Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

Заключение:
Към зряла представа за себе си

Краят на националния проект – констатация, а не диагноза

Да се приеме този край като факт означава отказ от езика на диагнозата. Не става дума за „болно общество“, за „национална травма“ или за „прекъснат исторически път“. Подобни формулировки поддържат илюзията, че проблемът е временен и че някъде напред съществува момент на възстановяване. Тази илюзия захранва непрекъснатото търсене на заместители: културни мисии, геополитически роли, морални превъзходства, чрез които краят да бъде отложен или замаскиран.

Отказът от заместители е ключов. Националният проект не може да бъде „продължен“ под друга форма, без да възпроизведе собствените си противоречия. Всеки опит да се върне мобилизационната енергия чрез нови разкази – било за цивилизационна мисия, било за историческа несправедливост, било за морална изключителност – води единствено до повторение на същата логика в по-бедна и по-нервна версия. Краят не поражда нов проект; той изисква отказ от проекти.

Приемането на края е акт не на примирение, а на трезвост. То освобождава обществото от нуждата да оправдава настоящето чрез миналото и да мисли бъдещето като компенсация за несбъднато величие. След края на националния проект не започва „нова фаза“, а живот след проект. Живот, в който историята вече не служи като източник на цели, а като поле на ограничения.

Тази констатация не предлага изход и не обещава утеха. Тя просто фиксира граница. Оттук нататък въпросът не е как да се върнем към изгубената цялост, а как да съществуваме без нея – без мит, без мобилизационна телеология и без необходимост да се мислим като недовършен исторически субект.

Срамът като сигнал, а не като присъда

В българския публичен и културен живот срамът присъства постоянно, но рядко бива назоваван пряко. Той се проявява косвено – чрез свръхчувствителност към критика, чрез резки защитни реакции, чрез склонност към морално самоунижение или, обратно, към компенсаторна гордост и самохвалство. Поради това срамът обикновено се възприема като нещо, което трябва да бъде преодоляно, заглушено или отречено. Той функционира като табу, а не като предмет на анализ.

В рамката на тази работа срамът не се разбира като морална присъда над общността, нито като психологическо състояние, което изисква терапевтично „излекуване“. Той е структурен сигнал – индикатор за нерешен проблем, за неартикулиран край и за липса на устойчив език, чрез който обществото да говори за собственото си минало. Срамът възниква там, където историята остава неинтегрирана аналитично и институционално в публичния ред.

Когато краят на националния проект не бъде признат, неговите противоречия продължават да се връщат под формата на афекти. Срамът в този контекст е симптом на блокирано говорене. Той не произтича от прекомерна самокритика, а от нейното отсъствие. Там, където липсват ясни разграничения между вина и отговорност, между анализ и оправдание, между памет и история, срамът запълва празнината като неоформено, но постоянно присъствие.

Опитите да се „победи“ срамът чрез гордост, национално самохвалство или митологично възвисяване неизбежно се провалят. Те не елиминират сигнала, а го заглушават временно, което го прави още по-интензивен при следващия сблъсък с реалността. По същия начин не е решение и мълчанието: потиснатият срам не изчезва, а се превръща в латентна форма на агресия или авто-виктимизация.

Срамът може да бъде неутрализиран единствено чрез говорене – не емоционално или изповедно, а аналитично и институционално. Когато историческите проблеми получат език, рамка и място в публичното пространство, срамът престава да функционира като афект и се превръща в информация. Той не е враг, а ориентир: показва къде разказът е прекъснат и къде отговорността е била подменена с мълчание.

Да се приеме срамът като сигнал означава да се откажем от нуждата да се оправдаваме пред себе си. Не за да се осъдим, а за да престанем да се крием. Това е минималното условие за зряло отношение към миналото – не гордост и не покаяние, а способност да се разпознае и артикулира онова, което дълго е било изтласквано назад.

Историята като ограничител, а не като оправдание

В българския публичен живот историята твърде често се използва като оправдание – за политически решения, за морални позиции или за отказ от отговорност в настоящето. Миналото се превръща в резерв от аргументи, които могат да бъдат извиквани селективно, за да легитимират вече взети решения. В този режим историята не ориентира, а освобождава: тя позволява настоящето да се мисли като неизбежно следствие, а не като поле на избор.

Зрялото отношение към историята изисква обратната функция. Историята не трябва да мобилизира, да утешава или да оправдава. Тя трябва да ограничава. Да показва границите на допустимото, да стеснява хоризонта на фантазиите и да прави очевидни последиците от определени модели на действие. Когато историята изпълнява тази функция, тя престава да бъде ресурс за самооправдание и се превръща в инструмент за трезва ориентация.

Това ограничаване не е морална санкция, а когнитивна дисциплина. Историята не казва какво „трябва“ да правим, но ясно показва какво вече е било правено и какви резултати е дало. Тя не предлага рецепти, а предупреждения. Тя не произвежда легитимност, а подкопава лесните аналогии и удобните митове, чрез които настоящето се маскира като повторение на някаква „вечна“ съдба.

Когато историята бъде използвана като оправдание, тя неизбежно се опростява. Сложните процеси се редуцират до морални притчи, а противоречивите факти се подреждат в предварително избран разказ. Така миналото се лишава от собствената си съпротива срещу интерпретацията. Тази съпротива обаче е най-ценната му характеристика: способността да ни изненадва, да ни поставя в неудобно положение и да разрушава самодоволството на настоящето.

Историята като ограничител не обещава утеха. Тя не предлага национално оправдание и не компенсира липсата на проект. Тя просто настоява на едно минимално условие: настоящето да не се освобождава от отговорност чрез миналото. Там, където това условие е прието, историята престава да бъде оръжие в споровете и започва да функционира като рамка, в която тези спорове могат да се водят без илюзии за историческа необходимост.

От митологично към аналитично самосъзнание

Преходът, който тази работа очертава, не е такъв към нова идентичност, нито към по-добър или „по-правилен“ образ за самите себе си. Той е преход от митологично към аналитично самосъзнание. Това означава отказ да мислим себе си изключително чрез готови разкази, които обясняват миналото ни отвън – чрез съдба, заговор, историческа мисия или вечна жертвеност – и приемане на по-трудната позиция на самонаблюдение.

Митологичното самосъзнание не е просто наивно. То е функционално: осигурява смисъл, ред и морална ориентация в условия на несигурност. Затова отказът от него не е лесен и не е безболезнен. Аналитичното самосъзнание не предлага утеха и не компенсира загубите, които отказът от мита причинява. То приема сложността като нормално състояние и несигурността като неизбежна част от социалния живот.

Зрелостта, за която става дума тук, не е психологическо състояние, нито пък морално превъзходство. Тя е позиция към собственото минало. Зрялото самосъзнание не търси героична поза и не се нуждае от идентификация с „високи моменти“ на историята. То допуска едновременно противоречиви оценки, непълни знания и липса на окончателни отговори. Тази способност да се живее без затварящ разказ отличава аналитичния режим от митологичния.

Преходът към аналитично самосъзнание не означава отказ от принадлежност. То е отказ от нейното сакрализиране. Принадлежността престава да бъде въпрос на емоционална идентификация с миналото и се превръща в отношение към настоящето – към институциите, правилата и формите на съвместен живот, които подлежат на критика и промяна. В този режим историята не е източник на легитимност, а постоянен коректив на настоящето.

Така финалният въпрос, който остава, не е „какви сме“, нито пък „какви бихме искали да бъдем“. Той е по-ограничен и по-труден: какво правим със знанието за себе си, когато то вече не може да бъде превърнато в мит. Отговорът на този въпрос не се дава от историята и не се съдържа в тази книга. Но самото му поставяне маркира границата между обществото, което се нуждае от разкази, за да съществува, и онова, което е готово да живее без тях.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.