Барон-Коен и Майкъл Ломбардо се фокусират върху неврологичната основа на „систематизирането“, при което изключителни математически или музикални умения се срещат сред хора с диагноза аутизъм: такива хора са „хиперсистематизатори“, тоест особено добри в разпознаването на „закони, правила и/или закономерности“. Смята се, че механизмите за систематизиране в мозъка им са „настроени на много високи нива“, което ги прави изключително чувствителни към сензорни стимули и същевременно способни на интензивна концентрация и усвояване на правила.

Но в миналото (аутизмът става диагностична категория едва през 1943 г.) „идиотът-саван“ е парадокс, който обърква опитите за класификация, защото не съществува единен начин да се обясни как такива изключителни музикални или числови способности могат да съществуват заедно със своя пълен антипод – тежко увреждане. В езика на XIX век: как човек може да бъде едновременно „гений“ и „идиот“? Савантът подкопава традиционните представи за това как се проявява талантът и кой може да го прояви, като заедно с това поставя под въпрос и това кой изобщо може да бъде наречен „идиот“. В тогавашната представа за интелигентността савантът е в най-добрия случай същество от друг свят, а в най-лошия – чудовище.

Историкът Патрик Макдона отбелязва, че „идиотизмът“ е изключително неясен, но въпреки това широко приет медицински термин. Отчасти вероятно защото е бил ограничена категория, изпълняваща важна социално-символна функция: тя предлага контрапункт, спрямо който модерните индивиди могат да се самоопределят като рационални и интелигентни, утвърждавайки претенциите си за уважение и социален авторитет. Това означава също, че хора като онова 11-годишно момче, обсебено от числата, но все пак считано за „идиот“ – според медицинския език на времето – създават противоречие, което продължава да има последици и днес.

Терминът „идиот-саван“ е въведен през 60-те години на XIX век от френския лекар и реформатор в образованието Едуар Сеген (1812–1880). Докато изследва състоянието на образованието за т.нар. „умствено изостанали деца“ в Съединените щати (където получава гражданство), Сеген идентифицира специфичен тип деца, които изглеждат да се отличават в едно умение, въпреки че демонстрират значителни умствени увреждания. Според него тези „идиоти-савани“ са характерни за елитните класи, които вече се отличават с прекомерно желание за лукс и липса на полезен принос към обществото. За Сеген идиотът-саван – „човек, ненормално развит в една посока… но идиот във всяко друго отношение“ – е физическото въплъщение на тази безполезност. Той пише:

Именно от тази [по-богата] класа, почти изключително, произлизат музикалните, математическите, архитектурните и други разновидности на идиота-саван; безполезно развитие на една единствена способност, придружено от тъжна обща немощ.

В епоха, когато средната класа се бори със страха от социална дегенерация, пренебрежителните коментари на Сеген надхвърлят медицинското наблюдение и отразяват по-широко критично отношение към аристокрацията, разглеждана като изнежена, отслабена и хипохондрична. Идиотът-саван само затвърждава тези класови стереотипи: дори техните таланти са безполезни, колкото и блестящи да са иначе.

Но позицията на Сеген не е универсална. Лекари като Джон Лангдън Даун в Англия твърдят, че случаи на „идиоти-саванти“ могат да се срещнат във всички обществени класи и че изключителните им дарби могат (и трябва) да бъдат развивани, така че да допринасят за обществото чрез своето изкуство и умения. Един от савантите под грижите на Лангдън Даун е Джеймс Хенри Пулен, който пристига в приюта Ърлсууд в Съри през 1850 г. на 15-годишна възраст. Без образование и почти глух, той има изключително ограничен речник: малкото, което Пулен може да каже или напише, е научено от семейството му. Но пък проявява страст към рисуването и резбата – още от малък изрязва кораби от дръвца за огрев, без никакво обучение в дърводелство – и след пристигането си в Ърлсууд е назначен в дърводелската работилница. Скоро става истински майстор. Изработва мебели за приюта, макар че истинското му удоволствие е да създава мащабни модели на реални и въображаеми кораби. Настойникът му обяснява, че Пулен „може да строи изящни модели на кораби по чертежи и да дълбае с голямо умение, но не може да разбере едно цяло изречение – трябва да му бъде разчленено на части“. Кариерата на Пулен продължава през всичките 66 години, които той прекарва в Ърлсууд, през които корабите му печелят множество награди и международно признание – включително това на Едуард, принца на Уелс, който му изпраща бивни от слонова кост като поощрение да продължи да създава своето изкуство.

Лангдън Даун вярва, че ако се развиват уменията на хора като Пулен, те могат да станат по-самостоятелни и полезни за обществото. Именно такива убеждения движат образованието на хората с интелектуални увреждания през XIX век. Както много други етикети, използвани за патологизиране на поведението – например „младежки престъпник“ или „хомосексуалист“ – така и създаването на медицинската категория „идиот-саван“ се оказва решаващо в дебатите за правата и отговорностите в епоха, белязана от силна вяра в меритократичния ред на обществото – инструмент за легитимиране на социалните различия, но и за тяхното морализиране чрез призива към благотворителност. Случаят на Пулен показва как индивидуалният талант, социалното признание и институционалните ползи могат да съжителстват и да оформят житейския опит на даден човек.

Тази динамика се вижда и в случая на една млада талантлива жена, чието име историята е изгубила – постоянна обитателка на прочутата психиатрична болница „Ла Салпетриер“ в Париж. Родена сляпа, с физически и интелектуални увреждания, нейната „музикална памет и глас“ носят радост както на нея самата, така и на хората, с които споделя ежедневието си. Тя участва в хора на приюта и има задачата да поправя гласа на останалите певци. Настойниците ѝ хвалят нейните мили маниери и ведрото ѝ настроение – качества, които се вписват в скромните ценности на времето: човек не бива да се хвали с това, с което е роден, а да го приема с благодарност и да го използва за общото благо. Талантът ѝ става толкова известен, че съвременни композитори като Жан-Антоан-Жюст Жералди, Ференц Лист и Джакомо Майербер я посещават лично и възхваляват нейното уникално дарование. Както обяснява директорът на приюта, нейните способности биха ѝ осигурили високо социално положение, ако не би била дълбоко зависима от чужди грижи.

През втората половина на XIX век природата на гения се превръща в една от централните теми в хуманитарните науки. В контекста на теорията за дегенерацията, която мигрира от природознанието към еволюционната теория и твърди, че цивилизацията залязва поради наследяването на нежелани характеристики, геният става двусмислено понятие: той може или да гарантира прогрес, или да ускори упадъка на обществото. Разбирането на това какво е гений и как възниква той се превръща в належащ въпрос с реални социални последици. Дали геният възниква спонтанно, или е резултат от упорит труд? Може ли да бъде насочван и култивиран за общото благо? По-мрачното измерение на този въпрос е свързано с традиционната връзка между гения и лудостта – и това поражда нови дилеми: дали геният е форма на патология? Дали хората с изключителни способности не са всъщност психически болни? И какво означава това за онези мъже, смятани за носители на обществения напредък, които често се определят именно като гении?

Трима забележителни автори въплъщават тези различни подходи: италианският криминолог Чезаре Ломброзо, британският евгенист Франсис Галтън и британският сексолог Хейвлок Елис. Използвайки статистически анализ, Галтън твърди, че геният е наследствено качество, което възниква независимо от образованието. Именно затова „мъжете на науката“ раждат други „мъже на науката“ – геният се предава по наследство. Неговото наследствено разбиране за гения има ключово значение за теорията на евгениката, която се утвърждава в началото на XX век сред множество мислители, убедени, че по-добро общество (или „раса“) може да се изгради чрез насърчаване на размножаването между индивиди с изключителни качества, полезни за останалите.

За разлика от него, Ломброзо – прочут с изследванията си върху криминалната антропология и създаването на „типове престъпници“ въз основа единствено на физически черти – твърди, че геният е патологично състояние, сходно с безумието. За Ломброзо геният е като перла: резултат от болезнена аномалия, която ражда нещо красиво. Но фактът, че може да се открие и сред престъпници, потвърждава неговата болна природа. Търсейки междинна позиция, Елис предлага, че геният е наследствена черта, свързана с идиотизма (а не с лудостта), при която една способност е свръхразвита за сметка на останалите функции на ума и тялото. Като пример посочва прекомерната непохватност, която често се наблюдава у гениите, но според него ключът към истинската същност на таланта се крие именно във фигурата на „идиота-саван“, а не в тази на лудия – с което поставя гения и идиота на една и съща скала.

Междувременно лекарите спорят дали талантът на савантите се предава по наследство. Някои посочват случаи, в които няколко членове на едно и също семейство демонстрират една и съща способност. Сред тях е и примерът с мъж, постоянно настанен в „Салпетриер“, който, без никога да е свирил на инструмент, веднъж хваща барабан и започва да го използва с голямо майсторство. При по-внимателно проучване се оказва, че другите мъже в неговото семейство също са барабанисти – баща му, дядо му и брат му. Това се приема като доказателство за вродения талант на пациента. Други лекари обаче твърдят, че подобни способности се появяват случайно, дори странно – и, задълбочавайки се в парадокса на пациента, стигат до заключението, че неговият талант е патологичен, макар и възхитителен в своята изключителност.

Изследването на гения се свързва и с друг проблем – този на преждевременното развитие. През XIX и XX век, когато се развиват изследванията в областта на детското развитие, а тестът за интелигентност (IQ), който определя интелекта в количествени измерения, се превръща във все по-широко използван инструмент за категоризиране на децата, се появяват два различни типа „възраст“: хронологична и умствена. Първата обозначава естественото протичане на времето при всеки човек, с неговите физически промени и растеж. Втората – умствената – се отнася до различните умения и поведения, които повечето хора достигат в определен момент от развитието си, отразявайки различни етапи на умствено съзряване. Нормалното развитие изисква съответствие между двете, а всяко отклонение от нормата се тълкува като патология. Преждевременността и идиотизма са двете страни на една и съща монета – липса на съответствие между естествената и умствената възраст на индивида.

Парадигматичният пример за преждевременност е детето-чудо. Сведения за такива деца има още от XVIII век – примери са Моцарт и Кристиан Хайнрих Хайнекен, известен като „детето-учен от Любек“, който в кратките си четири години живот говори свободно немски на една годинка и чете различни библейски канони на две и три. Но както показва Андреа Граус, едва през средата на XIX век фигурата на детето-чудо се превръща в широко разпространен културен феномен. Свързани с възхода на развлекателната индустрия и развитието на детската психология, тези деца стават обект на научно и обществено очарование. Родители и мениджъри бързо осъзнават икономическите ползи от подобни таланти и започват да ги представят на национални и международни турнета – в духа на културата на спектакъла, която привлича маси от хора, жадни да видят „природни чудеса“. Представленията на деца като италианския „умствен калкулатор“ Вито Манджамеле (1827–1897), испанския пианист Пепито Ариола (1895–1954) или родения в Полша шахматист Самюел Решевски (1911–1992) събират огромни тълпи, но същевременно стават обект и на научно изследване, тъй като психолозите се опитват да разберат как е възможно подобен талант да се прояви в толкова ранна възраст. (Отговорът им? Те имат изумителна памет, а не истинска творческа способност.) Детето-чудо въплъщава противоречиви образи – на гения, от една страна, и на механичната недоразвитост, от друга: същият контраст, който се наблюдава и при идиота-саван, чиито представители често се инфантилизирани заради своя „идиотизъм“.

Тези противоречиви представи се срещат в един от най-известните примери за савантизъм през XIX век – пианистът и композитор Томас Уигинс, наречен „Слепия Том“. Неговият случай изпъква с уникалността си: Уигинс е чернокож, роден в робство, и живее както с физическо, така и с умствено увреждане. Още на петгодишна възраст проявява изключителен талант в свиренето на пиано и в композирането на собствена музика, а на осем започва кариера като солов изпълнител. Неговият робовладелец (а по-късно и мениджър) го представя из цялата страна, а брошурите, рекламиращи таланта му, твърдят, че той е напълно естествен – суров материал, който може да бъде „извлечен“ за развлекателни цели, едновременно възхитителен и гротесков в своя гений. (Сравнението с „извличането“ не е случайно: историчката Линдзи Дж. Райт отбелязва, че кариерата на Уигинс протича на фона на Калифорнийската златна треска.)

Въпреки това историците, занимаващи се със случая на Уигинс, поставят под съмнение неговата предполагаема уникалност. Докато представленията подчертават импровизационните му способности и умението му да възпроизвежда мелодии още от малък като доказателство за вродения му талант, изследователите посочват, че Уигинс получава уроци по пиано и работи с преподавател, с когото упражнява свои и чужди композиции. Хора от близкото му обкръжение също отбелязват, че той не е „идиот“, а по-скоро „лудо възхитен или, ако щете, омагьосан от музиката, която създава или слуша“.

Уигинс постига звезден статус, достъпен за малцина по негово време. Хората са хипнотизирани от умението му. През 1912 г. хроникьор на The Seattle Star описва как Уигинс „усеща пътя си през лабиринтите на най-сложната музика“ по начин, който изглежда свръхчовешки – сякаш е докоснат от Бог. Но други го наричат чудовищен. Американският писател Марк Твен го смята почти демонично обсебен; в писмо до The Daily Alta California от 1869 г. той пише:

Цялото обучение през един човешки живот не би могло да научи човек да върши това чудно нещо, предполагам – а този сляп, необучен идиот на деветнайсет го прави без усилие. Някой архангел, изгонен от висшите небеса като друг Сатана, обитава тази груба обвивка… Не Слепия Том върши тези чудеса и не той свири тази чудна музика – това е другият.

Така или иначе, около фигурата на този изключително надарен, сляп, чернокож мъж, който говори за себе си в трето лице и пляска ексцентрично по време на изпълненията си, възниква особено напрежение. В общество, което приписва социалния статус на вродения талант на индивида, опитите – като тези на Твен – да се обясни дарбата на Уигинс чрез нещо извън него самия представляват стратегии за отхвърляне на явления, които не се вписват в установения ред.

Любопитно е, че едно от обясненията за таланта му пряко се основава на факта, че той е чернокож. В средата на XIX век ритъмът се разбира като телесен, а не интелектуален феномен – свързан повече с импулс и чувственост, отколкото с разума. Това убеждение произтича от расистката представа, че децата, „идиотите“ и чернокожите хора споделят една лесна, инстинктивна чувствителност към музиката, въпреки своята „дива и нецивилизована“ природа. В откровено расови тонове белите американци твърдят, че чернокожите притежават „вродена музикалност“, използвайки тази идея, за да поддържат представите за съществено различие. По подобен начин Сеген препоръчва музиката като педагогически инструмент, който може да стимулира сетивата и вниманието на „идиотите“, като същевременно отбелязва, че „техният вкус е от популярния или цветен вид“. Уигинс – чернокож мъж с увреждания – потвърждава тези расово изкривени представи в двоен смисъл.

От Просвещението насам, когато интелектуалният ред се възприема като отражение на социалния ред, талантливите хора с интелектуални увреждания поставят проблем пред разбирането за човешкия ум и пред опитите да се натурализира социалното различие. Това личи особено ясно при способността за смятане. Извън университетите тя се счита за нишова и маловажна – умение без интелектуален престиж, ограничено основно до търговския сектор. Но с напредването на комерсиализацията аритметиката става все по-важна и започва да се възприема като белег на силата на разума. Прочути математици като Карл Фридрих Гаус в Европа и Нейтаниъл Боудич в САЩ, известни със своите изумителни способности, се превръщат в символи на просвещенския гений.

Но съществуват и други фигури от XVIII век – като Джедая Бъкстън в Англия и Томас Фулър, поробен африканец във Вирджиния – които не могат нито да четат, нито да пишат, но демонстрират изключителни изчислителни умения. За учените от епохата на Просвещението такива хора предоставят уникален поглед към работата на ума, но същевременно застрашават установения обществен ред. Как могат хора като Бъкстън и Фулър да бъдат образци на разума, ако не са способни да водят разговор? Техният отговор се основава на тогавашната „наука за ума“: подобно савантско умение означава свръхразвита памет, а не истински разум. В теориите за развитието от онова време паметта се смята за една от първите – а следователно и по-малко сложни – умствени способности. Така учените използват когнитивните различия като начин да оправдаят социалната йерархия.

Когато през XIX век медицинската наука се насочва към анатомо-клиничния модел, обясненията за явленията на ума се вкореняват все повече в тялото – по-конкретно в мозъка и нервната система. „Идиотизмът“ започва да се разбира като резултат от мозъчни увреждания или деформации. В случая с „идиота-саван“ лекарите теоретизират, че неговият талант се дължи на израстъци в мозъка и неравномерно развитие на органа на мисълта – в съответствие с френологичните теории, според които мозъкът е разделен на отделни дялове, всеки от които представлява конкретно качество или способност, измерима чрез формата на черепа. Където е възможно, се извършват аутопсии на мозъците на „идиоти-саванти“, за да се установи дали мозъчната тъкан може да разкрие повече за техните неочаквани дарби. Някои лекари дори предполагат, че идиотът-саван би загубил своята специална способност, ако развие останалите функции на мозъка си и възстанови по-балансирано психическо състояние, защото неговият талант се причинява от неравномерно развитие.

Тези практики отново отричат възможността хората с интелектуални затруднения да бъдат творци: техните способности се обясняват като патология на мозъка или ума, или просто се свеждат до изключителни имитационни умения. „Няма спонтанно изобретение,“ заявява американският невролог Фредерик Питърсън през 1896 г. – „идиотите-саванти са просто копировачи в музиката, моделирането, дизайна или живописта.“ Разбира се, имитацията и повторението са основни за усвояването на всяко умение, но учени като Питърсън използват тези поведения, за да отрекат творческата същност на савантите. Тъй като творчеството е тясно свързано с душата, Питърсън и неговите колеги затвърждават идеята, че идиотите савани не са напълно човешки същества.

В една новаторска статия от 1943 г. австрийско-американският психолог Лео Канер описва аутизма като състояние, характеризиращо се със самозатвореност, фиксация върху предмети и повтаряне на действия (като писане на една и съща дума отново и отново или поклащане на глава наляво-надясно), както и с предпочитание към рутината и непроменящата се среда. Сред нетипичните случаи, които Канер разглежда в труда си, има деца, способни да разпознават композитори и да изпитват удоволствие от музиката им още на година и половина; да броят до сто на две; да пеят богат репертоар от песни преди да навършат три години; и да проявяват забележителна способност да пишат безпогрешно и да решават аритметични задачи като упражнение за памет на осемгодишна възраст. Канер твърди, че тези деца се раждат с вроден талант и уникален начин да гледат на света. В епоха, когато идеите за интелектуалната изостаналост започват да се отварят към психоаналитични и социални интерпретации, неговото описание на децата с аутизъм оставя място за въображение и индивидуалност, като същевременно защитава представата, че техните мозъци са устроени различно – генетично и неврологично.

Савантизмът продължава да ни пленява и днес. Дори сега, когато оперираме с по-инклузивната категория на невроразнообразието, а не на патологията, неговата рядкост и преждевременност предизвикват интерес. Възхищаваме се на способността на Стивън Уилтшър да рисува огромни градски пейзажи по памет или на умението на Лесли Лемке да изсвири сложна музикална пиеса, след като я е чул само веднъж. Но самото възхищение вече се проблематизира като форма на отчуждаване. Изключителната памет на Ким Пийк може и да е вдъхновила филма Rain Man (1988), но представянето на героя Реймънд Бабит (неговия екранен двойник) като инфантилизиран и безпомощен човек предизвиква остра критика от страна на невроразнообразната общност.

От своя страна, хората с увреждания изразяват разочарование от културното свръхпредставяне на изключително надарени аутисти, което създава вредни стереотипи и прави невидими онези, които живеят с увреждане, но без изключителен талант. Погледът към савантизма през историческа перспектива разкрива именно това – как във всяка епоха определяме и охраняваме идеите за това кой може да бъде творчески различен и по какъв начин. От тази ретроспектива става ясно, че медицинският дискурс около савантизма никога не е бил насочен основно към здравето или дори към науките за ума, а по-скоро към въпросите за властта и безсилието.

Макар вече да не заклеймяваме „идиотите-саванти“ като чудовища, остава спорен въпросът – доколко наистина сме се придвижили напред? Все още се препъваме в тази почти воайористична идея за изключителен, неочакван талант, който прави подобни фигури едновременно необясними и хипнотизиращи. Савантът продължава да бъде рядко чудо, дори ако неврологичният контекст се е променил. Изследователи на уврежданията като Джоузеф Н. Страус и Марион Куиричи отбелязват, че дори самият въпрос как е възможен изключителен талант наред с увреждане възпроизвежда социални нагласи, които представят хората с увреждания като „други“.

Но аргументът има две страни. Психологическите изследвания, които разглеждат таланта като неразделна част от невроразнообразни състояния – като разстройство от аутистичния спектър, – пораждат популярния наратив, че геният е нещо вродено. Така се стига до говорене за „инвалидите-савани“ с такава почуда и възторг, че те се превръщат в „супер-инвалиди“ – хора, които „преодоляват“ своето увреждане чрез някакъв мистериозен, вроден талант. Но този уж положителен прочит отново подчертава, че тези хора „не са като нас“. Свръхчовешкият талант си остава друг, а това налага нуждата човек да бъде „повече от“ – за да бъде приет. Както твърдят мнозина активисти на хората с увреждания, тези наративи за „преодоляване“ само затвърждават идеята, че увреждането е нещо отрицателно, като в същото време потискат онази дискомфортна, подривна сила, която самото съществуване на различните може да въплъти.

Доколкото все още се борим да разберем неврологичната сложност, фигурата на „идиота-саван“ ни напомня, че трябва да се научим по-добре да разплитаме, осмисляме и приемаме различието.

Източник

Виолета Руис е историчка на медицината и психологията, специализирана в историята на пола, увреждането и детството през периода 1850–1930 г. Работи като научен сътрудник във Фондацията към Университетския институт за първична медицинска помощ Жорди Гол и Гурина в Барселона, Испания.