Предговор на автора

„Крайбрежни защити“ беше написана в началото на 2014 г., три години преди да се преместя да живея в България. Пиесата беше поръчана от базираната в Бристол театрална компания Theatre West за проекта ѝ One Day – поредица от пиеси, вдъхновени от събития в един конкретен ден през октомври 2013 г. В посочения ден антикорупционните протести в България, започнали по-рано същото лято, все още бяха в разгара си, а BBC, напълно ги игнорирайки, вместо това избра да излъчи документален филм, пълен с клишета, за британски туристи, които се държат зле в Слънчев бряг – филм, който успя да припише пиянските безчинства на българските домакини.

Самият аз бях участвал за кратко в протестите през 2013 г. – в онази вечер, когато всички седнаха на Жълтите павета, за да отбележат годишнината от убийството на Георги Марков в Лондон с двуминутно мълчание – и след като през предходните четири години бях писал докторската си дисертация за погрешното представяне на Балканите в англоезичната пътеписна литература, това представляваше почти идеален сблъсък на обстоятелства.

В същото време идеята беше дръзка, рискована. Какво знаех аз за България? Бях чел книги, имах български приятели, учех езика, бях посещавал страната общо една седмица. Това не е онзи вид задълбочено познание, от което се нуждаеш, за да напишеш пиеса, която не само се развива на дадено място, но и имплицитно претендира да бъде за него. Единственото, което можех да направя, беше да напълня сцената със стереотипи и след това да ги разглобя – да се опитам да напиша нещо, което да бъде едновременно панорамно и интимно. Затова първите реплики на пиесата са „Здравейте / Ние сме българи / Не се паникьосвайте“, а последната е едно раздразнено „Не, приятелю, не – ти си толкова шибано в грешка“, изречено от доскорошния налитащ на бира английски турист, открил една България, която не е очаквал.

Повече от десетилетие след премиерата на „Крайбрежни защити“ в Бристол, аз живея в София – град, в който днес отново има масови протести срещу правителство, включващо много от същите фигури, чиято цинична печалбарска логика и користни манипулации предизвикаха демонстрациите през 2013 г. В такъв контекст пиесата вероятно изглежда наивна, дори прекалено оптимистична в убеждението си, че хората могат да променят курса си (Стефан дарява получените подкупи на природозащитен парк, Майк се отказва от катастрофален имотен проект, Ана убеждава Пол, че трябва да започне отначало, ако иска да разбере коя е тя). И все пак, когато препрочитам текста днес, в тези все по-цинични години, не мога да не почувствам, че именно тези на пръв поглед абсурдни смени на гледната точка са точно онова, от което имаме нужда. Хора като Стефан, Майк, Ана, Пол и всички останали – всички ние – би трябвало да следваме малки импулси, които изглеждат контраинтуитивни, като начин да разклатим еднообразието на фабрикуваното обществено мнение.

След премиерата на пиесата в Бристол към мен се приближи един млад българин. Очаквах основателна критика. Напротив – беше харесал представлението достатъчно, за да ми купи бира.

Том Филипс
София, 2025

Крайбрежни защити

България, късното лято на 2013 г.

Действащи лица

Ана – кураторка в Института по етнология, София (дъщеря на Бойко)

Цвета – държи хотел на Черноморието (сестра на Лазар)

Милена – протестираща

Бойко – охранител в Археологическия музей, София (баща на Ана)

Стефан – служител в кметството на малък град на Черноморието

Майк – английски предприемач в сферата на недвижимите имоти

Петър – протестиращ

Пол – английското гадже на Ана

Лазар – кандидат-бизнесмен (брат на Цвета)

Теодор – държавен служител

Шон – английски турист

Иван – протестиращ

Пиесата може да бъде изпълнена от трима актьори

Към края на лятото на 2013 г. протестите срещу българското коалиционно правителство продължават от началото на юни.

Крайбрежни защити е поставена за първи път от Theatre West в театър Brewery, Бристол, 7–18 октомври 2014 г.

Тази постановка започва с пролог, създаден от режисьора (Ник Партридж) и актьорите (Крис Бианки, Ник Маккуилан, Джил Рътланд) върху музикален фон от Тим Атак. В него се появяват редица стереотипни фигури, свързвани с България: православен свещеник, фолклорна танцьорка, която бере рози, шумни сервитьори, раздаващи хляб и ракия на публиката, британски турист, който обръща множество чашки ракия и т.н. Подобен пролог или друг начин за въвеждане на „българска атмосфера“ може да бъде използван винаги – например филмови кадри, музика или взаимодействие на актьорите с публиката, докато тя влиза и заема местата си. По традиция българите посрещат гостите си с хляб, сол и мед.

Не е необходимо небългарските актьори да имитират български акцент: условността е, че когато даден персонаж говори на български, това, което публиката чува, е „превод“, и речта е акцентирана само така, както английският диалог би могъл да бъде акцентиран (т.е. чрез британски регионални акценти).

Жълтите павета, София: МИЛЕНА, ПЕТЪР и ИВАН протестират (чадъри, барабани, свирки и т.н.). Ритмично скандиране „Оставка! Оставка! Оставка!“

МИЛЕНА

Здравейте.

ПЕТЪР

Ние сме българи.

ИВАН

Без паника.

МИЛЕНА

Намираме се в София.

ПЕТЪР

Далече е… Доста е далече… Не чак толкова.

ИВАН

Но е друга държава.

МИЛЕНА

Вън червените и гангстерите! Свобода от корупцията!

ПЕТЪР

Протестираме срещу правителството си.

МИЛЕНА

Вън фашистите и лицемерите! Свобода за България!

ПЕТЪР

Отдавна вече.

ИВАН

Всеки ден маршируваме срещу коалиция от социалисти, либерали и националисти.

МИЛЕНА

Показват такова презрение! Мислят, че не можем да ги разкрием!

ПЕТЪР

Всеки ден минаваме покрай Двореца, Руската църква, Кристалната градина…

ИВАН

Направо до оградата около Народното събрание.

МИЛЕНА

Редицата полицаи с щитове и палки.

ПЕТЪР

Не ни ли чувате вътре? Не ви искаме! Оставка!

ИВАН

Октомври 2013 г. Червената звезда я няма върху Партийния дом, но сянката на Сталин още пада върху Жълтите павета.

МИЛЕНА

За двайсет и четири години преход не се случи нищо.

ПЕТЪР

Същите лица по прозорците на министерствата.

ИВАН

Същите лица по прозорците на именията около Витоша.

МИЛЕНА

И така започна – по кафенета, по улични ъгли.

ПЕТЪР

„Демокрация“ и „свобода“ – думи, които изгубиха смисъла си.

ИВАН

В кварталите и селата, от София до морето.

МИЛЕНА

Тяхното светло бъдеще се превърна в нашето тъмно минало.

ПЕТЪР

Тяхната държава не е нашата страна.

ИВАН

Хванати сме в това пространство –

МИЛЕНА

Пространство, което виси между Изтока и Запада.

ПЕТЪР

Ние сме българи.

ИВАН

Моля – без паника.

МИЛЕНА

Седем часът.

ПЕТЪР

Утре тогава?

ИВАН

Да. Утре.

МИЛЕНА

И така това е за днес – вече над сто – развяваме се по Жълтите павета.

ПЕТЪР

Някои към метрото при университета или Сердика, към трамвайните и тролейбусните спирки на Орлов мост, а после отвъд Борисовата градина към Младост и Дружба – кварталите с панелните блокове – или към предградията, които се простират към Витоша…

ИВАН

Или към градините пред Народния театър – шум на разговори, струйки цигарен дим под уличните лампи, писъци и смях, клокочене на вода, далечна песен… Макар че, разбира се, не и без отбиване до магазина на ъгъла на „Гурко“ и хладилниците, пълни с бира.

МИЛЕНА

Изцеждаме последния блясък на лятото…

ИВАН

Трудно е да се каже колко от тях ще се върнат утре – но за тази вечер това сме ние. Пейка, хартиена фунийка с фъстъци и бутилка „Каменица“ до фонтана.

ПЕТЪР

Други са другаде, докато тълпите се разотиват. Зад НДК, край киносалоните, концертните зали, и…

ПОЛ

Макдоналдс!

ПЕТЪР

Ана Праскова е с Пол Фостър – посетител от Англия.

Мостът на влюбените, София: АНА и ПОЛ

АНА

Мостът на влюбените.

ПОЛ

Недей да ми разказваш. Двама млади – любовта им забранена – дошли тук една нощ, покачили се на парапета и се хвърлили в смъртта.

АНА

Ти!

ПОЛ

Така винаги наричат мостовете, от които хора са се самоубивали. Звучи по-хубаво от Мост на самоубийците. Мост на скачачите. Мост на гибелта. Мост на отчаянието.

АНА

Светлините са…

ПОЛ

От околовръстното?

АНА

Романтични са. Стоиш тук, прегърнат, виждаш ли? И гледаш надолу към пътя и колите, които бързат нанякъде. После вдигаш поглед към виолетовата планина, към очертанията на нашата Витоша… а после се обръщаш към другия и фаровете играят по лицата ви и ти…

Те се целуват.

АНА

Виждаш ли?

ПОЛ

Ти си луда.

АНА

Луда българка!

ПОЛ

Току-що се запознахме.

АНА

На живо. Иначе се познаваме от няколко месеца.

ПОЛ

Ако се брои Фейсбук.

АНА

Разбира се, че се брои.

ПОЛ

Странно е, все пак. Имам предвид – един ден си у дома, мотаеш се около лаптопа, „харесваш“ това, „споделяш“ онова, откриваш, че ако беше ракообразно, вероятно щеше да си омар, пращаш покани за приятелство по погрешка… и преди да се усетиш, си тук – слизаш от самолет на място, за което само си чел, и целуваш българка. Признавам си, никога не съм мислил, че ще направя нещо такова.

АНА

Не е чак толкова необичайно.

ПОЛ

Не. Предполагам, че го правите постоянно… Не ти лично. Българите.

АНА
Е, да – както виждаш, ние се целуваме.

ПОЛ
Значи сега можем да отидем и на протестите, нали?

АНА
Защото отметна първата целувка?

ПОЛ
Хайде де – това е… истинско. Нещо се случва. Не същите стари разговори. Не перспективи – Боже, кака я мразя тази дума. Не и амбиции – нея я мразя още повече. Не „Британия търси талант“ – даже не започвай. Може би ще остана в България завинаги.

АНА
И кой сега е лудият?

ПОЛ
Тук нещата имат значение, Ана – истинските неща. Не ипотеки и знаменитости. Не ботокс и джаджите в ръката. Демокрация, свобода, култура, история…

АНА
Е, в това отношение със сигурност няма недостиг.

ПОЛ
Страст – това е.

АНА
И вече можеш да го кажеш?

ПОЛ
Вдишах я в мига, в който слязох от самолета. Усетих я в маранята. Ти си в контакт с… нещо, Ана. Българско… нещо!

АНА
Имаш предвид народните танци…

ПОЛ
Сърце, душа, дух – наричай го както искаш. И го има, нали, в протестите? По улиците, отвръщате на удара, излагате се на риск – затова съм тук.

АНА
Е, благодаря.

ПОЛ
Това е една от причините да съм тук. Така че да тръгваме.

АНА
Тази вечер е трудно.

ПОЛ
Така ли?

АНА
Прибрали са се.

ПОЛ
Тогава утре?

АНА
Не знам…

ПОЛ
Всички онези линкове, снимките, които качваше…

АНА
Сега е различно. Това, което не искаме, е лесно. Това, което искаме, е по-трудно.

ПОЛ
Беше толкова гневна, толкова решителна…

АНА
Протестите вече не ни събират. Ако изобщо, по-скоро ни разделят.

ПОЛ
И ти се отказваш? Ана, не можеш.

АНА
А ти откъде знаеш, след като си тук от... колко, един ден? Трябва да се прибирам.

ПОЛ
Още няма и седем.

АНА
Да – и трябва да съм си у дома. Баща ми е сготвил вечеря.

ПОЛ
Не можеш ли да му кажеш, че ще се прибереш по-късно?

АНА
Разбира се – и после ще пита защо, къде съм и с кого съм…

ПОЛ
И това е проблем?

АНА
Освен това утре, в музея, имам цяла стая сурвачки за описване.

ПОЛ
Ана – аз дойдох от Англия.

АНА
И ако ме беше предупредил по-рано, нямаше да работя.

ПОЛ
Каза, че мога да дойда по всяко време.

АНА
Да. Но не очаквах да долетиш два дни по-късно.

ПОЛ
Добре. Тогава защо просто не дойда с теб сега?

АНА
В апартамента?

ПОЛ
Да? Защо не?

АНА
Баща ми няма да е сготвил достатъчно.

ПОЛ
Българите винаги готвят достатъчно.

АНА
Кой ти го каза?

ПОЛ
Ти… Не си му казала за мен, нали?

АНА
Досега не знаех какво да му кажа.

ПОЛ
Няма да има проблем с това, нали?

АНА
Разбира се. Той ми е баща.

ПОЛ
Да, но някои бащи… някои бащи не приемат гаджетата на дъщерите си и ги гонят по улицата с брадва.

АНА
Той е разведен, мъж на средна възраст, охранител в Археологическия музей, не някой от нашите патриарси от XIX век с огромна мустаци.

ПОЛ
Тогава да приключваме с това.

АНА
Моля те – баща ми ще го приеме добре. Първо ще поговоря с него. Само че трябва да бъда внимателна.

ПОЛ
Внимателна?

АНА
Да избера подходящия момент. Това е всичко.

ПОЛ
Добре – значи ти се прибираш и говориш с баща си – а аз… какво?

АНА
Ще ме изпратиш до тролейбусната спирка… На онзи ъгъл има бар. Изпий една бира. Яж печени чушки. Утре – на обяд – ела на Жълтите павета, срещни ме пред музея. Ще отидем до „Александър Невски“ – катедралата. Ще отидем до Националната художествена галерия… Тази вечер не става, но утре ще е добре.

Жълтите павета, София: ПЕТЪР

ПЕТЪР
На следващия ден. Светлината проблясва по статуята на Света София, докато трафикът се задръства на кръстовището с булевард „Мария Луиза“. Бащата на Ана, Бойко, излиза по-рано в обедната си почивка, минава през подлезите около метростанция „Сердика“ и се отправя към една правителствена сграда… Някой му отваря вратата. Някой иска да види личната му карта. Той се качва на третия етаж, почуква на един кабинет, влиза и чака.

Кабинетът на Теодор

ТЕОДОР
Защо стоиш нащрек?

БОЙКО
Навик.

ТЕОДОР
Мислех, че вие, музейните охранители, само си клатите краката.

БОЙКО
Пазя древните съкровища на България.

ТЕОДОР
Значи стоиш мирно по цял ден?

БОЙКО
Подходящо е. Предпочитам го.

ТЕОДОР
Е, сега няма нужда. Тук няма безценни късове бронз и злато. Освен ако не броиш мен, разбира се. Дълго време не сме се виждали – как е Ана?

БОЙКО
Добре.

ТЕОДОР
Още ли е у вас?

БОЙКО
Да.

ТЕОДОР
Сигурно не е лесно.

БОЙКО
Справяме се. Тя има работа.

ТЕОДОР
Разбира се – в музея. Като бащата, така и дъщерята.

БОЙКО
Ана е асистент-куратор.

ТЕОДОР
Да… макар че винаги съм си мислел, че може да направи нещо по-добро за себе си… Още ли ти се иска къща на село? Татко си взе място край Мелник. Огромна градина. Домати, краставици, лук – когато Народното събрание не заседава, си прекарва дните в отглеждане на собствена шопска салата. Аз му казах да заложи на морето – там са истинските възможности – но ти го знаеш – инат като магаре… Я да ти покажа няколко снимки.

БОЙКО
Има ли нещо конкретно този път?

ТЕОДОР
Ха. Същият стар Бойко. Направо по същество.

БОЙКО
В обедна почивка съм.

ТЕОДОР
Тогава – отпусни се. Ще си струва. Един хубав тласък за „фонда за градината“. Още една стъпка към това да се измъкнеш от онзи стар апартамент…

БОЙКО
Имам половин час.

ТЕОДОР
Добре, добре, разбрах.

БОЙКО
И?

ТЕОДОР
Това е добро – точно по твоята линия. Детска работа за човек с твоя опит. И удобно. Говорите ли за политика у дома? Ти и Ана – обсъждате ли някога… ситуацията?

БОЙКО
Това е тема, която предпочитаме да избягваме.

ТЕОДОР
Да, предполагам. Макар че чувам, че Ана вече не е толкова пламенна. По отношение на подкрепата за протестите, имам предвид. По мои сведения не са я виждали там – колко беше? – две или три седмици.

БОЙКО
И ти знаеш това?

ТЕОДОР
А, да, разбира се – тя е държавен служител… Е, можеш да ѝ кажеш, ако искаш, че всъщност не го мислим сериозно. Да уволним всички, които ходят на протести? Представяш ли си колко главоболия ще имаме?

БОЙКО
Няма да правя нищо, което засяга дъщеря ми.

ТЕОДОР
Няма да стане. Не пряко. Просто трябваше да проверя. Това е всичко. Щеше да е по… трудно, ако тя знаеше къде стоиш. Или, впрочем, къде си бил.

БОЙКО
Тя знае, че не одобрявам това, което правят. Че според мен е непатриотично.

ТЕОДОР
Макар че, разбира се, те твърдят, че говорят от името на България.

БОЙКО
Не от името на моята България.

ТЕОДОР
Не. И на моята също… Но после, ако човек иска, може да каже, предполагам, че твоята България си е отишла, а моята тепърва предстои… Та, Бойко – по думите на твоя стар приятел Ленин – какво да се прави?

БОЙКО
Знам какво бих направил.

ТЕОДОР
Да, но дори аз ще кажа, че танкове и бойни хеликоптери са малко прекалена реакция.

БОЙКО
Нямах предвид да се вика армията.

ТЕОДОР
Не – но нещо от този порядък. Палки, водни оръдия… Е, освен ако не започнат те, разбира се… Само че това е проблемът, нали? Всички са толкова проклето дисциплинирани… И така – съгласен ли си?

БОЙКО
С какво?

ТЕОДОР
Мисли го като специална мисия.

БОЙКО
Аз съм охранител в музей, не командос.

ТЕОДОР
Тогава – под прикритие. Малка интервенция на свободна практика.

БОЙКО
Искаш да свърша мръсната ти работа…

ТЕОДОР
Не моята, Бойко. Това е Министерството на околната среда. Не е наша работа. Само че имам приятели… съюзници… колеги другаде, които смятат, че сега вече са нужни определени методи.

БОЙКО
Искаш да започна безредици…

ТЕОДОР
Аз ли го казах?

БОЙКО
Тогава какво искаш да направя?

Теодор свива рамене.

БОЙКО
И как, според теб, да се съглася, ако не ми казваш какво точно трябва да направя?

ТЕОДОР
Трябва да може да се отрече напълно.

БОЙКО
От мен? Или от теб?

ТЕОДОР
От всички, естествено.

БОЙКО
И сега искаш да позная?

ТЕОДОР
Бойко! Защо се правиш на толкова тъп?

БОЙКО
Защото не ми казваш какво да правя!

ТЕОДОР
А не ти ли казвам?

БОЙКО
Хора могат да пострадат.

ТЕОДОР
Това никога не те е спирало.

БОЙКО
Ти дори не беше роден тогава!

ТЕОДОР
Баща ми беше...

БОЙКО
Ще трябва да помисля. Има неща за обмисляне.

ТЕОДОР
Е, да, предполагам. Само че не се бави много, а? Не бих искал да… изпуснеш.

Връзка: МИЛЕНА

МИЛЕНА
Двеста мили на изток от София, далеч от протестите и сделките по министерските кабинети, сезонът по Черноморието е към края си. Автобусни групи се клатушкат из Стария град, препъвайки се по калдъръма. Бетонни хотели се нижат по Крайбрежната алея. А Майк има сигнал и се обажда в Англия …

Черноморие: МАЙК

МАЙК
Та да, върви страхотно тук, Норм. Всичко си идва на мястото. PR-идиотите объркаха визуализациите. Направиха го да изглежда все едно на плажа се е размазал супертанкер. Само че ти ме знаеш – мислене в синьото, на момента, ляво-дясно полукълбо, динамика, щастлива случайност… Намерих един тип на плажа, който прави портрети за туристи, и той ги направи. Супер са, наистина. И понеже е, нали, българин, напъна „местния колорит“ до край – дървени греди, гол камък, надвиснали балкони. Изглежда като шибан османски дворец. Перфектно е за това как го продаваме. Човекът по планирането май се върза, честно казано. Е, след като му дадох малко насърчение. Каза, че няма да има проблем със строителното разрешение и че ще махне всички тия глупости за защитена зона, стига да обещаем да му викаме „еко-селище“, а не курорт. Та му казах: „Еко-селище, приятел? Paradise Springs ще има рециклирани тоалетни, ратанови постелки и дискове на Стинг, които ще се въртят в фоайето.“ Май не разбра за какво говоря, та му пуснах още няколко банкноти и изглежда, че всичко ще мине, все едно пингвин се плъзга по ледник… Виждаш ли? Казах ти – България е земя на възможности за хора като нас. И клиентите ще се бият да влязат. Свой собствен къс Черно море. И всичко – сигурно и спокойно – зад порта, да държи далеч проклетото простолюдие. Те си мислят, че ще получат малко „ръб“ [предимство] – и, вярвай ми, някои места, на които съм попадал тук, имат „ръб“ с кофи – но през цялото време ще са по-защитени от заек на вегански фестивал…

Черноморие: хотел „Миранда“. ЦВЕТА и ЛАЗАР. ЦВЕТА прави счетоводството.

ЦВЕТА
Е, това беше. Още шест месеца – ако имаме късмет.

ЛАЗАР
Нещо ще излезе.

ЦВЕТА
Разбира се, че ще излезе. Заповед за възбрана. Или по-лошо… Не че теб те интересува.

ЛАЗАР
Цвете – това е моят хотел.

ЦВЕТА
Нашият е.

ЛАЗАР
На хартия е мой.

ЦВЕТА
А на практика ти не правиш нищо.

ЛАЗАР
Грижа се за гостите.

ЦВЕТА
Напиваш се с тях.

ЛАЗАР
А ти почти не говориш с тях.

ЦВЕТА
Прекалено съм заета да върша всичко, което ти трябва да вършиш. Например да оправям корниза в стая три.

ЛАЗАР
Можеш да накараш някой от персонала да го оправи.

ЦВЕТА
Нямаме персонал.

ЛАЗАР
От кога?

ЦВЕТА
Откакто не можем да им плащаме.

ЛАЗАР
И си тръгнаха?

ЦВЕТА
Разбира се, че си тръгнаха.

ЛАЗАР
Неблагодарни копелета… И какво искаш да правим? Да го продадем? Защото това не можем.

ЦВЕТА
Може и да се наложи.

ЛАЗАР
Няма начин. Някой друг да управлява хотел „Миранда“? Забрави.

ЦВЕТА
А алтернативата каква е? Защото това, Лазаре, не е шега.

ЛАЗАР
Не знам. Засега.

ЦВЕТА
Каква изненада.

ЛАЗАР
Застрахователна измама?

ЦВЕТА
Блестящо! Да подпалим мястото и половината Стар град ще пламне.

ЛАЗАР
Добре, и после?

ЦВЕТА
Искаш ли да знаеш?

ЛАЗАР
Има план?

ЦВЕТА
По-скоро идея.

ЛАЗАР
Давай тогава.

ЦВЕТА
Наистина ли?

ЛАЗАР
Давай!

ЦВЕТА
Добре… Ако искаме да се конкурираме, трябва да се модернизираме.

ЛАЗАР
Не е задължително.

ЦВЕТА
Да, задължително е. Трябва ни истински уебсайт. Фейсбук, Туитър, Ютюб, ТрипАдвайзър. Трябва ни широколентов интернет и Wi-Fi във всяка стая. Трябват ни плоски телевизори и преси за панталони. Трябват ни врати, които се отварят със слайп-карти, трябват ни душове, които работят, трябват ни сифони, които не се оригват като щангисти.

ЛАЗАР
Искаш да направиш хотел „Миранда“ като всеки хотел по Алеята?

ЦВЕТА
Трябват ни гости, които не се довличат пияни в три сутринта. Трябва да ги наричаме по малко име. Трябват ни снимки на мама и татко във фоайето… Традиционен бутиков семеен хотел за XXI век – това ще е нашата уникална продажна точка.

ЛАЗАР
Така ли?

ЦВЕТА
Ще бъде. Би било.

ЛАЗАР
Добре… И какво ни спира?

ЦВЕТА
Лазаре! Ти изобщо слушаш ли ме? Нямаме никакви пари – със сигурност нямаме пари за всичко това.

ЛАЗАР
Хайде де – това е лесно. Ще ги намеря.

ЦВЕТА
Какво – изведнъж ще извадиш малко състояние от ръкава си? Нямаш и пет лева на свое име.

ЛАЗАР
Имам семейство.

ЦВЕТА
Мъртви са. Или почти.

ЛАЗАР
Имам приятели. Познавам някои доста полезни хора. Сериозни връзки.

ЦВЕТА
Не познаваш.

ЛАЗАР
Докато ти си се заключила тук по цял ден със сметките, аз съм навън – въртя се, създавам контакти… Познавам хора, които карат кабриолети по Алеята. Хора с гаджета, снимали се в клипове на Big Sha. Хора… с костюми. Ще направя няколко обаждания, ще дръпна няколко услуги.

ЦВЕТА
И до края на седмицата ще те посещавам в затвора. Или на гробищата.

ЛАЗАР
Пф.

ЦВЕТА
Ти си достатъчно глупав, за да мислиш, че хората, които срещаш по местата, на които висиш, ще ти дадат пари назаем.

ЛАЗАР
Не говоря за заемане на пари.

ЦВЕТА
Чудесно. Значи със сигурност ще свършиш в затвора.

ЛАЗАР
Говоря за това да ги изкарам.

ЦВЕТА
Как? Като крадеш телефони от туристи?

ЛАЗАР
Една добра сделка. Това е всичко, което е нужно.

ЦВЕТА
Да – „една добра сделка“ и ще гледаме право в дулото на калашник.

ЛАЗАР
Хей – довери ми се. Ще обърна нещата. И когато го направя, ще сме тук, във фоайето, ще посрещаме големите играчи от София. В гардеробите ще има Армани и Гучи, по коридорите ще се носи ароматът на Шанел, в бара ще блестят бижута… И това ще сме само ние… Ще се здрависваме с филмови звезди и модели, спортисти и… модели… Със сигурност ще ни поканят в Шоуто на Слави. „И така, след като революционизирахте туристическата индустрия по Черноморието, ще ни кажете ли тайната на успеха си?“

ЦВЕТА
„Моята наивна сестра“… Говориш сериозно, нали?

ЛАЗАР
О, да. Много съм сериозен.

Появява се ШОН, в доста лошо състояние.

ШОН
България? Ама аз бях сигурен, че онзи в туристическата агенция каза Турция. Дори не знаех, че България е на Средиземно море. Мислех, че е част от Русия или нещо такова. Бивша коми, де… Нищо чудно, че всичко е адски евтино. Алкохолът! Човече, можеш да пиеш, докато не започне да ти излиза от ушите, от очите, от носа, от подмишниците. Загубих бройката на плажните партита, пяна партита, партита край басейна, обиколките по барове. Само от два дни съм тук. Кацнах на някакво място. Бургас. Точно така. Странно име за място – Бургас. Затова помислих, че е Турция. Това и смешното писане, кебапите… Не че ме интересува, всъщност. Абсолютен рай, ако питаш мен. Морето, слънцето, плажът… Да, плажът е като… все едно най-горещите хиляда души в цяла Европа са решили да се съберат на едно място и да облекат най-малките – абсурдно най-малките – бански, които могат да намерят. Минаваш оттам и трябва веднага да стигнеш до най-близкия бар, само за да си изкараш от главата картината… Някои от пичовете изглеждат малко тежки. Все едно могат да ти счупят врата ей така… Плешиви, с бирени търбуси, но с порно-звезден аксесоар под ръка… Почти се сблъсках с един. Случайно закачих гаджето му на път към бара. Е, казвам „случайно“. Както и да е. Типът става, започва да крещи – ама аз нищо не разбирам, нали? Езикът им – звучи ми като куп „з“-та и „д“-та. Та аз вече съм на път да почна да крещя обратно – нещо от рода на „Няма смисъл да ми крещиш, аз не съм шибан лингвист!“ – когато той изведнъж се разсмива, тупва ме по гърба и ми купува питие. Сигурно е някаква странна тукашна традиция да пипаш гаджетата на другите… Беше точно ей там, всъщност. В едно от онези денонощните места. Няма нужда да се занимаваш със закуска, просто минаваш през някое от тях. И точно това е цялата шибана идея – ако до обяд не си напълно размазан, това не е истинска почивка… Айде да се побъркаме напълно и т.н., и т.н.

Черноморското крайбрежие: общински кабинет. ЛАЗАР причинява някаква болка на СТЕФАН [примерно му извива ръката].

СТЕФАН
Ох!

ЛАЗАР
Мислиш ли, че искам това да се случва?

СТЕФАН
Ти започна!

ЛАЗАР
Но ти говори с него – нали?

СТЕФАН
Беше много убедителен.

ЛАЗАР
Дал ти е пари, значи.

СТЕФАН
Англичанинът? Не!

ЛАЗАР
Къде са?

СТЕФАН
Какво?

ЛАЗАР
Парите.

СТЕФАН
Няма никакви пари.

ЛАЗАР
Лъжец!

СТЕФАН
Ау!

ЛАЗАР
Дал ти е подкуп. Бакшиш.

СТЕФАН
Сериозно. Това наистина боли. Доста.

ЛАЗАР
Така и трябва. Та – колко?

СТЕФАН
Десет хиляди лева.

ЛАЗАР
Хубаво. И къде са?

СТЕФАН
Значи искаш парите?

ЛАЗАР
Да. Искам парите.

СТЕФАН
Тези пари? Десетте хиляди лева?

ЛАЗАР
Да, тези пари. Искам онези десет хиляди лева.

СТЕФАН
Наистина ли ги искаш?

ЛАЗАР
Да. Наистина ги искам.

СТЕФАН
Сигурен ли си, че искаш парите?

ЛАЗАР
ДА, АБСОЛЮТНО СИГУРЕН СЪМ, ЧЕ ИСКАМ ШИБАНИТЕ ПАРИ!

СТЕФАН
(подава плик)
Ето.

ЛАЗАР
Това ли е всичко?

СТЕФАН
Всичко е там.

ЛАЗАР
Айде де…

СТЕФАН
Можеш да ги преброиш.

ЛАЗАР
Типично. Вие, бюрократите, сте всички еднакви. Толкова сте алчни.

СТЕФАН
Мога да извикам някой друг да ги преброи, ако предпочиташ.

ЛАЗАР
Няма ли да се пазариш още?

СТЕФАН
Ти ме нараняваш.

ЛАЗАР
И каква забава мислиш, че е за мен, когато се предаваш толкова лесно? Така не става. Не искаш ли и аз да получа малко професионално удовлетворение?

СТЕФАН
Ти ми чупеше ръката.

ЛАЗАР
Не, не я чупех. Знам как се чупи ръка.

СТЕФАН
От кога знаеш как се чупи ръка?

ЛАЗАР
Проверих в интернет.

СТЕФАН
Гугълна „Как да счупиш нечия ръка“?

ЛАЗАР
Всичко го има в YouTube.

СТЕФАН
Ние сме почти семейство.

ЛАЗАР
Така ли?  И как?

СТЕФАН
Ако си бил закъсал за пари, можеше просто да попиташ.

ЛАЗАР
Това не съм го чувал… Я кажи какво точно въртиш тук, Стефане? Рекет за самозащита?

СТЕФАН
Нали това въртят всички?

ЛАЗАР
Хей – аз просто представлявам някого. Някого в София. Всъщност.

СТЕФАН
Кого познаваш в София?

ЛАЗАР
Няма ли да ти е интересно да знаеш?

СТЕФАН
Мога да направя обосновано предположение… Както и да е – парите са у теб, така че сега можеш да се разкараш.

ЛАЗАР
Това ли беше? Няма кафе? Няма ракия?

СТЕФАН
Това е кабинетът на кмета – не кафене.

ЛАЗАР
А аз съм ти гост…

СТЕФАН
Току-що ти дадох десет хиляди лева!

ЛАЗАР
Да. И сега моят работодател има неща, които би искал да обсъдя. По-неофициално.

СТЕФАН
Например?

ЛАЗАР
Например как ще направиш изявление, че си наложил вето върху план на английски инвеститори да построят една ненужна чудовищна постройка на нашето красиво Черноморие.

СТЕФАН
Значи сега отменям Paradise Springs?

ЛАЗАР
Това иска господин Георгиев.

СТЕФАН
Теодор К. Георгиев – в Министерството на околната среда?

ЛАЗАР
Да – виждаш ли?

СТЕФАН
Защо не го отмени сам?

ЛАЗАР
Някой в отдела му е направил грешка.

СТЕФАН
И сега той иска аз изведнъж да си „спомня“, че Paradise Springs ще се строи в защитена зона?

ЛАЗАР
Нещо такова.

СТЕФАН
И да обявя, че английските планове са потънали.

ЛАЗАР
И че сега българска фирма се е намесила и е спасила проекта.

СТЕФАН
Министерството на околната среда иска Paradise Springs?

ЛАЗАР
Теодор К. Георгиев иска Paradise Springs.

СТЕФАН
Теодор К. Георгиев иска Paradise Springs?

ЛАЗАР
Стефане, моля те…

СТЕФАН
Теодор К. Георгиев иска това?

ЛАЗАР
Плаща ми добре.

СТЕФАН
Макар че, очевидно, не достатъчно… Добре тогава – за десет хиляди лева ще прехвърля строителните разрешения.

ЛАЗАР
Към българската оферта?

СТЕФАН
Разбира се. За десет хиляди лева…

ЛАЗАР
А, ясно. Добре…

СТЕФАН
В плика са.

ЛАЗАР
А, да… Значи сега просто ти го давам?

СТЕФАН
Ъ-хъ. Така става обикновено … И сега, виж – все едно разрешението за англичаните никога не е съществувало… и ти остава само да почакаш няколко дни, докато аз уредя ново за Теодор К. Георгиев… Виждаш ли? Лесно е, нали? Десет хиляди лева и получаваш каквото си искал.

Черноморското крайбрежие: МАЙК

МАЙК
Норм, Норм, Норм, Норм, Норм… Знам, че са почти пет хиляди паунда… и да, знам, че трябва да се върна вътре и да кажа на онова дребно лайно две-три неща. Типовете с износени костюми са проклятието на строителния бизнес. Винаги някой от тях се появява, за да настоява да преоборудваш с термично ефективни, вертикално-линейни каси за прозорци вместо въртящо-люлеещи се, предварително завинтени щори … И ако му кажеш, че можеше да го спомене по-рано, отговорът винаги е един и същ: „Нищо не мога да направя. Не зависи от мен.“… Та да – кой да знае? Изглежда, че тук все пак имат строителни наредби – и така Стефан – уж големият ми приятел Стефан – изважда разрешението за Paradise Springs и просто го разкъсва. Държи го с дебелите си пръсти и го накъсва на парчета, така че дори с тиксо няма шанс… Норм! Норм… Норм… Норм – остави ме да довърша!… „Инструкции от Министерството“, казва. И това е – изритва ме от кабинета си, сякаш аз съм престъпникът, задето изобщо съм предложил идеята… Та какво искаш да направя, Норм? Да хукна обратно към София и да тропна по масата на тоя тип в министерството? Защото, честно казано, приятел – и може би е от това, че стоя по цял ден на слънце или гледам този полуостров всяка сутрин – но почвам да си променям мнението. Тоест – може би цялата тази история с разрешението е знак. Може би е знак, че трябва да вземем бетонното си чудовище и да се разкараме… Защото – да – знаеш ли какво, Норм? Писна ми. Да се телепортирам по чуждите места като някакъв Лорънс Арабски… Добре де, Лорънс Български… Прибирам се… Прибирам се и ще си направя една истинска чаша чай и ще си отворя магазин. Да, магазин, Норм. Един малък магазин на главната улица. Да се държа далеч от изкушенията. От онези магазини, от които можеш да купиш абсолютно всичко. Където от тавана висят пакетчета с какво ли не. Където има подпалки, капани за мишки, простори и крушки. Полезни неща. От онези магазини, от които можеш да купиш седемнайсет различни вида телена вълна.

Мостът на влюбените, София: ПОЛ и АННА

ПОЛ
Говориш сериозно, нали?

АННА
Разбира се. Трябва да отидеш.

ПОЛ
Двеста мили са!

АННА
Това е само предпазна мярка.

ПОЛ
Толкова ли е ядосан?

АННА
Говориш от яд, не от сърце.

ПОЛ
Това не е вярно.

АННА
Това е, което той каза.

ПОЛ
И ти му вярваш? Може би трябва да говоря с него, лице в лице.

АННА
Не!

ПОЛ
И сега просто да избягам?

АННА
След няколко дни ще е по-добре. Трудно е да се обясни.

ПОЛ
И ти ще си добре?

АННА
Разбира се. Той ми е баща.

ПОЛ
Точно това ме притеснява.

АННА
Понякога става такъв.

ПОЛ
Какво – това, че е националистически идиот, просто му се случва от време на време? Като главоболие…

АННА
Той не обича британците.

ПОЛ
Хей – каквото и да съм, аз не съм британците.

АННА
А аз не съм българката?

ПОЛ
Разбира се, че не си.

АННА
„Лудата българка“?

ПОЛ
Когато сложиш „the“ пред българин, британец, или каквото и да е – така започват предразсъдъците.

АННА
Може би ти не си свикнал… При нас винаги е „българинът“.

ПОЛ
Значи това е някакъв урок по културен релативизъм?

АННА
Баща ми е ядосан. Само това.

ПОЛ
Защото вече те е наредил за някой хубав българин.

АННА
Може би. Не знам.

ПОЛ
И ще го направиш ли? Ще се омъжиш за някого, когото почти не познаваш, за да е доволен баща ти?

АННА
Разбира се, че не. На двайсет и пет съм.

ПОЛ
Но все пак ме изпращаш на морето.

АННА
Само докато баща ми се успокои.

ПОЛ
Трябва ли да е чак толкова далеч? Не мога ли да се скрия някъде по-близо?

АННА
Не обичаш морето? Е, има и Пловдив – това е исторически град. Или Рила – там има манастир…

ПОЛ
Добре, добре – плажът.

АННА
Да. Добре. Много е приятно. Ще вземеш нощния автобус за Бургас и оттам е лесно. Ще ти дам името на един хотел.

ПОЛ
И после?

АННА
Ще си прекараш хубаво на морето и ще се върнеш в София, и всичко ще е наред.

ПОЛ
Сигурна ли си?

АННА
Да, Пол. Разбира се.

Черноморие. ЦВЕТА в хотела. Пристига ПОЛ.

ПОЛ
Хотел „Миранда“?

ЦВЕТА
Така пише над вратата.

ПОЛ
Съжалявам – не чета на кирилица.

ЦВЕТА
Да преведа табелата ли?

ПОЛ
Не, не. Просто е… объркващо.

ЦВЕТА
Не е нарочно. Това е нашата азбука… Имате ли резервация? Не се тревожете – имаме стаи. Можете да изберете която искате. Всъщност – всяка, освен номер три.

ПОЛ
Ана ме изпрати.

ЦВЕТА
Ана? В България сме само седем милиона души, но се боя, че не мога да разпозная всички само по малко име.

ПОЛ
Ана Праскова.

ЦВЕТА
А, значи вие сте последната жертва на Бойко. Извинете, не се усетих. Ще ви настаня в стая дванайсет. Тя е най-хубавата. Е, тази с най-малко дефекти – даже и дистанционното работи, стига да затворите прозореца. Пътят от София е дълъг.

ПОЛ
Ана смяташе, че трябва да видя морето.

ЦВЕТА
Да, разбира се. Това е необходимо.

ПОЛ
Тя предложи вашия хотел, защото е много… автентичен.

ЦВЕТА
Това е една от думите за него. И, разбира се, защото сме някакви роднини по линия на майка ѝ. Не си спомням точно как. Имаме толкова много лели и чичовци – истински и не съвсем, или как беше?, осиновени – че понякога е трудно да се ориентираш. Колко нощувки ще останете?

ПОЛ
Не знам точно.

ЦВЕТА
Обикновено са три. Или четири.

ПОЛ
Достатъчно ли е да се види Старият град и всичко останало?

ЦВЕТА
Достатъчно е Бойко да си спомни, че е човешко същество… За съжаление нямаме климатик. Но по това време на годината не би трябвало да е проблем. О – и спряхме закуската.

ПОЛ
Няма проблем да остана тук, нали?

ЦВЕТА
Разбира се. Работим целогодишно…

ПОЛ
Искам да кажа – знаете – Бойко…

ЦВЕТА
Бойко? Ооох – той няма да тръгне да ви гони с брадва… Не. Всичко, което трябва да направите, е да наемете шезлонг и да лежите на плажа. Ана е тази, която трябва да го слуша.

ПОЛ
Аз не съм точно човек за шезлонги.

ЦВЕТА
Не. Но може и да се изненадате… Стая дванайсет. Първи етаж. В края на коридора… Имам един съвет. Ако брат ми ви предложи да пиете ракия с него, най-добре кажете „не“. След една чаша ще ви разкаже всичко, което е велико в България. След две – какво не е наред с България. След три – че е „голям човек“. След четири – че и вие трябва да сте „голям човек“ и веднага да се върнете в София, да намерите Бойко и да му покажете кой е шефът. Това вероятно не е добра идея.

ПОЛ излиза. ЦВЕТА се заема с работа: рисува план на промените, които иска да направи в хотела. През това време се появява ЛАЗАР.

ЛАЗАР
Започна се.

ЦВЕТА
Така ли?

ЛАЗАР
Казах ти да го оставиш на мен.

ЦВЕТА
И?

ЛАЗАР
Току-що държах в ръцете си десет хиляди лева.

ЦВЕТА
Десет хиляди? Откъде, по дяволите… Не. Няма дори да задам този въпрос.

ЛАЗАР
Спокойно, сестричке, всичко е напълно законно.

ЦВЕТА
И какво направи с тази неочаквана печалба?

ЛАЗАР
Инвестирах я.

ЦВЕТА
Кажи ми, че не си ги сложил всичките на червено, за да удвоиш.

ЛАЗАР
Нищо подобно. Сделката е в ход.

ЦВЕТА
Каква сделка? Ние нямаме нужда от сделка. Десет хиляди щяха да стигнат.

ЛАЗАР
Е, строго погледнато, не бяха мои. Или по-скоро бяха – и после вече не бяха.

ЦВЕТА
Ще ти призная нещо. Поне започваш да звучиш като финансист. Спря да говориш смислено.

ЛАЗАР
Всъщност е съвсем просто. Аз посредничих по цялата сделка!

ЦВЕТА
Какво означава това?

ЛАЗАР
Добре, добре – по-добре щеше да е ако бях задържал всичките десет хиляди, но трябваше да реагирам на момента – не знаех, че на масата има такива пари – и всъщност това вероятно е най-добрият резултат, защото ако бях си тръгнал с кеша, щеше да е краят.

ЦВЕТА
Лазаре!

ЛАЗАР
Какво?

ЦВЕТА
Поправи ме, ако греша – правилно ли да разбирам, че от тази твоя „сделка“ всъщност не си изкарал нито лев?

ЛАЗАР
Не точно. Все още не съм. Но това е ОК. Аз си върша работата и ще ми платят.

ЦВЕТА
Кой ще ти плати?

ЛАЗАР
Това си е моя работа… Какво ново?

ЦВЕТА
Брат ми най-накрая е превъртял.

ЛАЗАР
С хотела!

ЦВЕТА
Корнизът в стая три още застрашава да строши нечия глава, все още нямаме климатик, но – та-даа – имаме гост… Е, английският момък, с когото Ана се чука, се появи.

ЛАЗАР
Цвете!

ЦВЕТА
Спокойно. Не говори български.

ЛАЗАР
Говориш за дъщерята на леля Лиляна.

ЦВЕТА
Ти какво, да не мислиш, че е девица?

ЛАЗАР
Може и да е.

ЦВЕТА
Не ми казвай, че и ти си влюбен в нея.

ЛАЗАР
Разбира се, че не.

ЦВЕТА
Не бих те упрекнала.

ЛАЗАР
И какъв е той – този английски младеж?

ЦВЕТА
Не е много различен от теб.

ЛАЗАР
Значи хубав.

ЦВЕТА
И малко тъп.

ЛАЗАР
Дай му няколко дни, ще си промениш мнението.

ЦВЕТА
За него?

ЛАЗАР
За брат си.

ЦВЕТА
Лазаре, в какво точно си се забъркал?

ЛАЗАР
Парадайз Спрингс.

ЦВЕТА
Курортът?

ЛАЗАР
Да – новият. Голямото шибано нещо, което ще строят на полуострова. Двеста апартамента, еко-кабини, пентхауси, бутиков хотел… Струва цяло състояние.

ЦВЕТА
Разбира се, че ще струва цяло проклето състояние. За наша сметка.

ЛАЗАР
Вече не. Щеше да е офшорна сделка – с някаква британска фирма. Сега е сто процента българска.

ЦВЕТА
И сто процента конкуренция.

ЛАЗАР
С нас? Хайде, Цвете, хотел „Миранда“ не е в същата лига.

ЦВЕТА
Не, още не – но ще бъде. Какъв е смисълът да модернизираме това място, ако ти ще работиш за противника? Хората, които ще идват там, са точно хората, които ни трябват тук.

ЛАЗАР
Така ли?

ЦВЕТА
Разбира се, че така. Не можем да продължаваме да обслужваме шепата хора, на които им се струва „сладко“, че сме единственият хотел в града без Wi-Fi. Трябват ни групови резервации от туроператори. Трябват ни хора, които наистина искат да са тук. Трябва да правим нещо повече от това да даваме стаи под наем на приятели на шибаната фамилия.

ЛАЗАР
Ти така ли мислиш?

ЦВЕТА
Знам го.

ЛАЗАР
И какво искаш да направя?

ЦВЕТА
Не знам. Ти реши. Ти си бизнес геният. Само не го оплесквай – и не се набутвай там, където не ти е мястото.

Жълтите павета, София: ПЕТЪР.

ПЕТЪР
София. Дълга виолетова вечер по Жълтите павета. Плакати по прозорците. Нови форми на протест. Карикатури по стените на правителството, графити по съветските паметници. Актьори спират трафика на светофарите, танцьори по трамвайните релси. Песни, които те карат да се смееш и да плачеш. Шопен на пиано по стъпалата на паметника на Цар Освободител.

МИЛЕНА и ИВАН се присъединяват към ПЕТЪР.

МИЛЕНА
Значи е вярно?

ПЕТЪР
Това говорят.

ИВАН
Пеевски се връща?

ПЕТЪР
Съдът не е успял да вземе решение.

ИВАН
Стигна до съд само за да може съдът да го оневини.

ПЕТЪР
Още не е окончателно.

ИВАН
Още си има ключовете за Народното събрание.

МИЛЕНА
Още си има ключовете да минава през оградата.

ИВАН
Скрит в колата си, зад затъмнени стъкла.

ПЕТЪР
Като депутат, но не като министър.

МИЛЕНА
Национална сигурност и медиен олигарх – това никога не е най-добрият коктейл.

ИВАН
И ето ни пак тук…

МИЛЕНА
Хвърлят ни всичко обратно в лицето.

ИВАН
Те никога нямаше да изхвърлят един от своите.

ПЕТЪР
Или може би точно от това имаме нужда.

ИВАН
Промяна, ескалация…

ПЕТЪР
Край на летния застой.

ИВАН
Каквото не искаме е лесно.

МИЛЕНА
Каквото искаме е по-трудно.

ИВАН
Може би е време да пренесем битката при тях.

МИЛЕНА
Без насилие!

ИВАН
И виж докъде ни докара това…

ПЕТЪР
Всеки ден – все по-малко хора по Жълтите павета.

МИЛЕНА
Пак ще станат повече, стига да издържим…

ПЕТЪР
Пак повече. Ще се върнат на Жълтите павета.

МИЛЕНА
Стига да издържим… Странно. Разхлабен камък в паветата.

МИЛЕНА и ПЕТЪР излизат.

ИВАН
Изкушението е счупено паве, което някой е подпрял наполовина. Една цепнатина в Жълтите павета… Подбутвам го с обувката си… съвсем малко, по малко… Довършвам това, което някой друг е започнал – някой друг, който е стоял тук, гледал нагоре към прозорците на Народното събрание – чувал в ума си чупенето на стъкла, виковете, сирените – края на седмици пасивно, послушно чакане. Помислил: „Сега ме слушате, нали, копелета?“… Просто довършвам това, което някой друг е започнал… Един камък изработен докрай, изчистен, вдигнат, пуснат по траекторията си – над загражденията, над линията полицаи…

Появява се БОЙКО.

БОЙКО
Странно. Разхлабен камък в паветата.

ИВАН
Може би трябва да го докладвам, че не си върши работата.

БОЙКО
Като копелетата вътре, а?… Дразнещо е това.

ИВАН
Нищо по-различно от обичайното. Безкрайният пат.

БОЙКО
Безкрайното чакане. И сега… разхлабено паве.

ИВАН
Ха! Да не мислиш, че не съм бил изкушен.

БОЙКО
Тогава защо не?

ИВАН
Устойчивост чрез въздържание.

БОЙКО
Само лозунги. Каква полза? Те още си седят вътре.

ИВАН
Седят вътре и ни игнорират.

БОЙКО
Един камък. Това е всичко. Счупен прозорец. Окървавена глава. Тогава ще се стреснат и ще обърнат внимание. Ако някой имаше смелостта да го направи…

ИВАН
Да го метне над бариерите, над полицейската линия.

БОЙКО
Какво те спира? Вдигни го. Хвърли го. Прати послание на копелетата, които се смеят в клетката си… Хайде. Вдигни го. Кажи им, че ни писна… Повече от сто дни. Патовата ситуация на лятото. Да сложим край... Тактически удар. Един единствен удар... Хайде. Да им покажем.

ИВАН
Не… Насилието си е насилие. Това играе директно по свирката им.

БОЙКО
Нищоправенето играе директно по свирката им.

ИВАН
Не мога. Като опре до това, не мога.

БОЙКО
Всички така мислят – докато не дойде моментът.

ИВАН
Не – не сега. Не. Това не е нашият начин.

ИВАН излиза.

БОЙКО
И мислиш, че така ще стигнете донякъде?

ПОЛ излиза на сцената (търси АННА).

БОЙКО
Странно. Разхлабен камък в паветата.

ПОЛ
А?

БОЙКО
Можеш просто да го вдигнеш и…

ПОЛ
Извинявай – не разбирам.

БОЙКО
Ааа… англичанин?

ПОЛ
Да. Извинявай. Търся някого.

БОЙКО
Бил съм в Англия веднъж.

ПОЛ
Страхотно. Това е… страхотно.

БОЙКО
Български протест…

ПОЛ
Да, да. С вас съм изцяло. Свобода за България! Да ви шибам – фашистки копелета! Виждаш ли?

БОЙКО посочва камъка.

БОЙКО
И… това…

ПОЛ
Да, добра забележка – някой може да се спъне в него.

БОЙКО посочва Народното събрание.

БОЙКО
И… там…

ПОЛ
Да… Да…

БОЙКО
Да?

ПОЛ
Ами да, предполагам, че в крайна сметка те носят отговорността… Високо момиче, тъмна коса. Не знаете ли случайно…? Не. Няма много смисъл да питам, нали?

БОЙКО вдига камъка.

БОЙКО
Това…

ПОЛ
Камък…

БОЙКО
Камък – и там!

ПОЛ
Ще го хвърлиш?

БОЙКО
Ти!

ПОЛ
Аз ли?

БОЙКО
Да!

ПОЛ
Не…

БОЙКО
Да. Хайде!

ПОЛ
Това добра идея ли е? Искам да кажа… полиция? Палките? Бой? Удари?

БОЙКО
Трябва.

ПОЛ
Е, да, може би понякога няма избор.

БОЙКО
Да. Сега. Няма избор.

ПОЛ
Няма избор?

БОЙКО
Трябва. За нас, за България… Оставка!

ПОЛ
Оставка?

БОЙКО
Да! Оставка!

БОЙКО започва да скандира „Оставка“ и увлича ПОЛ да се включи; БОЙКО пъхва камъка в ръката на ПОЛ. ПОЛ хвърля камъка. Скандирането спира.

МИЛЕНА
Когато Пол Фостър, от Англия, хвърли разхлабено паве от Жълтите павета към Народното събрание, той си мислеше, че се включва в нашата борба. Че нанася удар за нашата свобода… Стояхме и гледахме как жълтият камък прелита над оградата, над линията полицаи… дъгата на камъка срещу небето, увиснал там за миг… Заплаха, провокация… Чухме мърморене зад щитовете. Видяхме ръце, стиснати върху палките… И после…

БОЙКО
Бъдете готови!

ПОЛ
Готови?

МИЛЕНА
Туп! Долу, по стъпалата на Събранието… Единственото, което можехме да направим, беше да чакаме – да чакаме, докато решат, докато формулират план… докато един от тях отиде напред, говорейки по мобилния си… Той спря. Наведе се. Ние чакахме. Взе камъка. Разгледа го. Този камък от Жълтите павета. Този камък на неправилното място. Завъртя го в ръката си. Завъртя го и ние чакахме… и той се засмя. Засмя се в телефона си. Остави камъка – долу, на стъпалата на Събранието. Остави го до термос с кафе. Остави го и се обърна.

МИЛЕНА се изкачва на по-висока точка, превръщайки се в АННА.

ПОЛ
Е?

БОЙКО
Нищо.

ПОЛ
Нищо?

АННА
Стига! Стига! Кой го направи това? Стига! Не подлагайте всичко на риск!

ПОЛ
Анна?

БОЙКО
Анна!

АННА
Татко? Пол? Чакайте там.

АННА, БОЙКО и ПОЛ слизат в сцената.

АННА
Какво, по дяволите, правиш тук?

ПОЛ
Търсех те.

АННА
Но ти си на морето!

ПОЛ
Казаха ми, че си тук. В музея.

АННА
Точно днес…

БОЙКО
Какво казва той?

АННА
Нищо особено.

БОЙКО
И това е твоето английско момче?

АННА
Ти – собственият ми баща – тук…

БОЙКО
Той е твоето английско момче, нали?

АННА
Колко английски момчета мислиш, че познавам!

ПОЛ
Добре ли е?

БОЙКО
Той… търсеше улица „Дондуков“.

АННА
И изведнъж си тук, точно в средата на протестите. Та носиш ли си малкото тефтерче? Записваш ли кой какво скандира?

БОЙКО
Не е това, което си мислиш.

АННА
Нима?

ПОЛ
Каза ли ти, Анна? Каза ли ти как се озовахме там? Как започнахме скандирането? Как разпалихме всички? Как хвърлих камъка…

БОЙКО
Камък? Не!

АННА
Татко…

БОЙКО
Нямаше камък.

ПОЛ
Имаше.

БОЙКО
Не.

ПОЛ
Тя го видя… Ти го видя, Анна, нали? Точно към копелетата, барикадирани в Събранието. Той ми го даде – и аз го хвърлих.

АННА
Ти ли беше?

ПОЛ
Да. От морето – право в действието… Не беше кой знае какъв изстрел, признавам.

АННА
И той ти го даде?

ПОЛ
Малко е огнен характер, баща ти.

АННА
Ти ли направи това?

БОЙКО
Какво?

АННА
Той казва, че ти си му дал камъка… Дал си му камъка и си го накарал да го хвърли.

БОЙКО
Нямах избор.

ПОЛ
Адски удовлетворяващо…

АННА
Боже…

ПОЛ
…дори и ако онзи тип просто го погледна и го остави обратно на стъпалата.

БОЙКО
Те го правят трудно.

АННА
Защото искаш къща, искаш градина.

БОЙКО
Не беше само това.

ПОЛ
Добре – значи, като се замисля – може би беше малко безразсъдно.

БОЙКО
Анна…

АННА
Не си ли помисли, че може да съм тук?

БОЙКО
Казаха… Могат да затруднят нещата.

ПОЛ
За България – това каза.

БОЙКО
Ако някога ще се измъкнем от онзи апартамент.

ПОЛ
Но всъщност беше заради теб.

АННА
Не. Стига! Стига! Това е невъзможно…

ПОЛ
Може би всички просто трябва да отидем някъде и да пием по едно…

АННА
Така ли мислиш, Пол? Наистина ли? Мислиш, че бих искала да седна някъде с когото и да е от вас в момента? Вие дори не трябва да сте тук. Нито един от вас не трябва да е тук.

АННА излиза.

Черноморието: кабинетът на СТЕФАН. СТЕФАН и ЛАЗАР.

ЛАЗАР
Какво значи „няма“?

СТЕФАН
Няма строително разрешение за Paradise Springs.

ЛАЗАР
Но нали се разбрахме. Всичко беше уредено. Разрешение за Теодор К. Георгиев.

СТЕФАН
За съжаление това не беше възможно. Няма да подпиша терена – нито за теб, нито за Теодор, нито за англичанина.

ЛАЗАР
Дадох ти десет хиляди лева!

СТЕФАН
Да – много щедро дарение.

ЛАЗАР
Дарение? За какво?

СТЕФАН
За природен резерват. Резерват „Paradise Springs“.

ЛАЗАР
Дал си десет хиляди лева на зоопарк?

СТЕФАН
Не съвсем. При резерватите акцентът е върху опазването на местния среда за местната фауна.

ЛАЗАР
Теодор ще ме убие.

СТЕФАН
Някой, който работи в Министерството на околната среда, би трябвало да се зарадва на новината.

ЛАЗАР
Майната ти, Стефане. Този път наистина ще ти счупя ръката.

СТЕФАН
Няма.

ЛАЗАР
Ще я счупя, по дяволите.

СТЕФАН
Няма.

ЛАЗАР
Добре, разбрах. Сега взимаш още по-голям подкуп от някой друг. Кой е? Президентът? Руснаците? Шибаните „Грийнпийс“?

СТЕФАН
Няма никой, Лазаре. Абсолютно никой.

ЛАЗАР
Няма начин.

СТЕФАН
Само аз. Сам. Взех решение.

ЛАЗАР
Това е невъзможно.

СТЕФАН
Защо?

ЛАЗАР
Защото ти отговаряш за строителните разрешения. Не трябва да взимаш решения, а подкупи.

СТЕФАН
Точно така. И да бъда тормозен, увещаван, заплашван, хвърлян в багажници, измъчван, пребиван, воден до високи скали… или – какво още? А, да – поен с алкохол, друсан, обсипван с мацки по бикини – и всички онези глупави фантазии, които имаш в главата си… Е, за първи път, Лазаре, правя това, което мисля – и мисля, че е време да си свърша работата.

ЛАЗАР
Това е ново…

СТЕФАН
Какво имаш предвид?

ЛАЗАР
Ти българин ли си, всъщност?

СТЕФАН
Боже, Лазаре.

ЛАЗАР
Какво?

СТЕФАН
Не ти ли действа нищо, когато чуеш някой да казва това?… Когато някой казва, че сме „мързеливи“, „изостанали“, „некултурни“? Трябва да слезеш на Алеята и да ги послушаш. Все едно газ се носи откъм друго място… И ако слушаш достатъчно дълго такива неща, ще започнеш да им вярваш. Ти – българинът – ще започнеш да им вярваш. Ще стоиш в магазина на Елена и ще чуеш някой зад теб да казва: „Е, да, разбира се, има и истина в това. Може да сме малко мързеливи и некултурни понякога.“ И после ще се прибереш у дома и ще видиш мартениците още да висят на смокинята, сукманите на баба ти да висят в гардероба, кафеничето, миндера… и ще си кажеш: „Да, така е – това е старомодно. Това не е цивилизовано. Това не е европейско.“ И ще започнеш да разчистваш къщата си от всичко, което ти напомня кой си – и ще поискаш да живееш някъде, където никой не вярва, че носенето на червено и бяло ще донесе по-добро време и където никой не мисли, че мъртвите сигурно са гладни, когато изпуснеш нещо на кухненския под.

ЛАЗАР
И какво ще стане, когато Теодор прати някой друг и те накара да се обясняваш?

СТЕФАН
Ще кажа същото. И ще продължа да го казвам на всеки, когото прати, докато не дойде сам да ме види. Това е нашият бряг, Лазаре. Отсега нататък ще го пазя, няма да го продавам.

ЛАЗАР
Няма да опазиш много, когато си мъртъв.

СТЕФАН
И кой ще ме убие? Ти ли?

ЛАЗАР
Разбира се, че не. Аз само чупя ръце.

СТЕФАН
И това дори не правиш. Не наистина.

ЛАЗАР
Добре, добре.

СТЕФАН
Не си за корав мъж, за „голям човек“, за гангстер. Как мислиш, че Теодор гледа на теб, а? За него ти си евтина класа. Един лакей, на когото от време на време пъха по няколкостотин лева.

ЛАЗАР
Аз съм му бизнес партньор!

СТЕФАН
Не, не си. Ти си като мен. Един крепостник. Селянин. Достатъчно щастлив да ти подхвърлят няколко зрънца, докато той си тръгва с цял хляб – и ти обещава, че някой ден ще се върне да ти даде едно парче.

ЛАЗАР
Десет хиляди лева държах в ръката си!

СТЕФАН
Мислиш ли, че някога щеше да ти позволи да ги задържиш? Хайде, Лазаре – къде предпочиташ да отидат тези пари? В джобовете на копеле като Теодор или в проект да спасим каквото е останало от брега? Наистина ли искаш да си изкараш живота, тичайки след строителни разрешения за комунистически задници? Прибирай се, Лазаре. Върни се в хотел „Миранда“ – а аз ще остана тук и ще късам заявленията на копелетата от София.

ЛАЗАР
Е, да… предполагам – гоненето на разрешителни не беше точно това, което ми се иска.

СТЕФАН
Не – и мислиш ли, че някога ще ти дадат да правиш нещо друго? Разбира се, че не. По-добре се върни в хотела си – семейния си хотел – извади бутилката ракия и налей по една чаша на всеки от гостите си. Хайде, Лазаре – прибирай се.

София: Мостът на влюбените: АННА и ПОЛ

АННА
Може би трябва да отидем някъде другаде.

ПОЛ
На мен ми харесва тук. Мостът на влюбените. Нашият мост.

АННА
Не точно.

ПОЛ
Трафикът, планината, светлините… Някъде тук беше, нали?

АННА
Баща ми казва, че трябва да останеш в апартамента.

ПОЛ
Наистина ли?

АННА
Това е нормално. Човек, когото познаваме, не може да остане в хотел, когато има място у дома.

ПОЛ
Но това ще е страхотно.

АННА
Аз ще спя на дивана.

ПОЛ
Няма нужда да го правиш…

АННА
Само две спални са.

ПОЛ
А. Добре… Но тогава аз трябва да съм на дивана.

АННА
Защо? Ти ще си гостът.

ПОЛ
Да – и гостът спи на дивана.

АННА
Това няма да е удобно.

ПОЛ
Ще се оправя.

АННА
За мен няма да е удобно.

ПОЛ
Значи – кога?

АННА
Не съм сигурна…

ПОЛ
Утре? Тази вечер?

АННА
Не съм сигурна, че е добра идея.

ПОЛ
Ще можем да прекарваме много повече време заедно.

АННА
Все пак…

ПОЛ
Да видя всичките ти снимки като дете. Да чуя всички истории, които не искаш баща ти да ми разказва… Боже, това е заради онзи шибан камък, нали?

АННА
Не… Е добре – малко.

ПОЛ
Наказваш ли ме?

АННА
Разбира се, че не. Но понякога – понякога не можеш да погледнеш някого без…

ПОЛ
…да си спомниш, че се е държал като идиот?

АННА
Ние почти не се познаваме.

ПОЛ
Може би – но така става. Срещаш някого, опознаваш го. Не е кой знае каква сложна наука.

АННА
После, има го и езика.

ПОЛ
Мога да науча български!

АННА
Можеш ли? Така че да го мислиш, да го чувстваш?

ПОЛ
Обичам те.

АННА
Какво?

ПОЛ
Обичам те.

АННА
Наистина ли? Обичаш ли ме, Пол? Или просто обичаш някаква представа за мен? Дива, екзотична, луда… Някаква представа за страната ми?

ПОЛ
Анна…

АННА
Мога да взема една снимка – снимка на дете с родителите си на плажа – на крайбрежните укрепления до морето – и ти ще се взираш в нея, ще гледаш косата и смешната шапка и няма да знаеш какво мислят тези хора, какво гледат, какво става извън кадъра. Няма дори да си сигурен, че това съм аз, че изобщо е снимано в България.

ПОЛ
Ти си простила на баща си.

АННА
Така ли мислиш?

ПОЛ
Добре – но поне му говориш.

АННА
Трябва да тръгвам.

ПОЛ
Какво – пак ли?

АННА
Студентската окупация. Четирийсет, петдесет души са се заключили в една аудитория. Върнаха се от летните си работи и разбират. Присъединиха се към протестите.

ПОЛ
Но това е фантастично. Това, което искаше. Подем.

АННА
И сега им трябва храна и вода.

ПОЛ
Тогава мога да ти помогна.

АННА
Не е необходимо. Има достатъчно.

ПОЛ
Искам да ти помогна!

АННА
Да – но е по-добре да прекараш малко време в града. Нямаш много време, а има много места, които още не си видял. Сергиите за книги на площад „Славейков“. Кафенетата по „Шишман“. Ще си намериш място.

ПОЛ
Добре, но после можем да се видим.

АННА
Няма „после“.

ПОЛ
И ти ли ще се заключиш в университета?

АННА
Не. Ще стане късно, когато се прибера оттам.

ПОЛ
Анна… това ли е? Така ли свършва всичко?

АННА
Не… Не знам.

ПОЛ
Но трябва да започна отначало, нали? Трябва да се върна съвсем в началото и да започна оттам? Това ли ми казваш?

АННА
Да. Да – може би точно това казвам.

Градинката пред Народния театър, София: ШОН

ШОН
Мамка му. Е, просто мамка му, мамка му, мамка му… България? Гениално място! И не, всъщност – не заради очите, косите, абсурдно малките бански. Аз… аз бях консуматор на култура. Да. Аз. Събрах си багажа и напуснах Алеята. И стоях в дворовете на манастири. Дадох пет лева, за да видя амфори, извадени от дъното на Черно море. Видях копие на черешовото топче на един балкон в Пловдив. Мотах се около топлите извори тук, в София, и гледах хора как пълнят бутилки с вода, естествено загрята до трийсет и седем градуса. Ядох пица в „Айнщайн“. Вървях по улица, съсипана от европейско финансиране и купих боровинки и малини от сергии под навеси, които се потят от неправилно вложени инвестиции. И седях тук, пред Народния театър – седях тук, край фонтаните, и гледах самолетите с оранжеви опашки как кацат и излитат. Седях тук и слушах – и чух този човек, докато говореше такива неща – немския колекционер на изкуство – седнал тук, под чадърите – и го слушах да казва: „Не вярвай на никого“ – и го погледнах в очите и видях… кепенци – кепенците, които падат и повече никога не се вдигат – и после погледнах наоколо, към площада – към пейките, пълни с хора, към дребните кучета, които са развъдили за апартаментите… Към сладоледената количка под дърветата, към крещящите купчини ягода, лимони, горски плодове. И пак го чух да казва: „Не вярвай на никого“ – и си помислих: „Не, приятелю, не – ти си толкова шибано в грешка.“

[КРАЙ]