Както много села в Родопите, Ерма Река в община Златоград е изправено пред демографска криза без видим изход. В местното училище, някога пълно с деца, днес има само девет. Една от най-често повтаряните фрази в района е: „Когато училището се затвори, селото умира.“ И все пак, с тиха усмивка, директорът настоява, че докато има дори едно дете, то заслужава най-доброто възможно образование. Затова вратите остават отворени, уроците се водят, а той търси средства, за да замени напуканото бетонно дворче с мека гумена площадка.

Това есе е за това как хората продължават да живеят, строят, създават красота и празнуват дори там, където надеждата е отложена. Нихилизмът и утопията не са прости противоположности, а преплетени реакции на едни и същи изтощени системи. Под нихилизъм разбирам всепроникващото усещане за разпад: изчезването на работни места и услуги, примирението с демографския спад, чувството, че бъдещето е отменено. Под утопия разбирам малките, но настойчиви жестове, които утвърждават живота въпреки всичко – актове на грижа, красота и устойчивост, които не обещават изкупление, а отказват отчаянието. Това, което ме интересува, е как тези ориентации съжителстват, често в един и същ жест – като напукан двор, превърнат в безопасна площадка за едно последно дете.

За да схвана този парадокс, възприемам диалектически подход – такъв, който държи материалните и екзистенциалните реалности заедно, като отказва да раздели политическата икономия от преживяното чувство и същевременно показва как структурните сривове – загуба на работа, изпразнени от съдържание услуги, рухнало доверие – пораждат емоционални и символни реакции, които са едновременно симптоми и контра сили: примирение, ирония, мимолетна радост, тиха съпротива. Тези реакции не разрешават кризата, но не позволяват тя напълно да ги определи, поддържат живота в състояние на напрегнато задържане. Подобен поглед предпазва и от крайности: избягва както фалшивото обещание за изкупление, така и пълната безизходица. Вместо това насочва вниманието към това как хората издържат в условията на суспендирани бъдещи времена – не чрез мащабни решения, а чрез фрагменти, жестове и ритуали на смисъл. Тези жестове, разбирам, не са украса, а екзистенциални актове на устойчивост.

Градини, пейки и сергии за бира: всекидневни утопии

За първи път осъзнах тази динамика през пролетта на 2025 г., точно след като се стопи дълбокият сняг. В цялата ни махала хората започнаха да подготвят градините си. В следващите седмици семена и разсад бяха засадени в почвата, зелени кълнове се издигнаха нагоре и първите лук и картофи се появиха по всички улици и на всяко парченце земя, подходящо за обработване. Дори по най-стръмните склонове изникнаха подредени редици зеленчуци. Все още помня изненадата си, когато опитах пролетни картофи за пръв път – топящи се, мимолетни, деликатес на сезонното обновление.

Това, което ме порази, беше не просто продуктивността на тези градини, а тяхната интензивност. Усилията бяха навсякъде, систематични и неумолими – общностен прилив на енергия, вплетен във всекидневието. На пръв поглед те може и да изглеждат като обикновени практики за изхранване. Но в Родопите те са нещо повече: културно очакване, което граничи с необходимост.

Започнах да забелязвам тихата вяра, че самият живот носи сила, която може да се подхранва и предава. Зеленчукът, изяден прясно от градината, се цени не само заради хранителните си вещества, но и заради жизнеността, която придава – усещане за жива енергия, пренесена директно от почвата в тялото. Този начин на мислене помага да се обясни защо градинарството в Родопите е нещо повече от прехрана. То е израз на непрекъснатост, достойнство и принадлежност.

Българите често казват, че са „народ от градинари“, и да засадиш морава вместо храна тук би било сериозно прегрешение. Същата храна може да се купи в магазините или на пазарите, но да я засадиш сам носи символична тежест. Градинарството е едновременно перформативно и жизненоважно – живо въплъщение на непрекъснатост, достойнство и принадлежност. Това е нещо, което прави “истинските” българи и което споделят с семейството и приятелите си. В този смисъл градините въплъщават не само необходимост, но и смисъл: малки утопии, вкоренени в културна етика на грижата.

Именно интензивността на тези усилия и тяхното ритмично повтаряне навсякъде около мен изостриха антропологичния ми поглед. Започнах да се питам: какво придава на тези практики символичното им значение – усещането, че те не са само продуктивни, но и актове на утвърждаване и принадлежност, жестове на непрекъснатост, които имат значение отвъд материалните си резултати?

Тази интерпретация се разпростира отвъд градините. Отново и отново бях привличан от пространствата, където хората се събират – ритуали, които, макар и светски, носят мощна перформативна енергия. Тези всекидневни събирания разкриваха утопични елементи на солидарност, взаимопомощ и радост. В Златоград всяка вечер по залез ставах свидетел на един голям ритуал: златоградчани, които търсят компанията на приятели, семейство и съседи. Както в повечето градове, и тук всеки квартал имаше собствен социалистически търговски обект (общ магазин). Днес, превърнати в частни бизнеси, те остават фокусни точки на махалата, всеки със закрито място за сядане и пиене. Из малките улички и ъгли са пръснати десетина или повече кръчми, където пенсионирани миньори се събират да играят карти, да клюкарстват и да облекчават щетите, които годините в мините на „Горубсо“ са оставили върху телата им. Из целия град пейките се пълнят с баби – бабите на пейките знаят всичко! – а по тротоарите майки изнасят столове или сядат на бордюра на групи, за да гледат децата си как си играят. Центърът на Златоград също оживява, тъй като по-младите и по-космополитни жители се събират в двете бирарии „Craft Beer” и „Street House”.

Тези сцени може да изглеждат обикновени, дори банални, но силата на перформативният жест е неоспорима. На пейките, пред бирените сергии и на столчетата по тротоара разпознах същата жизнена етика, която оживява градините: отказът да се остави социалният живот да увехне и създаването на малки утопии на солидарност и радост в условия, иначе белязани от упадък и несигурно бъдеще.

Като частичен отговор на този въпрос, предлагам някои принципи на либерализма, които могат да помогнат за изясняване на условията, които правят тези малки утопии възможни. Либерализмът не предлага лесни решения на социалните проблеми на Родопите и аз не предлагам всеобхватна теория за „либералната утопия”. Но като аналитична рамка той разкрива онова, на което станах свидетел в тези планини: как всекидневните жестове на грижа и общителност могат да се преживяват като форми на свобода, автономия и достойнство, поддържани насред структурно изтощение.

Как е водата?

Обръщането ми към либерализма като аналитична рамка за разбиране на живота в Родопите дължа на книгата на Александър Лефевр Liberalism as a Way of Life (2023). Прочетох я в България, непосредствено след решителната победа на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ през 2024 г., докато се опитвах да осмисля глобалния възход на нелиберализма – не само в Съединените щати, но и в Европа, Русия, Индия и Турция. Книгата на Лефевр се оказа просветляваща: тя задълбочи моето собствено философско придържане към либералните принципи срещу крайностите както на десния популизъм, така и на левия радикализъм, и ми предложи аналитичен речник за разбиране на социално-политическата култура на България и региона. Лефевр ми помогна да осъзная, че трайното присъствие на градини, пейки и бирени сергии може да се разбере като либерални практики на свобода – малки утвърждавания на достойнство и автономия в условия на социален упадък и всекидневна несигурност.

Лефевр започва със стар виц: възрастна риба пита две по-млади риби: „Как е водата днес?“ Те я гледат объркано, без да осъзнават, че плуват в среда със свои качества. Идеята е, че в отдавна установени либерални общества – Съединените щати, Обединеното кралство, Австралия – либерализмът така насища фона, че хората вече не го забелязват, дори когато неговите ценности тихо оформят условията на живот.

За Лефевр това разграничение е решаващо: либерализмът не е тънка процедурна рамка от права и институции, а цялостен етос – мощен и всеобхватен, способен да съперничи на религията или на тотализиращи идеологии като комунизма или фашизма. Той предлага смисъл, цел и етика за човешкото съществуване. В неговия център лежи утопично измерение. Либерализмът не просто управлява конфликта; той вдъхва живот на визия за това как животът може да се живее с достойнство, свобода и грижа.

От Лефевр извличам два извода. Първият е тропът на „водата“ като начин да мислим за културната среда, в която хората живеят – метафора, която очертава въпроса, който искам да поставя за България и Родопите. Вторият е неговото твърдение, че либерализмът, разбран като цялостен етос, носи в себе си утопично измерение, вплетено във всекидневни практики. Първото ми дава диагностичен инструмент; второто – перспектива за тълкуване на малките утопии на грижа, общителност и устойчивост, които срещнах.

Каквото и да мислим за тезата на Лефевр в полза на либерализма, в България бях изненадан от подобен въпрос: Каква е водата тук? Ако либерализмът структурира фона на живота на Запад, то каква е средата, в която е потопен животът в Родопите? И как този въпрос може да освети практиките на грижа, солидарност и радост, които продължават насред демографския спад и несигурното бъдеще?

Антрополозите с право се отнасят предпазливо към есенциалистки твърдения за народи или култури. Опасностите са добре известни. Дискредитирани научни парадигми някога свързваха моралния или интелектуалния капацитет с идеи като кръв и раса. В по-ново време езикът на „културата“ понякога представя човешките общества като затворени, кохерентни и неисторични. Дори в най-внимателната си употреба понятието може да замъгли оспорвани значения, вътрешни разделения и транс-локални връзки, които усложняват ясните категории.

Припомням си тези клопки, защото всяко твърдение за „водата“, в която хората живеят – тотализиращите условия, които оформят социалния живот – неизбежно рискува преувеличение. В този смисъл знам, че моят подход не съвпада с актуалните интелектуални моди. Моята цел обаче не е да издигна фиксирана теза за „балкански манталитет“, а да очертая „водата“ на България като условна и исторически възникнала. На Балканите, и особено в България, съчетанието от исторически и социологически условия дълбоко оформя живота на обикновенните, неелитни жители. Аз наричам това състояние пост-пост-социализъм. Преди да обясня напълно термина, искам накратко да очертая сцената на неговото възникване.

Имперски наслоения, източници на Аз-а

Малко региони в света са по-наситени с исторически сътресения от Балканския полуостров. Неговото стратегическо положение – крепостни планини, кръстопътно разположение и полуостровно изложение, което усилва както проекцията на власт, така и уязвимостта – го е превърнало едновременно в привлекателна награда и неизбежно бреме за поредица империи. Наследствата от тези нахлувания остават осезаеми и днес. В хода на моите изследвания на България и Балканите, стигнах до заключението, че интересите на Османската/Турция, Германия, Съветския съюз/Русия, САЩ и Европейския съюз са наложили слоеве от влияние, оставяйки плътно наследство. В същото време, като наследник-държава на Османската империя, България въплъщава етно-националното възраждане, което обхваща Източна Европа през XIX и XX век, родено от разпадането на мултиетническите имперски порядки.

Тази многопластова история може да бъде проследена почти в рамките на един човешки живот. Дядото на жена ми, Дядо Ефтим, роден през 1922 г. в село Безденица (в днешна област Монтана, преименувана след 1990 г., за да се освободи от комунистическото си название), е живял под почти всички модерни режими: конституционна монархия, фашизъм, комунизъм, либерална демокрация – поне по име – и на практика олигархична форма на нелиберално управление. Някои системи са били наложени, други възприети, но всички носят непрестанно преформулиране на ценности и практики, оформени както от глобалните сили, които оказват натиск върху полуострова, така и от вътрешни борби за автономия. Тези външни наслагвания винаги се пресичат с местни „източници на Аз-а“. За българите два изпъкват като трайни ориентации: славянската традиция на задругата – разширена домакинска система, вкоренена в родство и споделен труд – и православното християнство.

Традицията на задругата оформя хоризонталните отношения: асоциативна солидарност, роднински мрежи и морални икономики на задължение – грижа за деца и възрастни, обмен на дарове, изпращане на парични преводи от чужбина. За разлика от нея, православието и патриархалните традиции подсилват вертикалните отношения: въплъщението на властта в бащите, свещениците, покровителите и политическите силни фигури, с придружаващите ги изисквания за почит и лоялност. Взети заедно, тези ориентации формират културна матрица на взаимопомощ и йерархия – модели, които продължават да структурират всекидневния живот в Родопите, дори насред превратностите на постсоциалистическите десетилетия. Те не изчезват с края на социализма; вместо това се пресичат с трансформациите на 1990-те, когато старите йерархии се преконфигурират в нови форми.

От разграбване до окопана олигархия

Изхождайки от разбирането на тези ориентации, твърдя, че хаосът на постсоциалистическия „период на разграбване“ през 1990-те се е втвърдил в днешното укрепено статукво: пост-пост-социалистическа ера, чиито начала се коренят именно в онова десетилетие. След падането на държавния социализъм през 1989 г. се е очаквало България да премине към либерална демокрация с присъщите ѝ свободи, конституционен ред, демократично вземане на решения и меритократична мобилност. На практика обаче решаващото движение поема в друга посока: политическата власт, държана от елити и вътрешни хора на БКП, се превръща в икономическа власт чрез присвояването на командните висоти на българската индустрия и услуги по време на приватизацията.

Тези сили се прегрупират в олигархични формации, които разпарчетосват страната на мутренски феодални владения. Те се състезават за овладяване на държавата, монополизират данъчните приходи, а по-късно се позиционират така, че да доминират разпределението на европейските фондове. Подвизите им влизат в съвременния фолклор, а прякорите им оформят пантеон на злодейството – отчасти спектакъл, отчасти назидателна приказка. Резултатът не е чист разрив със социализма, а преконфигуриране на вертикалните му йерархии в нови форми на патрон-клиентелизъм, при които мутрите са заменили апаратчиците. Хоризонталните солидарности са оцелели по перифериите, но властта се консолидира решително във вертикални канали – патриархални, олигархични, принудителни. Така се оформя състояние на институционално изтощение: структурите си стоят, но обещанията им – било социалистически, било либерални – са изчерпани.

Десетилетието след 1989 г. се оказва дълбок антиклимакс спрямо високите надежди, надигнали се в дните след падането на партийно-държавния авторитаризъм. За българите, живели под властта на БКП, краят на социализма е горчив – белязан еднакво от разочарование по изгубеното и по онова, което идва след това. Каквато и обща кауза някога да ги е свързвала с идеологическия проект на комунистическите бъдещи времена, десетилетията на ерозираща легитимност вече са подкопали вярата.

Постсоциализмът обещава трансформация: от социализъм към капитализъм, от планова към пазарна икономика, от авторитаризъм към либерална демокрация. Колкото и неравномерни и дезориентиращи да са тези промени, всяка от тях носи наратива за прогрес – стремеж, жертва, отложена надежда. Бъдещето ще бъде по-добро! Науката го гарантира! Историята го изисква! Нашите деца ще пожънат плодовете! А през 1990-те пристига и още един рефрен отвън: краят на историята наближава. Но всяко обещание се превръща в гроб на предходното. Провъзгласената неизбежност, която трябва да води тези преходи, така и не се материализира.

За онези, родени след 1990 г., без спомен за това, което е било, или усещане какво е можело да бъде, животът не е по-малко мрачен. Както отбелязва Иван Кръстев в След Европа: „Глобализацията направи света село, но това село живее в един вид диктатура – диктатура на глобалните сравнения“ (2017, 31). През 1990-те потокът от западни телевизионни предавания доведе до пряк контакт с начина на живот на бившия враг. Дори и изкривен, този спектакъл въздигна потребителството, кариеризма и „западната представа за нормалност“ в мерила, спрямо които се измерваше българският живот. Диктатурата на сравнението бързо пусна корени, което е най-видимо във фетишизацията на западни марки: BMW, Hugo Boss, Nike, Marlboro. Днес културата на влиятелните личности само засилва тенденцията с безкрайни демонстрации на естетическо съвършенство, телесна дисциплина и материално изобилие. Социалните медии обещават просперитет, но по-често доставят депресия и тревожност чрез своите безмилостни йерархии на сравнение.

Ако западните марки някога олицетворяваха тази диктатура на сравнението, днес нейният съвършен символ е смартфонът. Светещ правоъгълник в почти всяка ръка, той отваря безкрайни портали, през които се упражнява хегемонията на TikTok над младежта – едно безкрайно превъртане след друго. Често наблюдавах как отдръпването в екраните откъсва хората от пейзажите около тях и пренасочва вниманието към подбрани светове на естетическо съвършенство и мимолетно разсейване. В този смисъл смартфонът кондензира нихилизма: устройство, което обещава връзка, но носи откъсване. Порталите му се отварят към отвъдни, но локално невъзможни ориентации, запълвайки празнотата, оставена от планините, които вече не могат да поддържат прехраната, която някога са осигурявали в долините и високите места.

Така, както го виждам, именно това съчетание на история, власт и разочарование оформя водата на пост-пост-социализма, в която е потопен всекидневният живот в Родопите.

Липсващи паметници, отложени бъдещи времена

Ако градините и събиранията въплъщават малки непрекъснатости, два проекта за развитие в Златоград въплъщават обратното: не живот, който се поддържа, а живот, който е възпрян; не присъствие, а празнота. Те не са паметници на постижения, а на парализа – отсъствие, направено видимо. И двата проекта са започнали с обещание за обновление; и двата са се превърнали в трайни знаци на пост-пост-социалистическия нихилизъм.

Първият е паркът-базар, който се намира в задънена улица. В продължение на десетилетия базарът е бил опора на търговския център – място, където сергиите са преливали от продукция и инструменти, а разговорите – от клюки. После идва обещанието за подреден парк: модерен, туристически привлекателен, символ на икономически прогрес. Вместо това съперничещи интереси и правни блокажи са замразили проекта по средата. Днес мястото не е нито пазар, нито парк, а ограден с мрежа кален терен – грозно петно в сърцето на града. Видимостта го превръща в ежедневно напомняне за отложените бъдещи времена – белег там, където някога се е събирал социалният живот, сега ограден от табели „ВНИМАНИЕ! СТРОИТЕЛЕН ОБЕКТ“. Предупреждението бележи трансформация, която не идва, охранявайки отсъствие вместо активност.

Втори символ е дълго обещаваният план да се прекара топла минерална вода от Ерма Река до Златоград. В продължение на години местните лидери са представяли изворите като природно изобилие, което чака да бъде оползотворено – потенциален двигател на туризъм и здраве. Поръчвани са проучвания, изготвяни са проекти, повтаряни са обещания, разпределяни са средства – които после някак са изчезнали. И до днес, системата стои недовършена; водите текат под земята, невидими и бездейни. А дори един ден проектът да бъде завършен, ползите вероятно ще са скромни – едва ли ще съживят местната икономика, ще обърнат демографския спад или ще преодолеят институционалната слабост.

Тези места не са просто провалени проекти, а материални форми на отказани бъдещи времена – празноти в центъра на града и заключени под земята ресурси. Заедно те излагат на показ логиката на пост-пост-социализма: институции, неспособни да превърнат ресурсите в трайно бъдеще, и така разкриват разширяващата се пропаст между обещание и реализация. Тук структурното става екзистенциално: обещанията се разтварят, а празнотата, която оставят, се просмуква в ежедневието като нихилизъм.

Нихилизмът тук не е мимолетно настроение, а остатък от структурно изтощение. Той е резултат от колапса на социалистическите бъдещи времена, празнотата на либералната конвергенция и ерозия на вярата в алтернативи. Това, което остава, е отчаяние, превърнато в начин на живот сред системи в криза – пост-пост-социалистически нихилизъм, който се появява, когато обещанието за по-добро бъдеще се свие до почти нищо. За по-старите поколения това означава да наблюдават как някога обещаваните хоризонти се разпадат; за по-младите – да наследяват пейзаж, в който изобщо няма хоризонти.

Разбира се, този остатък носи и психологическа тежест. За онези, които са преживели 1990-те, той се проявява като колективен посттравматичен стрес: белезите от внезапния икономически хаос, мутренското насилие и институционалното разпадане. Тези травми не бяха излекувани чрез жизнеспособна ориентация към бъдещето; вместо това те се пренесоха в настоящето. Към тях се добавят натискът на обезлюдяването, несигурността и привлечението на социалните медии – все фактори, които разкъсват тъканта на общността. Резултатът е символично „изгаряне“ на политическите опции. Социализмът банкрутира, либерализмът беше корумпиран, национализмът звучи кухо. Дори Европейският съюз – някога амбициозен хоризонт – вече не вдъхновява. Хората в Родопите виждат проекти без цел, пари без отчетност, институции без суверенитет. Доминиращите афекти са горчивина, ирония, примирение и апатия – при тях нито едно бъдеще не изглежда достоверно.

От това изтощение, значението се измества към малкото и личното. В свят, в който големите проекти вече не вдъхват вяра, малките жестове добиват символна тежест: обществени градини, поддържани от доброволци; поздрави, извикани през улицата; ежедневни разговори в магазините за хранителни стоки, шеги и ритуали, предадени от поколение на поколение. Разпадането на колективните хоризонти прави тези интимни утопии видими и спешни. Колкото и моментни или банални да са – баби, които се грижат за цветя, дядовци, които варят ракия – тези жестове вече носят друг смисъл. Някога знаци за социално възпроизводство, днес те бележат отсъствие, тъй като възрастните остават, а по-младите поколения се разпръскват. Тяхната упоритост е крехка, но тези практики подчертават нихилизма с предизвикателна непрекъснатост: утопията не отменя отчаянието; тя продължава да съществува в него.

Утопии без планове

На фона на проваленото развитие и несигурното бъдеще утопията трябва да се разглежда не като план или изкупление, а като ориентация и практика. От Фредрик Джеймисън заимствам идеята за „утопичен импулс“, който се проявява в културни изрази, насочени към по-добър колективен живот. От Александър Лефевр заимствам усещането, че утопичните практики са вградени в ежедневните либерални ангажименти: справедливост, свобода, правото да бъдеш изслушан. Нито един от двамата не разглежда утопията като съвършен проект за обществото. Вместо това и двамата я подчертават като ориентация, иманентна практика, състояние на желание, което често се противопоставя на доминиращите системи и преобладаващите тенденции. Тази перспектива резонира с моето антропологично убеждение, че социалният живот винаги носи перформативни и символични измерения, които надхвърлят неговите функционални или рационални цели – измерения, които придават значение на обикновените практики и ги превръщат в места с утопично значение.

Разгледана по този начин, утопията не е извън времето. Тя е ситуирана в настоящето, латентна в практики, които пробиват плоскостта на всекидневния нихилизъм. В Златоград, задържан между мъртви бъдещи времена и живи остатъци, утопията не предлага план. Вместо това тя предлага крехки, непокорни форми на смисъл. Тук утопията и нихилизмът не са противоположности, а съседи, като всеки изостря острието на другия.

Когато оставим настрана утопията като план и я разгледаме като иманентна практика, контурите ѝ се избистрят. Тя се оформя там, където се отварят пространства на свобода и автономия – пространства, които не са изцяло доминирани от пазарни сили или държавно-партиен контрол. В тези отворени пространства хората подреждат живота си според собствени стилове и обичаи. В България един от най-силно изразените примери е трапезата: практика, която резонира със средиземноморските култури на пиршествата, но е отчетливо оцветена от балканските традиции на ритуал, гостоприемство и щедрост. Около трапезата автономията не е абстракция, а жив опит – поддържан от споделени ястия, наздравици и общителност, които създават мимолетно, но осезаемо утопично пространство.

Ако трапезата олицетворява утопията, тя не е без ограничения. Такива свободи никога не са абсолютни. Утопичните пространства и практики остават обвързани с режими на собственост, формално право и неформални власти – патриархална власт, семейни очаквания, общински норми, които са сред най-важните. Описвам по-скоро идеален тип, отколкото конкретна реалност: аналитична възможност, която подпомага моята интерпретация и обяснява широката привлекателност на либерализма. В сърцето си този идеал утвърждава основните свободи на съзнанието, изразяването, движението и сдружаването. Тези свободи могат да бъдат законово закрепени или извоювани от властта – както личи в архитектурните импровизации на варосаните дворни стени, които и днес оформят уличните пейзажи на българските села: форми на ограждане, изрязващи пространства на автономия и достойнство в по-широки режими на контрол.

Желанието за автономия се проявява и в ежедневието: готвене, градинарство, отглеждане на животни, организиране на празници и фестивали, приятелски социални събирания. Въпреки че са обикновени, тези дейности въплъщават утопичното желание за свобода, превърнато в практика. Често свързани с пола, но широко споделяни, те носят жизненоважен заряд: като отглеждат, приготвят и споделят храна, хората предават не само прехраната, а и самия живот.

Основанията на утопията

Тези жестове на свобода не стоят сами. Те са вплетени в по-широката среда на Родопите – звуците, които се носят през дворовете и долините, планинският въздух, който се променя със сезоните, настроенията на дъжда, снега и слънцето. Тук утопията възниква не само от човешката практика, но и от самата обстановка. Такива преживявания не са уникални за Родопите; те се срещат в цяла България и в селските райони по целия свят. Но събрани заедно, те придобиват сила. За планинските хора те не са тривиални детайли, а свързваща тъкан: свързват спомените, мястото и ежедневието в един споделен начин на живот.

По време на престоя ми в Родопите няколко теми се повтаряха и като въпроси, и като утвърждения: красотата на пейзажа, качеството на местната храна, топлотата на хората. Местните жители често питаха: „Харесват ли ви планините? Не е ли красиво тук? Харесва ли ви храната? Не са ли добри хората?“ Това не бяха празни въпроси, а покани да потвърдя споделено усещане за себе си и мястото – напомняния, че признанието отвън поддържа привързаността на вътрешните към техния свят. Когато се потопих по-дълбоко в този земеделски свят, видях как такива твърдения сочат към по-широки мащаби на живота, които не могат да се сведат до икономика или демография. Социологът Антъни Гидънс нарича това „онтологична сигурност“: чувство за непрекъснатост, ред и стабилност, което закрепва самоличността и мястото в света. В Родопите тази сигурност е не само социална, но и екологична. Планинският живот продължава да носи смисъл и стойност, да очертава какво значи да бъдеш човек тук – и разкрива самите основания на утопията.

Утопията на Родопите е утопия на ритъма. Ежедневието следва цикли, които могат да бъдат досадни, изморителни, дори отчайващи. И все пак именно в движението с тях – сън и събуждане, готвене и хранене, грижи за децата и животните, изпълнение на задълженията, наложени от тялото, домакинството и институциите – се появяват редът и стабилността. Тези ежедневни модели се присъединяват към по-големи сезонни ритми: есенните листа, които пожълтяват, слънчевата светлина, която пробива през дълбокия сняг, ароматът на пролетния дъжд, завръщането на щъркелите от Африка, малките човки, които се издигат от гнездата, дългите горещи летни дни и облекчението при залез слънце. Животните също бродят из пасищата и като част от този ритмичен живот превръщат слънце, земя и въздух в мляко, сирене и месо. Тези цикли предлагат не само красота, но и предсказуемост, а онтологичната сигурност се вплита в потока на времето. В Родопите животът не просто се изживява в рамките на тези цикли, а се обогатява и придобива достойнство благодарение на тях.

Ако ритъмът осигурява онтологичния ред на живота в Родопите, звукът е онзи, който му придава сила: той пренася пулса на всекидневните и сезонните цикли през дворове, улици и долини и вплита индивидите в колективен акустичен свят. Малко неща ми напомнят повече за селска България от кукуригането на петли призори. Като вечен градски човек, аз възприемам тези груби повици като драматична смяна на сцената. Но настойчивото кукуригане е повече от шум: то сигнализира, че денят ще бъде подреден около производството на храна и ритмите на труда.

Селото е мястото, където човешкото общество и природата се срещат най-видимо, а звукът обявява тази среща. Ако петелът предсказва деня, звънците на овце и крави, отправили се към хълмовете, го потвърждават. Това, което първоначално звучи като какофония, всъщност е занаят: майстори-леяри изковават хармонични комплекти звънци, така че едно стадо да се разпознава не по отделни животни, а по хармонията на неговия колективен звън. Тук звукът прави ритъма чуваем и превръща природните цикли на труда в споделен, разпознаваем модел на живот. А звукът не се ограничава до животни или време – той носи и човешките повици, които изплитат публичното пространство.

Из Балканите и голяма част от бившия османски свят срещнах културна форма, която наричам „публично възгласяване“ или „общностен зов“ – силен вик, който прави колективното пространство чуваемо и осезаемо. За първи път се сблъсках с нея преди години във Варна, където такива възгласи редовно оживяваха обществения живот. Преди мечките да получат права като членове на ЕС, нашият квартал се събираше от балканските трели на гъдулки, ехтящи между панелните блокове, които приканваха хората да станат свидетели на мечешкия танц. Продавачи на риба, бутащи колички, натоварени със сребрист улов, извикваха: „Риба! Риба! РИБА!“ – с ударен ритъм и търкалящи се „р“.

Тези звуци може да са избледнели, но основната логика – създаването на публично пространство чрез силен зов – си остава. В Златоград я чух отново: продавачи на дини, които обикалят града с бусове; високоговорители, които прорязват дворовете с една-единствена дума – „Пъпеш!“; или цирк, обявяван от малка кола с огромен говорител, излъчващ неясни обещания за „неповторими чудеса“. Отвъд тези оркестрирани викове звучат и спонтанните възгласи на всекидневието: съседи, които си подвикват през огради – „Мишо, при тебе ли ми е лопатата?!“ – или пенсионери, които ме канят да вляза в тяхната кръчма и да пия ракия от пластмасови чашки – „Ей! Ела тука!“ Независимо дали необикновени или банални, търговски или другарски, тези възгласи превръщат публичното пространство в акустично общо благо и свързват хората по начини, които рязко контрастират с по-тихите, по-приватизирани звукови пейзажи, които свързвам със Съединените щати. Но селските звукови пейзажи не са само игриви или търговски; някои стигат по-дълбоко и носят ехото на империята и вярата.

В родопските села мюсюлманският призив за молитва свързва хората и земята с наслоено минало. Мюсюлманското заселване в тези планини датира още от османското владичество, а зовът продължава да носи това наследство. През последните 150 години присъствието му се усилва или отслабва според промените във философията на управление на българската държава. И все пак, дори в изменящите се форми, този зов свързва настоящето с истории на вяра, империя и общност, които продължават да ехтят из планините. За мнозина жители този всекидневен ритъм – по-стар от самата национална държава – предлага още една форма на онтологична сигурност, вкоренена в ритъм и среда, и прозвучаваща всеки ден в призива за молитва: непрекъснатост, която не е нито носталгично възстановяване, нито утопичен план, а жива увереност насред несигурността.

Тези основания на утопията – земята, сезоните, обкръжаващият акустичен пейзаж – проникват в живота на родопските градове. Чрез всекидневните пространства на градския живот се появяват форми на утопия, които са отделени от големите наративи за прогрес или от обещанията на политически системи. На фона на описаното по-горе тотално настроение на нихилизъм, те позволяват на утопичните жестове да продължат дори там, където надеждата на макро ниво е изчезнала. Но същите тези основания – толкова осезаеми в ритъма, звука и пейзажа – също усложняват възприятието за колапс. От една гледна точка те поддържат живота; от друга – разкриват какво е загубено.

Диалектически обрат: живот в колапс

От гледната точка на западната модерност Родопите изглеждат като зона на липса: обезлюдени села, провалени проекти, институции в безпорядък. Базарът, сведен до кален терен, и вечно отлаганата система за топла вода сякаш потвърждават този разказ. Но ако обърнем погледа си, картината се променя. Централните кризи на хиперсвързания, наситен с потребление градски живот – отчуждението от природата и социалната изолация – тук са преобърнати: в Родопите техните противоположности остават осезаемо налични. Самите планини, които обграждат Златоград, все още обгръщат всекидневието с красота, плодородие и онтологична сигурност, като закотвят хората не само в земята, но и в мрежи от общност, които все още се усещат тук. Това, което изглежда като оскъдица, е и присъствие: крехки утопии, които издържат сред руини.

Това ни води до диалектическия обрат – там, където онова, което изглежда като колапс, приютява и своята противоположност. Нихилизмът е водата, в която плува родопското общество, задълбочаван от демографския упадък и институционалната крехкост. Но в същото течение проблясват утопии – градини, цветя, петли, силни повици към съседи – които прорязват отчаянието и му придават контур. Ако нихилизмът ерозира бъдещите времена, обещанието остава вкоренено в елементарното: в земята, която дава храна; в телата, които носят поколения; в жестовете, които изплитат солидарност. Това са екзистенциални преживявания, твърде основни, за да бъдат заличени – те се задържат като утопични възможности дори в атмосфера на примирение.

Няма лесни решения за проблемите, пред които са изправени родопчани, и аз нямам готови отговори. Нито пък искам да романтизирам живота тук – като наследство от златно минало или като бунтовно противопоставяне на обезчовечаващата модерност. Урокът не е изкупление, нито чисто отчаяние. Целта ми е по-проста: да покажа, че в рамките на вихъра на нихилизма – произлизащ от диагнозата на Ницше за европейската болест, но днес отекващ из модерността в многобройните ѝ форми, навсякъде, където вярата в прогреса отслабва и институциите губят доверие – хората в тези планини продължават да копаят, садят, ядат и да се събират. Дори там, където модернизационните идеологии са се провалили, утопията оцелява като крехка, жизнена възможност – присъстваща в ритмите, отношенията и атмосферата. В Родопите нихилизмът може да насища водата, но родопчани продължават да устояват и в това устояване отказват да бъдат заличени. В този смисъл Родопите показват как нихилизмът и утопията съжителстват в условията на съвременния живот.

Казвам се Кристофър Хейли и съм американски автор и теоретик, който се интересува от инфраструктурното развитие. Като част от работата си за докторска степен прекарах седем месеца в Златоград, където провеждах теренни изследвания върху настоящите процеси в Родопите, ръководени от ЕС и българската държава.