Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2024 03 Isiah Berlin Nationalism

 

Поредица „Национализмът – век 21“

Курсът и дискурсите на българския национализъм – Мария Тодорова

Приватизация на национализмите: сглобяване на пъзела – Александър Кьосев и Петя Кабакчиева

Национализъм и агресия – Лиа Грийнфелд

Бележки за национализма – Джордж Оруел

Миналото е друга страна – Тони Джуд

Изобретяването на националните идентичности – Ан-Мари Тиес

Комунизъм и национализъм – Мартин Мевиус

Произход на нациите – Антъни Смит

Преработването на миналото: България, 2013 – Златко Енев

Какво е нацията – Ернест Ренан

Общи герои, отделни претенции – Джеймс Фрусета

Постнационализмът – Мохамед Бамие

Етнос, национализъм и комунистическото наследство в Източна Европа – Мария Тодорова

Граници и идентичности – Стефан Дечев

Изобретената памет – Евгения Иванова

Създаването на един национален герой – Мария Тодорова

Проблемите на национализма в източна Европа – Питър Шугър

Смъртоносните национализми на Балканите – Уилям Хейгън

От „интернационализъм" към национализъм – Чавдар Маринов

Запомняйки, за да забравим – Рихард С. Есбеншаде

Етнонационалната хомогенизационна политика между депортацията и принудителната асимилация – Щефан Трьобст

Политическите употреби на исторически митове – Атила Пок

Митът за двойното робство – Раймонд Детрез

Насилие и идентичност – Михаил Груев

За отношението между партия, държава и мюсюлманско малцинство в България 1956-1986 – Щефан Трьобст

Етнонационализмът по време на демократичния преход – Бистра-Беатрикс Вьогли

Консенсуси на българската памет – Евгения Иванова

Етнонационализмите – Пенка Ангелова

Идеологическият завой към национализъм и политиката на БКП – Михаил Груев

Краят на нациите: възможна ли е алтернатива на националните държави? – Дебора Макензи

Анхиало, 1906: Политическата икономия на един етнически конфликт – Румен Аврамов

От националните движения към напълно формираната нация: процесът на изграждане на нациите в Европа – Мирослав Хрох

„Ние“ и „Те“ – Джери З. Малър

Защо национализмът функционира – Андреас Вимер

Развалената сделка – Джак Снайдър

Това е вашият мозък, захранван от национализма – Робърт Саполски

Комунизъм и национализъм на Балканите – Чавдар Маринов и Александър Везенков

Либерализъм и национализъм – Франсис Фукуяма

Новият стар национализъм – Тони Джуд

Патриотизъм и национализъм – Маурицио Вироли

Две концепции за национализма – Исая Бърлин

НЕЙТЪН ГАРДЕЛС: Според покойния Харолд Айзъкс, автор на книгата Idols of the Tribe [Идолите на племето], днес сме свидетели на „конвулсивно производство“ [convulsive ingathering] на нации. Открита етническа война бушува недалеч оттук, в Югославия. Съветският съюз е разкъсан от възраждащи се националистически републики.

Новият световен ред, изграден от руините на Берлинската стена, вече е тръгнал по пътя на Вавилонската кула. Какъв е произходът на национализма? Откъде идва тази буря?

ИСАЯ БЪРЛИН: Вавилонската кула е била замислена като единна по своя характер; голяма сграда, която се е издигала до небето, с един език за всички.

Но господ не я хареса.

Казвали са ми, че има една прекрасна еврейска молитва, която трябва да се произнесе, когато се види чудовище: „Благословен да бъде Господ, нашият Бог – Ти, който внасяш разнообразие сред Твоите създания.“ Можем само да се радваме, че видяхме как деспотизмът на съветската Вавилонска кула рухна, колкото и опасни да се окажат някои от последствията – имам предвид ожесточения сблъсък на национализмите. Но, за съжаление, това не е нещо ново.

В нашето съвремие национализмът не се възражда, той просто не е умирал никога. Нито пък расизмът. Това са най-мощните движения в съвременния свят, които се простират през много социални системи.

Никой от великите мислители на XIX век не е предвидил това. Сен-Симон е предвидил значението на индустриалците и банкерите. Фурие, който е разбрал, че ако стъклото се направи нечупливо, няма да има бизнес за стъкларите, е схванал така наречените „противоречия на капитализма“. Якоб Буркхард е предвидил военно-промишления комплекс. Не много от предсказаното от Маркс се оказва вярно, с изключение на изключително важното прозрение, че технологията трансформира културата. Големият бизнес и класовите конфликти са сред нейните резултати.

Либералите, демократите и републиканците смятаха, че големите европейски имперски режими са може би централният проблем на техния век. След като тези тиранични конгломерати – Британската, Австро-Унгарската, Руската империя – бъдат унищожени, заедно с колониализма, народите под техните пети ще заживеят в мир и ще реализират съдбата си по продуктивен и творчески начин. Е, те са се заблуждавали.

Макар че повечето либерални философи от XIX в. се противопоставяха на жестоката експлоатация на „невежите маси“ от страна на империализма, в никакъв случай никой от тях не смяташе, че чернокожите, индийските или азиатските народи някога биха могли да имат държави, парламенти или армии – всички те бяха напълно европоцентрични.

Подозирам, че това се е променило с Руско-японската война от 1904 г. Фактът, че азиатска нация е победила велика европейска сила, трябва да е предизвикал електрически шок в съзнанието на много индийци, африканци и други – и да е дал голям тласък на идеята за антиимпериалистическо самоутвърждаване и национална независимост. През ХХ в. левите движения може би нямаше да успеят например в Египет или Алжир, Гана, Сирия или Ирак, ако не бяха дошли рамо до рамо с националистическите чувства.

Неагресивният национализъм е съвсем друга история. Аз проследявам началото на тази идея до изключително влиятелния немски поет и философ от XVIII век Йохан Готфрид Хердер.


Small Ad GF 1

На практика Хердер измисля идеята за принадлежност. Той вярва, че както хората имат нужда да ядат и пият, да имат сигурност и свобода на придвижване, така имат нужда и да принадлежат към някоя група. Лишени от това, те се чувстват откъснати, самотни, незначителни, нещастни. Носталгията, казва Хердер, е най-благородната от всички болки. Да бъдеш човек означава да можеш да се чувстваш у дома си някъде, сред себеподобните си.

Всяка група, според Хердер, има свой Volksgeist или Nationalgeist [народностен дух, самосъзнание] – набор от обичаи и начини на живот, начини на възприемане и поведение, които са ценни единствено защото са техни. Целият културен живот се оформя вътре в специфичния поток на традицията, който идва от колективния исторически опит, споделян само от членовете на групата. Така например човек не би могъл да разбере напълно великите скандинавски саги, ако сам не е преживял борбата на грубите, издръжливи моряци срещу големите бури в Северно море (както са го направили викингите по време на пътуването си до Англия).

Представата на Хердер за нацията е дълбоко неагресивна. Всичко, което е искал, е културно самоопределение. Той отрича превъзходството на един народ над друг. Всеки, който прокламира нещо такова, казва нещо невярно. Хердер вярва в разнообразието от национални култури, които според него могат да съжителстват мирно. Всяка култура е равностойна на другите и заслужава своето място под слънцето. За Хердер злодеите на историята са великите завоеватели като Александър Велики, Цезар или Карл Велики, защото те са потъпквали местните култури. Той не доживява да види пълните последици от победите на Наполеон, но тъй като те подкопават властта на Свещената римска империя, може би е склонен да прости на този велик завоевател.

Само това, което е уникално, има истинска стойност. Ето защо Хердер се противопоставя и на френските универсалисти от Просвещението. За него има няколко вечни истини: времето, мястото и социалният живот – това, което започва да се нарича гражданско общество – са всичко.

Разбира се, [в един исторически момент] Volksgeist на Хердер се превръща в Третия райх.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

А днес сръбският Volksgeist воюва с хърватския Volksgeist, арменците и азерите отдавна са в конфликт, а сред грузинците и руснаците – и дори сред украинците и руснаците – се разгарят [националистически] страсти.

Какво превръща стремежа към културно самоопределение в националистическа агресия?

На друго място съм писал, че „раненият Volksgeist“, така да се каже, е като огънато клонче, което е изпънато толкова силно, че когато се освободи, отвръща с ярост. Национализмът, поне на Запад, се създава от рани, нанесени от стрес. Що се отнася до Източна Европа и бившата Съветска империя, днес те изглеждат като една огромна, отворена рана. Напълно е възможно, след години на потисничество и унижение, да настъпи бурна контрареакция, изблик на национална гордост, често агресивно самоутвърждаване, от страна на освободените нации и техните лидери.

Въпреки че не ми е позволено да го кажа на германските историци, смятам, че Луи XIV е основно отговорен за началото на германския национализъм през XVII век. Докато останалата част от Европа – Италия, Англия, Испания, Ниските земи и най-вече Франция – преживява великолепен ренесанс на изкуството и мисълта, на политическата и военната мощ, след епохата на Дюрер, Грюневалд и Алтдорфер, Германия се превръща, с изключение на архитектурата, в относително изостанало място. Французите гледат на германците отвисоко като на провинциалисти, прости, леко комични, пиещи бира дръвници, грамотни, но бездарни.

Естествено, отначало е налице много подражание на французите, но по-късно, както винаги, се появяваа реакция. Някои благочестиви немски проповедници започват да задават въпроса: „А защо да не бъдем себе си? Защо да подражаваме на чужденците? Нека французите си имат кралските дворове, салоните, светските абати, войниците, поетите, художниците, празната си слава. Всичко това е боклук. Нищо друго няма значение, освен отношението на човека към собствената му душа, към Бога, към истинските ценности, които са ценности на духа, на вътрешния живот, на християнската истина.“

Към 1670-те години това пиетистко-национално контрадвижение вече е в ход; това е духовното движение, в което израстват Кант, Хердер, Хаман, мъдреците от Източна Прусия. Тази клерикална франкофобия, подхранвана несъмнено от антироманизма, много прилича на велика форма на „кисело грозде“. Именно тогава започва националистическото самоутвърждаване [в Германия]. Към 1720 г. Томасий, незначителен немски мислител, се осмелява да изнася университетски лекции на собствения си език, на немски, вместо на латински. Това се разглежда като голямо отклонение.

Съответните последици от по-дълбоките унижения на Германия – от Наполеоновите войни до Версайския договор – са твърде очевидни.

Днес грузинци, арменци и други се опитват да възстановят своето погребано минало, изтласкано на заден план от огромната руска имперска сила. Преследвани по времето на Сталин, арменската и грузинската литература оцеляват: Исакян и Яшвили са талантливи поети; преводите на Пастернак на Ваз Пшавела и Табидзе са чудесно четиво – но когато Рибентроп отива при Сталин през 1939 г., той му подарява немски превод на грузинския епос от XII в. Рицарят в тигрова кожа на Руставели. Кой на Запад е знаел за по-късните шедьоври?

Рано или късно ответната реакция идва с неудържима сила. На хората им омръзва да бъдат оплювани, да им се нарежда от по-висша нация, по-висша класа или „по-висше“ каквото и да било. Рано или късно те задават националистическите въпроси: „Защо трябва да им се подчиняваме?“ „Какво право имат те…?“ „Ами ние?“ „Защо ние не можем да…?“

Всички тези огънати клонки може би най-накрая са преобърнали идеологическия световен ред. Експлозията на съветската система може да е последният акт на деконструкция на просвещенските идеали за единство, универсалност и либерален рационализъм. Всичко това вече изглежда финито.

Мисля, че това е вярно. И Русия е подходящо място за осветляване на погрешните разбирания на lumières [просветителите]. Повечето руски западници, които са следвали френските мислители от XVIII век, са им се възхищавали, защото са се противопоставяли на Църквата, на авторитета на традицията, на съдбата. Волтер и Русо са били герои, защото са впрегнали разума и правото на свобода, срещу реакцията.

Но дори радикалният писател Александър Херцен, моят герой, никога не е приемал, например, твърденията на Кондорсе за познаваеми, вечни истини. Той смята, че идеята за непрекъснат прогрес е илюзия, и протестира срещу новите идолопоклонничества, заместващи човешките жертви – принасянето на живи същества в жертва на нови олтари – абстракции, като универсалната класа или непогрешимата партия, или марша на историята – превръщането на настоящето в жертва в името на едно неизвестно бъдеще, което ще доведе до някакво хармонично решение.

Херцен се отнася с голямо подозрение към всяко посвещаване на някакъв вид абстрактно единство и универсалност. За него Англия си е Англия, Франция си е Франция, Русия си е Русия. Различията нито могат, нито трябва да бъдат изглаждани. Целите на живота са самият живот. За Херцен, както и за Хердер и италианския философ от XVIII в. Джамбатиста Вико, културите са несъизмерими. От това следва, макар и те да не го изричат ясно, че стремежът към пълна хармония или съвършено състояние е заблуда, понякога фатална.

Разбира се, никой не е вярвал в универсалността повече от марксистите: Ленин, Троцки и другите, които триумфират, се смятат за ученици на мислителите от Просвещението, поправени и осъвременени от Маркс.

Ако някой би искал да защити общите постижения на комунизма, което нито вие, нито аз бихме желали да направим, той би трябвало да го направи с аргумента, че Сталин може и да е убил 40 милиона души – но поне е сдържал национализма и е попречил на етническия Вавилон да утвърди анархично амбициите си. Разбира се, Сталин наистина го е удържал на дъното – както и всичко останало – но не го е убил. Веднага щом камъкът беше отместен от гроба, национализмът възкръсна отново, с подновена сила.

Хердер е бил „хоризонтален“ критик на френските просветители, защото е вярвал в уникалността на всички култури. Джамбатиста Вико също се противопоставя на просвещенската идея за универсалност от „вертикална“, или историческа гледна точка. Както сте писали, той е смятал, че всяка следваща култура е несъизмерима с другите.

И двамата отхвърлят идеята на Просвещението, че във всяка страна и по всяко време човекът има идентични ценности. За тях, както и за мен, множествеността на културите е несъизмерима.

Подсказва ли, от ваша гледна точка, окончателният разпад на комунистическия тоталитаризъм – създание на идеала за универсалност – че изживяваме последните години на последния модерен век?

Почти приемам това. Идеалът за универсалност, толкова дълбоко извратен, че би ужасил философите от XVIII век, очевидно продължава да живее под някаква форма в отдалечените от европейското влияние страни – Китай, Виетнам, Северна Корея, Куба.

Човек може само да си представи колко различно би се развил ХХ век, ако бяха надделели Вико и Хердер, а не френските философи или Хегел и Маркс, ако местната душа не беше завладяна от световната душа. Може би щяхме да имаме век на културен плурализъм вместо на тоталитаризъм.

Как би могло да се случи това? През XVIII универсализмът век е доктрина на най-висшата нация – Франция. По онова време всички се опитват да подражават на нейната блестяща култура.

Може би в цялото мислене доминира много повече възходът на естествените науки, с акцента върху универсалните закони и природата като организъм или машина, както и подражанието на научните методи в други сфери. Подхранван от тези идеи, взривът на технологиите и икономическото развитие през XIX в. изолира интелектуалния поток, произлизащ от такива неколичествени – всъщност качествени – мислители като Вико и Хердер.

Темпераментът на времето е илюстриран с една история, разказана в една от книгите на Джейкъб Талмон. Той разказва за двама чешки учители, които разговарят помежду си в началото на XIX век. „Ние вероятно сме последните хора в света, които говорят чешки – казват си те, – нашият език е на изчезване“. Неизбежно всички тук, в Централна Европа, а вероятно и на Балканите, ще говорят на немски. Ние сме последните оцелели от родната си култура.“ Разбира се, такива оцелели днес са точно на кормилото в много страни.

Дали тогава балканизацията – дори балканизацията на Балканите – е нещо добро?

„Балканизацията“ означава много малки народи, изпълнени с национална гордост, омраза и ревност, да тръгнат един срещу друг, подтиквани от демагози – както се е случило на Балканите около 1912 г. Това е много мрачна перспектива.

Хердер вярва, може би доста наивно, че обществата могат да се развиват мирно и ненасилствено по свои собствени вътрешни линии, без да завиждат или да са враждебни към другите, които правят същото – напротив, да си съчувстват положително. Такава е била и вярата на великия италиански патриот от XIX век Джузепе Мацини.

Може би раните от тоталитарното унижение са твърде дълбоки за подобна доброжелателна визия?

Вацлав Хавел ще ви каже, че чехите нямат агресивни намерения. Той е точно такъв културен либерал, какъвто е бил през целия си достоен живот Томаш Масарик, основателят на съвременна Чехословакия (сега, доколкото разбирам, тя вече се нарича Чешка и Словашка федеративна република). Сигурен съм, че Адам Михник или Бронислав Геремек биха искали това да важи и за Полша. Бих искал да вярвам в това и за Лех Валенса и Борис Елцин. Но няма никакво съмнение, че за съжаление възможността, дори вероятността, за етнически размирици изобилства в тази част на света.

Каква политическа структура би могла да се приспособи към тази нова епоха на културно самоопределение, да запази свободата и може би да спре част от предстоящите кръвопролития?

Културното самоопределение без политическа рамка е точно този проблем, и то не само за Изтока. Испания има баските и каталунците, Великобритания – Северна Ирландия, Канада – квебекците, Белгия – фламандците, Израел – арабите и т.н. Кой в миналото е мечтал за бретонски национализъм или шотландска национална партия?

Идеалисти като Хердер очевидно не са се замисляли за този проблем. Той е мразил Австро-Унгарската империя за това, че политически е свързала несъвместими елементи.

Изглежда, че в Източна Европа те наистина се мразят един друг. Румънците мразят унгарците, а унгарците от години не обичат чехите по начин, по който бретонците не могат да се преструват, че мразят французите. Това е явление от друг порядък. На Запад такива са само ирландците.

Само в Америка най-различни етнически групи са запазили във всеки случай някаква част от собствените си оригинални култури и никой не изглежда да има нещо против. Италианците, поляците, евреите, латиноамериканците имат там свои собствени вестници, книги и, както ми казаха, телевизионни програми.

Може би, когато имигрантите изоставят земята си, те оставят и страстния повик на своя Volksgeist. И все пак, дори в Америка, в академичните среди се появи ново движение за мултикултурализъм, което се стреми да подчертава не общото, а онова, което не е включено в учебната програма.

Да, знам. Чернокожи изследвания, пуерторикански изследвания и други. Предполагам, че това също е нагласен бунт на малцинствата, които се чувстват в неравностойно положение в контекста на американската полиетничност. Но аз вярвам, че общата култура, от която дълбоко се нуждаят всички общества, може да бъде нарушена само от повече от умерена степен на самоутвърждаване от страна на етнически или други малцинства, съзнаващи общата си идентичност. Полиетничността не е идея на Хердер. Той не е призовавал германците да изучават холандски език или германските студенти да изучават културата на португалците.

За Хердер няма нищо в „расата“ или в „кръвта“. Той говори само за почва, език, общи спомени и обичаи. Основната му теза, както ми каза веднъж един приятел от Черна гора, е, че самотата не е просто отсъствие на други хора, а много повече въпрос на живот сред хора, които не разбират какво казваш; че можеш да бъдеш наистина разбран само ако принадлежиш към общност, в която общуването е без усилие, почти инстинктивно.

Мисля, че Хердер би погледнал с неприязън на културните търкания, породени във Виена, където в едно и също тясно пространство са натъпкани много националности. В нея се раждат гениални хора, но в много от тях има дълбоко невротичен елемент – достатъчно е да си спомним за Густав Малер, Лудвиг Витгенщайн, Карл Краус, Арнолд Шьонберг, Стефан Цвайг и за раждането на психоанализата в това предимно еврейско – и особено беззащитно – общество.

Целият този огромен сблъсък на не особено съвместими култури – славяни, италианци, германци, евреи – освобождава огромна творческа енергия. Това е различен вид културно изразяване от онова на по-ранна Виена, онази на Моцарт, Хайдн или Шуберт.

Пиер Трюдо често се позовава на лорд Актън, когато се бори със сепаратистите от Квебек. Той смята, че навсякъде, където политическите граници съвпадат с етническите, шовинизмът, ксенофобията и расизмът неизбежно застрашават свободата.

Само индивидуалните конституционни права – равни граждански права за всички, независимо от етническата принадлежност – в една федерална република могат да защитят малцинствата и индивидите. „Теорията за националността“, цитира Трюдо Актън, „е ретроградна стъпка в историята.“

Лорд Актън беше благородна личност и аз съм съгласен с него. И все пак трябва да признаем, че въпреки усилията на Трюдо, квебекците продължават да се стремят към независимост.

В големия мащаб на нещата трябва да се има предвид, че въпреки кралския и духовен монопол върху властта и авторитета, Средновековието в някои отношения е било по-цивилизовано от дълбоко разтревожения XIX век – и още по-лошо, от нашия собствен ужасен век, с неговото широко разпространено насилие, шовинизъм и в крайна сметка масово унищожение в расовия и политическия холокост на Хитлер и Сталин. Разбира се, през Средновековието е имало етнически търкания и преследване на евреи и еретици, но национализмът като такъв не е съществувал. Войните са били династични. Това, което е съществувало, е била универсалната църква и общият латински език.

Не можем да върнем историята назад. И все пак не искам да се отказвам от убеждението, че един свят, който е сравнително мирно многоцветно палто, всяка част от което развива своя собствена отличителна културна идентичност и е толерантна към другите, е просто още една утопична мечта.

От каква обща нишка обаче може да се изплете това палто?

Къде е слънцето, което предпазва различните планети от излизане от орбита и сблъсък с останалите – в една вселена от автономни културни светове, всеки от които е в собствена орбита?

Това отново може да доведе до културен империализъм. Във вселената на Хердер няма нужда от слънце. Неговите култури не са планети, а звезди, които не се сблъскват. Признавам, че в края на ХХ век има само малко исторически доказателства за осъществимостта на подобна визия.

На осемдесет и две години съм преживял почти целия век – най-лошият век, който Европа някога е имала.

През моя живот се случиха повече ужасни неща, отколкото по всяко друго време в историята. Подозирам, че са по-лоши дори от времето на хуните.

Можем само да се надяваме, че след като различните народи се изтощят от борбата, кървавата вълна ще утихне. Освен ако не могат да се приложат турникети, за да се спре кръвотечението, и превръзки на раните, за да могат бавно да заздравеят, дори и да оставят белези, ни очаква продължение на едно много лошо време.

Единствените нации, за които не е нужно да извиват нечии ръце, са удволетворените нации, без рани или с излекувани рани – като либералните демокрации на Северна Америка, Западна Европа, Австралия, Нова Зеландия и, надявам се, Япония.

Може би тези двете бъдеща ще живеят, отделени едно от друго, но заедно. Цивилизация на почвата, така да се каже, и цивилизация на сателита.

Вместо насилственото раздробяване на нациите, удовлетворените нации все пак ще се превърнат в един малък свят, като страстите на кръвта и почвата ще бъдат пресушени чрез хомогенизиращо консуматорство и масови развлечения?

Може би това е цената на мирната интеграция? Както неотдавна написа Милан Кундера, несериозните култури са антропологически неспособни на война. Но те са неспособни и да създават Пикасовци.

Що се отнася до това, аз не вярвам, че само трагичните събития и рани могат да създадат гений. В Централна Европа Кафка и Рилке са носили рани. Но нито Расин, нито Молиер, нито Пушкин, нито Тургенев – за разлика от Достоевски – не са носили дълбоки духовни рани. А Гьоте изглежда напълно свободен от тях. Съдбата на руските поети от нашия век е друга, по-мрачна история.

Без съмнение унификацията може да се засили под натиска на технологиите, както вече се случва с американизацията на Европа. Някои хора я ненавиждат, но тя явно не може да бъде спряна.

Както вече обсъждахме, възможно е да има политическа и икономическа еднородност, но културно разнообразие, както е било в Австро-Унгарската империя. Това е, което в крайна сметка си представям – известна степен на еднообразие в „удовлетворените“ нации, съчетана с приятна степен на мирно разнообразие в останалата част на света. Признавам, че сегашната тенденция е в обратна посока: рязко, понякога агресивно самоутвърждаване от страна на някои много малки човешки групи.

Какво ще кажете за появата на нов набор от общи ценности – екологични права и права на човека – които могат до известна степен да обединят всички тези избухващи култури, без да стесняват стила им?

Понастоящем не изглежда да има приети минимални ценности, които могат да поддържат света в ред. Да се надяваме, че един ден ще бъде приет голям минимум от общи ценности, като тези, които споменахте. В противен случай сме обречени на гибел. Ако не съществува минимум от общи ценности, които могат да запазят мира, нито едно прилично общество не може да оцелее.

Либералната мечта за космополитизъм, дори и в удовлетворения свят, не е на дневен ред, що се отнася до вас?

Подобно на Хердер и аз смятам космополитизма за нещо празно. Хората не могат да се развиват, ако не принадлежат към дадена култура. Дори и да се бунтуват срещу нея и да я трансформират изцяло, те все пак принадлежат към потока на традицията. Могат да бъдат създадени нови потоци – на Запад от християнството, Лутер, Ренесанса или романтичното движение – но в крайна сметка те произлизат от една река, от една основна централна традиция, която оцелява, понякога в радикално променени форми.

Но ако тези потоци пресъхнат, както например там, където мъжете и жените не са продукт на една култура, където нямат роднини и близки и се чувстват по-близки с едни хора, отколкото с други, където няма роден език – това би довело до огромно пресушаване на всичко, което е човешко.

За вас Вико и Хердер, апостолите на културния плурализъм, са философите на бъдещето?

Да, в смисъл, че всички ние в някаква степен сме повлияни от различни ценности. От гърците и евреите, през християнското Средновековие до Ренесанса и Просвещението през XVII и XVIII в., единството е било голямата добродетел. Истината е една, а множествеността е грешка.

Разнообразието е нова добродетел, донесена ни от романтичното движение, от което Хердер и Вико, които считам за пророци на разнообразието, са важна част. След това разнообразието, плурализмът (който включва възможността за много несъвместими идеали, които привличат човешката отдаденост), искреността (която не води непременно до истина или доброта) – всичко това вече се смята за добродетели. След като плурализмът на начините на живот е приет и може да има взаимно уважение между различни, несъвместими възгледи, трудно е да се предположи, че всичко това може да бъде изравнено – gleichgeschaltet – от някакъв огромен, смазващ ботуш.

В тази връзка ще си позволя да направя едно пророчество за двадесет и петия век. Може би ще бъде създаден Прекрасният нов свят на Олдъс Хъксли – по-малко драматична, но в известен смисъл по-коварна перспектива от 1984 на Оруел – отчасти като неудържим отговор срещу безкрайното етническо насилие и националистическо съперничество в началото на хилядолетието. При тази система всеки би бил облечен и нахранен. Всички ще живеят под един покрив, следвайки един-единствен модел на съществуване.

Но рано или късно някой ще се разбунтува, някой ще потърси собствено място. Хората ще се разбунтуват не само срещу тоталитаризма, но и срещу една всеобхватна, добронамерена и благотворна система.

Първият ужасен човек, който ритне традицията, ще бъде изгорен жив. Но със сигурност ще го последват и други смутители на реда. Ако има нещо, в което съм сигурен, след като съм живял толкова дълго, то е, че хората рано или късно трябва да се разбунтуват срещу унификацията и опитите за глобални решения от всякакъв вид.

Реформацията е такъв бунт срещу претенциите за универсален авторитет. Доминацията на огромни територии [от страна] на Римската империя също се срива своевременно. Така става и с Австро-Унгарската империя. Слънцето залязва и над Британската империя. А сега и Съветската.

Има една руска история за султан, който решил да накаже една от съпругите си за някакво провинение и наредил да я затворят заедно със сина ѝ в една бъчва. Султанът ги хвърлил в морето, за да загинат.

След няколко дни синът казал на майката: „Не мога да понасям да съм толкова натъпкан. Искам да се протегна.“ „Не можеш – отвърнала тя, – ще избуташ дъното и ще се удавим“.

Няколко дни по-късно синът отново запротестирал. „Искам да имам място.“ Майката казала: „За Бога, не го прави, ще се удавим“. Тогава синът казал: „Така да бъде, трябва да се протегна, само веднъж, и тогава да става каквото ще“. И така той получил своя миг на свобода и загинал.

Руският радикал Херцен прилага това по блестящ начин към състоянието на руския народ. Рано или късно те са били длъжни да се протегнат към свободата – без значение какво ще последва.

По времето на Хердер може би не сме били в състояние да разберем шедьовъра на скандинавска сага, без да преживеем буря в Северно море, но днес, благодарение на MTV, тийнейджърите от Хонконг до Москва и Лос Анджелис могат да споделят същата тръпка от гледането на концерт на Мадона. Какво може да означава културното самоопределение в такава епоха?

Все пак различията от миналото си казват думата: зрелищата, чрез които младежите в Банкок и Валпарайсо виждат Мадона, не са едни и същи. За многото езици на островите Полинезия и Микронезия се казва, че са напълно различни един от друг; това важи и за Кавказ. Ако смятате, че всичко това един ден ще отстъпи място на един универсален език – не само за учебни цели, политика или бизнес, но и за предаване на емоционални нюанси, за изразяване на вътрешния живот – то предполагам, че може да се случи това, което казвате: това няма да е една универсална култура, а смъртта на културата. Радвам се, че съм на толкова години, на колкото съм.

1991 г. 

Източник

 

Сър Исая Бърлин (1909–1997) е британски социален и политически теоретик, философ и историк от руско-еврейски произход, считан от мнозина за един от най-важните социални учени на своето поколение.

Pin It

Прочетете още...

В името на Бога

Миклош Харащи 16 Юли, 2009 Hits: 12465
Възприемайки езика на човешките права, една…