Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

Глава 11:
От държавна война към парадържавно насилие: нелегалното продължение на Фаза C (1919–1934)

11.1. Блокираният държавен инструмент и трансформацията на Фаза C

Мирният договор не функционира като „край“ в исторически смисъл, а като външна бариера пред вече съществуваща логика. Той не поражда нова ориентация, а създава ситуация на несъответствие между цел и средство. Националната свръхидея остава непроменена, но държавата вече не може да я преследва чрез класическия суверенен инструментариум: армия, мобилизация, фронт, формално обявена война. Така възниква структурен вакуум, в който държавата е принудена да избира между отказ от проекта и търсене на обходни форми за неговото продължаване.

В този момент фаза C не се „интериоризира“, нито се превръща в чисто идеологическа фиксация. Тя се трансформира функционално. Държавата престава да бъде легитимният носител на насилието, но остава неговият скрит координатор. Това е същественото: националният проект не се свива до вътрешно преживяване, а се адаптира към нови условия на действие. Липсата на легален изход не води до отказ, а до търсене на заместващ механизъм, който да съхрани посоката, без да носи формалната отговорност.

След 1918 г. българската държава се оказва в парадоксална позиция: тя е едновременно ограничена и ангажирана, формално мирна и фактически неспокойна. Този разрив между официалния статус и неофициалната целевост подготвя почвата за следващата фаза на процеса. Фаза C не приключва; тя сменя равнището, на което оперира. Оттук нататък насилието ще търси други носители, други форми на легитимация и други канали за приложение – без да променя стратегическия си хоризонт.

11.2. Парадържавното като структурен заместител на войната

Когато държавният инструмент е блокиран, насилието не изчезва, а търси ново място за закрепване. В условията след 1918 г. това място не е чисто нелегално, нито открито анархично. Между държавата и откритата война се оформя междинна зона, в която насилието се упражнява без формален суверенитет, но не и без политическа цел. Тази зона може да бъде описана като парадържавна: тя използва ресурси, кадри и легитимации, произхождащи от държавата, но функционира извън нейната официална отговорност.

Парадържавното възниква не като спонтанен разпад на институциите, а като тяхно функционално удължаване под друго име. То позволява действие там, където държавата не може да действа открито, и отнема от държавата тежестта на формалната вина, без да я лишава от стратегическа полза. Парадържавното не е алтернатива на държавата, а неин заместител в условията на външна забрана. Насилието вече не изисква формално обявяване, нито ясно разграничение между война и мир; достатъчно е да бъде упражнявано като поредица от „инциденти“, „акции“ и „отговори“, които не се вписват в класическата логика на международното право.

Тази трансформация има и по-дълбоко следствие. Когато суверенитетът не може да бъде упражнен пряко, националната кауза започва да функционира като саморазрешение за действие. Легитимността не се черпи от правна рамка, а от целта сама по себе си. Така се оформя особен режим на оправдание, при който насилието не се нуждае от публична санкция, защото е представено като необходимо, неизбежно и временно. Парадържавното пространство се самоконституира чрез твърдението, че действа от името на нещо по-голямо от наличната държава – от името на „истинската“ национална воля, временно възпрепятствана, но не отменена.

В българския случай това парадържавно пространство не остава абстрактно. То се изпълва с конкретни носители: демобилизирани офицери и подофицери, военни кадри без фронт, структури, съхранили бойна дисциплина и командна йерархия извън редовната армия. Именно тези среди осигуряват непрекъснатостта между държавната война от предходното десетилетие и новите нелегални форми на насилие. Парадържавното не възниква от маргиналното, а от остатъците на самата държавна машина, приспособени към нови ограничения.

В тази логика държавата не изчезва, а се отдръпва крачка назад. Тя остава източник на кадри, на оръжие, на административен чадър и на политическо мълчание. Парадържавното насилие не е възможно без тази тиха инфраструктура. Същевременно държавата запазва възможността за отричане: тя може да се дистанцира от конкретни действия, да ги представи като самоволни или крайни, без да прекъсва самия механизъм. Това двойно положение – участие без поемане на отговорност – се превръща в ключов елемент от нелегалното продължение на Фаза C.

Така парадържавното се утвърждава като структурен заместител на войната. То изпълнява същата функция – поддържане на ревизионистки натиск и отказ от окончателно примирение – но с други средства и на друго равнище. Границата между война и мир се размива, без да изчезва целта, която я е породила. От този момент нататък българската Фаза C ще се проявява не чрез фронтове и мобилизации, а чрез мрежи, посредници и насилие, което е едновременно отричано и използвано.

11.3. „Износ на насилие“: нелегалната външна война

След 1919 г. България формално излиза от състояние на война, но структурно не напуска логиката на външното противопоставяне. Националният проект продължава да бъде мислен като незавършен, а мирът като временно и наложено състояние. В този контекст няма отказ от насилието, вместо това то се изнася. То престава да бъде държавно декларирано, но запазва външния си адресат.

Терористичните действия извън българските граници не представляват отклонение от предишната война, а нейно функционално продължение с други средства. Те възпроизвеждат основни характеристики на военния конфликт, без да използват неговите формални рамки. Целта остава ревизията на следвоенния ред, а методът е системно дестабилизиране на съседни държави чрез насилие с неясен произход и разпокъсана отговорност. Войната се разгръща не по фронтове, а чрез поредица от удари, които не позволяват окончателна ескалация или стабилно примирие.

В практиката това се проявява чрез конкретни насилствени акции на чужда територия, насочени срещу държавни представители, инфраструктура и символи на суверенитета в Югославия и Гърция. Атентатите срещу жандармерийски участъци, влакове и административни обекти, както и поредица от убийства на представители на местната власт, изпълняват именно тази функция: да държат конфликта отворен, без той да прерасне в открита война. Тези действия не целят военна победа в класическия смисъл, а постоянно напомняне, че следвоенният ред остава оспорван и нестабилен.

„Износът на насилие“ изпълнява двойна функция. От една страна, той поддържа живо усещането, че националният проект продължава да се преследва активно, въпреки формалните ограничения. От друга страна, той прехвърля основния риск извън територията на държавата. Насилието е насочено навън, докато вътре се поддържа относителна институционална нормалност. Това разграничение е решаващо. Вътрешният терор съществува, но не той носи стратегическата тежест на Фаза C. Основният залог остава външен, а вътрешното насилие служи като спомагателен инструмент за поддържане на дисциплина и контрол.

Регионалният ефект от тази стратегия е предвидим. Съседните държави не възприемат България като класически военен противник, а като източник на постоянна нестабилност. Опасността не идва от масирана армейска офанзива, а от възможността за внезапни удари, саботажи и провокации, които подкопават вътрешния ред и международната сигурност. Именно тази форма на насилие превръща България в проблемен елемент на следвоенния балкански баланс, независимо от формалната ѝ слабост и ограниченията, наложени ѝ след войната.

Важно е да се подчертае, че този износ на насилие не е продукт на стихийна радикализация или на самостоятелна логика на терористичните организации. Той е резултат от целенасочено адаптиране на националния проект към новата среда. Войната не е изоставена, а е преобразувана. Фаза C продължава да действа, но вече в нелегален режим, който позволява максимална активност при минимална формална отговорност. Това подготвя почвата за следващия анализ, в който ще стане ясно как този механизъм се конкретизира чрез взаимодействието между държава, армия и парадържавни структури.

11.4. Конкретният механизъм: държава – армия – ВМРО

Парадържавното насилие не функционира като автономен свят, а като свързващ механизъм между формалната държава и нелегалното действие. Неговата ефективност произтича именно от това междинно положение. То черпи легитимност, ресурси и кадрови потенциал от държавата, но ги реализира чрез структури, които формално не носят държавна отговорност. Това е срастване, а не разпад на различни равнища на власт и насилие в обща функционална верига.

Армията заема ключово място в този модел. Тя осигурява не само хора и експертиза, но и култура на действие, формирана в условията на война и поражение. Военният опит, мрежите на доверие и дисциплинарните навици се пренасят отвъд официалните структури и захранват парадържавното пространство. Границата между активна служба, запас и нелегална дейност остава пропусклива. Това позволява насилието да бъде упражнявано от хора, които са едновременно носители на държавна легитимност и участници в действия, които държавата не може да признае открито.

В междувоенна България тази пропускливост не е абстрактна, а институционално улеснена. Офицери от активната служба и запаса участват пряко или косвено в парадържавни структури, без това да води до формално скъсване с армията. Военни складове, логистика и кадрови канали се използват по начин, който позволява правдоподобно отричане, но изключва случайността. Така ВМРО се вписва не извън, а между военните и държавните структури, като продължение на вече съществуващата военна мрежа в нелегален режим.

Парадържавните организации, и по-специално ВМРО в междувоенния ѝ вариант, не бива да се мислят като външен паразит върху държавата. Те са продукт на същата историческа логика и изпълняват функция, която държавата вече не може да изпълнява пряко. Организацията действа като оперативно звено на един по-широк модел, в който стратегическата посока не се определя от нея самата. Тя не формулира националния проект, а го изпълнява в допустимия за момента режим.

В този контекст фигури като генерал Иван Вълков следва да се разбират не като отклонения или изключения, а като системни актьори. Тяхната роля е да осигурят координацията между формалните и неформалните равнища на насилие. В качеството си на военен министър и ключова фигура в следпревратните правителства, Вълков концентрира именно тази посредническа функция, превръщайки армията в канал за селективно делегиране на насилие към парадържавни структури, без формално ангажиране на държавата. Те превеждат държавната цел в парадържавна практика, като същевременно запазват възможността за институционално отричане. Терорът не е резултат от загуба на контрол, а от специфична форма на контрол, упражняван чрез делегиране и прикритие.

Съответно оперативните фигури на парадържавното насилие не могат да бъдат обяснени адекватно като самостоятелни фанатици или криминални водачи. Тяхната значимост произтича от мястото им в една по-широка архитектура. Те са изпълнители, а не архитекти на модела. Фигури като Ванче Михайлов придобиват значение именно в това качество: като ръководители на оперативното насилие, зависими от политическата и военната конюнктура, която им позволява да действат. Когато държавната подкрепа бъде оттеглена или когато политическото решение се промени, тяхната автономия се оказва илюзорна. Тази зависимост ще стане решаваща за разпадането на парадържавния механизъм през 1934 г.

Така в периода между 1919 и 1934 г. се оформя устойчив, но не самостоятелен модел на насилие, в който държава, армия и парадържавни структури действат в тясна взаимовръзка. Насилието е нелегално по форма, но стратегически интегрирано. То не подменя държавата, а временно я допълва, докато националният проект не намери нов легален изход или не бъде принудително прекъснат.

11.5. Вътрешният терор като вторичен ефект

Вътрешният терор в междувоенна България не трябва да се мисли като „самостоятелен етап“ на Фаза C, дори когато през първата половина на 20-те години той достига особена интензивност. Ако приемем, че Фаза C е организирана около свръхидеята за възстановяване на „изгубеното“ и че основната форма на преследване на тази свръхидея в междувоенния период е износът на насилие, тогава вътрешното насилие трябва да се мисли като зависима функция. То е травматично и социално разлагащо, но не е телосът на процеса. Неговата роля е инструментална и производна: да обезпечава, да прикрива, да дисциплинира и да чисти вътрешното поле така, че парадържавният механизъм на външна война да остане работоспособен.

След 1919 г. държавата не може да води открита война, но същевременно не може и да се откаже от войната като исторически хоризонт на легитимност. Този разрив създава двойнствен режим: формално, държавата е „в мир“, а реално тя живее в продължение на войната, пренесено в нелегални и полуофициални форми. В подобен режим вътрешният терор възниква там, където трябва да се гарантира контрол върху канала на насилието, върху ресурсите, върху кадровите връзки и върху публичната допустимост на иначе недопустимото. Тоест, вътрешният терор не е „насилие заради насилието“, а насилие, което има задача да защити една външно ориентирана логика от вътрешни препятствия.

Тези препятствия са от два вида. Първият тип са политически и институционални препятствия: партии, групи, печат, местни администрации, съдебни структури и въобще всякакви възли на автономност, които могат да разкъсат симбиозата между държава, армейски кадри и парадържавни изпълнители. Когато една властова конфигурация се опитва да използва парадържавния инструмент, тя неизбежно стига до нуждата да неутрализира онези вътрешни центрове, които биха настоявали за правна прозрачност, парламентарен контрол, санкции срещу „частни армии“ или за прекъсване на външните авантюри, защото те компрометират международната позиция на държавата. Вътрешният терор има функцията на затягане на политическата среда: той не строи нова идеология, а намалява пространството за институционална съпротива срещу парадържавното продължение на войната.

Вторият тип препятствия са конкурентни претенции вътре в самия лагер на насилието. Когато насилието е изнесено навън и е „полулегитимирано“ чрез националната кауза, възниква конфликт не между „мир“ и „война“, а между различни претенденти за правото да водят войната в този нелегален режим. Тук вътрешният терор се появява като борба за монопол върху „истинската война“. Той се проявява като чистки, наказания, демонстрации на сила, елиминиране на свидетели и противници, разкъсване на мрежи, които биха могли да пренасочат ресурси или да поставят под въпрос командването. С други думи, това е насилие, произтичащо от конкуренция за управление на парадържавния инструмент, а не такова, което цели трансформация на обществото по собствен идеен план.

Важно е да се различат две качествено различни форми на вътрешен терор в този период от Фаза C. От една страна стои репресивното насилие, насочено срещу политически и социални противници на режима: земеделци, комунисти и в по-малка степен анархисти. Това насилие не може да бъде сведено единствено до класови или идеологически конфликти, каквото е традиционното обяснение в българската историография, макар тези конфликти безспорно да играят съществена роля. Към тях се добавя и още един, решаващ момент: тези политически сили са възприемани като препятствие пред осъществяването на националната свръхидея в нейния експанзионистко-ревизионистки вариант. Те не просто оспорват властта, а поставят под въпрос самия смисъл на продължаващата война с други средства.

Разбирани така, жестокостта и символният характер на репресиите придобиват допълнителен смисъл. Фактът, че след арестуването си Александър Стамболийски е предаден именно в ръцете на ВМРО, където е убит с показна и садистична жестокост, не може да бъде тълкуван като случаен или чисто тактически акт. Той представлява демонстративно отстраняване на фигура, която олицетворява не просто политическа алтернатива, а отказ от самата логика на ревизионистката национална война.

От друга страна стои насилието, възникващо вътре в самото поле на парадържавното действие: вътрешните борби между различни фракции и мрежи, претендиращи за контрол върху насилието, ресурсите и легитимността на „истинската кауза“ (борби, които в края на десетилетието ще се институционализират като открита и хронична терористична война между отделните крила на ВМРО). Макар формите на насилие да са сходни, функциите им са различни, а общото между тях е подчинеността им на един и същ външен хоризонт – продължаването на незавършената война чрез други средства.

Оттук идва и ключовата формула: вътрешният терор е вторичен ефект, защото е производен от нуждата да се поддържа работоспособността на експортния терор. Той може да бъде жесток, масивен и морално катастрофален, но логиката му остава подчинена: премахване на вътрешни елементи, които пречат на осъществяването на свръхидеята, и стабилизиране на механизма, чрез който държавата продължава войната без да я обявява. Ако тази подчиненост не се види, лесно може да се стигне до погрешното внушение, че Фаза C „се интериоризира“, че националният проект се е превърнал във вътрешна война като самоцел. В нашия модел това е невъзможно: вътрешният терор е зависим, защото хоризонтът на легитимност остава външен, ревизионистки и насочен към „изгубеното“ като геополитическо въображаемо.

11.6. Външната реакция: България като регионален риск

Нелегалното продължение на Фаза C чрез износ на насилие неизбежно произвежда външна реакция. Тази реакция обаче не следва класическата логика на междудържавното противопоставяне. Съседните държави не възприемат България като обикновен военен противник, който може да бъде сдържан чрез баланс на сили или чрез двустранни договори. Проблемът не е в числеността на армията, нито в индустриалния потенциал, а в самия тип действие, който българската държава допуска и подпомага косвено. Насилието е изнесено извън формалния суверенитет, но остава системно, целенасочено и политически мотивирано. Тази комбинация превръща България в структурен риск за регионалния ред.

От гледна точка на съседите става дума за държава, която формално е в мир, но фактически отказва да приеме следвоенната стабилизация. Терорът, насочен към Югославия и Гърция, не е възприеман като серия от изолирани инциденти, а като продължение на нерешен конфликт, преминал в нелегална фаза. Това поражда специфичен страх, различен от страха от война. Опасността не идва от внезапна мобилизация или официално нахлуване, а от постоянното подкопаване на вътрешния ред, от невъзможността да се локализира отговорността и от риска локални сблъсъци да ескалират в по-широка криза. България започва да се възприема не като противник с ясни намерения, а като източник на нестабилност, който може да възпламени региона без да поеме открита отговорност за това.

Регионалните съюзни формати, на първо място Балканската Антанта (сключена през февруари 1934 г. в Атина като колективна превантивна мярка на всички балкански съседи срещу българския ревизионистки проект), имат ясно функционално предназначение. Те не са насочени към възпиране на българска армейска офанзива, а към колективно ограничаване на дестабилизиращия потенциал на парадържавното насилие. Това е опит да се затвори пространството, в което нелегалната война може да функционира безнаказано. Колективният натиск, дипломатическата изолация и координацията между съседите целят не толкова наказание, колкото превенция. Те са реакция срещу тип действие, който не може да бъде овладян с традиционни двустранни средства.

Тази външна реакция има и вторичен ефект върху самата българска ситуация. Изолацията не води автоматично до отказ от парадържавния модел. Напротив, тя може временно да го стабилизира, като затвърди усещането за обкръжение и несправедливост. Когато една държава възприема себе си като жертва на враждебен международен ред, нелегалните форми на съпротива стават по-лесни за вътрешна легитимация. Така външният натиск едновременно ограничава и консолидира парадържавния механизъм, без да го прекъсва.

От аналитична гледна точка тук е важно едно разграничение. Външната реакция не поражда Фаза C и не я трансформира по същество. Тя само оголва нейната нелегална природа и увеличава напрежението между официалния мирен статус и фактическото състояние на продължаващ конфликт. България се оказва в ситуация, при която парадържавният модел става все по-скъп политически и все по-рисков стратегически. Именно това натрупване на риск, а не някаква морална еволюция или международно „вразумяване“, подготвя почвата за решителната вътрешна интервенция от 1934 г.

11.7. 1934: политическото изключване на парадържавния модел

Превратът от 1934 г. не следва да бъде тълкуван като естествен завършек на междувоенния процес, нито като автоматичен резултат от външен натиск или институционално изчерпване. Парадържавният модел не се срива сам. Напротив, към началото на 30-те години той продължава да функционира, да произвежда ефекти и да поддържа логиката на износ на насилие като основен носител на Фаза C. Интервенцията от 1934 г. трябва да бъде мислена като прекъсване, а не като завършване: като политическо решение, взето срещу действащ механизъм, а не вследствие на неговия колапс.

Решаващо е наличието на автономен човешки фактор, способен да разпознае опасността, произтичаща от самия успех на парадържавния модел. До този момент нелегалната война е позволявала поддържането на ревизионисткия хоризонт без формално въвличане на държавата в нов мащабен конфликт. Но същият този механизъм постепенно натрупва риск, който вече не може да бъде управляван чрез отричане и делегиране. България се оказва в ситуация, в която поредна външна ескалация не просто е възможна, а става структурно вероятна. Това не е абстрактна опасност, а разпознаваем сценарий, познат от предходното десетилетие: локално насилие, международна криза, принудителна ескалация и катастрофални последици за държавата.

В този момент се появява качествено различна форма на рационалност. Независимо мислещото офицерство, формирано от опита на предишните войни и поражения, е в състояние да идентифицира повторяемостта на сценария. Тук не става дума за идеологическа опозиция срещу националния проект, нито за морално отхвърляне на насилието като такова, а за стратегическа оценка на риска за самото държавно съществуване. Парадържавният модел вече не се възприема като полезен обходен инструмент, а като автономизиращ се механизъм, който може да въвлече държавата във война против нейната воля и без реален шанс за контрол.

Политическата интервенция от 1934 г., осъществена чрез преврата на 19 май от кръга „Звено“ и свързаното с него офицерство, следва именно тази логика. Тя е насочена не срещу конкретна организация или личност, а срещу самия принцип на делегирано, прикрито насилие. Изключването на парадържавния модел е радикално и бързо, защото зависимостта му от държавната инфраструктура е дълбока. В момента, в който политическата подкрепа, административният чадър и институционалното търпение бъдат оттеглени, механизмът се разпада. Това показва, че неговата привидна автономия е била условна и обратима.

Колапсът на ВМРО след 1934 г. е ключовият емпиричен индикатор за тази зависимост. Организация, която дълго време е изглеждала като самостоятелен носител на насилие и кауза, се оказва неспособна да функционира извън държавно толерираната среда. Това не е морална присъда, а структурен факт. Терорът не е бил самодвижеща се сила, а инструмент, чиято ефективност е зависела от политическо решение на върха.

Същественото е, че 1934 г. не води до преосмисляне на самата свръхидея. Прекъснат е инструментът, не е деконструиран проектът. Фаза C е спряна в конкретната си форма, но не е отменена като хоризонт на легитимност. Именно поради това интервенцията от 1934 г. трябва да се мисли като акт на държавно самосъхранение, а не като край на националната революционна логика. Тя затваря една опасна пътека, без да разрешава въпроса, който я е породил.

11.8. Заключителен преход: междувоенният период като интермитентна форма на Фаза C

Междувоенният период не представлява пауза между две войни, а специфична форма на продължена Фаза C, лишена от легален държавен израз. Това е ключовото структурно обобщение. След 1919 г. националният проект не е отменен, нито изоставен; той е принуден да смени своя режим на съществуване. Невъзможността за открита война не води до отказ от целта, а до търсене на заместителни механизми. Парадържавното насилие изпълнява именно тази функция: не като отклонение, а като адаптация.

Терорът не е аномалия на междувоенната история, нито резултат от ирационална радикализация. Той е функционален отговор на блокирания държавен инструмент. Там, където суверенната война е забранена, се появява нелегалната. Когато фронтът е невъзможен, се изгражда мрежа. Ако държавата не може да действа официално, тя допуска или направлява делегирани форми на действие. Това не е морално оправдание, а аналитично описание на механизма на действие.

Износът на насилие остава централният носител на смисъл през целия период. Той поддържа усещането за незавършеност на войните и за временно прекъсване на историческата справедливост. Вътрешният терор, колкото и травматичен да е, не формира самостоятелна логика. Той е страничен продукт на борбата за контрол над външната война с други средства. Там, където различни актьори претендират за правото да представляват „истинската“ Фаза C, насилието се обръща навътре. Но неговият смисъл остава външен.

Превратът от 1934 г. прекъсва тази интермитентна форма не защото тя е изчерпана, а защото я прави прекалено опасна за самото държавно съществуване. Това прекъсване обаче не води до структурно разрешение. Националният проект остава латентен, лишен от инструмент, но не и от легитимност. Държавата временно си връща контрола върху насилието, без да може да предложи нов, стабилен изход от логиката на незавършената война.

Така междувоенният период завършва не с край, а с отложена трансформация. Фаза C е прекъсната, но не е деконструирана. Това обяснява защо следващият исторически момент – 1941–1944 – не започва от нула, а активира вече наличен хоризонт на очакване. Войната не се завръща като нещо ново, а като обещание за окончателно разрешение на онова, което междувоенният период е поддържал в състояние на напрегната незавършеност.

Тук завършва нелегалното продължение на Фаза C. Оттук нататък проектът отново търси държавна форма.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.