Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

 

Част II:
Културната нация и нейното покриване с митология:
Фаза A (1830–1878)

Глава 4:
Истинските двигатели на българската нация: език, печат, образование, църква

4.1. Културната модерност като бавно, органично изграждане

Как изглежда българската модерност, ако за момент забравим всички познати образи на въстания, герои и „националноосвободителни борби“ и се опитаме да проследим единствено тихите, всекидневни промени в начина, по който хората се учат, четат, пишат и общуват помежду си? Ако зададем въпроса по този начин, ще видим съвсем различна картина от онази, която предлага традиционната историография. Вместо драматични политически жестове се появява една много по-бавна и упорита работа: изграждането на училища, създаването на учебници и граматики, оформянето на мрежи от учители, свещеници и книжари, които свързват българските земи с центровете на балканската и европейската култура. В този план българската модерност не започва с революция, а с промяна в условията на грамотността и в режимите на общуване.

През първата половина на XIX век българите живеят в пространство, което е административно османско, културно гръцко и икономически свързано с няколко имперски центъра – руски, хабсбургски, понякога и западноевропейски. Тъкмо в тази сложна среда постепенно се появява идеята, че „нашите“ хора имат нужда от собствено образование, собствен език на обучение и собствена, макар и все още неясно очертана, колективна идентичност. Не става дума за внезапно „събуждане“ от вековно безсъзнание, а за пренареждане на вече съществуващи практики – манастирски училища, гръцки класове, търговски мрежи, поклоннически и образователни маршрути – така, че около тях да се кондензира една нова представа за „българско“. Учители като Емануил Васкидович, Райно Попович и Неофит Рилски, търговци-благодетели като Васил Априлов и Николай Палаузов, ученици, които се движат между Самоков, Котел, Пловдив, Букурещ и Одеса, създават една фина, но устойчива мрежа, в която думата „българин“ започва да означава не просто местен произход, а принадлежност към общ език и обща училищна култура.

В този процес няма централен политически орган, който да командва развитието. Характерно за българската фаза А е именно липсата на държава и наличието на множество малки инициативи – училищни настоятелства, местни общини, частни стипендии, благотворителни фондове, читалищни управи. Те действат в рамките на османското законодателство и на църковната йерархия, често в пряка зависимост от гръцки духовни и образователни структури, но постепенно започват да ги използват за свои цели. Когато Априлов и Палаузов решават да открият училище в Габрово, те не изобретяват институцията „училище“, а преориентират една вече позната форма към нова задача: вместо да подготвя деца за гръцката културна сфера, тя трябва да изгради самостоятелна българска общност, способна да поддържа търговия, да води кореспонденция, да чете новини и да осмисля собственото си минало на свой език.

Тази бавна трансформация може да бъде описана и по друг начин: през първата половина на XIX век българите се сдобиват с това, което по-късно ще бъде наречено „публична сфера“ – пространство, в което се разпространяват текстове, водят се спорове, формира се мнение за „нашите“ и „чуждите“, за „справедливото“ и „несправедливото“. Тази сфера е разпръсната – училищни стаи, църковни дворове, читалищни зали, печатници в Брашов, Будапеща, Одеса и Смирна – но именно чрез нея постепенно възниква онова, което Андерсън нарича „въобразена общност“. Хора, които никога няма да се срещнат, започват да си представят, че принадлежат към един и същ колектив, защото учат по сходни учебници, слушат еднакви истории за миналото, молят се на близък език и държат в ръцете си книги, на чиито заглавни страници пише „български“.

Ако погледнем този пласт на развитието, става очевидно, че той напълно съответства на фаза А в модела на Хрох. Имаме малоброен, но разрастващ се елит, който работи с културни средства – образование, печат, езикова кодификация, църковна организация – за да създаде нова форма на колективна принадлежност. Липсва масова политическа мобилизация, липсват големи въстания, липсва дори единна териториална представа; има усилие да се дефинира „кои сме ние“ през езика, училището и вярата. Тъкмо затова е важно да се подчертае: българската национална история започва като културна история. Всички по-късни революционни и държавни жестове стъпват върху тази бавна и често незабележима работа.

4.2. Печатът като инфраструктура на културната мобилизация

Печатът и училището се развиват почти едновременно и бързо започват да се подхранват взаимно. Там, където се откриват нови училища, възниква нужда от буквари, учебници, карти, религиозни и нравоучителни текстове на разбираем език; там, където вече има книжари и печатари, училищата по-лесно намират материали и легитимация за съществуването си. Тази взаимна зависимост е една от причините българската модерност да се развива не като централизирана реформа „отгоре“, а като мрежа от малки, локални инициативи, поддържани от учители, заможни търговци, свещеници и книжари, които често действат на границата на позволеното.

Дълго време печатарските центрове, които обслужват българите, се намират извън османските владения – във Венеция, в различни градове на Трансилвания, по-късно в Буда, Брашов, Белград, Москва, Одеса. За читателя в Самоков или Котел това не е особено важно: той държи в ръцете си книга на разбираем език и я свързва с местния учител или свещеник, а не с далечната география на печатницата. Но за самото развитие на българската културна инфраструктура е решаващо, че първите десетки и стотици книги на „прост български език“ се раждат в един транснационален, южнославянски и православен свят, където границите между „сръбско“, „българско“ и „илирийско“ са по-скоро предмет на спор, отколкото на ясно разграничение.

В този диаспорен контекст печатът започва да играе ролята на кондензатор на национални претенции. Решението да напишеш граматика, буквар или история на „български език“, а не на гръцки или църковнославянски, е политически акт avant la lettre. Когато Петър Берон отпечатва своя „Рибен буквар“ в Брашов, той не просто предлага ново учебно помагало, а прави първия последователен опит да изгради учебен корпус върху говоримия език. Подобен залог има и първият превод на Новия завет, отпечатан в Измир през 1840 г.: отвъд религиозната му функция стои простото, но взривно твърдение, че българският може да бъде носител на свещен текст и че това не го прави „диалект“ на руския или второстепенно копие на църковнославянския.

Вътре в самата Османска империя печатът се появява късно и често в полусенчести форми. Наред с диаспорните печатници и с изданията с фиктивно посочено място на печат, в мемоаристиката и вторичната литература се споменават и епизодични, трудно документирани печатарски практики, свързвани с преносими преси, манастири или погранични зони. Печатници, обслужващи чуждестранни мисии, които инцидентно отпечатват и български книги, също се вписват в този разнороден контекст. В своята съвкупност тези обходни решения говорят за особен тип модерност, развиваща се не чрез един голям реформаторски жест, а чрез множество дребни импровизации. Докато българите получават свободен достъп до печатарски машини на своя територия едва след Освобождението, основната работа по създаването на книжни корпуси, библиотеки и читалищни фондове вече е свършена. В този смисъл печатът е инфраструктурата на фаза А: невидимата материална основа, върху която може да се изгради и училище, и обществен дебат, и историческа памет.

4.3. Църковната борба като вътрешен политически процес на културната фаза

Докато училищата и печатът променят всекидневния режим на грамотността, църквата остава официалната рамка, в която българите могат да формулират своите колективни претенции. Османската империя не познава „национални държави“, но признава религиозни общности – милети – и именно чрез тях организира политическото представителство на поданиците си. Това означава, че всеки опит за разграничаване на „българи“ от общата православна маса минава през църковни структури. Затова и така наречената „църковна борба“ не е перифериен епизод, а централният политически процес на Възраждането – единственият легален канал, през който културната мобилизация може да се превърне в институционализирана форма на самостоятелност.

Именно в рамките на тази борба се оформя специфичният български компромис между традиция и модерност. От една страна, духовенството и част от образованите миряни настояват за богослужение на разбираем език, за училища към църквите, за собствено управление на приходите и имотите – все въпроси, които изглеждат чисто организационни, но на практика разделят „нашите“ от „техните“. От друга страна, същите тези хора остават дълбоко вкоренени в църковнославянската традиция и в модела на общността, в която религиозната принадлежност е по-силна от националната. Напрежението между „простия български език“ и „високия“ литургичен регистър, между местното училищно настоятелство и гръцкия митрополит, между селската община и фанариотската администрация, не е просто езиков или административен спор; то е мястото, където културната фаза А започва да придобива политически измерения.

Създаването на Българската екзархия през 1870 г. е кулминацията на този процес, но не и неговото начало. Десетилетия преди султанския ферман българските общини в Цариград, Пловдив, Търново, Стара Загора, Кукуш и десетки други градове водят преговори, изпращат петиции, наемат адвокати, организират подписки и дарителски кампании, за да извоюват права върху местните църкви и училища. Тези действия рядко влизат в патриотичния канон, защото не изглеждат героични: няма барикади, няма военни сблъсъци, няма паднали знамена. И все пак, именно тук се оформят първите устойчиви практики на българско самоуправление – избор на настоятелства, събиране и разпределение на средства, вземане на решения от името на „общността“.

Видяна в този контекст, църковната борба представлява вътрешният политически пласт на културната фаза А. Тя не разполага със своя отделна армия, няма претенции за независима територия и не произвежда декларации за държавен суверенитет. Нейната цел е по-скромна, но също толкова радикална: да утвърди българския език и българските институции в рамките на една имперска система, която до този момент ги е пренебрегвала или подчинявала на гръцката йерархия. В този смисъл екзархията е последният голям успех на фаза А – тя поставя институционален завършек на културната мобилизация, но все още не я превръща в национална държава. Този преход предстои и именно там българската историография по-късно ще премести фокуса: от дългата, сложна църковна политика към по-ефектните образи на въстания и заговори.

4.4. Училища, читалища, журналистика, преводи

Училището, читалището, местният вестник и преводната книга са лицето на българската модерност в очите на обикновения човек. Ако за образованите кръгове в Букурещ, Одеса или Петербург ключовите дебати се водят около граматики, правопис и филологически спорове, то за селския или градския жител първият сблъсък с „новото“ е много по-конкретен: появява се учител, който преподава по различен начин; открива се читалище, в което се събират хора, за да слушат четения или театрални представления; някой започва да разнася вестници и книги по пазарите и панаирите. Тъкмо в това преплитане на местен опит и далечни влияния виждаме как една абстрактна „национална идея“ се превръща в конкретна социална практика.

Читалищата са може би най-яркият пример за тази трансформация. Те възникват като инициативи на тесен кръг заможни граждани и интелектуалци, но много бързо се превръщат в пространства, в които се срещат различни социални групи. Там се чете на глас, обсъждат се събития, разиграват се пиеси, празнуват се годишнини, организират се благотворителни акции. Читалището е нещо повече от „културен клуб“: то е първият форум, в който местната общност свиква да обсъжда себе си като част от по-широк колектив – „българите“. Когато едно читалище поръчва книги от чужбина или внася вестници, то реално разширява хоризонта на местната общност отвъд границите на града или селото и я включва в един по-обширен, макар и все още аморфен, национален контекст.

Журналистиката и преводът допълват този процес. Първите периодични издания на български език – независимо дали са отпечатани в Смирна, Брашов или Цариград – не са просто носители на информация, а училище по модерност: те въвеждат жанровете на новината, кореспонденцията, полемичната статия, литературния преглед. Преводите от руски, сръбски, гръцки, френски и немски автори, исторически хроники, религиозни текстове и популярни романи не само разширяват тематичния кръгозор на читателите, но и предлагат модели на това как изглежда „нация“, „история“, „свобода“, „прогрес“. Когато една образована жена в Пловдив превежда роман за българска царица от руски и той се оказва четен от младежи в Търново или Кукуш, това не е просто литературен факт – това е разширяване на въобразеното „ние“ през общи сюжети и образи.

Така училищата, читалищата, журналистиката и преводите заедно създават един нов тип публичност, в която „българското“ вече не е само етнографско или религиозно различие, а културна идентичност с претенции за самостоятелно развитие. В този пласт няма нито един „взривен мост“, нито една „чета“, нито един „комита войвода“ – но има десетки представители на първото поколение учители, преводачи и читалищни дейци, които ще подготвят почвата за всичко това. В логиката на фаза А именно те са носителите на националната модерност.

4.5. Защо всичко това е фаза А – и как българската историография го заличава

Ако погледнем хладнокръвно натрупаното дотук, без да бързаме да го впишем в познатия разказ за „борбите“, ще видим нещо почти неудобно ясно. Българският случай между 1830 и 1878 година съвпада с фаза А в модела на Хрох не по аналогия, а по структура. Налице е малоброен, но настойчив културен елит, който не разполага с държава, армия или суверенитет, но разполага с език, книги, училища, църковни общини и печат. Налице е гъста мрежа от инициативи, които не са координирани централно и често си противоречат, но въпреки това произвеждат общ ефект. И най-важното – налице е нов начин българите да мислят себе си като исторически колектив, различен от съседните и сродни общности, без това все още да се превръща в масова политическа мобилизация.

Това е културна мобилизация в чист вид. Тя работи бавно, неравномерно и често без ясно съзнание за собствените си последици. Политическото присъства, но е вторично и опосредено. То минава през църковни структури, общински настоятелства, училищни съвети и дарителски фондове, а не през комитети, въстания или програми за държавно завършване. Подобна картина се потвърждава и от някои небългарски изследвания – например на Жанет Сампимон и Томас Майнингер – които описват социалната среда на периода като структурно по-благоприятна за културна мобилизация, отколкото за устойчиви революционни форми на колективно действие. Именно затова тази фаза е толкова трудна за разказване в героичен ключ. Тя не предлага ясни кулминации, нито удобни символи на жертва и победа.

Тук започва проблемът на българската историография. Вместо да приеме фаза А като самостоятелен и завършен процес, тя я разтваря ретроспективно в онова, което идва след нея. Периодът се превръща в „подготовка“, в преддверие на „истинската история“, която започва едва с комитета, четата и въстанието. Училищата се описват като люлки на бъдещи революционери, печатът – като средство за агитация, църковната борба – като генерална репетиция за политическото освобождение. Така културната работа губи собствената си логика и собствената си стойност. Тя е ценна не сама по себе си, а само доколкото води към въстание.

Това изместване не е безобидно. То нарушава хронологията и подменя смисъла. Действия, които по своята структура принадлежат към фаза C – насилствения опит за завършване на националния проект – се изтеглят назад и се представят като естествена кулминация на Възраждането. В резултат българската нация започва да изглежда като продукт на пушката, а не на езика и книгата. Така се скрива една трезва, но освобождаваща истина: културното оформяне на нацията е необходимо, но не и достатъчно условие за поява на революционни структури. За тях е нужна и способност за устойчива масова мобилизация – а по своята структура българското общество от средата на XIX век не притежава такава способност.

Тази глава настоява да върне фаза А на нейното място. Не като „начален етап“, който тепърва чака своя смисъл, а като пълноценен исторически процес със собствена динамика, успехи и ограничения. Българската модерност започва не с взрива, а с навика да се чете, да се учи, да се пише и да се спори на свой език. Всичко, което следва – и триумфите, и катастрофите – стъпва върху тази основа. Да я заличим означава да направим по-късните избори да изглеждат неизбежни. Да я видим ясно означава да разберем колко много от тях всъщност са били въпрос на решение, а не на съдба.

4.6. Заключение: логиката на фаза А

Ако погледнем развитието на българската модерност между 1830 и 1878 г. без предварителните очаквания на по-късната национална митология, пред нас се разкрива една картина, която е едновременно скромна и дълбоко структурирана. Това е период, в който българите все още не са политически субект, но вече са културна общност със собствена инфраструктура: училища, читалища, учебници, граматики, печатарски центрове, църковни настоятелства, първи периодични издания. Тази тъкан е крехка, органично разположена в рамките на Османската империя и зависима от чужди академични и религиозни центрове, но именно тя създава първото устойчиво пространство, в което „българското“ започва да функционира като социален факт, а не като етнографско описание.

В тази фаза не откриваме нищо от онова, което по-късната историография ще приеме за същински белези на „националната борба“: няма устойчиви политически движения, няма масова политическа мобилизация, няма единни програми или координирани действия. Дейците на възраждането са учители, книжари, преводачи, ученици, свещеници, дребни търговци и благодетели – фигури, които работят в рамките на съществуващия имперски ред, а не извън него. И точно в това се състои модерността на фазата: тя не руши стария свят, а го пренарежда така, че в него да се появи пространство за български език, български институции и българска памет.

В това се крие логиката на фаза А. Тя изгражда условията за възможност – езикови, образователни, институционални – без които не би могло да съществува нито по-късният държавен активизъм, нито революционните опити за политическо самоутвърждаване. Когато разберем това, става ясно защо е толкова важно този период да бъде разглеждан отделно и самостоятелно. Фаза А не е „преддверие“ и не е „детство“ на нацията: тя е самата основа на модерната българска идентичност.