Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

 

Глава 6:
Април 1876 – въстание, война и ретроспективна конструкция на причинността

Защо Априлското въстание не може да бъде фаза C

6.1. Въведение: Април като проблем, а не като кулминация

Априлското въстание заема необичайно и структурно напрегнато място в българската историческа памет. В преобладаващия разказ то се явява като естествената кулминация на Възраждането – моментът, в който натрупаната енергия на националното пробуждане преминава в действие; „епопеята“, която завършва дългия XIX век със саможертва и героизъм. Така го представят учебниците, паметниците, празничните ритуали, голяма част от литературната традиция, както и значителна част от историографията, която още от края на XIX век наследява едно вече готово, идеологизирано очакване: че всяко национално движение неизбежно завършва с „бой и жертва“ и че именно това е неговият исторически зенит.

Тази представа обаче започва да се разпада, ако бъде приложена външна аналитична мярка – в нашия случай моделът на Мирослав Хрох. В неговия строг теоретичен смисъл фаза C не означава избухване, бунт или героичен акт, а момент на политическа зрелост: ситуация, в която нацията е достигнала висока степен на вътрешна консолидация, разполага с масова социална подкрепа, стабилни комуникационни и организационни мрежи и реална способност да променя политическия ред. Фаза C не е емоционален взрив, а политически резултат – моментът, в който националният проект става не само мислим, но и изпълним.

Април 1876 не отговаря на нито един от тези критерии. Въстанието – по същество поредица от зле организирани локални бунтове – е фрагментарно, социално ограничено и без капацитет за общонационално действие. То не е в състояние да упражни дори минимален военен или административен натиск върху Османската империя. По това време българското общество е масово селско и неграмотно, слабо интегрирано в модерни комуникационни мрежи и далеч от социалния тип, способен да произведе организирана политическа борба. Исторически погледнато, Априлското въстание е точно обратното на фаза C: изолирано, емоционално, организационно крехко действие, което по никакъв начин не може да бъде описано като кулминация на националното движение.

И въпреки това именно Април се превръща в такава кулминация. Този парадокс е отправната точка на настоящата глава. Той разкрива един от ключовите механизми на българската модерност: разминаването между историческата структура и символния разказ за нея. Април е превърнат във „фаза C“ не защото исторически е такава, а защото в продължение на десетилетия – чрез литературата, училището, публичните ритуали, честванията и критиката – е бил разказван по този начин. Символният разказ измества структурата, а емоционалната логика надделява над аналитичната.

Този процес има два ясно различими етапа. Първият е външен: европейската реакция на Батак и т.нар. „български ужаси“ – репортажите на Макгахан и други наблюдатели – превръща едно локално потушаване в международен морален скандал. Българската памет за самата себе си започва да се оформя през погледа на Европа: травмата се превръща в символ, а символът – в политически ресурс.

Вторият е вътрешен и значително по-късен: българските автори, критици и историци влизат в продължителна борба за това как трябва да бъде представено въстанието. Именно тук фигури като Иван Вазов, Пенчо Славейков, Захари Стоянов и Димитър Страшимиров се оказват участници в конфликт за тона, жанра и смисъла на Април – конфликт, който постепенно определя кои гласове ще бъдат канонизирани и кои ще бъдат изтласкани в периферията на паметта.

Април 1876 е по-важен като разказ, отколкото като събитие. Историческата му ограниченост се намира в рязък контраст с митологичната му мощ. Именно това разминаване го прави централно важен за по-общата ни теза: българската национална идентичност се изгражда не около бавните и структурни процеси на модерността (фаза A), а около символи, които компенсират липсата ѝ. Април става център на българското въображение не защото е „последният етап“ на Възраждането, а защото предлага мощна емоционална форма, способна да покрие исторически дефицит.

Следващите подглави разгръщат този аргумент на три нива:

първо – чрез сравнение между социалния профил на въстанието и строгите изисквания на фаза C по Хрох;

второ – чрез проследяване на европейската реакция и нейното влияние върху българската саморепрезентация;

трето – чрез анализ на вътрешната борба за разказа: онази невидима, но решаваща конкуренция между текстове, жанрове и автори, която в крайна сметка определя какво България ще помни – и как ще го помни.

6.2. Защо Април 1876 не може да бъде фаза C

За да стане ясно защо Априлското въстание не може да бъде мислено като „кулминационна фаза“ на българското национално движение, е необходимо първо да се изясни какво всъщност означава фаза C в строгия смисъл на модела на Мирослав Хрох. Тя не е обозначение за героизъм, саможертва или морална решимост, а аналитична категория, описваща момент на масова политическа консолидация. Фаза C настъпва тогава, когато националната идея е получила широк социален отклик, когато политическите програми са придобили институционална форма, а движението разполага с организационен капацитет, съпоставим с този на съществуващата държавна власт. Това е етап на реализуема политика, не на символичен жест.

Подобна зрелост не може да бъде симулирана или компенсирана с воля. Тя изисква продължителна културна и социална подготовка: относително висока степен на грамотност, развита печатна инфраструктура, стабилни комуникационни мрежи, значима урбанизация, както и наличие на политически елит, способен да мобилизира големи части от населението. Именно затова в класическите случаи на европейските национални движения – като чешкия, норвежкия или финландския – фаза C не се проявява под формата на бунтове, а чрез институционални механизми: парламентарни борби, конституционни процеси, реформи, преговори и постепенно извоюване на автономия. Там кулминацията не е насилието, а политическата стабилизация.

Април 1876 стои в противоположния край на този спектър. Българското общество все още не е достигнало степента на социална консолидация, която би направила фаза C възможна. По всички основни показатели то се намира в ранна фаза A, а в някои региони дори в предмодерно състояние. Населението е масово селско и неграмотно, слабо урбанизирано и с ограничен достъп до печатно слово; политическият дискурс циркулира в рамките на тясна градска прослойка от учители, свещеници, търговци и отделни интелектуалци. Самата идея за „народна революция“ предполага наличието на народ, осмислен като политическо тяло – а такова осмисляне в българските земи едва започва да се оформя през 60-те и 70-те години на XIX век.

В този контекст организационната структура на Априлското въстание изглежда не като финален етап на националното движение, а като преждевременен опит да се прескочи липсваща зрялост. Комитетската мрежа, започната от Васил Левски, остава незавършена, регионално ограничена и силно зависима от лични връзки. След неговата смърт тя не успява да се разшири до необходимия мащаб, нито да създаде устойчива координация между отделните райони. Както сам Захари Стоянов многократно отбелязва, в редица села комитетите съществуват само формално, оръжие липсва, а самата идея за общонационално въстание не достига до значителни части от населението, особено в Северна България.

Това означава, че българската национална идея през 1876 г. остава по същество елитарна. Тя не е нито масово разпространена, нито дълбоко интернализирана в социално-психологически план. „Народът“ все още не функционира като политически субект, а като множествена, фрагментирана селска маса, в която идентичностите са локални, религиозни или регионални, а понякога и църковно-общностни, а не национални. Изследванията върху преднационалните идентичности на Балканите ясно показват, че националната принадлежност в модерния смисъл все още не е доминираща рамка на самовъзприемане.

Оттук следва и ограничеността на социалния профил на самото въстание. Участието е концентрирано в отделни градове и села, главно в Пловдивско и Панагюрско; в други региони въстанието остава почти неизвестно или се възприема като опасна авантюра. Дори в най-емблематичните места – Копривщица, Перущица, Батак, Панагюрище – реалният брой на въоръжените участници е малък. Това не е морална оценка, а структурна констатация: мобилизационният капацитет на българското общество по онова време е нисък и несъпоставим с изискванията на фаза C.

Към това трябва да се добави още един решаващ елемент: въстанието не е насочено към Османската империя като политически субект, а към Европа като морален арбитър. Самите организатори мислят действията си през очакването за международна реакция, за „европейска намеса“, за повторение на гръцкия сценарий от 1821 г. Събитието, което реално променя историческия ход – репортажите за Батак и последвалото европейско възмущение – е изцяло външно спрямо българското действие. Вътре в империята въстанието не постига практически никакъв политически ефект: нито военната, нито административната структура на Османската държава са засегнати по начин, който да може да се сравни с други национални движения от същия период.

Оттук произтича централната теза: Април 1876 не е фаза C. Той представлява провалена фаза B – опит за политическа артикулация, който функционира повече като морален апел, отколкото като национално действие. България не навлиза в зрелия етап на националното движение; тя се опитва да го прескочи. Именно този преждевременен опит – със своя трагичен мащаб и с огромния международен отзвук – се превръща впоследствие в ядро на националния мит.

Това заключение няма нищо общо с моралната оценка на въстанието или с уважението към жертвите. Става дума единствено за мястото му в структурата на българската модерност. Историческият факт е ясен: реалната фаза C настъпва не през 1876 г., а през периода 1912–1918 г., когато България вече разполага със силна държава, модерна армия, политически елити, образователна система и национален пазар – и именно тогава преживява истинската катастрофа. Това, а не Април, е началото на българската фаза C.

Символният разказ обаче не може да приеме тази реалност. Затова културната памет изтегля фаза C назад във времето и я облича в морално безопасни, героични образи. Април 1876 става кулминация не защото е такава, а защото трябва да бъде такава – защото иначе българската модерност би останала без благороден център и без изкупителен момент, който да прикрие закъснението, провала и цената на истинската фаза C.

6.3. Защо Април избухва точно тогава: външният принцип на национализма и „мистерията“ на българската историография

Едва ли има друго събитие в българската история, което да е било подложено на толкова много и толкова противоречиви интерпретации, както Априлското въстание. В известен смисъл самата тази свръх-интерпретираност е симптом: тя показва, че обяснителният апарат на традиционната историография не работи. „Причините“ за въстанието непрестанно се изобретяват и непрестанно се опровергават – не защото фактите са недостъпни, а защото въпросът е поставен в принципно погрешен модус.

Този модус е телеологичен. Българската историография предполага, че въстанието трябва да се случи – като неизбежна кулминация на „националното пробуждане“ – и затова търси причините му вътре в страната: в „тежкото положение“, „зулумите“, „феодалния гнет“, „административния произвол“, „черкезките обири“. Проблемът е, че тези обяснения не издържат, защото се сблъскват с най-очевидния парадокс: въстанието избухва в период на относително икономическо добруване, в който значими части от българската общност вече имат ресурси, мобилност и перспектива – тоест в момент, който не прилича на чисто отчаяна реакция срещу непоносимо ежедневие. И, което е още по-показателно: осемдесет години по-рано, в условията на масов кърджалийски терор, османската власт на места дори въоръжава християнското население за самоотбрана, но идея за национален бунт не възниква. Ако „страданието“ е достатъчна причина, то въстанието би трябвало да се случи тогава, а не през 1876.

Тук външната теория дава най-простото обяснение, което българският телеологичен разказ системно пропуска: Април не е „естествено изригване“ на вътрешна социална логика, а резултат от проникването на външна идея – ранния европейски национализъм – в среда, която все още няма структурите да произведе фаза C, но вече има достатъчно печат, комуникации, елит и самоописание, за да се зарази с националистическия принцип.

Това може да бъде формулирано чрез една базова максима на националистическото мислене, която Ърнест Гелнър изговаря пределно ясно: национализмът реагира болезнено на една конкретна форма на „нарушение“ – когато политическите управници на една общност не принадлежат към нацията, към която принадлежи мнозинството население. Тоест въпросът не е „дали сме зле“, а „защо ни управляват други“. Националистическият импулс може да възникне и при растящо благосъстояние, защото той не е социална реакция на бедност, а политико-културна реакция на несъответствие между власт и идентичност.

Така „мистерията“ на Април се разпада. Въстанието избухва не защото вътрешните условия са достигнали точката на неизбежна революция, а защото външната националистическа идея е станала достатъчно прилепчива, за да произведе императив: държавната власт трябва да бъде „наша“. Това е качествено различен тип причинност в сравнение с онзи, с който работи традиционната историография. Тя търси детерминация в социалната тъкан; национализмът внася императив в символния ред.

Оттук следва и още една важна последица: ако причината се търси единствено във вътрешните страдания, историографията неизбежно стига до абсурд – или до постоянно преправяне на причините, или до отказ от самия въпрос за причините. Именно тук се появява позата „вярвам, защото е абсурдно“ – не като метафора, а като реална историографска стратегия: въстанието се обявява за „логически обусловено“ от процеса и следователно за необяснимо в строгия смисъл (както прави например академик Константин Косев). Това не е знак за дълбочина, а признание за методологичен провал: отказът да се допусне външната идейна причинност, която прави въстанието разбираемо, води до сакрализацията му като над-логично събитие.

В този смисъл Април 1876 се оказва двойно показателен. Като действие той не е фаза C – както видяхме – но като симптом той издава решаващата слабост на българската историографска рамка: неспособността да мисли национализма като внесен европейски принцип, който може да произведе революционен импулс преди обществото да разполага със структурите за реалистичен политически резултат. Именно тази разлика между импулс и структура превръща Април едновременно в исторически слаб акт и в митологически абсолют.

6.4. Превръщането на въстанието в символ: Европа като първичен производител на „Април“

В българската историография отдавна е установена представата, че Април 1876 представлява естествената кулминация на националното Възраждане – своеобразният „връх“, към който се насочват всички предходни усилия. Тази представа обаче трудно издържа фактологична проверка. Предосвобожденската българска общност практически не разполага с инструментите, чрез които модерните нации превръщат исторически събития в символи: няма национални институции, няма общонационална преса, няма устойчива публична сфера, няма държавни ритуали или канон, които да стабилизират и разпространят единна памет. В този смисъл българското общество няма механизъм да произведе символ от мащаба, който по-късно получава „Април“.

Символът възниква първо отвън – в европейските репортажи, възмущение и парламентарни дебати. Когато Макгахан, Скайлър и други кореспонденти описват Батак и Перущица, те не се интересуват от политическите цели на въстаниците, а от моралното падение на империята. Езикът им е изцяло моралистичен: той не изобразява България като политически субект, а като страдащо тяло, чиято невинност е аргумент в отделен, геополитически спор – този за бъдещето на Османската държава.

Парадоксално, именно защото българите са лишени от политическа видимост, те стават изключително въздействащ морален образ. В речите на Гладстон и в британската преса България присъства не като проект за държавност, а като нация-жертва – нейната политическа незрялост се превръща в етичен ресурс. Така Април придобива значение, което самото събитие не би могло да произведе: той става част от европейската кампания срещу Османската империя. Европа „вижда“ българската страдаща общност много преди да види българската политическа нация.

След 1878 този код – външен по произход – е усвоен от българската културна и държавна продукция. Захари Стоянов не измисля символа „Април“; той по-скоро го пренася в национален разказ, като вкарва в литературна форма един вече утвърден морален шаблон. Вазов не създава Батак като сакрален образ; той го канонизира, опирайки се върху моралния хоризонт, оформен от европейските свидетелства. Едва след Освобождението символът „Април“ става органична част от българската памет – но това става чрез държавност, а не чрез революция.

И тук е голямата особеност:

българската култура приема символ, който не е произвела сама, но който се оказва функционален за нуждите ѝ от легитимация.

Това е ясен пример за механизма, който в европейския исторически дискурс се обозначава като внос на памет – процес, при който външно произведени образи се превръщат във вътрешна опора на националното самопознание.

6.5. Освобождението и войната: митът за „изпълнената мисия“ на Април

Един от най-устойчивите елементи на българската национална телеология е представата, че Априлското въстание, макар и военно разгромено, „изпълнява историческата си мисия“, като предизвиква Руско-турската война и по този начин води до Освобождението. Тази схема предполага пряка, макар и опосредствана, каузална връзка между въстанието и войната. Историческите данни обаче не я потвърждават. Между двете събития няма нито логическа необходимост, нито политическа неизбежност. Войната от 1877–1878 г. е резултат не от българско революционно действие, а от краткотрайна и нестабилна европейска констелация, в която въстанието е само един от многото вторични елементи.

От гледна точка на руската политика Източната криза след 1876 г. първоначално се мисли не във военен, а в дипломатически режим. Руското правителство не е подготвено за война: армията е в лошо състояние, въоръжението изостава от това на Османската империя, която току-що е завършила мащабна модернизация, включително с най-съвременни за времето си белгийски пушки. Това е добре известно на руското военно и политическо ръководство. Затова и в края на 1876 и началото на 1877 г. Петербург последователно търси мирно решение чрез колективен натиск на Великите сили върху Високата порта.

Кулминацията на този курс е Лондонският протокол от 31 март 1877 г. – последният опит за европейско, а не едностранно уреждане на кризата. Самият му характер показва ясно, че войната не е възприемана като неизбежен изход: документът формулира изключително умерени искания към Османската империя, до такава степен, че британският премиер Дизраели ги определя като „златен мост“ за отстъпление, целящ да запази руския престиж без военен конфликт. Ако между Април и войната съществуваше необходима причинно-следствена връзка, подобен дипломатически маньовър би бил излишен.

Решаващият момент настъпва не в българските земи, а в полето на великодържавната политика. Германия, ръководена от Бисмарк, систематично работи за провала на всеки механизъм, който би могъл да принуди Високата порта към отстъпки без война. Тази позиция не е изолирана, а се вписва в по-широка стратегия. В този момент германската политика е насочена към предотвратяване на всяко трайно сближаване между Русия и Франция. За целта е изгодно Русия да бъде въвлечена в самостоятелна и изтощителна война на Изток. Именно в този смисъл свидетелствата на Граф Игнатиев са особено показателни: Бисмарк не крие убеждението си, че мирното решение е илюзорно и че Русия „без да иска и въпреки всичко“ ще бъде принудена да воюва – като същевременно я убеждава, че отказът от война би означавал загуба на престиж в Европа.

Към това се добавя и колебливата, опортюнистична позиция на Англия. Под влияние на временната заплаха от германска офанзива срещу Франция Лондон първоначално подкрепя руската инициатива за колективен натиск. Веднага щом това напрежение спада – отчасти вследствие на германските дипломатически маневри – английската подкрепа се оттегля. Този обрат окуражава Високата порта, която на 9 април 1877 г. официално отхвърля Лондонския протокол. Едва в този момент мирната алтернатива се изчерпва и войната се превръща в реална, макар и нежелана, опция за Русия.

Тази последователност е аналитично решаваща. Войната не следва автоматично от въстанието; тя следва от провала на един конкретен дипломатически режим, резултат от взаимодействието на няколко велики сили, всяка със собствени и често противоречащи си интереси. Без германското систематично подкопаване на колективния натиск, без британския обрат и без османския отказ, би било напълно възможно въоръженият конфликт да бъде избегнат. Нищо в структурата на българското национално движение не го прави исторически необходим.

В тази връзка може да бъде споменат и един по-късен исторически епизод, който рядко се включва в подобни сравнения, но който е показателен тъкмо чрез отсъствието на очаквания резултат. Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. представлява не просто нов епизод на революционна активност, а първия съзнателен опит да бъде възпроизведен моделът, който българската историография приписва на Април 1876. Тук вече съществува ясно формулирано очакване, че локално въстание, придружено от репресии, може да произведе международна намеса и политическо решение. Пълният провал на това очакване показва със задна дата, че връзката между Април и Освобождението не е каузална, а ретроспективно конструирана.

Оттук следва принципно заключение: връзката между Априлското въстание и Освобождението не е каузална, а ретроспективно изобретена. След 1878 г. войната е вписана обратно в революционния разказ, за да придаде смисъл на едно военно и политически неуспешно въстание. Случайността и външната обусловеност на войната са заличени, а на тяхно място е изграден разказ за „историческа мисия“, изпълнена чрез саможертва. Именно тази подмяна – превръщането на една конкретна геополитическа констелация в морално възнаграждение за революцията – ще има дълготрайни последици за начина, по който българската модерност разбира себе си.

6.6. От морална рана към национална икона: механизмът на сакрализация

След Освобождението новата държава бързо създава условията, които предосвобожденската общност не е имала: училищни програми, национален пантеон, публични ритуали, учебникарски канон, официални годишнини, паметници. Именно в този контекст външният морален образ на „българските страдания“ започва да се преформатира като вътрешен символ на национална идентичност.

Трансформацията е дълбока.

Европейската преса вижда в събитията морално престъпление срещу невинни хора; българската държава – политически акт, който трябва да бъде представен като върховен момент на националното самоосъзнаване. Европейското възмущение е насочено срещу империята; българската сакрализация – към нацията. Европейският дискурс за Батак е обвинителен; българският – възпоменателен.

Сакрализацията протича чрез няколко механизма:

– Пренасочване на акцента: от реалните мащаби на въстанието към моралното величие на саможертвата – тоест от политическия контекст към етическата изключителност.

– Институционално стабилизиране: училището, печатът, официалните чествания и паметници възпроизвеждат наратив, в който Април е не локално избухване, а историческа „кулминация“.

– Естетическа обработка: Захари Стоянов и Вазов създават литература, която превръща историческия епизод в драматичен и почти извънвремеви сюжет – не толкова социален, колкото нравствен.

– Елиминиране на дисонанса: критичните или умерените интерпретации (Страшимиров, Влайков, Орманджиев) постепенно отпадат от канона.

Това е известно от съвременните историографски наблюдения (Даскалов) и се вписва в по-общата картина, която анализира механизмите на канонизация.

При Инна Пелева акцентът е друг: тя показва как самият език и образност на Вазов структурират възможното поле на националната памет – как определени версии се стабилизират, а други стават мисловно невъзможни.

Така символът придобива качествата на икона – не защото произхожда от дълбините на народната памет, а защото държавата, литературата и образованието го превръщат в неизбежен елемент от националния разказ.

Април става не онова, което е било, а онова, което трябва да бъде.

И тук се открива връзката с общата теза на монографията: сакрализацията не възниква от самия исторически факт, а от необходимостта той да бъде интегриран в кохерентен национален разказ. Там, където липсва ясна причинност и структурна кулминация, символът поема функцията на обяснение.

Липсата на зряла политическа модерност се компенсира чрез мит, който придава величие на случайността, дълбочина на трагедията и кулминация на процес, който структурно няма такава.

6.7. Как се конструира „кулминацията“: историографията като заместител на фаза

В българската историческа култура Априлското въстание почти неизменно се представя като „естествена кулминация“ на Възраждането – финална точка, към която водят всички предходни усилия. Тази представа обаче не произтича от структурата на процесите, а от ретроспективна подредба на смисъла. Тя не описва историческа необходимост, а изпълнява компенсаторна функция.

След 1878 г. българската държава се оказва в особена позиция: тя възниква като политически факт, без да разполага с революционен акт, който пряко да легитимира нейното съществуване. Освобождението е резултат от външна война, а не от вътрешна национална революция. В този контекст възниква нуждата от символна кулминация, която да бъде поставена назад във времето и да придаде на държавността морална и историческа завършеност.

Априлското въстание се оказва най-подходящият кандидат за тази операция. То вече е морално легитимирано в европейския публичен дискурс; вече е натоварено с образи на невинност и саможертва; вече притежава символен капитал, който надхвърля реалните му мащаби. След Освобождението този външен символ е вписан във вътрешния национален разказ чрез образование, канон, публични ритуали и литература, докато започне да функционира като историческа „необходимост“.

Така се конструира кулминацията – не чрез анализ на причинно-следствените връзки, а чрез преразпределяне на ценностите. Веднъж стабилизиран като сакрална точка, Април започва да абсорбира логиката на целия предходен век и да блокира алтернативни структурни прочити.

Последствието е съществено: фалшивата кулминация прави трудно мислима истинската фаза C на българския национален проект. Реалните опити за национална реализация чрез политическа сила – периодът 1912–1945 г. – остават концептуално затъмнени, защото признаването им би оголило митологичния характер на Април като „връх“.

В този смисъл Април 1876 не е кулминация, а заместител на кулминация. Той запълва празнина в националния разказ, като покрива отсъствието на революция там, където тя би била исторически структурна – и именно поради това се превръща в централна, но аналитично проблематична точка на българската историческа памет.

6.8. Санстефанската сянка: загубеното като предварителна рамка на следосвобожденската модерност

След като Април е превърнат в ретроспективна кулминация, възниква въпросът в каква рамка новата държава започва да мисли собственото си съществуване. Тази рамка не е Освободителната война, която остава външен и функционален медиатор, а образът, който войната временно легитимира: Санстефанската България.

В хронологичен план българската държавност започва от Берлин. Във вътрешната логика на националното въображение обаче началото е другаде. То е в Сан Стефано и, по-точно, в разлома между Сан Стефано и Берлин. Този разлом не е просто дипломатически епизод, а първият силен образ, чрез който българската модерност се научава да мисли себе си.

В рамките на няколко месеца българското пространство преживява нещо, което малко нововъзникващи нации изобщо имат възможност да преживеят: визуализирана пълнота, последвана от внезапна редукция. Санстефанският договор предлага картина на една максимална България, която изглежда завършена, цялостна, исторически оправдана. Берлинският договор отменя тази картина и налага реалните граници на възможното. В международен план това е стандартна великосилова корекция. В символен план обаче ефектът е несравнимо по-дълбок.

Решаващ тук е не юридическият статут на двата договора, а фактът, че българската нация „вижда“ себе си като цялост още преди да се е научила да живее в рамките на една реална държава. Между март и юли 1878 г. се оформя образ, който не функционира като проект за бъдещето, а като отнето настояще. От този момент нататък българската идентичност започва да се конструира не само като незавършена, а като ощетена. Загубата не е нещо, което предстои да бъде компенсирано, а такова, което вече е преживяно и трябва да бъде поправено.

Тази символна ситуация има пряка връзка с предишния ни анализ на Април 1876. След Освобождението въстанието се оказва идеална точка на свързване между моралната травма и териториалния разлом. Жертвата от Април започва да се чете като предвестник, дори като морален аванс за една бъдеща цялост, чийто образ вече е бил даден от Сан Стефано. Така революционният мит и санстефанската карта започват да работят в синхрон: първият осигурява моралната легитимация, втората – географската мярка на „дължимото“.

В този смисъл Сан Стефано не е просто външнополитически епизод, а предварителна рамка, в която следосвобожденската българска държава ще бъде мислена. Още преди да започне реалното институционално изграждане, е зададен хоризонт, който превръща нормалността в недостатъчна и стабилизацията във временно състояние. Държавата се ражда под сянката на нещо „по-голямо“, което ѝ липсва и което постоянно я надхвърля.

Тук още не правим анализ на последиците. Достатъчно е да фиксираме момента, в който загубеното се превръща в постоянна вътрешна мярка. Именно тази мярка ще започне да организира политическите очаквания, публичния език и стратегическите решения на българския елит след 1878 г. Как тази сянка се превръща в идеология, как започва да структурира държавното мислене и защо нормалната модерност остава подозрителна в нейно присъствие, ще бъде предмет на следващата част.