От редакцията: В едно кътче на Родопите, където склоновете се спускат плавно към малки дворове и каменни улици, съжителството от векове е повече от географски факт – то е ежедневна практика. Златоград е град, в който религиозните и културните граници никога не са били непробиваеми стени, а по-скоро мостове, по които хората преминават в двете посоки. В този смисъл той предлага рядък терен за наблюдение на онова, което антрополозите биха нарекли „интеркултурна солидарност“ – а в езика на автора на този текст – „икуменическа радост“.

Тук малките жестове – споделено хранене, общ празник, уважителен ритуал – често казват повече от официалните речи или декларации. Те ни напомнят, че съпричастността може да се прояви и в най-неочакваните ситуации: на гробището, по време на траур, или пък на площада, в разгара на празненства. Историята, която следва, е личен разказ за Златоград, но и етнографски поглед към едно изчезващо умение – да живеем заедно, без да се отказваме от това, което ни различава.

Казвам се Кристофър Хейли и съм американски автор и теоретик, който се интересува от инфраструктурното развитие. Като част от работата си за докторска степен прекарах седем месеца в Златоград, където провеждах теренни изследвания върху настоящите процеси в Родопите, ръководени от ЕС и българската държава.

Посвещавам тази статия на Амедия „Меди“ Калфова, която ме посрещна с изключителна топлота и щедрост в Златоград.
Тя въплъщава духа, който описвам по-долу и ме научи на много за живота тук.

Първото ми пътуване до България беше през лятото на 1994 година – кацнах във Варна с един стар „Антонов 24“, изморен, леко оглушал и съвсем неуверен какво ме очаква. Оттогава насам съм идвал тук повече от 25 пъти. През 1998 година се ожених за тогавашната си българска приятелка, а днес с нея имаме двама прекрасни синове – половин българи, както обичаме да се шегуваме.

С годините съм обиколил почти всяко кътче на страната, създадох приятелства, които днес смятам за част от живота си. България стана не само мой втори дом, но и мястото, където се задълбочиха академичните ми интереси.

В този кратък размисъл искам да въведа една идея, която се оформи за мен тук: „икуменическа радост“. Това не е израз, който ще чуете по улиците, нито се превежда лесно на български. Но с времето започнах да го използвам, за да опиша една отворена етична нагласа към религиозното и културното различие, каквато често усещах в атмосферата на Златоград.

Думата „икуменически“ идва от старогръцкото οἰκουμένη – „цялото човечество“. В ранното християнство тя изразява стремеж към единство между църкви, разделени от доктрина или география. По-късно терминът започва да описва и по-широки религиозни течения – като Бахаизма или някои форми на Трансцендентализма – които се стремят да надскочат сектантските различия, позовавайки се на разумно или етично ядро, общо за всички духовни практики. Целта не е да се заличат различията, а да се подчертае универсалното морално послание на вярата – визия за духовно единство без обезличаване.

Използвам думата „икуменически“, лишена от нейните формални богословски асоциации, но все пак носеща идеята за отвореност към различието. Не става дума за съгласие, а за признаване – готовност да застанеш до другия, дори и без да споделяш същата вяра. Това за мен е основата на икуменическата радост: не догматично единство, а щедрост в отношенията – отвъд традиции, история и идентичност.

Може да звучи като противоречие, но тази радост, за която говоря, е дълбоко свързана и със смъртта. И е също така уникален повод за гордост сред жителите на Златоград. За разлика от много места, където вярата разделя хората дори в смъртта, златоградските гробища събират православни и българомохамедански гробове едни до други. Няма стени между тях.

Когато някой почине, на погребението присъстват близки и приятели и от двете общности. Но се случва нещо още по-забележително: малки жестове с ръцете, които говорят много. И кръстенето, и вдигнатите в дува длани, са изрази на вярата, които призовават божественото – изписват вярата върху тялото, правят невидимото видимо и свързват религиозната общност чрез споделен смисъл.

Независимо дали покойникът е православен християнин или мохамеданин, присъстващите от другата вяра участват пълноценно в траурната церемония, често чрез ритуалния жест на собствената си традиция – прекръстване или дува. Но някои разказват и за трогателни моменти, когато хората правят жеста на вярата на починалия, като израз на дълбоко уважение. На българомохамедански погребения православни християни понякога вдигат ръце в дува, а на православни погребения приели православието мохамедани се прекръстват. Тези жестове не са някакви обърквания – те са актове на съпричастност, които казват: „твоята загуба е и моя“. В един разделен свят трудно можем да си представим по-силно изразена социална солидарност.

Това, което се случва на това гробище, е повече от ритуал. В този момент на най-дълбока човешка скръб – смъртта на обичан човек – възниква едно преосмисляне. Хората се съзират едни други, извършвайки един и същ жест на вяра и така се ражда споделената връзка на съпричастност. Но този размисъл не изчезва, когато службата приключи и опечалените излязат от портата. Нещо по-трайно остава. Самите връзки, които са довели хората на погребението, се утвърждават мълчаливо, вплитат се по-тясно чрез признанието за взаимна грижа. Дребнотемието на ежедневието отстъпва, а на негово място се появява осъзнаването на по-дълбокия проект: да се поддържаме взаимно. И в това пространство различието не изчезва – но отстъпва пред едно по-дълбоко признание: признание за човечността на другия в самата ѝ сърцевина.

Виждам този размисъл да излиза извън гробището и да се връща обратно в златоградските махали. Този дух се проявява особено ясно по време на богатия календар от празници и обществени събития в България, когато двете общности излизат да празнуват заедно. Най-отчетливо това се вижда по време на религиозните празници Курбан Байрам и Великден, които се съсредоточават върху дарението – към приятели, семейство, съседи и хора в нужда.

За златоградчани печеното агне, сладките лакомства и шарените яйца се раздават с радост и се приемат с благодарност между православни и българомохамедански семейства.

Но може би този размисъл най-ярко се въплъщава от Меди тук, в Златоград. Няма празник, който Меди да не намери повод да празнува. Въпреки че е българомохамеданка, тя прегръща всички празници, като към списъка си добавя и Коледа, Великден, а напоследък дори и Хелоуин (което е напълно разбираемо – оранжевото ѝ е любимият цвят!). Всеки от тези празници е още една възможност да събере семейството и общността си – и да украси!

Това не означава да романтизирам живота тук или да пренебрегна дълбоките трудности и системни предизвикателства, пред които са изправени жителите на Златоград, Родопите и България като цяло – несигурността на труда, демографската криза и онзи постсоциалистически махмурлук, от който никой сякаш не може да се съвземе. Нито пък означава да се отрече наличието на местни конфликти и недоволства – гледаме към вас като парк-базар.

Широката прегръдка, с която Меди приема всички ритуали и празници в Златоград – независимо от вярата или произхода им – за мен изразява една дълбока носталгия по някогашната жизненост на града, по неговите златни години. Тази носталгия става още по-трогателна на фона на личните, професионални и обществени предизвикателства, с които толкова много хора тук се сблъскват ежедневно. Но още повече – икуменическото ѝ отношение към общността сочи напред: стремеж да се вдъхне нов живот на Златоград, като се преодолеят разделенията и се създаде по-добро бъдеще.

Това означава също да признаем, че сред всички объркани страни на живота тук има и утопични мигове – когато тревогите временно отстъпват, а хората около теб се превръщат в най-важния източник на радост и удовлетворение. Антрополозите понякога наричат това communitas – проблясък на колективна човечност отвъд ролите и йерархиите. Но в Златоград тази общностност често приема особена форма: вкоренена в ритуала, изразена отвъд религиозните граници и пропита с духовна щедрост. Това имам предвид под икуменическа радост: форма на заедност, която не заличава различията, а преминава през тях – радост, която се ражда в онези моменти, когато хора от различни вери, истории и битиета се срещат в споделена мъка и радост.

Написах този текст като сбогуване със Златоград, защото скоро трябва да се върна у дома и да напиша дисертацията си за времето, прекарано тук. Така че на всички, които срещнах през тези месеци – които проявиха търпение към счупения ми български, отговаряха на безкрайните ми въпроси, подаряваха ми пататник, пресни зеленчуци и сарма в шкембе и ме черпеха с кафенце, биричка и ракийка – благодаря ви! В Златоград всичко винаги беше спокойно.

Превод от Андреана Петрова-Хейли
Текстът се публикува със съгласието на редактора на Златоградски вестник Ефим Ушев.

 Източник

Казвам се Кристофър Хейли и съм американски автор и теоретик, който се интересува от инфраструктурното развитие. Като част от работата си за докторска степен прекарах седем месеца в Златоград, където провеждах теренни изследвания върху настоящите процеси в Родопите, ръководени от ЕС и българската държава.