През октомври 1603 г. в Бурса пристига офицер от еничарския корпус – turnacıbaşı [турнаджъбашъ], натоварен със задача, която за местните християнски семейства означава тревога, страх и месеци на несигурност. Той носи султански указ, който му дава правото да събере момчета от областта и да ги изпрати в столицата. Там те трябва да бъдат приети в османската система на девширме – практика, чрез която държавата набира бъдещи войници и служители измежду поданиците си християни.^[1]

Това, което у нас често се представя като внезапна акция – идват хора на властта, вземат деца и си тръгват – в действителност се оказва далеч по-бавен, по-бюрократичен и по-заплетен процес. В случая с Бурса събирането продължава близо пет месеца. През това време местните общности преговарят, укриват, лъжат, оказват натиск, позовават се на стари привилегии, а понякога и направо се съпротивляват. От тази гледна точка девширмето не е просто институция на държавата. То е и сцена, на която се сблъскват централната власт, местните елити, селските общности и самите момчета, чиито животи предстои да бъдат обърнати.

Какво всъщност е девширме

В най-общ вид девширмето е османска система за набиране на момчета от християнски семейства, които след приемането си в исляма са включвани в държавната служба. Най-способните могат да стигнат до дворцовите училища и висока администрация. Други стават еничари. Трети остават в по-ниските пластове на системата – в работилници, арсенали, работници на тежък физически труд, обслужващи дейности. Това не е еднаква съдба, а широка скала от възможности и принуди.

Около произхода на системата има стар спор. Част от османските хронисти и по-старите изследователи я отвеждат още към XIV век, към времето след превземането на Одрин и към практиката за вземане на една пета от военната плячка – pençik. Други извори и по-късни тълкувания я свързват с началото на XV век, след катастрофата при Анкара през 1402 г., когато османската държава трябва наново да изгради военната си сила.^[2] Тук няма пълно единодушие, а и не е трудно да се види защо: границата между вземането на пленници, ранните форми на принудително набиране и по-късно уреденото девширме не винаги е ясна.

Има спор и по друг въпрос – дали системата е била „законна“ според шериатското право и какъв точно е бил статутът на тези момчета.^[3] Да се нарекат просто „роби“ е твърде грубо опростяване. Да се представя всичко това като привилегирована кариерна пътека – също. Истината е по-неудобна. Да, някои от тях могат да се издигнат много високо. Да, принадлежността към султанския kul носи възможности, каквито за обикновен селянин или провинциален християнин са немислими. Но началната точка в повечето случаи не е избор. Тя е отнемане.

Тъкмо тук започва и голямото разминаване между различните историографски традиции. Част от османистиката дълго се занимава с институционалната страна – произход, законност, административна функция. Част от балканската историография, особено в националната си версия от XIX и XX век, вижда в девширме преди всичко символ на насилственото откъсване на деца и на разрушителната страна на османското владичество.^[4] И двете гледни точки улавят нещо действително. Проблемът започва тогава, когато едната напълно заличава другата.

1603-1604 г. – една конкретна акция

Регистърът, на който се основава изследването на Гюлай Йълмаз, е рядък и ценен тъкмо защото позволява да се слезе от нивото на общите тези към онова на конкретните човешки случаи. Според това изследване през 1603-1604 г. в рамките на една общоимперска акция са събрани 2604 момчета. Те идват от четири основни зони: Румелия, Босна, областта на Авлоня и части от Анадола, сред които районът на Бурса.

Офицерите не действат навсякъде по един и същ начин. В Румелия те се движат по сравнително ясен маршрут и изпращат отделни групи деца към столицата в течение на няколко месеца. В Босна обикалят почти година, връщайки се към сходни райони, което само по себе си подсказва, че набиране, натиск и договаряне вървят паралелно. В Авлоня процесът продължава около четири месеца. В Бурса – близо пет.

Любопитен е случаят с Босна, където сред събраните има и мюсюлмански момчета – т.нар. poturoğulları. Това е изключение в рамките на системата и се свързва със специален статут, даден на Босна още по-рано.^[5] Тези момчета не влизат в девширме по същия начин като останалите, но самото им присъствие показва, че системата никога не е била толкова еднообразна, колкото изглежда в по-късните обобщения.

Бурса – мястото, където държавата среща местното общество

Най-интересната част от историята започва, когато се откажем да гледаме на девширме само „отгоре“ – през султански укази, кануни и войскови нужди – и се опитаме да видим как изглежда същият процес „отдолу“.

В Бурса офицерът регистрира указа в кадийския съд още през октомври 1603 г., но първите готови групи за изпращане се оформят едва през януари и февруари 1604 г. Това значи, че цялата област живее месеци наред с присъствието на комисията по събирането. Хората знаят, че децата могат да бъдат повикани. Знаят и че има критерии. Тъкмо оттук започват опитите системата да бъде заобиколена.

Местните първенци, кадии, субашии, войводи и настоятели на вакъфи не са пасивни наблюдатели. Те се намесват, преговарят, лобират, сочат едни деца, прикриват други. За богатите земевладелци и за големите вакъфи младежкото население е ресурс. Ако селото работи земята им, ако оттам идват пастири, земеделци, обслужващи хора, те имат пряк интерес да не губят тази работна сила.

Тъкмо затова в документите виждаме спорове около стари привилегии и освобождения. Някои села твърдят, че са вакъфски и поради това не дължат момчета. Други изтъкват специфична служба към държавата. Особено показателен е случаят със село край Бурса, чиито жители обясняват, че осигуряват овце за столицата и че момчетата им са нужни като пастири. Тук централната власт проявява гъвкавост и нарежда децата да бъдат върнати. В други случаи обаче държавата е далеч по-твърда и направо отменя привилегии, на които местните се позовават.

Това е важно, защото показва нещо, което често липсва в черно-белите разкази. Девширме не е нито чиста формалност, която се прилага механично, нито пък хаотично насилие без правила. То е административна процедура, в която правилата постоянно се сблъскват с местните сили, интереси и изключения.

Съпротива, бягства, укриване

Отказът да дадеш детето си не е бил лесен. В указа за Бурса се говори за тежки наказания за укриване на момчета. Това е показателно само по себе си: ако законодателят изрично заплашва, значи укриване е имало и то не е било рядкост.

В други области изворите говорят и за по-остра съпротива. Има случаи на нападение срещу служители, на бунтове, на колективен отказ. Някои семейства подправят сведения, други бързат да оженят или да обрежат момчетата си, трети стигат до отвличане на вече събрани деца обратно от столицата.

Най-драматичната фигура в цялата история все пак остава беглецът – момчето, което отказва да приеме съдбата си и се опитва да избяга. Бягствата стават най-често по пътя към Истанбул или по-късно, когато момчетата вече са разпределени за служба. За да ги предотврати, властта облича събраните в специални червени дрехи и калпаци, записва внимателно външния им вид в два паралелни регистъра и нарежда на придружаващите ги да не лагеруват два пъти на едно и също място и да не приемат храна от местните хора. Самата строгост на тези мерки говори достатъчно ясно: системата знае, че момчетата могат да изчезнат при първа възможност.

И те наистина изчезват. Има сведения за деца, избягали по пътя от Бандърма към столицата, укривани от християнско население по островите в Мраморно море. Има и по-късни списъци на стотици липсващи acemi oğlanlar [новобранци за еничарския корпус]. Част от тях вероятно са загинали. Други са се разбягали. Трети са се върнали към родните си места и към християнството. В един документ държавата нарежда такива бегълци да бъдат открити и убити. В други случаи целта е връщането им в системата.

Това е може би най-силният аргумент срещу всяка прекалено „рационализирана“ картина на девширме. Ако ставаше дума за обичайна социална мобилност, не би имало нужда от такава степен на наблюдение, описване, преследване и наказание.

Но не всички са бягали

Тук обаче картината отново се усложнява. Изследването показва и нещо друго, което в българския контекст често се премълчава, защото звучи неудобно: имало е и семейства, а още повече младежи, които са търсели влизане в системата.

В началото на XVII век това става особено видимо. Една от причините вероятно е промяната в земевладението и разрастването на данъчния фермерски режим. Все повече млади хора в селските райони остават без земя или без сигурна перспектива. За тях девширме, колкото и сурово да е, може да изглежда и като изход – от бедност, от зависимост, от мизерия.

Тъкмо това може да обясни и една от най-интересните особености на акцията от 1603-1604 г. – възрастта на събраните момчета.

Не деца на 10-12, а често юноши на 16-20

Класическата представа за девширме е за малки деца, взети рано от семействата им. Данните от по-ранни регистри наистина показват, че през XV и началото на XVI век често се събират момчета на 12-15 години. В регистъра от 1603-1604 г. обаче картината е различна. Средната възраст е вече около шестнадесет и половина години. Огромното мнозинство е между 16 и 20 години. Самият указ за Бурса нарежда да се събират момчета между 15 и 20 години.

Това има значение. Първо, по-големите младежи са физически по-издръжливи за дългия път и тежкия труд. Второ, те са по-подходящи за армия, която вече се променя. В края на XVI и началото на XVII век османската военна система се разширява, огнестрелното оръжие заема все по-централно място, а за него не е нужно толкова продължително обучение, каквото е било нужно за стария тип войник. Държавата започва да има интерес не от малки момчета, които да обучава дълго, а от по-зрели младежи, които могат по-бързо да бъдат употребени.

Трето, по-високата възраст подсказва и нещо социално: системата вече вероятно черпи от нов пласт безимотна селска младеж, за която девширме може да е било едновременно заплаха и шанс.

Кои са момчетата от Бурса

От района на Бурса, Бига и Коджаели през тази акция са взети общо 530 момчета. Те идват от 141 села. Само от едно село – Filedar в района на Михалич – са взети 33 момчета, число, което само по себе си показва колко тежък може да бъде ударът върху една местна общност. Авторката предполага, че това може да е свързано и с предишна епидемия, оставила след себе си много сираци и разстроена демографска картина.

По имената в регистъра личи, че мнозинството от момчетата са гърци, но има и признаци за арменско присъствие. За българската чувствителност това е важна уговорка: девширме засяга различни християнски групи в империята, а не само една.

Регистърът позволява да се видят и физическите им характеристики – не от любопитство, а защото властта ги описва почти като полицейски досиета. Отбелязват се ръст, цвят на кожа, очи, вежди, белези, следи от болести, рани, родилни петна. Това е предмодерният еквивалент на снимка.

Повечето момчета са със среден ръст. Късите почти отсъстват. Очевидно се търси физически издръжлив човешки материал. Още по-показателно е здравословното им състояние. При значителен дял от децата има следи от прекарани болести – чума, едра шарка, циреи. Белезите от бубонна чума се срещат достатъчно често, за да подскажат, че районът наскоро е преживял епидемичен удар. Над половината момчета имат и различни белези от наранявания. Това говори за груб, насилствен и несигурен всекидневен живот, а не за романтизирано „традиционно общество“.

Най-смущаващият момент в цялата процедура вероятно е именно този преглед. Момчетата са събрани, оглеждани до най-малкия белег, описвани ред по ред и получават нови, мюсюлмански имена. В този момент държавата буквално записва телата им в собствения си архив.

След Истанбул – не кариера, а дълъг преход

След пристигането в столицата момчетата не се превръщат автоматично в еничари. Първо почиват за кратко, после минават през нов преглед. Част от тях са отбелязани като болни, други като починали още преди окончателното разпределение. При съмнение, че сред тях има евреи, цели групи могат да бъдат извадени от обичайния път и пратени на тежък труд в Арсенала.

Най-способните са отделяни за дворцово обучение. Останалите се записват като acemi oğlanlar и се изпращат за години наред при турски селяни или други стопани, за да работят, да научат езика, обичаите и религията. По-късно ги връщат за допълнителна служба и едва след това част от тях влизат в еничарския корпус. Това е дълъг процес на пречупване, обучение и преоформяне.

Тъкмо затова е важно да не се бърка крайната съдба на малцина успели с общата природа на системата. Да, от девширме излизат велики везири и влиятелни фигури. Но зад тях стоят много повече други – изчезнали, болни, убити, останали на ниски нива, върнати, избягали или просто претопени без следа.

Паметта на произхода

Една от най-интересните части в текста на Йълмаз е свързана с паметта. Някои девширме-наборници, издигнали се високо, не забравят откъде идват. Посочен е случаят със Соколлу Мехмед паша и възстановяването на Печката патриаршия. Други, попаднали по-късно в обсега на Инквизицията в Сицилия и Венеция, обясняват, че вътрешно никога не са преставали да се чувстват християни и че са търсили завръщане към вярата и мястото си на произход.

Тези свидетелства не трябва да се четат наивно. Хората пред съд често говорят така, както смятат, че ще им помогне. И все пак самото им съществуване напомня нещо съществено: идентичността на девширме не е била просто изтрита и заменена. Понякога тя е била разцепена, понякога потисната, понякога преизградена, а понякога връщаща се с години по-късно.

Какво следва от всичко това

Най-полезното в подобно изследване е, че то ни принуждава да излезем от удобните формули. Девширме не е нито невинна школа за таланти, нито единствено митологична картина на „турчина, който грабва детето“. То е държавна система на принудително набиране, в която насилието, социалната мобилност, религиозното преобразуване, бюрокрацията и местното договаряне действат едновременно.

За българската публика това има особено значение. Темата у нас е натоварена с памет, с национална митология, а и с напълно основателен морален инстинкт. Да откъснеш дете от средата му и да го подложиш на религиозно и социално преформатиране не става по-малко жестоко, ако на върха на пирамидата някой друг е станал паша. Но историческата яснота изисква да видим и друго: системата не е действала еднакво навсякъде, местните общества са реагирали различно, а самите момчета не са образували една и съща човешка маса.

Тъкмо това прави регистъра от 1603-1604 г. толкова важен. Той ни връща от лозунга към конкретиката. От символа към лицата, имената, възрастите, белезите и болестите. От абстрактното „девширме“ към реалните момчета, които са вървели по пътя към Истанбул – едни насила, други с надежда, трети с мисъл за бягство.

И това, в крайна сметка, е най-трудната част от темата. Не да решим дали девширме е било само „зло“ или само „възможност“, а да издържим историческата истина, че е било система, в която една империя е превръщала чужди деца в собствен инструмент – понякога с огромен успех, понякога с отчаян отпор, винаги с висока човешка цена.

(Съкратен и адаптиран превод)

Източник

^[1] Turnacı е длъжност в еничарския корпус, свързана първоначално с ловните служби на султана; началникът се нарича turnacıbaşı. По-късно такива офицери участват и в акции по devshirme. Вж. İsmail Hakkı Uzunçarşılı, Osmanlı Devleti Teşkilatında Kapıkulu Ocakları, Ankara, 1988, с. 203.

^[2] Произходът на системата е спорен. Част от хрониките я отвеждат към времето на Мурад I и практиката pençik – една пета от военната плячка, включително пленници. Други извори свързват оформянето ѝ с периода след битката при Анкара от 1402 г., когато османската държава търси нови човешки ресурси за армията. Сред основните извори и изследвания са: Aşıkpaşazade, Aşıkpaşaoğlu Tarihi; Oruç Bey, Oruç Bey Tarihi; Kavanin-i Yeniçeriyan; İsmail Hakkı Uzunçarşılı, Kapıkulu Ocakları; Cemal Kafadar, “Yeniçeri”; Kemal Beydilli, “Yeniçeri”.

^[3] По въпроса за правния статут и съвместимостта на devshirme с шериатското право виж: J. A. B. Palmer, “The Origins of the Janissaries”; Paul Wittek, “Devshirme and Sharia”; V. L. Menage, “Sidelights on the Devshirme from Idris and Sa‘uddin”; Abdülkadir Özcan, “Devşirme”; Gümeç Karamuk, “Devşirmelerin Hukuki Durumları Üzerine”.

^[4] За балканската, включително българската, национална традиция, която поставя ударението върху насилствения и асимилаторски характер на системата, могат да се посочат: Konstantin Jireček, Geschichte der Bulgaren; Андрей Протич, Денационализиране и Възраждане на Българското Изкуство през Турското робство от 1393 до 1879 г., София, 1930 г.; Петър К. Петров, Асимилаторската политика на турските завоеватели, Соф., 1964 г. За по-късен критически прочит на тази линия вж. Machiel Kiel, Art and Society of Bulgaria in the Turkish Period.

^[5] В Босна съществува изключение – т.нар. poturoğulları, босненски мюсюлмански момчета, които по особен ред също са набирани за определени служби. Вж. Uzunçarşılı, Kapıkulu Ocakları, т. 1, с. 18.

Гюлай Йълмаз е доцентка в катедрата по история към Факултета по хуманитарни науки на Университета „Акдениз“ в Анталия, Турция. Академичната ѝ работа е посветена на Османската империя, като изследванията ѝ се съсредоточават по-специално върху системата на девширмето, еничарите и социалната история на ранното ново време.