Разгромът на Мамелюкската империя [в днешен Египет] през 1516-17 г. е може би най-значимото завоевание, за което повечето хора никога не са чували. В рамките на шест месеца османските войски преминават от Алепо до Кайро, разгромяват мюсюлманската династия на мамелюците и завземат територии, които днес са Сирия, Йордания, Израел, Палестина, Египет и (части от) Саудитска Арабия. В един момент османците са регионална сила, а в следващия вече имат империя с междуконтинентален обхват. Преди това те са били в периферията на ислямския свят, а сега заемат най-ценните му религиозни и културни центрове. Но победата е също толкова важна и заради вратите, които отваря към други части на света: Северна Африка и Западното Средиземноморие, където испанците разширяват влиянието си; Червено море и Индийския океан, където португалците навлизат в местната търговия; Иран и Ирак, където шиитската династия на Сефевидите установява своето управление. През следващите десетилетия османците ще напреднат по всички тези фронтове, включвайки се в глобалната борба за власт, която се простира от Мексико до Манила.
Това е историята, която Алън Михаил, професор по история в Йейл, разказва в книгата си Божията сянка. Макар че историята на глобалната конкуренция не е нова – поне за учените – Михаил поставя в центъра ѝ османците и техните събратя мюсюлмани, като се опира на последните изследвания, за да покаже, че османското, мамелюкското и персийското господство над търговските пътища Изток-Запад е наложило европейското океанско изследване, както и фантазията за създаване на глобален антимюсюлмански съюз с Великия китайски хан. Заплахата от османската военна експанзия спомага за успеха на Реформацията, тъй като принуждава католическите Хабсбурги да се обърнат към протестантската военна и финансова подкрепа. И въпреки че мюсюлманските държави никога не са се утвърдили официално в Америка, създадената от тях култура и институции са успели да го направят.
Преди Колумб да започне да търси Индия, той е ръководил експедиция до Тунис, за да си върне кораб, заловен от мюсюлмански корсари; работил е и за генуезка търговска къща в Хиос, в контролираното от Османската империя Егейско море. През годините, предшестващи основаването на Джеймстаун във Вирджиния, Джон Смит[1] се е сражавал с османски армии в Източна Европа и е прекарал известно време в османски плен. Затова не е изненадващо, че много от концептуалните рамки, които европейските колонизатори прилагат в Америка, произлизат от срещите им с мюсюлманите у дома: те сравняват религиозните обекти на коренните жители на Америка с mezquitas (джамии), наричат номадите от Централно Мексико alarabs, а потомците на португалски бащи и майки от коренното население – mamelucos. Прословутото изискване (Requerimiento), испански юридически документ, предлагащ на коренното население избор между покръстване и завладяване [унищожение], се основава на джихада, практикуван от мюсюлманите в средновековна Иберия. Данъкът (tributo), който короната събира в Америка, наподобява ислямския данък върху населението (jizya), също адаптиран от испанците от техните мюсюлмански предшественици на полуострова.
Разказът на Михаил е посветен на един необичаен герой: османския султан Селим I (1512-20), който обикновено остава в сянката на дядо си Мехмед II, завоевател на Константинопол, и на сина си Сюлейман I, известен на Запад като Сюлейман Великолепни. Селим несъмнено заслужава по-голямо признание: той ръководи сирийската и египетската кампания от 1516-17 г.; задържа иранските Сефевиди, които представляват екзистенциална заплаха за империята и създава умели съюзи с мюсюлмански корсари, които му осигуряват територия в Северна Африка на много ниска цена. Всичко това той постига в рамките на осем години преди преждевременната си смърт от цирей през 1520 г.
Съвременните западни историци понякога пренебрегват Селим, но техните османски предшественици не са го правили. На Селим е посветен цял жанр – Selimnames или „приказки за Селим“. Макар че са предимно агиографски[2], те са породени от опитите да се оправдае противоречивият път на султана към властта. Преди възкачването на Селим на престола през 1512 г. османците следват система, която е наричана „наследяване на най-силните“. Когато управляващият султан умира, синовете му трябва да се борят един с друг за трона. Въпреки че това може да доведе до нестабилност в краткосрочен план, в дългосрочен план то помага да се гарантира, че ще надделее най-опитният и разполагащ с най-голяма подкрепа кандидат. Усещайки, че застаряващият му баща Баязид II предпочита друг син, Селим действа изпреварващо и без прецедент: повежда войските си срещу султана и го ескортира за ранно пенсиониране в Северна Гърция. Баязид умира мистериозно по пътя.
Ако коментаторите от XVI в. са изпитвали неудобство от методите, използвани за осигуряване на трона, то по-късните историци осъждат войнственото, дори убийствено наследство на Селим. Той оправдава свалянето на баща си с това, че Баязид, сунит, е бил твърде мек към Сефевидите. Селим е доказал военните си сили срещу Сефевидите още като млад, отблъсквайки многократни нахлувания и предприемайки собствени набези в Грузия, като според сведенията само през 1508 г. е взел над десет хиляди пленници. Първата му война като султан е отново срещу Сефевидите, като кулминацията е битката при Чалдиран в Северозападен Иран. Но съвременните историци са разтревожени не толкова от подстрекателството на Селим към война, колкото от действията му у дома: преди да потегли на изток, той нарежда на служителите си да извършат преброяване на хората, за които се смята, че симпатизират на Сефевидите. Много от регистрираните са незабавно арестувани, а някои от тях са избити – според един съвременен източник четиридесет хиляди души. (Алевитската общност в Турция води началото си от тези преследвани групи.)
Михаил споменава тези безчинства, но в разказа му за османската слава няма много място за османско насилие. Той омаловажава по-неприятните аспекти от характера на Селим, за да го представи като просветен защитник на светското и плуралистично управление. По този начин той се обръща към американската популярна публика, опитвайки се да противодейства на възприемането на мюсюлманите като реакционни и фанатични след 11 септември. Със сигурност е вярно, че османците не винаги са получавали дължимото признание за влиянието си върху съвременния свят. Те се гордеят с първата постоянна армия в съвременна Европа. Запознават света не само с кафето, но и с ясно изразената османска институция на кафенето. Научават европейците как да се ваксинират срещу едра шарка. Ако не друго, настоява Михаил, то именно европейците са били движени от „култура на огнедишаща религиозна омраза“, с тяхната поредица от Свещени лиги и непрестанни призиви за кръстоносни походи. За да бъдем справедливи, османците също използват антихристиянска реторика във вътрешната и външната си политика, а епитетът на Селим „Божията сянка“ ясно показва религиозните му стремежи. Въпреки това Михаил правилно подчертава, че османците не избягват Атлантическия океан поради липса на любопитство или икономическа съобразителност, както понякога се твърди. Като господари на Черно и Червено море те вече са притежавали това, за което европейците е трябвало да напуснат континента.
Традиционният, разяснителен начин на разказване на Михаил и разказите на великите мъже за битките и висшата политика може да изглеждат безспорни. Но през септември миналата година, малко след излизането на книгата с твърди корици, „Божията сянка“ стана обект на буря в Twitter. Трима учени – Корнел Флейшър и Джемал Кафадар, османисти, и Санджай Субрахманям, историк на световната история – написаха впечатляващо опровержение на книгата, озаглавено „Как се пише фалшива световна история“. „Защо историк от уважаван университет е бил способен да съчини тази тъкан от лъжи, полуистини и абсурдни спекулации, си остава загадка за нас“, пишат те. Докато туитовете се разпространяваха, рецензията проникваше все по-дълбоко в средите на историците. За някои тя беше така необходимата доза честност, а други я възприеха като „клеветническа и териториална“. През октомври двама учени публикуваха опровержение с подзаглавие „Божията сянка и самозваните султани на академията“ (God's Shadow and Academia's Self-Appointed Sultans). Няколко дни по-късно първоначалното трио публикува отговор на опровержението. По това време спорът вече беше породил собствен хаштаг (#Selimgate), множество публикации в блогове и онлайн анкета с въпрос как Михаил трябва да отговори (мнозинството съветва да „приеме недостатъците и да ги преразгледа“). Михаил, може би мъдро, запази мълчание.
Защо изследователите на османското минало отхвърлят книга, която поставя изучаваната от тях империя в центъра на световната модерност? За тези, които следят турската политика, книгата изглежда е отзвук от националистическата реторика на Реджеп Ердоган и неговата партия „Справедливост и развитие“ (ПСР), които твърде охотно се позовават на историческата роля на мюсюлманите в световната политика, не на последно място, за да оправдаят собствените си геополитически амбиции. През 2014 г. Ердоган заяви, че мюсюлманите са били преди Колумб в Америка, като приведе като доказателство наблюденията на mezquita. „Като президент на моята страна не мога да приема, че нашата цивилизация е по-нисша от другите цивилизации“, обясни той пред аудитория от мюсюлмански лидери от Латинска Америка. Макар че в края на книгата Михаил ясно осъжда този вид политика на ПСР, отказът му от нея е без значение; това е книга от 400 страници, която представя мюсюлманите като герои, а европейските християни – като злодеи в една глобална игра на морала. Проблемът не е характерен само за Михаил – учените, които оспорват популярните погрешни схващания за исляма, често печелят одобрението на ислямистите – но склонността на Михаил към хиперболизация увеличава риска книгата му да бъде използвана в подкрепа на лоши каузи.
Подозирам, че повечето историци на Османската империя като цяло симпатизират на целите на Михаил: те редовно преподават на студентите си, че Османската империя е била ключов играч в евразийската политика, че Европейският ренесанс се е развил в диалог с Изтока и че ислямът е бил гъвкав и постоянно променящ се набор от традиции. В Божията сянка обаче има тенденция да се преувеличават тези твърдения: пресилено е да се твърди, че през 1500 г. Османската империя е „оформяла познатия свят“ от Китай до Мексико. Хуманистите от ренесансова Европа не са гледали на исляма като на „по-завладяваща мания от класиката на античността, изкуството или личното спасение“. И е трудно да се разбере как Селим може да бъде признат за водач на „ислямска реформа“: юридическата книга, която Михаил цитира като доказателство за това твърдение, по-скоро надгражда, отколкото отменя, характеристики на съществуващата съдебна система на шериата. Тонът на „Как се пише фалшива световна история“ издава тревога за „актуалност“ – актуалност от вида, разбираем за търговските издатели и университетските администратори – и страх, че щателната наука е изтласкана. Не че историците винаги не са искали да се занимават със съвременните проблеми, но повечето от тях са настоявали и за сложността на историческите процеси.
Селимгейт се вписва ясно в продължаващите дебати за проекта на глобалната история. Тази област започна да се развива през 1990-те години именно под влиянието на този вид презентистки[3] опасения, които оформят книгата на Михаил, тъй като историците се опитват да разберат произхода на собствения си глобализиран свят. И все пак след близо тридесет години проектът е разнообразил целите си и е станал по-сложен. В някои отношения Божията сянка е продукт на това развитие, тъй като открива връзки между привидно различни географски региони и представя една неевропейска перспектива (повечето ранни практикуващи бяха учени от Европа). Но в други отношения книгата не отговаря на съвременните стандарти. Въпреки че много глобални историци, като Михаил, все още разчитат предимно на вторична литература, други са извършили блестяща и внимателна работа с първични източници. Много от тях са се фокусирали не върху елитни мъже, а върху жени, поробени хора или групи от коренното население. Много от тях са направили амбициозни твърдения, но са ги обосновали с точни емпирични подробности. Неколцина дори са успели да бъдат едновременно и научни, и достъпни.
Именно този баланс не успява да постигне Божията сянка. Както показват положителните отзиви в централната преса, книгата е навлязла в един по-широк пазар на османската история, доминиран от военни историци и неспециалисти. Със сигурност е добре дошло, че един османски историк с опит в близкоизточните езици ще добави гласа си към този хор. Но едва ли е неизбежно това да става за сметка на историческата точност. Колко жалко би било, ако младите изследователи на неевропейската история заключат от Селимгейт, че писането на глобална история или правенето на историческия труд достъпен са неща, които е най-добре да бъдат оставени на други.
[1] Джон Смит (1580-1631) е английски офицер, изследовател, колониален губернатор, адмирал на Нова Англия и писател. Той играе важна роля в създаването на колонията в Джеймстаун, Вирджиния, първото постоянно английско селище в Северна Америка, в началото на XVII век.
[2] Агиографията е изследване на светците. Под „житие“ се разбират буквално съчиненията на тема такива свети личности, и по-специално биографиите на църковни и светски водачи.
[3] С понятието „презентизъм“ се обозначава прилагането на съвременни идеали и морални норми за тълкуване на исторически личности и техните действия.
