От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2021 01 Ivanovo detstwo 1

 

Сигурен съм, че всеки/всяка от нас има поне по един такъв спомен в главата си: някакво четиво, което сте чели дълбоко в детството, и което е оставило в главата ви неизличим спомен, но за жалост всичко останало е изчезнало – заглавие, автор, страна и култура, от която е дошла загадъчната история... Всичко, всичко.

И така влачите този спомен със себе си в хода на годините, като камъче в обувка, и всяка среща с него е някак мъчителна, неудобна. Споменът е небивало-мощен, той моментално ви засмуква в цял един свят от сложни, многопластови, комплексни преживявания, които са се запечатали неизличимо някъде в най-затънтените гънки на паметта ви, но усещането, че никога повече няма да успеете да го дешифрирате, че всичко това ще остане в съзнанието ви подобно на спомените по някоя стара, изгубена любов – това усещане ви преследва и измъчва неотстъпно.

Всичко това е толкова неудобно, на моменти дори мъчително, че при всяка среща с него вие се опитвате да го отблъснете колкото се може по-скоро, да го избутате назад, да не му позволите да ви потопи в мътилка от носталгични усещания, които само ви припомнят, за кой ли път вече, че миналото изобщо не е минало, че то продължава да ви съпровожда във всяка стъпка от настоящето и, о Боже, понякога дори определя всичко, определя изборите, решенията, определя цялото ви бъдеще! Толкова могъща е силата на преживяванията от детството, и толкова редки са моментите на ясно, много често болезнено осъзнаване на факта до каква степен всичко в животите ни е предначертано от онези десетина или по-малко години, някъде там назад, в самото замътено, уж отдавна забравено, но всемогъщо като сив кардинал минало, наречено Детство.

Е добре, ето един от моите собствени такива спомени: при всяко докосване до него пред очите ми начаса изниква скромничката, вероятно доста неугледна витрина на една от книжарниците в родния ми Преслав, трябва да е било някъде към края на 60-те или началото на 70-те години. Това, както и корицата на книгата: бяла, почти празна, с голям черен котарак, оформен само със щрихи.

А след това идва самият парещ спомен – историята на едно момче, което сключва съдбовна сделка с някаква мефистофелска фигура, в резултат на което става способно да печели абсолютно всеки облог, който сключи. Страхотно, нали? Историята за изпълняването на най-съкровените ни желания вероятно е най-мощната и най-често преразказвана в историята на човечеството – и тази нейна вариация едва ли е сред най-класическите примери, но какво значение могат да имат подобни неща за едно дете? Самият аз не си спомням дори кога и къде се бях зачел в тази книга, смътното ми усещане е, че съм го правил някъде там, може би в същото това магазинче, но някак много набързо, много между другото. При всички случаи споменът е, че никога не съм я довършил. Това, както и смъдящото усещане за някаква много неприятна съдбовност, за това как един или друг избор в живота може да затвори завинаги толкова много възможности, толкова много изгледи и перспективи, които дотогава са изглеждали – има си хас! – широко отворени, открити, буквално раззейнати за ненаситно отворената ти за всичко и всички фантазия и детинска амбициозност. Предусещането на това как самият ти, по силата на собствената си младежко-конска неудържимост, можеш да се окажеш най-злосторен враг на … себе си.


Small Ad GF 1

Не ще и дума, всички тези засукани изрази са наслоения и оформления на сегашната ми, вече отдавна съвсем не детска възраст. Но усещането за боязливост, та дори и страх пред избора, страх пред капаните, в които може да те захлопне собствената ти ненаситност, жадност и нетърпеливост да имаш всичко, Всичко, ВСИЧКО на този свят – това усещане, така неприлягащо към детската възраст, вероятно ме е съпровождало открай време, сигурно още от необозримите гънки на онова ранно детство. Как иначе да си обясня силата на този толкова парещ спомен?

Но нека все пак се опитам да ви предам поне донякъде картините, които се появяват в съзнанието ми всеки път, когато се докосна до този спомен: първото от тях е за чисто еротичната привлекателност на Изкусителя – в този конкретен случай мъж! – който се приближава към теб с неописуема грациозност и изтънченост, и поднася пред сетивата ти някаква неустоимо-привлекателна картина на Мечтаното, нещото, което никога не си бил в състояние да формулираш съвсем точно, да уловиш в думи или дори картинки, но което винаги се е мержелеело там някъде във фона, зад всички конкретни изкушения и мечти на дребничкото ти, навъсено-провинциално битие, малко като грамадна планина, скрита под повърхността на океана, която е напълно невидима, но чието присъствие определя всичко наоколо, просто защото е толкова гигантска, толкова всеприсъстваща. Не знам как е при вас, но при мен мечтите и спотаените копнежи винаги са били от някакъв много мегаломански, много всеобхватен вид – като например, ако за всеки атом в мозъка ми би станало възможно да обхваща необятни количества информация, то дали тогава бих могъл да знам всичко – именно това и нищо по-малко – ВСИЧКО, ВСИЧКО, ВСИЧКО, за света, за вселената (днес вече бих казал „вселените“), които обитавам? Знанието като обхващане, като поемане вътре в себе си и превръщане в част от себе си – един по същество първичен акт на изяждане, поглъщане, усвояване на околното, приблизително като някоя от онези най-най-стари изяви на живота: актовете на изяждане-съвкупление, в резултат на които далечните ни едноклетъчни предшественици малко по малко са се превръщали в многоклетъчни, а по-късно и в онова, което сме днес – набор от около 20.000 гени, повтаряни в необозримо количество вариации от веки-веков, но по същество вечни, или поне толкова вечни, колкото е дадено на биологичната ни, принципно смъртна натура.

Отвлякох се в метафизики, които може би ще изгубят част от вас по пътя. Но усещането е невероятно мощно, уверявам ви. Изящният господин с цилиндър – винаги цилиндър, защо, по дяволите, именно тази толкова чужда, толкова непозната по родните ми места част от изфренчените чужди култури – винаги е бил неизменна част от несъзнателните ми стереотипи за изящност, изтънченост и неустоимо-привлекателна мощ на непознатото и желаното. (А заедно с него и Снежната царица на Андерсен, но това вече е съвсем друга история, в която не искам да се отплесвам).

Така. Господинът идва и поднася пред устата ми нещото, за което винаги съм си мечтал (нека условно го наречем „специална сила“, по тертипа на толкова актуалните в момента истории за чудодейни свръхгерои, с които Холивуд ни омайва от години насам). Аз, разбира се, поглъщам стръвта на секундата, също като момчето от тази история… След което идва осъзнаването и пробуждането. Идва рязкото дръпване от другата страна, острата болка при мен – и всичко останало, на което ни учи животът, сигурно няма нужда да обяснявам с чак толкова много подробности.

В конкретната история уловката се състои в това, че момчето, разбира се, не получава чудодейната си способност безплатно. Онова, което то трябва да отдаде в замяна, е… собствения си смях. Именно това и нищо по-малко – от този момент нататък това момче, а всъщност внезапно остарелият млад човек, запокитен някъде в дебрите на най-сложните и трудни за осъзнаване и описване възрастни страхове, в хода на само един-единствен миг – няма да може да се смее, никога повече. (Погледнете отново фотографията на малчугана от „Иваново детство“ на Тарковски – но не онази от началото на филма, която поставих най-горе в този текст, а другата, пронизващо-убийствена фотография на внезапно порасналия Иван, онзи, който също като героя от моя детски спомен, няма да може да се усмихне никога повече през живота си). Естествено, че няма нужда да обяснявам как точно изглежда детският ми спомен и преплетените с него сложни, но по същество тъмни емоции.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

 

2021 01 Ivanovo detstwo 2

 

Има много истории, уж написани за деца, които изобщо не са за деца. За самия мен тяхната най-мощна еманация е „Алиса в страната на чудесата“, но тази тук, до чието заглавие все пак ще стигна малко по-нататък, е без всякакво съмнение от същия вид. Винаги съм се опитвал и настоявал да не се подценява способността на децата да преработват, усвояват и реалистично оценяват силата и дълбочината на сложни, многостранни и дори плашещи истории (свидетелство за което, надявам се, са и собствените ми книги за деца). Те може и да не разполагат с познавателния багаж, с който (уж!) са снабдени повечето възрастни, но машинарията на нашия когнитивен апарат е налице при тях точно толкова, колкото и при нас, ако и в някакъв все още не напълно разгърнат, все още развоен вариант. Децата притежават изключително остър усет за добро и зло, за правилно и неправилно, за хубаво и лошо, който – ако човек го уважава и му се доверява – прави възпитанието и образоването им някак напълно естествени и ненасилствени, каквито и би трябвало да бъдат, поне в по-оптимистичните картини на човешкото израстване. И все пак има истории, които им остават чужди – или поне оставаха чужди на това тук дете, днес застанало на прага на шестдесетгодишната си възраст.

Чуждостта обаче не означава и автоматична липса на сила за въздействие. Бих казал, дори напротив. Силата на чуждото, далечното, не-своето, е гигантска, особено в случаите, когато то се възприема като намиращо се някъде далеч над и отвъд границите на собствения, ограничен и стеснен хоризонт, интуитивно предусещани от, надявам се, всеки духовен човек, дори и в забуленото от всевъзможни по-късни митологизации и дописвания начало на живота, детството.

Именно такъв е случаят с този спомен. Особено ясно са се запечатали в главата ми перипетиите на борбата, която момчето начева, за да си възвърне изгубеното – защото, за разлика от класическите, направени „за възрастни“ варианти на същата тази история, в които актът на продажбата е съкрушително-окончателен, тук надежда за спасение има. Момчето просто трябва да успее да срещне отново изтънчения господин и да поиска обратно продадения си смях (наивно и неубедително решение, но може би това се дължи единствено на факта, че никога не дочетох тази история до края). Във всеки случай си спомням с изключителна острота една решаваща сцена, в която то действително успява да хване натясно господина (който, естествено, няма никакъв интерес от подобно развитие на нещата и се опитва да избегне срещата с всички възможни средства), след което, точно в момента, в който отваря уста, за да изкрещи „искам си обратно…“, пада и удря главата си в някаква дъска на палубата (всичко това се случва на кораб)…

И повече нищо. Ето този внезапен завършек, точно като изплуване от сън, напълно недовършено и неудовлетворително, е всичко, с което разполагаше съзнанието ми през последните петдесет години, въпреки всички досегашни опити да разбера откъде точно идва всичко това, коя е историята, коя е книгата, която ме преследва с такава непреклонност вече няколко десетилетия.

Неудовлетворително, нали? При това неудовлетворително по напълно неоснователни причини, тъй като времето, в което живеем, вече отдавна ни е дало универсалния дешифратор, с чиято помощ буквално за броени минути може да се разплете всяка подобна Прустова главоблъсканица.

Интернет. Просто като леща, разбира се, но все пак не чак толкова лесно за достигане, особено когато споменът е бил зацапан и покрит от множество по-късни наслоения, подобно на древен палимпсест, какъвто е случаят при мен. Работата е там, че – най-вероятно поради абсолютно неразривната връзка между спомена за самата история и онзи за корицата с котарака – аз си оставах дълбоко убеден, в продължение на много години, че тук става дума за „Житейските възгледи на котарака Мур“ от Е. Т. А. Хофман и, задоволявайки се с това обяснение, никога не си бях давал труда да потърся самото произведение, за да проверя хипотезата си на практика.

А след това, преди няколко години, дойде и горчивото разочарование, когато разгърнах Хофман и начаса установих, че съм грешил, през всичките си години на „догматична дрямка“, за да повторя мъдреца от Кьонигсберг. Принудих се значи да заживея с поредното разочарование и пораженческо убеждение, че някои неща в живота си остават „както са си“. Тъжно, примирено, уморено и много, много нашенско настроение, в което съм се гушил и себеутешавал в продължение на години. Може би типично, а може би не. Нямам точна идея, пък и целта ми тук е всичко друго, но не и да надслоявам безбройните замазки на меланхолично-извапцаната ни национална душевност. Господ я знае каква е всъщност. Пък и Господ с нея, ако питате мен. Тоест, това не е нещо, с което мога да си позволя да се занимавам прекалено дълго време, в собственото ми преживяване то по-скоро отнема, отколкото дава енергия.

Та, ето го значи тук хепиендския край на моята история. Вчера се разрових и само за няколко минути, с помощта на упорито разпитване на Гугъл, в резултат на което се оказах в състояние малко по малко да усъвършенствам въпросите си, най-после стигнах и до окончателния отговор: „Тим Талер, или продаденият смях“ от Джеймс Крюс, (западно)германски автор от средата на миналия век и писател от сорта хора, произвели десетки истории за подрастващи – и направили купища пари с тях – от които в края на краищата са останали само едно или две неща (ако изобщо нещо).

Не знам как е при вас, но при мен хепиендовете най-често се оказват малко нещо неудовлетворителна работа, един вид шоколадов десерт, пълен с калории, но инак лишен от реални хранителни вещества. Може би това е причината, поради която повечето сънища си остават недовършени – цензорът-подсъзнание не позволява на машината за мечти да произведе прекалено много захарен памук, с което по някакъв начин се опитва да предпази душите ни от затлъстяване. Дрън-дрън, та пляс, най-вероятно, но дори и така, обяснението все пак звучи някак разбираемо или поне изпълнено с надеждица някаква. Като няма риба…

Впрочем, както и да е. Днес при всички случаи засядам да чета. За добро или зло, чувствам се твърдо решен да разплета възела на детския спомен и да разбера ‚де факто“ как всъщност е завършила историята, с която е свързана мощната и неизличима фантазия от времето на собственото ми израстване. Кой знае, може пък това да отприщи някакви (да се надяваме творчески) бентове в душата ми, които пък да отприщят други – и така нататък.

Остава си факт – или поне факт на сегашния момент, че днес, някъде четиридесет дни преди шейсетия си рожден ден, се чувствам изпълнен с мъчителни и неясни предусещания за някакво ново и неизбежно начало, нов важен завой в живота, както винаги досега се е случвало на регулярни промеждутъци от по 10-15 години.

Да видим. Стискайте ми палци, моля!

Берлин, януари 2021

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...