От редакцията:
Колко точно вицове знаете за Албания и албанците? И колко пъти сте се замисляли над това, че най-смешните вицове обикновено яздят на гърба на най-коравите клишета?

Е, добре, позволете ми да ви представя един майсторски текст, който безпощадно разбива клишетата за Албания и албанците. Без барабани и тромпети, с мека, почти чеховска усмивка – но толкова по-окончателно и решително (поне ако човек е склонен да поставя под въпрос такива извечни истини като мъдростта на клишетата).

Дами и господа: „Когато бях в Албания“ на Том Филипс: по произход – британец от 25-о поколение; по свой собствен избор – българин и, накрая, гражданин на света, поради принадлежността си към този толкова рядък вид, мислещите човешки същества.

Докато публиката влиза, на всеки се дава малко парче хляб и щипка сол. ТОМ моли хората да се разхождат из „сцената“ и да почакат, преди да седнат.

ТОМ

Поздравления, другари… Всички имате ли хляб и сол? Добре, защото с хляб и сол имате бéса. Беса^[1]. Моята дума на честта. Моето „добре дошли“. Моето покровителство. Вие сте мои гости. Нищо лошо не може да ви се случи. А ако се случи… ако пострадате… ако честта ви бъде опетнена… аз ще отмъстя за вас… Наречете го „екстремно гостоприемство“. Сериозна работа… Така че никакво хвърляне на сол през рамо^[2], никакво нараняване помежду ви. И абсолютно никакво опетняване.

Първото разделяне на публиката:

Има и друга страна на всичко това. Като гости под моята бéса… Разбира се, можете да ми имате доверие – но можете и да ми помогнете. Защото, да, аз ходих в Албания, но има неща, които не разбирам. И си рекох… като малък експеримент… да видя как… нали… как работят нещата. Тоест – вземете дънките, например… Виждам един-два чифта… всъщност доста – откъде ги взехте?… Та преди да седнете, бихте ли – вие, които носите дънки – дошли тук? Всички. Така. Не се стеснявайте. Просто… може ли да седнете в този блок седалки?… Заедно, като група… Да, знам, че това ще раздели някои компании – но или това, или ще трябва да си събуете панталоните. Не, спокойно, всичко ще бъде наред. Седнете там.… А останалите – където искате.

След като публиката се настани: смяна на тона.

И така. Стоя значи на стъпалата на Итало-албанската банка в Дуръс. Рано е. Може би току-що е минало девет. И съм потен, нервен, още леко морско-болен. Първо – защото е четирийсет градуса. Второ – защото прекарахме осем часа в трюмовете на нощен ферибот, пресичайки Адриатика от Италия. И трето – защото сме в Албания от десет минути и всичко е хаос. Чейнчаджии размахват дебели пачки мръсни банкноти. Таксиджии и автобусни шофьори ни крещят дестинации в лицата.

Пристанищна пустош – пълна с хора, които досаждат, гонят, обграждат ни. Деца продават телефони, цигари, банани – или просто протягат ръце и искат пари. А през цялото време наоколо гърми и пищи турбофолк, клаксони бибиткат безкрайно, автобуси стържат скорости, ауспуси гърмят, мирише на овъглено месо. И ни отне цели десет минути, за да извървим едва петдесет метра от портите на пристанището. И дори сега, когато стигнахме до Улицата на мъчениците, трафикът се излива между сградите като кипящ водопад – а лъчи светлина проблясват по метал и стъкло като ножове. И изведнъж осъзнавам, че не говоря езика, нямам албански пари и нямам представа накъде вървим. А месеци наред преди тръгване всички ни повтаряха да не го правим – твърде различно било, твърде опасно, твърде непознато. И сега си мисля: „ами, може би наистина не трябваше“. Не и с две деца на нощния ферибот от Бари.

И точно тогава вратата на банката се отваря, климатикът ме обдухва, а мъж зад бюро ми махва да вляза. Само на мен. Не и жена ми, не и децата, не и багажът. Аз съм единственият клиент. Докато вървя към гишето, репетирам първата си реплика на албански: „Здравейте. Аз съм англичанин. Помогнете ми.“

Жената зад гишето може да го изтълкува като вик на екзистенциален ужас относно националността ми, ако желае. Все ми е едно.

„Здравейте,“ казва тя. На английски. „Искате ли да обмените валута?“

Звучи като дикторката на гара Тънбридж Уелс^[3].

И така започва… Или това е едно от местата, от които може да започне.

Но всъщност не започва тук. Историята започва много преди това. На Коледа 2005 година. Сиво е. Ръми. В кухнята котката души разчленения труп на патка. Вероятно по-късно ще има нещо по телевизията, но засега седим, четиримата: аз, Сара и децата ни. Лидия е на тринайсет, Сам – по онова време на шест. Седим на масата в трапезарията и Сара разказва как сме пристигнали във Верона по време на оперния сезон и всяка хотелска стая, всеки апартамент, всяко легло в хостел било заето. Никакво място в странноприемницата. Макар че Сара не е бременна – и не сме пристигнали на магаре^[4].

Това е историята за това как се озоваваме на Рибния фестивал в Дезанцано дел Гарда, защото мой приятел написал стихотворение за драга, която изсмуквала тинята от езерото там… Само че не стигаме до тази част, защото Лидия внезапно казва: „Вие сте ходили на автостоп с раници?“ Все едно току-що е открила, че родителите ѝ са някакви западняшки Бони и Клайд, които преди нейното раждане са обикаляли Мендъпс^[5] и са взривявали пощенски клонове или нещо подобно… И преди да се усетим, Сам е разтворил на масата атласа на Европа – и вече сме се ангажирали да купим железопътни билети и да направим всичко отново…

Така, мисля, започна всичко. Или може би имаше и нещо друго, защото когато погледнах атласа, чух себе си да казвам: „Знаете ли какво? Можем да отидем в Албания.“

⸻ ❦ ⸻

Ето няколко факта… Албания: държава с размера на Мериленд, три милиона души, неудобен правоъгълник между Гърция и Македония, Черна гора и Косово. Оттам се вижда Корфу. Тибетът на Европа. Руритания^[6]. Крал Зог^[7]. Енвер Ходжа. Норман Уиздъм^[8]. Сто години независимост от Османската империя тази година: обявена е във Вльора, 1912. Столица: Тирана. Климат: горещ. Износ: хром, хидроенергия, плодове и зеленчуци. Или, ако питате Daily Mail: трафикирани хора, твърди наркотици, организирана престъпност.

И така – в банката жената зад гишето ми обменя евро за албански леки и ми казва, че гарата е точно отсреща и че можем да хванем влак за Тирана след половин час или нещо такова.

„Добре дошли в Албания,“ казва тя.

„Ju lutem… thank you…“ казвам аз, с акцент, който на албанец вероятно е звучал като Алекс Фъргюсън^[9], говорещ суахили.

Но, ето – доволен съм от себе си. Имам пари. Знам как да стигнем до столицата. Гарата е точно отсреща. Как, по дяволите, някой е могъл да ни убеждава, че е лудост, глупост и опасност да дойдем тук? Това е Албания, не Антарктида…

И така, с джоб, пълен с леки, и глава, пълна с разписания и облекчение, буквално се плъзгам по килима, през климатика, към вратата. Мъжът на бюрото кимва. Излизам навън – в шумната, жива, слънчева сутрин на Дуръс… където един Мерцедес втора употреба е спрял накриво на тротоара, а трима мъже в кожени якета държат калашници, насочени към Сара, Лидия и Сам.

⸻ ❦ ⸻

Някои известни албанци:

Скендербег – национален герой, бунтовник от XV век, водил война срещу османците двадесет и пет години.

Леке Дукаджини – средновековен планински владетел, законодател, кодифицирал правилата на кръвното отмъщение (Канун).

Крал Зог – плутократ от XX век, самопровъзгласил се за цар, приятел на Мусолини, докато италианците не нахлуват и той бяга с червен Мерцедес, подарък за сватбата му от Адолф Хитлер. Прекарва войната в Бъркшър^[10]. Както си му е редът.

Второто разделяне на публиката:

Вижте, съжалявам – обърках нещо. Това с дънките. Какво клише. Това, което всъщност имах предвид, беше… хората с бради. Може ли всеки човек с брада да се покаже? Вдигнете ръце или нещо такова. Да, дори вие с дизайнерските наболи бради. Със сенки от пет следобед, с мустачки, с пълни капитан-Хадок бради^[11]. Е, вие сте тези, за които трябваше да говоря… Така че бихте ли могли – един вид – да се смените с тях? Искам да кажа – всички в дънки, излезте тук. А всички космати – да дойдете насам?… Да, да, знам – но помнете: бéса, нали? Това, което всъщност трябва да направите, е да си размените местата… Брадатите тук. Хората в дънки – където намерят… Хайде… Благодаря… Интересно.

⸻ ❦ ⸻

Отново промяна на тона:

И така. Стоя пред банката и трима бандити се канят да екзекутират семейството ми. Тук. На улицата. С калашници… Сара и Лидия изглеждат така, сякаш ще повърнат. Сам сочи към цевта, насочена към гърдите му, и вика: „Оръжия! Оръжия! Истински оръжия, тате!“ Той е на шест. Цевта е на пет сантиметра от него. Най-доброто, което може да се случи, е тримата да ни натъпчат във второразрядния си Мерцедес и да ни закарат в някое планинско скривалище. После албанският еквивалент на Голдфингър^[12] ще размени живота ни срещу имунитет или нова партида калашници. Мога да се закълна, че чувам щракането на предпазители.

В този момент най-важното е да не изпадаш в паника. Най-важното е да разбереш дали парите в джоба ти представляват приличен подкуп или обида – цената на кутия кибрит. Най-важното е да погледнеш жена си и децата и да им покажеш, че те знаят, че ти знаеш, че не е твоя шибаната вина, че стоят до стената пред банка с трима въоръжени типове – и че най-вероятният изход включва да ги омотаят с тиксо, да ги хвърлят в багажника на Мерцедеса втора употреба и да ги доставят на Господин Големия^[13]. А после най-важното е да се запиташ кой кретен ти е натресъл идеята изобщо да идваш в Албания.

Е, това ми се въртеше в главата по онова време…

Първата ми мисъл беше, че вероятно виновен беше Атила Брокера. Поет. Артист. Свирач на мандолина. Появи се в къщата ни в един през нощта, ноември 1987. Току-що бил свършил концерт в Уестън^[14]. Дойде на прага с „bargain bucket“ от KFC^[15]. Докато трошеше кокали на кухненската ни маса, рецитираше своите „албански“ стихове. Стихове, които си беше измислил за комунистите. Стихове за танкове и параноя. Стихове за развъждане на калкани – защото това било типичното безумно начинание, което според него вършели комунистическите албанци… Деветнайсет години по-късно тук ще ни разстрелят заради шегите на Атила Брокера.

Шибани поети…

Лорд Байрон, Едуард Лиър – всички те наистина са отишли в Албания. Мразили са я, обичали са я, пишели са за нея. Лиър мрънка героично за задимени, потънали в паяжини ханове. Байрон е ял сладкиши с Али паша от Тепелена – човек, едно от чиито хобита е било да пече враговете си живи.

Или пък вината беше на баща ми… За съжаление, той не може да е с нас. Мъртъв е. Но можете да си го представите – приблизително колкото мен на ръст, черна коса (не кестенява), зле поддържан мустак. Страшен скитник по дух. Записал се в RAF^[16] за да отиде в Саскачеван^[17]. Работил за авиокомпания, за да ходи навсякъде. Борд-инженер. Трети пилот. Този, който във всички бедствени филми бива изсмукан навън през прозореца на пилотската кабина. Превозвал комунистически миден хайвер от Гданск до Бордо по време на голямата криза с мидения хайвер през 1978 г.^[18] Кълнеше се, че бил следен на Червения площад от КГБ. Не можеше да стои на едно място. Киснеше у дома и разглобяваше автомобилни двигатели, прахосмукачки, перални – само и само да не мисли за Техеран, Лима, Сидни…

Разбира се, той обвиняваше за всичко своя дядо. Фредерик Гарнър. Предполагаем незаконен син на студент в Кеймбридж. Доста шибано богат студент, който се погрижил Фредерик да не работи и ден през живота си. Затова той прекарвал времето си в кръстосване на Източна Англия. Водните разливи на Фенландия^[19], от Фрамлингам до Дис, от Хемингфорд Грей до Какстън Джибет…

Не че от другата страна бяха по-добри. Дядото на майка ми – пилот от Първата световна война: изчезвал периодично, просто тръгвал нанякъде, докато накрая изчезнал напълно на еднопосочен запой до гроба. Неговият дядо – продал всичко, за да купи лодка и да плава нагоре-надолу по Северно море. И други, и други, назад през поколенията – цяла поредица от скитници и мигранти: умирали по кораби към Австралия, бягали с венецуелски адмирал, дошли от Германия да въвеждат захарно цвекло в Източна Англия, тръгвали от Типърари за Ливърпул, Стърлинг, Хаунслоу, Туикенъм, Корнуол, Съсекс, обикаляли с викториански театрални трупи… Всички просто се отегчавали от мястото, на което живеят. Всички – обсебени от пътя.

И чак тогава си помислих, че трябва да е имало някой от тях, който е започнал всичко това… някой, който е задвижил топките… някой, по чиято вина цялата родова линия щеше да бъде заличена на стъпалата на една банка в Албания… И в онези дълги, бавни секунди между момента, в който излязох от банката, и онзи, в който видях въоръжените мъже… ми просветна: всички щяхме да умрем заради майстора на рамки на Джон Констабъл.

За миг настава тишина като с отрязване. Всички коли, всички крясъци, всички ауспуси… изчезват. Дори устата на Сам само се отваря и затваря. Той още казва: „Оръжия! Тате! Истински оръжия!“, но вече не го чувам – и тримата албански гангстери също не казват нищо. Просто се взират по цевите на пушките си в жена ми и децата. Решавам, че най-разумното, което мога да направя в този момент, е да затворя очи.

Честно казано, не знам много за майстора на рамки на Джон Констабъл. Освен че се е казвал Джон Смит, че е бил моят пра-пра-пра-пра-дядо по майчина линия. И че един ден вероятно е бил в работилницата си, когато вдигнал поглед и видял Констабъл, обрамчен от рамката на вратата. „Имам една картина“, трябва да е казал Констабъл. „Ще ми я обрамчиш ли?“ А Джон Смит трябва да е отвърнал: „Да, разбира се. Искате ли и позлата?“ Малко по-късно вероятно е казал почти същото и на Принц Регентa^[20], който, когато не се е наливал в Бат^[21] или не е изяждал земеделската продукция на няколко графства на някое от пиршествата си, също е обичал да гледа картини и е молил моя предшественик да ги рамкира за него…

Другите неща, които знам за Джон Смит, са, че работилницата му е била на Ню Бонд Стрийт (днес там има клон на Swarovski), че си е построил имение в Хаунслоу и че за тринадесет години е публикувал деветтомен каталог на холандски, фламандски и френски картини… А в началото на XIX век не е било възможно да направиш нещо такова, като си седиш на задника и гледаш Вермеер и Рембранд в Уикипедия. Не е било възможно да го направиш и с поръчка на книги от Thames & Hudson^[22] през Amazon. Трябвало е да станеш, да стегнеш багажа и да тръгнеш да ги търсиш тия копелета натурално – в музеи, частни колекции, дворцови галерии, селски имения… И не само в Англия. В Холандия, Франция, Белгия, Австро-Унгарската империя. В десетки дребни княжества и феодални владения. Джон Смит – майстор на картинни рамки от Троубридж – трябва да е станал една сутрин, да си е взел чантата и да е прекосил цяла Европа, тропайки по най-различни врати в търсене на натюрморти и портрети, пейзажи и момичета с перлени обици.

И точно тогава осъзнавам, че всичко е по вина на Джон Смит. Че през 1809 – почти в същия момент, в който Байрон се появява в Тепелена за сладкарската си среща с Али паша, великия пекар на бунтовници в Османска Албания – моят пра-пра-пра-пра-дядо се е поддал на скитническия зов, напуснал е Уилтшър и е тръгнал да търси най-великите картини на XVII и XVIII век. И че двеста години по-късно резултатът е, че неговият пра-пра-пра-пра-внук ще бъде застрелян заедно със семейството си на стъпалата на Итало-албанската банка в Дуръс… Ефектът на пеперудата и всичко останало^[23].

В който момент аз отварям очи… Все още е малко след девет сутринта пред банката – и ние сме в Албания приблизително от дванайсет минути. Трафикът още клокочи надолу по Улицата на мъчениците. Лъчите от метал и стъкло още проблясват като ножове. Мерцедесът втора употреба още стои накриво на тротоара. А Сара, Лидия и Сам още са прилепени към стената на банката, сякаш могат да се слеят с нея.

Какво липсва… Ами, всъщност не липсва нищо. Тримата мъже още са тук. Те са част от сцената. Още държат калашниците… Само че вече не ги насочват към жена ми и децата. Стоят до своя Мерцедес, подпират се на капака, подават си цигари, смеят се на някаква шега, продължават разговора, който са водили, преди да решат да държат семейството ми под прицел…

И аз чувствам как вътрешният ми Полковник сумти и се надува^[24]. Иска ми се да застана на стъпалата и да изкрещя: „Ей, вие тримата! Какво, по дяволите, си мислите, че правите! Ние сме британски граждани! Настоявам да видя посланика!“

Само че не го правя. А Сара се откъсва от стената и казва: „Мисля, че трябва да тръгваме.“ Така че тръгваме. Много бавно. Много тихо по Улицата на мъчениците.

Третото разделяне на публиката: промяна на тона.

Съжалявам, само още нещо, преди да продължим… Очила… Искам да кажа, историята казва едно… но дали това е същото като… не знам… Колко хора тук носят очила?… Защото, нали знаете, в някакъв момент… бради, дънки… очила… Как мислите вие? Бради или очила?… Бих могъл… Искам да кажа, бихме могли… нали разбирате… да ги разменим… Кой е „за“? „Против“?… Интересно. Добре.

И тук хората с очила или биват издърпани напред и „разменени“ с брадатите, или не – според гласуването.^[25]

Щом публиката се настани отново: още една промяна на тона.

⸻ ❦ ⸻

И така, през 1944 година комунистическите партизани, започнали войната като борба срещу италианците, а после и срещу нацистите, печелят две войни едновременно: войната срещу фашистките империалистически агресори – и гражданската война срещу буржоазните реакционни националисти. Албания става Народна социалистическа република под ръководството на Енвер Ходжа. Шоче Енвер. Другарят Енвер. От град Джирокастра – на юг. Бивш учител и табакидис [търговец на тютюн] – и яростен марксист-ленинист, с изключителен талант да бъде изобразяван на снимки, картини и стенописи като нещо средно между безбрад Христос, Сталин без мустак – и, когато не ликвидира фашистките агресори – гладко избръснат Дядо Коледа, галещ деца по главите.

И ето ти значи работа – няма да се приберем. И макар Лидия и Сам да не ни проговарят дълго време – и да виждаме в очите им: „Защо, по дяволите, ни доведоха тук?“ – началникът на гарата в Дуръс ни дава цигари и ни качва на влака за Тирана в 9:50 – и една жена сяда до нас, казва, че сърдитите ни деца са красиви, и разгонва тийнейджърите, които тичат нагоре-надолу по вагона и продават банани. Влакът потегля точно навреме.

Няма смисъл да се преструваме. Албания не изглежда в добро състояние. Черни пътища. Купчини боклук. Дупки. Изгорели фабрики. Изгорели коли… Самият влак изглежда така, сякаш е бил обстрелван от ниско летящи изтребители, а после довършен от фенове на „Милуол“^[26] и търсачи на метал. Всичко, което може да бъде откъртено, е откъртено: крушки, дръжки, електрически кабели, багажници – дори тоалетната чиния е открадната. Тракаме през изсъхнали хълмове и изсъхнали градчета толкова бавно, че хората пеша ни изпреварват. Някъде в задната част на съзнанието ми Джони Ротън изсъсква: „Евтини ваканции върху чуждото нещастие“^[27].

В края на краищата Енвер Ходжа спасява положението. Не лично, разбира се – защото през 2006 година той е мъртъв вече двайсет и една години. Но отвън през прозореца – или през дупката на вагона, където някога е имало прозорец – забелязвам купол, издутина в средата на полето, бетонна гъба с диаметър около два метра. Бункер. Един от бункерите на Енвер Ходжа. Така че го посочвам и изкрещявам: „Бункер!“ И изведнъж децата престават да се мръщят. Сядат изправени и гледат навън през дупката, където някога е било стъклото. Претърсват полетата и хълмовете за бетонни гъби с диаметър два метра. И преди да се усетиш, и четиримата вече сочим навън и викаме: „Бункер! Бункер! Бункер!“

И точно тогава разбирам, че трябва да има някакво рационално обяснение за тримата мъже, които държаха Сара, Лидия и Сам на прицел пред банката. Че има нещо, за което не съм се сетил. Нещо, което не знам. И че по някакъв начин – зад всичко, което изглежда хаотично, случайно, объркващо, плашещо – се случва нещо друго.

Енвер Ходжа управлява Народна социалистическа република Албания четирийсет години – но останалият комунистически свят го разочарова. Първи изпада в немилост Тито; после Хрушчов критикува Сталин. И така Ходжа решава, че Съветите трябва да си вървят – и се залепва за Мао. В албанската версия на Културната революция Ходжа изпраща в лагерите хиляди късогледи интелектуалци – всеки, когото подозира, че е чел „твърде много книги“. После и Мао му се струва прекалено мек, става „либерален“ и прави жестове към Запада, дори кани Никсън в Пекин… Проклет предател! Ходжа беснее. Китайците – вън. Маоизмът – вън. На негово място идва Албанизмът – единствената чиста форма на марксизъм-ленинизъм, която е останала.

Междувременно той строи бункерите. Всъщност започва да ги строи след съветската инвазия в Чехословакия през 1968. Продължава, докато стават повече от половин милион из цяла Албания. Някои са достатъчно големи за командни центрове и артилерийски батареи – но повечето са само за един човек. Двуметров бетонен цилиндър, забит в земята, с врата, две бойници и защитен купол. Според легендата Ходжа тествал модела, като заключил архитекта в прототипа и го обстрелвал с танк. Когато архитектът изпълзял навън – кашлящ, зашеметен, оглушал – Ходжа дал зелена светлина. „Какво каза?“ – извикал архитектът. „Направи ми още 700 000“, отвърнал Ходжа.

Всеки, който е ходил в Албания, казва нещо за бункерите. Повечето твърдят, че те са плод на параноичния мозък на Енвер Ходжа. Луди жестове за отбрана от въображаеми врагове. Абсурдна линия Мажино, в която албанската опълченска гвардия, въоръжена с пушки – всеки възрастен със собствен бункер – би се опълчила срещу танкове, ракети, килимни бомбардировки… Все едно някой наистина ще заиска да нахлува в Албания! Бункери? По-скоро „бонкери“.^[28] И Ходжа се търкаля надолу по хълма от изпитателния полигон, съпровождан от параноичния си диктаторски кикот.

Само че, разбира се, това е само едно мнение.

Четвъртото разместване на публиката (според това колко души реагират).

Има ли тук атеисти? Имам предвид истински твърдоглави, строго материалистични „няма бог, няма духовно измерение“ атеисти. Не онези мекушавите: „ами, не знам“… Аха. Интересно… Та, удобно ли сте седнали? Виждате ли? Чувате ли? Добре. Защото, нали знаете… ако искате… всъщност защо не слезете тук отпред? Добре де. Ще го уредя… Един добър атеист, заседнал там отзад… Заповядайте. Хайде. Разменете се с този човек… Те не искат да нарушават реда… Така. Място за вас там отзад. Място за вас тук отпред. Перфектно.

Промяна на тона:

⸻ ❦ ⸻

Площад „Скендербег“, Тирана. Две страни – комунистически брутализъм, две – италианска колониална архитектура, а в единия ъгъл – изящният стълб на минаре: джамията Етем Бей… Каквото и да правите, не се опитвайте да пресичате улицата… И внимавайте за зиналите дупки в тротоара. Там, където навремето е имало капаци на шахти. Сега откраднати. Продадени за скрап. Чудото на капитализма… Ето я статуята на Скендербег, размахващ меч, с неговия шлем с козел … Дворецът на културата. „Тирана Интернешънъл“. Националният исторически музей. Мозайка, представяща Албания, която се противопоставя на всички врагове. Постаментът, където някога е стояла статуята на Ходжа. Писта за картинг. И градински център…

Току-що излизаме от Националния исторически музей. Видяхме китайски танк, портрет на майка Тереза (която е родена в Македония, но да не се заяждаме за подробности), копия на английски пиеси за Скендербег от осемнайсети век, снимки на хората, които обявяват независимостта на Албания от Османската империя, снимки на Зог и неговите приближени, все още означени като „буржоазни реакционни монархисти“, сакото, което един от партизаните на Ходжа е носил в деня, когато е бил застрелян, радиостанция, пусната с парашут в Албания от британски агенти през войната, манекени в традиционни носии, изящни православни икони, реплика на килия от лагер, част от старото гранично заграждение, списък на хората, които Ходжа е убил…

А във всеки ъгъл, зад бюро с бакелитов телефон и пепелник, седи служител, готов да ни преведе – днешните единствени посетители – от една зала в друга… Това е музей, в който можеш да пушиш… А после, в магазина за сувенири, Сам забелязва, че си е изгубил бейзболката. И преди да разбера какво става, всеки служител в музея, всеки куратор, всеки експерт по римски мозайки и православни икони вече е на крака. Угасили са фасовете си и пристъпват през безценните експонати като редици безмилостни хайлендски ловджии, които изкарват фазани от храстите. Дори жената на входа е изоставила поста си, за да погне градинаря – който плеви около китайския танк отвън – и да му нареди да търси шапката на сина ми. Всички в музея са зарязали всичко, за да търсят шапката на детето ми. Все едно Националната галерия в Лондон да спре работа, защото персоналът тръгва да търси гривната на дъщерята на японски турист… Но ето – да! – шапката! Извадена изпод един диван…

Най-странното е, че където и да отидем, всички сякаш ни очакват…

Имам чувството, че въоръжените мъже пред банката в Дуръс биха разбрали всичко това много по-добре от мен.

⸻ ❦ ⸻

Енвер Ходжа не е бил параноик или луд. Той е имал хора, които да бъдат параноични и луди вместо него. Като дъщеря му, Пранвера, която проектира огромна бяла пирамида за негов мавзолей. Изглежда като гигантски плочест паяк в центъра на Тирана. Като декор от „Междузвездни войни“. Удобна рампа, по която се пързалят албански тийнейджъри-Распутини.

Човек може да си представи бункерите и като смислена стратегическа опция. Представи си, че си Енвер през 1968. От всички страни си обграден от хора, които те мразят: Тито; гръцките полковници, които искат обратно Южна Албания; Съветският съюз – току-що смазал Дубчек с танкове; американците – които не знаят къде живееш, но нямат нищо против да те намерят; италианците – които още са бесни, че си ги изритал; британците – които държат половината ти национално богатство заключено в Bank of England… Всички останали имат ядрени оръжия, за да се защитят. Ти какво имаш? Население от възрастни партизани с още по-възрастни пушки-мартинки. Не можеш да си позволиш МБР (междуконтинентални балистични ракети) – и какво правиш? Мислиш за това, което е работило, когато сте били герои, отблъскващи нацистите. Мислиш, че решаващо е било въоръжаването на народа и защитата на Албания сантиметър по сантиметър. И така превръщаш тези тактики в бетон – и даваш на всеки негов си собствен бункер. В дворовете. На плажовете. По полетата. По улиците. По хълмовете… И правиш така, че никой да не може да нахлуе, защото ако го направи, ще се озове в безкрайна война на изтощение. От тази гледна точка бункерите съществуват на чертата между гения и лудостта.

⸻ ❦ ⸻

Срещаме Илия пред хотел „Тирана Интернешънъл“. Обут е в джапанки, носи къси панталони и тениска – изглежда като учител на учебна екскурзия по география. Има Мерцедес втора ръка, точно в същия охрено-червеникав нюанс като онзи, дето беше спрял накриво пред банката в Дуръс. Всъщност повечето Мерцедеси втора употреба в Албания – а те са много – са точно в този цвят охра.

Илия ни беше препоръчан от сестра му, която държи туристическа агенция във фоайето на „Тирана Интернешънъл“. Казах: „Искаме да слезем на юг, в Саранда.“, а тя отвърна: „Разбира се. В колко часа искате брат ми да ви вземе?“

Докато чакахме Илия, си говорих дълго за „Роувърс“ и „Сити“^[29] с Бруно, един ислямофобски настроен асансьорен оператор. Той следи английския футбол и е стигнал до заключението, че двата бристолски отбора трябва да заровят враждата и да станат един клуб. Или може би не. „Като нас и мюсюлманите“, казва той.

Илия притиска джапанката си към педала на газта и ние подскачаме извън Тирана през минно поле от дупки. „Тук никой няма адрес“, казва Илия, посочвайки ярко боядисаните блокове. „Просто пишеш: ‘За Илия, до аптеката, зад ъгъла след пазара за плодове, Тирана.’“

Спираме рязко пред сватбено тържество. „Когато двама души се женят,“ казва Илия, „двеста полудяват.“ Тревожи се да не го спрат полицаи. „Ти нали си журналист?“ казва. „Ще сложа ‘TV’ на предното стъкло. Ще сме като онези двамата от филма Салвадор“. На задната седалка Сара, Лидия и Сам се опитват да избият осите в торбата с джанки, които той ни купи от пътната сергия.

Илия не е много сигурен в капитализма. Може би дори страда от „осталгия“^[30]. Край текстилния завод „Сталин“ посочва обгорелите прозорци и натрошените машини. „Някога работеше“, казва той. Малко по-нататък сочи сиво-сините планини. „Всичките тия? Бяха покрити с дървета. После дойде капитализмът – и хората ги изсякоха за огрев.“

После натиска джапанката отново, и ние литваме надолу към юга.

⸻ ❦ ⸻

Има и други обяснения за бункерите. Ходжа ги строял, за да има с какво да държи заети хилядите хора, натъпкани в лагерите му. Строял ги, за да изглежда добре – защитникът на Албания, който не спира пред нищо, за да я брани. Строял ги, за да възпре не американска или съветска инвазия, а въстание срещу комунистическия режим…

Исмаил Кадаре, албанският писател, смята, че бункерите не са били построени от параноя, а от хладнокръвна рационалност: за да се разпространява параноя. Да се внуши на хората, че и капиталистическият Запад, и ревизионистичният Изток искат да унищожат Албания, албанския начин на живот, социалистическия утопичен народ. Ходжа искал да поддържа населението в постоянна ксенофобска тревожност, за да го контролира.

„Аз съм мюсюлманин“, казва Илия, докато отбива в крайпътно разширение пред малка таверна.

Намира място между ремаркета, които са пропътували пътя от Гърция на север – пълни със замразени разфасовани пилета за ресторантите за бързо хранене в Австрия и Германия. „Затова ЕС финансира този нов път“, отбелязва Илия.

Сядаме отвън, под сенчест навес от увити лози. Илия не е доволен, че настоявам да платя обяда, и затова поръчва най-евтиното ястие в менюто: ориз с кисело мляко. После предупреждава келнера да не надписва. Аз поръчвам нещо, наречено в менюто „течен кебап“, и няколко бутилки бира „Корчан“. Сара прави онзи тип физиономия, който означава: „Е, сега вече наистина настъпи мотиката.“

Останалата част от този беззвучен разговор изглежда така:

Подчертано свиване на рамене. Посочване. Гримаса. Глътка. Гримаса. Изпъшкване.

Което в свободен превод означава:

„Какво?“

„Илия.“

„Какво Илия?“

„Бира!“

„Е?“

„Ами той е мюсюлманин…“ Или по-точно: „Алкохолът му е забранен по религия, бе нечувствителен глупако!“

Единственият начин да избегна дипломатически скандал изглежда е да разменя кòлата на Сам или Лидия с бирата на Илия – и да се опитам да го убедя, че в Англия винаги даваме алкохол на децата.

Илия казва нещо за семейството си: от колко време е женен, колко деца има, нещо такова… но аз вече не слушам, защото келнерът излиза от таверната и идва към нас с три бири и две кóли… Всички останали в градината вече са получили напитките си. Тези са нашите. Тези бири – също. И аз съм на път да обидя един принципен трезвеник, като позволя на келнера да сложи бутилка алкохол точно пред него. Прекрасно. Колко още начини ще намеря да обидя този добър, мек човек, който освен че ни кара до Саранда, ни прави и лична екскурзия с гид из страната си?

Келнерът оставя напитките. Колите – за Лидия и Самуел. Бира – за Сара. Бира – за мен… и после бира – за Илия. Трябваше да се оплача: „Не поръчах три бири! Поръчах три кафета!“ Но не говоря достатъчно албански и ще трябва да помоля Илия да превежда… Или пък мога просто да бутна бутилката… но тя почти сигурно ще се разлее върху Илия – и тогава той ще бъде оплискан с проклетия алкохол…

„Аха“, казва Илия.

Знаех си. Засегнат е и е обиден.

„Наздраве.“

Илия обръща половината бутилка на един дъх.

„Религията не е важна в Албания“, казва той.

⸻ ❦ ⸻

Илия е роден в единствената на света официално атеистична държава. Енвер Ходжа „убива“ Бога по време на своята Културна революция. Джамии, католически и православни църкви, бекташийски текета – всички те са превърнати в спортни зали и културни домове. Само шепа църкви и джамията Етем Бей на площад „Скендербег“ остават недокоснати – за „образователни цели“: да предупреждават срещу буржоазната реакционна суеверност. Да показват „вроденото превъзходство на историческия материализъм“. Човек може да чуе как мъртвият Ходжа крещи от гроба си: „Отворили сте джамиите и църквите? Пак има мюезини? И сте кръстили летището на някаква шибана монахиня! Mother Teresa International?“

Илия ни води на юг по живописния маршрут. Спираме в Берат, за да минем през тесните каменни улички на древни къщи в крепост на върха на планината, където облечени в черно баби продават ръчно плетена дантела. Мъж вдига овца на кука пред вратата и я заколва с един-единствен замах. Докато кръвта се стича от шията на овцата, той си говори по мобилния…

В Тепелена – мястото, където Лорд Байрон е похапвал сладкиши с прочутия „турко-изгарящ“ паша – спираме на площада, за да ни снимат пред легнала статуя на същия този домакин. Металният Али паша има пищни метални мустаци. Изглежда като злодей от анимационен филм на Дисни. Илия не крие възхищението си. Подрежда ни пред този средновековен Йосиф Сталин и ни снима.

Илия ни показва още места. Полета с ръждясали нефтени „кимащи магарета“ край Балш – където тънки струи суров петрол се стичат по улуците и боядисват краката на местните деца в черно. „И това работеше навремето“, казва Илия. После ни показва завода за бутилиране на минерална вода – който още работи – но водата блика безплатно от тръби, забити в хълма пред портала. Или селото, което до съвсем скоро е било щаб на албанската мафия. Или серпентината високо над реката, където синът на президента катастрофирал – и тялото му лежало три дни, преди някой да го намери. Или другата серпентина високо над реката.

„Един от най-големите трудови лагери по времето на Ходжа е бил тук“, казва Илия. „Изкарвали хората през портите – за да си мислят, че ги освобождават… После ги застрелвали, избутвали телата надолу по хълма – а реката ги отнасяла към морето.“

Петото и последно разместване на публиката:

Има и едно последно нещо. Последното нещо, което искам да ви попитам… Има ли тук някой, който някога е говорил с чужденец? Какъвто и да е чужденец. Турист, мигрант, няма значение. У дома. В чужбина. Сервитьор. Митничар. Посланик… Вдигнете ръка. Спокойно. Това е само проучване. Само преброяване… Така… Интересно… Добре, да го направим тогава… излезте… елате тук… при мен… И всички в дънки, с бради, интелектуалци, атеисти… Всички, всъщност… Всеки е говорил с чужденец, нали? Нали всеки е чужденец за някого… Добре, добре. Елате отпред. Всичко е наред…

След като публиката е застанала на мястото си, може би светлините притъмняват:

⸻ ❦ ⸻

Има една история, която човек може да чуе навсякъде в онова, което някога беше комунистическа Европа. Тя е за къртици или мравки, за мишки или червеи. За което и да е същество, което живее под земята. Един ден едно от тях решава да излезе на повърхността, за да види какво има отгоре. Когато се връща, другите се събират и го питат какво е видяло. „Видях дърво, на което растат птици“, казва то. „Малки птици по всяко клонче.“ „Глупости“, казва друго. „Аз ще отида да проверя.“ И отива. Когато се връща, всички го питат какво е видяло. „Видях дърво“, казва то, „на което растат котки. Котки по всеки клон.“ И дълго време съществата под земята спорят – дали горе на дърветата растат птици или котки – докато накрая тръгва едно трето същество. И се връща. „Нищо не видях“, казва то. „Беше тъмно.“

От този момент нататък всички къртици или мравки, мишки или червеи решават никога повече да не си губят времето с излизане на повърхността.

„Така ли беше по времето на Ходжа?“ питам Илия.

„Да“, казва той. „И сега.“

Край на разделенията:

Елате. Седнете… Сядайте където искате. Времето на Ходжа е свършило. Онези закони – неговите закони – вече не важат. Може да носите дънки, да имате бради, да носите очила, да вярвате в каквото пожелаете. И да говорите с чужденци – без да ви пращат в лагер за двайсет и пет години… Без да свършите на онази серпентина – същата, над реката, която е отнасяла телата към морето… Където искате. Сядайте навсякъде…

Щом публиката се върне по местата си:

⸻ ❦ ⸻

Цитаделата Гирокастра. Огромен тъмен свод точно зад стените – толкова тъмен, че едва виждаме къде стъпваме… следваме светещия край на цигарата на Илия, която подскача пред нас като светулка… Успявам да различа камъните под краката ни – понякога проблясва тъмният зид… желязна решетка, купчина камъни… двама мъже в ниша, играещи шах на свещ… Не вдигат поглед като минаваме… Тихо е… Хладно е… За миг цигарата на Илия изчезва… Спокойно. Само е завил зад ъгъла… Следваме го – и сводът се разтваря в нещо, което на мъждукащата светлина прилича на средновековна банкетна зала: висок таван, пилони, стърчащи от стените, на които някога крале са окачвали знамена…

И тогава чувам познат вик: „Оръдия! Оръдия! Истински оръдия, татко!“

Това не е банкетна зала, а трофейната зала на Енвер Ходжа. Пилоните са всъщност цевите на италиански гаубици, пленени от партизаните му през Втората световна. Десетки от тях опасват свода. Масивни оръдия, вдигнали цевите си в салют… в същото състояние, в което са били пленени… призрачни в мрака… като призрачен триумф в чест на победата на Ходжа…

Но тук има и друг трофей. Знам, че го има. Чел съм за него. Виждал съм снимка.

„Къде е?“ питам Илия.

„Оттук“, казва той – и минаваме през каменна порта… излизаме на тревиста тераса. И там – на терасата – над цяла Гирокастра, над грандиозния хаос от сивите каменни покриви на османските къщи, над празния постамент с размер на хеликоптерна площадка, където някога колосална статуя на Ходжа е доминирала над родния му град, над реката долу, която си прорязва път през брегове от чакъл… там на терасата стои най-ценното му трофейно притежание, неговият върховен пропаганден трофей от Студената война… Шпионски самолет. Реактивен, от 50-те години. С американски означения. Lockheed T-33 Shooting Star. Е добре, ограбен е – но по-голямата част е запазена. Илия и аз качваме Лидия и Самюел върху крилото и те позират за снимки до отворения кокпит и издраскания знак на USAF. Вертикалният стабилизатор поскърцва от вятъра.

„Ние го свалихме“, казва Илия. „През 1957 малка Албания свали един американски самолет.“

Това е едната версия. Според друга, Хауърд Дж. Кърън – „Торнадото от Канзас“, герой от Втората и Корейската война – излита от Шатору във Франция, за да прехвърли своя Lockheed T-33 до летище край Неапол. Два дни преди Коледа. Времето било гадно. Някъде по пътя инструментите му се побъркали. Когато облаците се разкъсали, той си помислил, че е над западното крайбрежие на Италия. Не бил. Летял покрай брега на Албания. Сериозно изгубен. Прелитал във и извън „Ходжа-времето“. Защо, по дяволите, нищо не изглеждало познато? Започнало да му свършва горивото. Трябвало да каца. Търсел място да приземи машината… Накрая, точно когато горивото почти свършило, видял писта и кацнал… Все още мислел, че е някъде в Италия. Докато войници не се втурнали по бетона и не го обкръжили, насочили оръжия, крещейки команди на език, който дори не разпознал.

В края на пистата каторжници спрели работата си. Размахвали ръце, викали, радвали се – политически затворници, които решили, че американците са дошли да ги освободят от утопията на Ходжа. Спрели да викат, когато Хауърд Дж. Кърън бил окован и отведен. „Торнадото от Канзас“ вече не било в Канзас.

Повечето версии спират дотук. Кърън изчезва. Хвърлен в албански затвор. Може би дори в този в Гирокастра, над терасата, където Ходжа е поставил пленения Lockheed. И оставен да гние до края на Студената война. Но историята изобщо не свършва така. Две седмици след като каца на летището, което един ден ще се нарича „Майка Тереза“, албанците качват Кърън на самолет до Белград – и го изпращат у дома. Life Magazine му посвещава фоторепортаж. Когато умира – само преди няколко години – кръщават улица на негово име в родния му град Прат, Канзас.

И ето нещо странно: улица Curran Road в Прат води към Hamilton Road. А аз живея на Hamilton Road в Саутвил.

В Албания комунистите задържат самолета. Казват, че не могат да го върнат, защото една гума била спукана и нямали резервна. Ходжа вече го бил докарал в Гирокастра, за да го сложи в трофейната си зала до гаубиците на Мусолини.

И ето го сега – нашите деца подскачат по крилото му. Илия се усмихва, тихо се смее, горд, че поне веднъж малка, изостанала, примитивна Албания е „плеснала“ великите американци… А аз гледам над шпионския самолет към този невероятен град, построен право нагоре по планината – и си мисля: „Господи, обичам тази страна.“

Само едно нещо още ме човърка. Нещо, което още не разбирам. И докато минаваме през нещо като амфитеатър към най-старите османски укрепления, които стърчат над ръба на цитаделата, подавам на Илия цигара и му разказвам за това как ни държаха под прицел в Дуръс.

„Но това е беса“, казва той.

И това е всичко, което трябва да каже – защото изведнъж нещата си идват на мястото. Абсолютно всичко. Въоръжените мъже не са искали да ни заплашват. Те са предлагали беса – защита, крайна форма на гостоприемство, дума на честта. Не са държали Сара и децата извън банката. Държали са ги далеч от неприятности. И ако неща като калашници и гостоприемство изглеждат несъвместими, вижте го така: аз съм в банката, клиент. Банката ми е дала беса: не само на мен, а и на цялото ми семейство. Тя носи отговорност за здравето, безопасността и честта ни. Девет сутринта е. Дневната сума в брой всеки момент ще бъде доставена с брониран ван. Това е моментът, в който банката е най-уязвима за въоръжен грабеж. И ето ти – семейството на клиент стои отпред точно когато истински бандити биха могли да спрат с някой Мерцедес втора ръка и да застрелят всички. И ако това стане… бандитите не само ще вземат парите – те сериозно, много сериозно ще накърнят нашата чест – и честта на банката, задето ни е оставила да пострадаме, докато сме под нейната беса.

Според законите на беса, всъщност банката би била длъжна да отмъсти от наше име – да започне кръвно отмъщение, да издири бандитите и да ги застреля…

Какво се прави тогава?

Вадиш калашниците и пазиш хората, чиято чест ти е поверена, с кръг от руска стомана.

И така е навсякъде. Навсякъде в Албания има невидима мрежа от задължения – скритият ландшафт на беса-та. И откакто сме дошли, ние просто се придвижваме от една беса към друга. Мъжете с оръжията пред банката, началникът на гарата, който настояваше да пушим цигарите му, жената във влака, която отблъскваше тийнейджърите с бананите, персоналът в музея, който трескаво търсеше шапката на Самюел, самият Илия, който не искаше да му плащам обяда – беса, беса, беса. Традиция толкова стара, че никой не знае кой я е започнал. И въпреки вековете лайна – инвазии и окупации; царе-плейбои и провалената утопия на Ходжа; безотговорен капитализъм, изгорели фабрики, разрушени нефтени полета… въпреки всичко това – беса е още жива.

И ето ме – стоя на укрепленията на цитаделата в Гирокастра, а Илия показва на Сам бойницата, от която една партизанка е убила двайсетина нацисти, преди сама да бъде убита. Сара и Лидия се разхождат по тревата на амфитеатъра. Почти е късен следобед и слънцето се смъква зад пурпурните планини. Мисля си, че най-сетне съм видял част от душата на тази страна, какво я движи. И всичко се натрупва до някакъв съвършен миг, защото там, високо над долината, две големи птици се носят по въздушните течения – и какво може да е по-подходящо от това? Да видиш душата на Албания – Шкиперия, Земята на орлите – чийто флаг е двуглав орел – точно в момента, когато две орлици се спускат над цитаделата?

Обръщам се към другите и им ги посочвам. Всички гледаме черните силуети.

„Да“, казва Илия. „Гарги.“

⸻ ❦ ⸻

Саранда. Тъмно е. Улиците са пълни с туристи – албанци от Гърция и Македония, завърнали се по родното море. Илия няма да си тръгне, докато не ни намери място за спане. В хотела, където ни урежда стая, мобилният му звъни – настойчиво.

„Няма ли да отговориш?“

„Всичко е наред“, казва той. „Жена ми ражда.“

И си мисля: „Господи, този човек трябва наистина да има нужда от парите, щом ни кара двеста километра в деня, в който жена му ражда.“ И да – днес е. Точно сега тя лежи в болница в Тирана и ражда – а той е в Саранда и ни урежда хотел. Но после Илия разменя поглед с мъжа зад рецепцията. Кимат си. Уверен е. Добре сме. Той стиска ръката ми и си тръгва…

Вече се намираме под нечия друга беса. Той успешно ни е прехвърлил през още една граница – една от онези невидими граници в албанския ландшафт.

И така, да – аз отидох в Албания. Отидох в Албания и си тръгнахме с малкия кораб, който пътува между Саранда и Корфу, между Албания и Европейския съюз. Пътуването е кратко – и някъде по средата мъж раздава безплатни чаши Кока-кола. В залата за паспортен контрол на пристанището в Корфу чакаме на дълга и бавно движеща се опашка. Всички други са албанци. Един униформен мъж идва при нас и ни посочва кабина, в която няма никого.

„Европейци? Европейци – насам! Не е нужно да чакате с тях. Ето тук!“

Без дори да се замислим, и четиримата оставаме на мястото си.

КРАЙ

^[1] В Албания, „беса“ означава както честна дума, така и обещание за защита и покровителство.

^[2] Традиционен британски суеверен жест

^[3] Малка, подредена английска гара с характерен „учтив“ стил на съобщенията

^[4] Препратка към библейската история за Рождество

^[5] Хълмист район в Югозападна Англия

^[6] Измислен по викторианско време балкански тип държава.

^[7] Албански крал (самоизбран), оцелял от десетки атентати, зависим от Мусолини, любител на лукса, изгнаник в британската провинция – трагикомична фигура на Балканите между войните.

^[8] Британски комик, необяснимо популярен в Албания през комунизма.

^[9] Легендарен шотландски футболен треньор, известен с тежък акцент.

^[10] Тих английски окръг.

^[11] Изречението е иронично изреждане на различни видове лицево окосмяване: от едва набола брада (в пет часа следобед), през мустачки, до огромни, буйни бради, като брадата на Капитан Хадок от комикса „Тинтин“.

^[12] Герой от Джеймс Бонд – злодей с мегаломанска походка.

^[13] Mr Big – британски идиом за главатар на мафията.

^[14] Британско крайморско градче.

^[15] Голяма кофа с пържено пилешко на промоция.

^[16] Британските военновъздушни сили.

^[17] Канадска провинция.

^[18] Това изречение е нарочно абсурдно и типично британско-комично. Смесва реални места с напълно измислен „кризисен“ товар, за да подчертае ексцентричността на бащата.

^[19] Ниска, заблатена част на Англия

^[20] Бъдещият крал Джордж IV, прочут с разточителност и обилно пиене.

^[21] Елегантен английски курортен град. Чест мизансцен в романите на Джейн Остин.

^[22] Британско арт издателство.

^[23] Препратка към популярната идея за причинност чрез дребни събития.

^[24] Клише за британски старомоден военен, който изисква „уважение“

^[25] Текстът пародира произволното „класифициране“ на хора в тоталитарните режими: дънки (западно влияние), бради (интелектуалци, дисиденти) и очила (четящи, следователно подозрителни). В много комунистически държави подобни дребни белези се тълкуваха като политически „сигнали“. Том Филипс преиграва тази абсурдност, карайки публиката да се размества според напълно произволни външни признаци.

^[26] Английски футболен клуб с мрачна репутация.

^[27] Става дума за песента песента „Holidays in the Sun“ на Sex Pistols, в която се осмива британската страст за почивки в бедни страни..

^[28] Непреводима игра на думи: английското bonkers означава „напълно откачен“.

^[29] Футболни отбори от Бристол.

^[30] Носталгия по социалистическото минало.

Том Филипс е роден във Великобритания писател и преводач, който живее в България. Преподава в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Повече от 20 негови пиеси са поставяни във Великобритания, сред тях I Went To Albania (2012), 100 Miles North of Timbuktu (2013) и Coastal Defences (2014). Публикациите му включват три поетични книги, Once There Was Spring – преводи на Гео Милев – и предстояща стихосбирка, написана на български език.