От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Роден е през 1928 г. в гр. Гоце Делчев (тогава Неврокоп), българин, православен християнин, вдовец, с основно образование, бил е кошерджия, в момента е пенсионер.

Не желая да ми се слага името, ‘щото не се знае, кой какво ще прочете и ще помисли. Е така, анонимно, та да съм спокоен.

И аз като повечето тукашни българи съм от бежанско семейство, по бащина линия родата ми е от Драмско, а по майчина – от Серско. Но съм се родил тук в България, в Неврокоп [дн. Гоце Делчев]. Като дойде Девети септември, имаше много уплашени хора, най-вече защото се чуваше, че ще вземат земята, воловете, а бе – поминъка на хората. Ама ние нали земя нямахме, не бяха ни още оземлили, това не ни тревожеше. По-бедните пък се радваха, защото си мислеха, че комунистите на тях ще дават повече, отколкото на богатите. Та така започна комунизмът.

Тук имаше много николапетковисти, земеделци, които бе’а против комунистите, имаше митинги, а по едно време, зеха да арестуват, да заплашват. Те червените бе’а малко ‘ ора, ама нали руснаците бе’а окупирали страната, това им даваше кураж. Наш’те с политика не се занимаваха и не са ни закачали, и мен не са ме закачали, аз не бех с нито едни. Повечето от ‘ ората не искаха комунистите, ‘оти ги беше страх, че ще им земат имота, нивите, па и тогива беше голема беднотия, нема пари, ами с купони си земахме ‘леб и това-онова.

‘Айде, това се понасяше, нали току-що бе свършила войната, те комунистите не беха виновни за немането, но като си доде от Русия Георги Димитров, нещата зеха да се променят. Забраниха на опозицията да прави митинги, Никола Петков го осъди’а и убиха, БЗНС-то бе забранено. Оставиха само едно БЗНС, дето се кланяше на БКП-то и се ‘почна. Некъде ‘46 или ‘47 година, не помна точно, се чу, че ще се обединяваме със сърбето. Нали и те беха комунисти, начело с Тито, и така реко’а – ке се обединяваме, ке правим федерация. Във вестниците пишеше, това го помна, че Тито и Георги Димитров се биле срешнале и решили да правим федерация, и Сталин позволил. Но те сърбето са [х]итри, казали, дека Пиринско ке се обедини със сръбската Македония в една държава, република де, и така.


Small Ad GF 1

Ние най-напред не повервайме. Да, народът не верваше. Те и тукашните комунисти не верва’а. Имахме един комшия, комунист, той не беше от Неврокоп, от Лъжница беше, та и той се ми викаше, дека това нема да стане, дека е майтап.

И като доде една вечер тейко ми [баща ми], ядосан, и вика: „Заран сите ке треба да ‘одим у милицията. Ке ни пишат македонци, нема веке да сме българи.“ И като зе да ги псува, и вика: „‘Що наш’те са бегали некога от Гърция, та тука у Българско да ни натискат да се предаваме? Който иска да се пише македонец, да го пишат, който иска да е турчин, да го пишат како си тера, но що треба у Българско да ни насилват да не сме българи?!“ Мама виде, дека той е урсуз [ядосан] и се уплаши, дека че го вкарат у затвора, и ‘зе да го успокоява, да му вика, че както и да ни пишат, ние нали си знаем, дека сме си българи. Аз и кака, имах тогива по-голема сестра, още не беше женена, тя така и не се ожени, млада умре, на 28 години, та аз и тя ‘зехме да го дръжим, оти той викаше високо и се чуваше навънка.

И на другио ден рано отидойме в милицията. А там имаше и други ора, и те чекат, и се урсуз. И викат там на едно момиче: „Ние сме българи, ка така че ни правите македонци? Който е македонец, добре, ама що назе? И помаците – и те не щат да са македонци!“ То момето се виде в чудо и вика: „Ама що на мене се карате? Белким аз съм го наредила. Карайте се на големите началници, дето са го измислили!“ Имаше обаче един Велко, стар челяк, един едър и той ни вика: „Дайте да си ‘одиме, па да видим що че ни чинат!“

И тогива от една от стаите излезоха трима с униформи, стражари, де, милиционери, и се развика’а: „Никъде нема да ‘ одите, докато не си смените паспортите!“ Велко и още неколко души обаче не ги послуша’а и си ойдоха. На другите, ейме некъде около 15-20 души, ни зема’а старите паспорти, дадоха ни една бележка, да имаме документ все пак, докато ни издадат новите паспорти. И един от милиционерите, дето беше стар- шията, ни заплаши, че ако до една седмица не си направим снимка и не додем в милицията да си подадем документите, че ни запишат и че ни сложат голем данък и глоба.

И така, върнайме се у назе и тейко ни вика дека требе да изчакаме, да видим, как ше се развие работата, демек да не бързаме. Мина’а 3-4 дена и се разчу, че некои били арестувани, дека не искали да се пишат македонци. После се разбра, че и Велко бил сред тех. Закарали ги до Джумаята [Благоевград], държали ги една седмица и им турили един як бой и те кандисали. Имало обаче и такиви, които се опрели. Тех ги написали николапетковисти и ги прати’а по затворите. Аз знам двама – единият бе Димо, той умре преди седем години, а другият бе Никола. Те се опрели и казали, че никогаш нема да се пишат македонци. Те бе’а от Вемереото [ВМРО]. На Димо така му викайме, а другият беше и лежал през фашистко в затвора, па ‘щото беше от Вемереото. Димо лежа в Софийския затвор 3 години. Когато се скараха Тито и Сталин и стана ясно, че нема да се обединяваме със сърбето, тогива го пуснале, иначе требало да лежи 6 години като „враг“, като „николапетковист“, така го написале, но той не бе земеделец. Вкараха го, ‘щото не искаше да се отмята от българското.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Никола повече лежа, щото в затвора се сбил с някакъв разсилен, но той през ‘53 г. се изсели някъде по Плевен и за него повече не знам.

И като се чу, че има затворени и бити, тайко ми се усмири. След два дена си направийме снимки и сите отидойме в милицията – дадойме снимките, а новите паспорти, македонските, ни ги донесе пощаджийката с една книга за разписване една седмица по късно.

И така работата замре, станайме и македонци. А бе, никакъв македонец не бех, но като ти го пише в документа, то дразни. Айде, да сме в Сръбско или Гръцко, разбираемо е, ама в България да те пишат така – това си е предателство. Такиви управници треба веднага да се бесат.

После нещо отношенията със сърбето се развалиа. Чу се, че нещо руснаците направиле, или че там – скарали се. Как да е, и добре, че това обединение не стана, ‘оти па ке требаше да бегаме – я по София, я по Варна. Примирийме се. Много-много това после не ни пречеше, па и властта не обръщаше внимание, кой как му викат. Ние си бехме българе, па на паспорта – да му е … мамата. Така де, е … съм я аз [х]артията, важно е сърцето и чутурата!

После, веке бех 35-40 годишен, па ни вика’а, и па ни смени’а паспортите – дадохи ни български паспорти. С една дума – работата се оправи. Но народът така и не разбра, ‘що требаше да се прави сичко това. ‘Що бе’а тия глупости.

Почна’а па по помаците – тех да ги оправят. И пак с бой, със затвори, съдилища, и убити ‘ора имаше. И ‘що? Те не стана’а българе, само дето намрази’а България и много се изсели’а. Аз да ти кажа, това помаците и турците са честни и работливи, ама и ербап ‘ора. Те не се даваха, не като назе – понатиснат ни и ние скланяма главата. Не! Те се репчиха и сума време не се предадо’а. А ние – веднага кандисайме. И нали видиш – колко години мина’а от тогива, те не стана’а българе. А можеше да станат доброволно, без бой, ама то требе търпение. И мого ум требе.

Па като се свръши с македонизацията, па се почна с ТКЗ-то. ‘Зеха да земат на ‘ората имота и добитъка. И пак бой, и пак затвор. Много народ се беше уплашил, че като му земат земята и воловете, ще измрат от глад. Па и то нали си е твое, мама му стара. И имаш сигурно къща, или апартамент, как ще додат да ти го земат. Та ти си фърлил там годините, здравето и силите, и да додат някакви гольовци и да ти го земат.

Тук много народ не искаше да си дава имота. Воловете, конете, кравите и биволете ги кара’а нощно време по гората да ги крият, ама накрай се кандисва, де че ‘одиш.

Иначе после дойдо’а добри години – немаше безработица, имаше работа и не се крадеше. Народът заживе добре, но с това за имената, за националността – тове не требаше да става. ‘Ората така се озлобяват, създава се напрежение, разделят се. В Лъжница питаш ли ги тия от партията [БКП] как се чувстват, де да се дянат. На тей им нареждат от горе да карат насила своите да си променят имената и това, дето са. И тия ‘ ора какво да правят – наникъде. Нито с властта, нито със своите. А бе, лоша работа.

Сега е демокрация, но не е на добре. Мого са краде, бе момче, мого са краде! Де ше и излезе края на та’а дръжава? То бива бива, ама ча’ па толкова. И да не ги съдят. Това не е дръжава. При Тодор Живков поне ред имаше, ако не друго, а сега е анархия. Никаква демокрация не е това. Но белким се оправим. Дано от Европа нещо направат. Аз оттам се надам нещо да стане, да ги осъдат тия мошеници, иначе ако се разчита тука на наш’те съдилища – нищо нема да стане. Крадците ще си са расождат свободно и ще ни са присмиват.

февруари, 2010 г, гр. Гоце Делчев                    записал: Веселин Тепавичаров

 

Текстът е част от сборника Насилие, политика, памет. Комунистическият режим в Пиринска Македония – рефлексии на съвременника и изследователя, съставители Михаил Груев, Веселин Тепавичаров, Петя Василева–Груева, Виолета Коцева–Попова, Мария Костадинова, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2011.
Проектът е финансиран от програмата „Активна европейска памет“ на Европейската комисия.
Публикува се със съгласие на автора

 

Михаил Груев е преподавател по съвременна българска история и етнология на етническите групи в СУ „Св. Климент Охридски“. Гост-преподавател и в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски". Бил е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и др. Автор на редица студии и статии на български, немски и английски език.

Pin It

Прочетете още...