Дали не остаряваме, вече не особено бавно?

И така, наблюдавам аз госпожа Сара Пейлин, наслаждавам се на красивата й външност, на борбения й дух, на самочувствието й, очевидно необременено от комплексите на малкия град … и през цялото време не мога да разбера защо ми е толкова трудно да я приема. Като човек да я приема, не като политик, което и без това няма как да стане, нали съм от другата страна.

Вижте, последното нещо, което може да ме смути у една красива и самоуверена жена е, че тя била интелигентна и амбициозна. Дай Боже всекиму – но при едно условие: че под труфилата има и душа. Защото, без спирачките на душата, интелектът и амбицията най-често се превръщат в оръжия, а не в сечива. А битките в живота си аз поне дотук съм приключил. Не искам да се бия, още по-малко пък с жени – и именно тук започват проблемите ми с госпожа Пейлин.

Не знам дали ще споделите това усещане, но старият Джон Маккейн (който, за разлика от острата Сара, наистина ми е симпатичен) май и сам започва да се плаши от таралежа, който си набута в гащите. Борбената млада дама не си поплюва особено много, при подбора на оръжията все към големите калибри посяга и стреля от хълбок, като на кино – тежко му и горко на оня, който се мерне в линията на стрелба, пък ако ще и хиляда пъти да е случаен зяпач. Във всеки случай по време на последния дебат с Обама той нито веднъж не спомена името й (дали защото обвиненията, че Обама си бил имал работа с терористи, не му се сториха прекалено рисковани?) Господ го знае, не за него искам да говоря тук.

Ех, Сара, Сара … Когато е подготвена, когато се усмихва и сервира перфектно приготвените политически деликатеси, измайсторени в кухнята на централния щаб, от нея по-сладка няма. Но виж, когато нещата опрат до импровизация – там вече Сара не може да се сдържи, събува обувки и налага с токчетата. Борбено момиче, знае как се печелят сърцата на фрустрираните ветерани на партията, за които и Маккейн е слаба ракия.

Но само тогава ли? Амбицията й прозира изпод фризурите на речите като плешиво теме, дето не иска да остане скрито, надига се нагоре и все дебне начин да лъсне. Иска момичето да бъде президентка – но истинска, мъжка президентка, не като оная уморена повлекана, която се остави да я набие едно голобрадо момче, и то от ония. Говори например за това кой бил любимият й вицепрезидент (в речта пред националната партийна конвенция, не къде да е). И, кой мислите е идолът? Не, никакъв републиканец, момичето си остава неконвенционално, а демократът Хари Труман, човекът, който наследи починалия на поста си Рузвелт. Изобщо, тая мисъл за наследяването на избрания президент май нещо прекалено често се върти из главата й (за Маккейн упорито се говори, че имал здравословни проблеми). В едно от интервютата с Кейти Кюрик пак стана дума за същото – кой от вицепрезидентите й се нрави особено – и тоя път тя избра Джордж Буш-старши. Основанието: Сара особено харесвала вицепрезиденти, които после били станали президенти. Е, не знам как се чувствате вие, но тук аз вече започвам да вдигам температурата: не стига един, дето дойде на поста без никаква друга подготовка освен идеологически багаж колкото на цялото съветско политбюро, със знак минус отпред (в резултат на което за осем години срина и политиката, и икономиката на Америка, та и ние сега да се чудим как да се спасяваме, в най-буквален смисъл) – сега пък към поста се е засилила друга капацитетка, друга самоуверена американска каубойка, която вярва, че за управление е достатъчна силна вяра и силна воля (ах да – и голяма тояга, за всички, които се съмняват в мощта на страната й). Е, не! Стига толкова! Момичето очевидно има повече тестостерон и от Майк Тайсън – но дали това е критерият, по който трябва да се избират президентите? Аз самият се съмнявам – особено когато виждам как на въпроса дали се е чувствала достатъчно подготвена за поста, който Маккейн й предложи така неочаквано за всички, тя отговаря „не ми мигна окото“ (по време на дебата с Джо Байдън).

Мъдростта е нещо по-различно, Сара. На нея й мига окото.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.