Историческите корени на Косовската война
Войната в Косово укрепи образа на Балканите като врящ казан на етническа омраза. Мнозина коментатори твърдят, че регионът винаги е бил съсипван от древни омрази. Други пък смятат, че днешните напрежения са изкуствени, създадени от цинични посткомунистически демагози, опитващи се да легитимират управлението си. Никоя от двете школи не е съвсем права. Балканските етнически напрежения не са нито древни като самото време, нито пък толкова скорошни, колкото идването на власт на Слободан Милошевич. Те са приблизително толкова стари, колкото са разпадането на Османската империя и възходът на национализма. За един историк днешните балкански кризи произтичат, преди всичко друго, от осакатяващата зависимост на всички балкански народи от идеологията и психологията на експанзионисткия национализъм. И тъй като Западът днес е въвлечен по-дълбоко от всякога в борбата между сърбите и албанците, ние трябва да разбираме по-добре причините за техните страсти.Днешните напрежения са резултат от поглъщането на региона от Османската империя, което е довело до изключително разпиляване и смесване на различни етнически групи в балканска и долно-дунавска Европа. Пред-модерното формиране на държави на Балканите е било осуетено от османското завоюване на региона през четиринадесети до шестнадесети век. Както и по други места по света – Индия и имперска Русия са подходящи примери – империята тук върви ръка за ръка с голямо етно-културно разнообразие, както и – на локално ниво – политическа автономия. Под властта на османците, подчинените населения са били организирани основно според религията си. Тази схема не изисква последователите на която и да било религия да живеят в някаква компактна област. От гледната точка както на Османската империя, така и на различните религиозни йерархии, личната идентичност е, така да се каже, екстратериториална. В някои случаи, като например при Сръбската православна църква, религията насърчава националната културна идентичност. Но пък тя може и да раздробява някои групи, говорещи един и същи език, като албанците – около три четвърти от които бяха мюсюлмани до 1945, докато останалата част са последователи на православието или католицизма (както е случая с Майка Тереза). По същия начин, католиците-хървати, мюсюлманите-босненци и православните сърби говорят един и същи език, но са дълбоко разделени от религията и политическата си история.
Докато Османската империя започва да се разпада през осемнадесети век, идеологията на европейския национализъм прониква на Балканите, в подкрепа на желанието на балканските християни да бъдат освободени от все по-угнетителното османско управление. Жадни за териториални придобивки или балкански християнски клиенти, някои от европейските Велики сили, особено Русия, стават покровители на този процес. Други, като Великобритания, губят вяра в способността на „болния човек в Европа“ да продължи да живее и се съгласяват с разделението на Империята. По този начин основите на независимите национални държави са положени в Сърбия през 1815, в Гърция през 1830, в Румъния през 1856, в България през 1878 и в Албания през 1913. Във всеки от тези случаи освободените държавни територии съдържат различни малцинства, освен управляващото национално мнозинство. Освен това новите държави са само фрагменти от идеалните териториални нации в представите на новите националистически елити. Тези идеални нации – Велика Сърбия, Велика Албания, Велика Гърция и т. н. – обхващат лежащи извън държавите региони, населени от допълнителни национални малцинства и желани от още една или повече от съседните страни.
С други думи, всички балкански страни са родени в деветнадесети и ранния двадесети век като иредентистки нации – тоест, нации, стремящи се да си възстановят „неосвободените“ национални „въображаеми общности“.
Нещо повече, тези общества (освен части от Румъния и Хърватска, където местната аристокрация е оцеляла) са извънредно популистки според западноевропейските стандарти. Османското управление ги е лишило от средновековните им династии и благородничества. Колапсът на Империята освен това срива и малкото групи, които са изградили благосъстояние поради сътрудничеството си с турците. Новоосвободените балкански страни са селски общества с много скромни търговски и производителни елити и националистически интелигенции. Интелектуалците се посвещават на изграждането на държавите, пробивайки си път както могат в онова, което, с извинение към Маркс, би могло да бъде описано като националистически начин на производство – тоест, забогатяване и постигане на социален статус в служба на току-що покълващата национална държава. Капиталистическият индивидуализъм все още притежава твърде малко престиж или легитимност; държавното изграждане, с цел да се създадат армии, способни да извоюват от врага-притежател неосвободените земи на нацията, е най-високата обществена ценност. В това отношение Балканите изобщо не са уникални; тук има много паралели с други части от не-западния свят, особено с постколониална Латинска Америка и части от Африка.
Ако във всичко това е имало демокрация, то тя е била някаква олигархично контролирана, популистка демокрация, функционираща единствено за управляващата националност. И тя е съществувала редом с родовите мрежи и отношенията патрон-клиенти, и двете от които са били изключително важни за оцеляването и на мюсюлмани, и на не-мюсюлмани под османско владичество.
Националните малцинства са изправени пред незавидни проблеми. Мюсюлманските малцинства рядко могат да претендират за реално гражданство в балканските християнски национални държави, тъй като те винаги се свързват с ненавижданите и, в повечето случаи, вече прогонени турци. Но дори и християнските малцинства могат да се надяват на толерантност само ако ограничават исканията си за езикови и религиозни права, като същевременно се съгласяват да изучават доминиращия език на мнозинството и лоялно служат на държавата, в която живеят. Да се иска нещо повече е свързано с риск да бъдат обвинени във враждебност към новата си родина.
Затворът на нациите
Днешните балкански държави не притежават почти нищо от западната либерална традиция, с нейното подчертаване на индивидуализма и защитата на несъгласните и малцинствата. Балканските държави се появяват от столетията на османско управление без почти нищо друго освен тази отчаяно желана национална идентичност. Дори религиозните им чувства са национализирани, както чрез действията на собствените им интелектуалци, така чрез османския режим. Междувоенният напредък към либерална демокрация под егидата на Уилсънизма[1] е слаб. Вярно е, че през 1920-те, преди да изпаднат под властта на различни десни диктатури, независимите балкански държави развиват многопартийни демократични политически системи, в които масови селски партии се борят за реформа на поземлената собственост и други анти-олигархични мерки. Но тези партии са и силно националистически[2], каквито са и десните авторитарни монархии и прото-фашистки режими, които ги изместват през 1930-те. Тук почти няма следа от либерализъм, който да се противопостави на възхода на диктаторските режими.
По същия начин, балканския комунизъм от времето след Втората световна война също е дълбоко националистически, въпреки интернационалистката си фразеология. Комунистическите режими тук всъщност са популистки диктатури, оправдавани от гледна точка на единството на нацията и нейното право да настигне развития капиталистически свят. Дори в капиталистическа Гърция, комунистическото и социалистическо движение са дълбоко националистически. Югославия на Тито е легитимирана изцяло от национализма, особено след драматичния сблъсък между Тито и Сталин от 1948. Тито се стреми да задоволи колективните искания на всяка от основните югославски националности, като в същото време ги противопоставя една на друга, за да може да поддържа непокътната собствената си позиция на харизматичен лидер и да направи така, че никоя от националните групи да не доминира останалите[3]. Така например през 1966 той пречупва властта на евентуалния си наследник, сърбина Александър Ранкович, защото той е насъбрал прекалено много власт в сръбската част от Югославската федерация.
Понякога се твърди, че, понеже титова Югославия е била комунистическа диктатура, тя е предотвратила появата на дисидентско движение, стремящо се да създаде някакво либерално, индивидуалистично гражданско общество. Вместо това, антикомунистическото движение е било „принудено“ да се преоблече като сепаратистки национализъм. Но това е само вид западна интерпретация. Изключващият национализъм триумфира в Югославия защото той изразява най-дълбоките въжделения и ценности на повечето от хората, които са разочаровани от комунистическия режим. Сред различните грехове на титовия „затвор на нациите“, в очите на неговите националистически врагове, е и защитата му за такива малцинства и аутсайдери като мюсюлманите-босненци и албанците-косовари.
За да се влошат нещата още повече, към всичко това се добавя и факта, че балканските страни винаги са били слаби държави, разчитащи до Втората световна война предимно на слабо развити аграрни икономически бази. Данъчните им постъпления не са достатъчни за да плащат за големи и специализирани армии, нито пък за държавни институции, които биха били в състояние здраво да контролират собствените си общества. Спорадичните войни, в които те участват, ги обезкръвяват докрай. До 1914 управниците им живеят в страх от селски бунтове поради високи данъци. (През 1907, потушаването на селския бунт в Румъния струва 100,000 човешки живота). Балканските държави изпадат в тежки външни дългове. И докато икономическата им зависимост от техните капиталистически или комунистически кредитори нараства, те изпадат във все по-силен властови клиентелизъм.
Обичай ближния си
Концепцията за идеалната Велика Сърбия води началото си от 1840-те години. Тя дава на независимата държава Сърбия задачата да завладее и включи в себе си населените от сърби земи на Босна; частите от южна Сърбия, владени по онова време от османците, които се простират отчасти и в Македония; областите Войводина и Банат в южна Унгария, както и Косово, люлката на средновековната сръбска монархия. Идеята за южна славянска федерация – тоест, идеята за Югославия от 19 век – никак не се харесва на сръбските националисти. Тя не е от жизнено значение за националното им освобождение, каквато е била за хърватите и словенците, живеещи по онова време под австроунгарско управление.
И макар че Сърбия е доминирала в междувоенната Югославия, в новата държава на Тито сръбските националисти са недоволни от намаленото си влияние. Сръбският гняв поради загубата на хегемония се запазва от времето на падането на Ранкович чак до колапса на федерацията през 1992. Сръбските дисидентски националисти започват да критикуват комунистическа Югославия след смъртта на Тито през 1980, като концентрират гнева си особено около ситуацията в Косово, където в наше време сърбите са многократно числено превъзхождани от албанци. Слободан Милошевич подхваща тази тема в една днес печално известна реч от 1989, в която определя себе си и сръбската държава като ръководени от гледната точка на сръбските националистически интереси.
В исторически план, сръбската позиция в Косово е била подкопана завинаги от неуспеха на сръбското въстание срещу Османците от 1689. По това време Османците са временно отслабени след голямото си поражение пред Виена през 1683, но все още напълно способни да се справят с всеки бунт в сръбските земи. Страхувайки се от кланетата, които ще последват след въстанието, сръбският архиепископ на Печ извежда около 30,000 семейства в управляваната от Хабсбургите южна Унгария, където техните наследници живеят и до днес. Това пък дава възможност на албанците в Косово, насърчавани от Османците като лоялни мюсюлмани, да постигнат демографска доминация. Два века по-късно, когато голямата Източна криза от 1875-78 отново отслабва Османската империя, миниатюрната сръбска държава се опитва да присъедини Косово, но се сблъсква със силната съпротива на зараждащия се по онова време албански национализъм. В резултат на това се стига до сериозни кланета.
По време на Балканската война от 1912 Сърбия успява да завладее и присъедини Косово, след което начаса атакува и прогонва тамошните мюсюлмански турски елити, заедно с множество албанци-мюсюлмани. Славяните-християни (най-вече сърби и черногорци) извършват ужасни кланета над албанци, заедно с турци и славянско-говорещи мюсюлмани в Косово, Черна гора, Босна и южна Сърбия, малко преди, и по време на Първата световна война. В десетилетията между войната Косово е вътрешна колония на сръбската част от югославската държава. Официалната политика е да се заселват там колкото се може повече сърби, при същевременни непрекъснати опити за „сърбизиране“ на албанското мнозинство, езиково и политически.
По време на Втората световна война Косово е откъснато от Югославия, след като страната е окупирана от нацистите. По онова време Косово е част от Албания, която е била италианска колония от 1939. Това изпълнява за кратко време, макар и под чужда егида, програмата на великоалбанските националисти. След падането на Мусолини и оттеглянето на Италия от войната през 1943, нацистите окупират Албания, насърчавайки косоварите да вземат участие в борбата им срещу сърбите и комунистическите партизани на Тито. Нацистите създават специална SS-дивизия от косоварски мюсюлмани. Те провеждат множество убийствени атаки срещу сърбите, също както го прави и про-нацистката по онова време Хърватска.
След края на Втората световна война, в продължение на почти една година косоварите водят отчаяна борба срещу подновеното им включване в югославската държава. По-късно те са управлявани по полуколониален начин от сръбските комунисти, чиито дискриминационни политики принуждават може би около 250,000 албанци да емигрират от Косово. Бурните албански демонстрации от 1968 убеждават Тито да даде на Косово широкообхватна провинциална автономия, която през следващите 20 години албанците използват в своя полза, доколкото го позволява икономическата им слабост и зависимостта им от Сърбия.
Това е положението на нещата, срещу което започват да се бунтуват през 1980-те години сръбските националисти, с което окуражават Милошевич да премахне през 1989 косовската провинциална автономия, да въведе директно управление от Белград и да се опита отново да сърбизира публичната сфера в провинцията. Косовските албанци реагират като формират един вид неофициално дисидентско общество, със своя собствена данъчна система, училища, законови и полицейски органи – всичко това управлявано от идеология за ненасилствен националистки сепаратизъм, под ръководството на косоварския албански водач, Ибрахим Ругова. Подобно на други версии на национална солидарност, изпробвани от други народи без собствени държави, тази също демонстрира от време на време актове на агресивност, за да принуди местните сърби да се оттеглят.
С разпадането на Югославия през 1991-92, връх на което са отделянето на Словения и Хърватска, както и последвалата ги гражданска война, желанието за политическа независимост се разпространява и сред югославските албанци, които гласуват за него в Косовското събрание от 1991. След падането на комунистическия режим в съседна Албания в средата на 1990-те, оттам също започва да се предлага помощ, най-вече под формата на нелегални доставки на оръжие за формиращата се Косовска освободителна армия (КОА).
Създаването на КОА вероятно трябва да се оценява като грешно решение за косоварите, колкото и прави да са били в твърденията си, че ненасилието и пасивната съпротива са само слаби защити срещу политиките на Милошевич за сърбизация на провинцията. След 1997 присъствието на КОА позволява на Милошевич да оправдае етническото прочистване на Косово, включително изселването на няколко стотин хиляди косовски албанци и убийствата на много други.
Варварите са на портите
Макар че някои журналисти като американеца Роберт Каплан са склонни да „есенциализират“ балканското насилие – тоест да твърдят, че то е нещо присъщо за балканските култури – разпространеното сред академичните среди мнение е, че то е „социално конструирано“. Никое от двете гледища не е особено просветляващо. Държавно санкционираното насилие е нещо напълно различно от насилствените действия на отделни личности, независимо от това дали те действат под нечия команда или по собствена инициатива. В Османската империя кръвните вражди, основаващи се на фамилни връзки от вида, обичаен за Западна Европа от времето на средновековието, са просъществували чак до двадесети век. Това се дължи на обстоятелството, че турците не са успявали да осигурят ефективна защита и справедливост за поданиците си след златната епоха на империята от шестнадесети век. До голяма степен потисната, но никога не изчезнала напълно, етиката на кръвното отмъщение, обвързваща отделните членове на големи семейства, се завръща отново към живот след срутването на държавите и избухването на граждански войни в региона.
В много случаи тази етика е била успешно представяна като вид етнически национализъм. Отделните убийства, обичайни при кръвните вражди, се извършват срещу анонимния национален враг. Това помага да се разбере защо специалните поделения на Милошевич в Косово могат да убиват и депортират цивилни хора на всякаква възраст. То помага да се разбере и насилието срещу жените. При гражданските войни в посткомунистическа Югославия прастарото безчестие на изнасилването е подсилено от желанието на извършителите да заплодят утробите на жените на националните си врагове със собственото си семе – едно окончателно „есенциализиране“ на националната идентичност, ако тя изобщо е съществувала някога.
Често се правят аналогии между сръбското етническо прочистване на Косово и нацисткия геноцид срещу евреите. В някои отношения – като например бруталното прогонване на хората от домовете им, както и нечовешкото транспортиране със специални влакове – аналогията, макар и не съвсем точна, е просветляваща. Но в основата си тя все пак е подвеждаща. Холокостът е програма за биологическо унищожение, основаваща се на расистки евгенически теории. Балканските етнически прочиствания не изискват масови унищожения, а по-скоро масови изселвания, които могат да бъдат подсилени от демонстрации на убийствено насилие, почерпено от репертоара на кръвните вражди и убийствата за отмъщение. За съжаление това се е случвало много често през миналия век – например убийствата и изселванията на гърци от турци в Мала Азия, последвани от злополучната гръцка инвазия в Турция през 1922. Дори печалният арменски геноцид от 1915 е крайна форма на етническо прочистване, а не опит да се прочисти света от всеки жив арменец. През 1914-15 царска Русия принуждава масово изселване на всички нейни германоезични поданици, живеещи по границите с Австро-Унгария. Най-голямото такова експулсиране е онова на немците от източна и балканска Европа след поражението на нацистите през 1945. Тук става дума за може би най-голямото насилствено придвижване на хора в цялата човешка история, при което между 12 и 15 милиона души са принудени да напуснат родните си места, сред сцени на насилие и убийства.
Всичко това подсказва, че Милошевич не е Хитлер. Макар че неговото и онова на поддръжниците му съучастие във военни престъпления оправдава моралното им и юридическо осъждане, диаболизирането им не служи на никаква разумна цел. Западът си има работа с безскрупулни националисти, които желаят сигурни (и изгодни за тях) граници – цел, добре разбирана и споделяна от всички балкански народи.
[1] Тоест политиката на САЩ, въведена и защищавана след края на Първата световна война от президента Удро Уилсън, свързана с по-активно участие в международната политика и насърчаване разпространението на демокрацията и капитализма. Бел. пр.
[2] Тук вече авторът демонстрира сравнително непознаване на историческите реалности, или поне онези от България. Ако през 20-те години в страната има някакви антинационалистически партии, то без съмнение това са на първо място земеделците, следвани от (тесните) социалисти (които по-късно, след получаването на властта, вече като комунисти, поемат по стария националистически път). Във всеки случай твърдението, че селските партии са автоматично националистически, просто не отговаря на историческата истина. В тази връзка виж подробното изследване на Pavlos Hatzopoulos, „The Balkans beyond nationalism and identity“. Бел. пр.
[3] Всъщност идеята за сръбската доминация в един бъдещ югославски съюз е залегнала още в основополагащия документ на сръбския национален проект, „Начертанията“ на Илия Гарашанин (1844). Виж в тази връзка Edislav Manetovic, „Ilija Garasanin: Nacertanije and Nationalism“. Бел. пр.