В началото на 90-те години, когато Западът наистина вярваше, че историята е намерила своята посока, теорията на Самюъл Хънтингтън за „вълните на демократизация“ звучеше почти като естествено описание на света. Тя предполага, че демокрацията напредва на приливи: идва, след това се отдръпва, но винаги се връща по-силна, движена от икономически растеж, външен натиск, идеологически подем и успоредни процеси в други държави. Това беше времето, в което големите думи – „третата вълна“, „консолидиране на демокрацията“, „неизбежността на либералния ред“ – изглеждаха убедителни. И ако погледнем назад, можем да разберем защо.

Светът тогава наистина беше подреден около един център: Pax Americana. Имаше обща технологична среда, почти единен медиен пейзаж, сравнително стабилна международна архитектура. Демократичният модел разполагаше не само с идеологическа привлекателност, но и с материално предимство. Третата вълна се задвижваше като от постоянен, постепенно усилващ се вятър, който сякаш щеше да духа до безкрайност – от Португалия към Полша и от Южна Корея към Южна Африка.

Днес обаче живеем в свят, който не отговаря на нито една от тези представи. И тук започва сблъсъкът между теорията и реалността. Защото Хънтингтън не е „остарял“ в смисъл на релевантност – напротив, неговата логика си остава интелектуално строга. Остарял е самият свят, който правеше тази логика възможна.

ПЪРВОТО голямо различие е дигиталното. Хънтингтън мислеше политиката като структурен процес, протичащ през институции, партии, църкви, армии, външни модели. Днешната политика е процес, който протича в мрежи – в реално време, без център, без авторитети, без паузи. Алгоритмите могат да радикализират огромен брой индивиди за броени дни; социалните движения възникват, изгарят и се превръщат в бледи мемове в хода на седмици; държавите губят контрол върху основни сфери на публичното си пространство. При такава динамика идеята за „вълна“, която се надига постепенно и се разлива през континенти, звучи като описание на друг климатичен пояс.

ВТОРОТО различие е икономическо. Теорията на Хънтингтън предполага, че модернизацията благоприятства демократизацията. В края на XX век това беше вярно: богатството, индустриализацията и увеличението на средната класа вървяха ръка за ръка с политическата либерализация. Днес виждаме нещо диаметрално противоположно. Най-бързо растящите държави в света – Китай, Виетнам, ОАЕ, Саудитска Арабия – демонстрират, че авторитарните режими могат не просто да оцеляват, а да просперират икономически без да предоставят политическо участие. Този „техно-авторитарен модернизъм“ от модела на Хънтингтън изважда основния носещ стълб: връзката между просперитет и демокрация.

ТРЕТОТО различие е геополитическо. „Третата вълна“ беше движена от няколко центъра: САЩ като хегемон, Европа като нормативен модел, католическата църква като реформаторска институция. Нито една от тези сили не съществува днес в същия вид. Америка е вътрешно разделена и все по-малко способна да изнася политическа легитимност. Европа е парализирана от собствената си фрагментация и от спадащото си международно влияние. Църквите – всякакви църкви – отдавна са загубили ролята на глобални модернизиращи агенти. А там, където Западът отслабва, се появява нова гравитация: Китай като алтернативен идеологически модел, Русия като разрушителна сила, Индия като хибрид между демокрация и етнорелигиозен национализъм. Светът вече не е океан, по който се движи една вълна. Той е множество малки морета, всяко със собствен климат.

ЧЕТВЪРТАТА голяма промяна е културна. Либералната демокрация разчиташе на т. нар. универсалистично въображение – на идеята, че всички общества рано или късно ще възприемат нейните принципи като свои. Днес живеем в епоха на цивилизационен национализъм, идентичностна политика, религии, етнически митове, все по-бързо и радикално разкриване/демитологизиране на дълбоки исторически рани. Идеята за универсална посока на историята се е изпарила. Това, което Хънтингтън смяташе за изключение – че демокрацията не е съдбовна, а историческа случайност – се превърна в глобално усещане. Както изглежда, вече не демокрацията е „нормалността“. Днешната нормалност е разнообразието от недемократични форми.

На този фон теорията за вълните започва да изглежда прекалено красива, прекалено симетрична, почти прекалено моралистична. Тя предполага, че човешките общества реагират на външни примери чрез подражание, че успехът е заразен, че силата на идеите се разлива през всякакви граници.

А съвременната реалност ни показва точно обратното: подражанието работи най-силно там, където примерът е авторитарен. Китайският дигитален контрол е най-експортираната политическа технология на XXI век. Руският модел на дестабилизация е имитиран от безброй режими. Орбан създаде школа. Салвини – друга. „МАГА“ – трета.

В този ред на мисли Хънтингтън вероятно би се изненадал, ако можеше да види, че през 2025 г. демокрацията губи територия не просто поради слабост, а защото е загубила способността да вдъхновява.

И тук идва най-важният момент: днешната глобална динамика не прилича на „обратна вълна“. Обратната вълна при Хънтингтън е временен спад, след който следва нов подем. Това, което виждаме сега, е нещо съвсем различно: разпад на самите условия, които правеха вълните възможни. Няма общ медиен пейзаж. Няма универсален модел за подражание. Няма геополитически център. Няма икономически механизъм, който автоматично генерира демократизация. Няма дори ясно дефинирана обществена фигура на гражданина.

А без тези базови предпоставки самата идея за глобална демократична вълна се превръща в абстракция. Светът вече не се движи синхронно; той пулсира на въртопи. Затова и днешните режими са хибридни, фрагментирани, пластични. Те провеждат избори, но не сменят власт. Говорят за реформи, но концентрират контрол. Изглеждат демократични, но действат авторитарно. Това не е временна „обратна вълна“. Това е новата морфология на политическото.

Може ли все пак да има „четвърта вълна“? Самата логика на епохата ни някак предполага, че ако такова движение се появи, то няма да дойде от традиционните центрове. Ще се роди в периферията, в точките на прекъсване, в обществата, които изпитват не просто недоволство, а структурен колапс. Демокрацията вече не може да бъде експортиран модел. Ако се върне, то ще бъде като необходимост, а не като идеология. Ще бъде по-децентрализирана, по-локална, по-малко национална, по-малко централизирана около старите институции. Това няма да бъде повторение на предишните вълни. Вероятно ще бъде нещо по-малко величествено, но може би по-устойчиво.

Всичко това съвсем не означава, че когато четем Хънтингтън днес, трябва да се отказваме от неговата теория. Напротив – именно тя ни помага да видим ясно в какво се е превърнал светът. Дали теорията се е провалила може да покаже единствено ходът на времето. Онова, което можем да кажем днес, е значително по-скромно: провалили са се обстоятелствата, които някога правеха възможни големите политически приливи.

И ако трябва да обобщим с една метафора: вълните на демокрацията не са спрели.

Спряло  е морето, в което те някога се движеха.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.