През 2011 г. написах, че четенето на Ласло Краснахоркаи „е малко като да видиш група хора, които стоят в кръг на градския площад, уж топлейки ръце на огън, само за да откриеш, когато се приближиш, че няма никакъв огън – и че те са се събрали около нищо“. За мнозина читатели идеята да навлязат във фикционален свят, който непрестанно балансира на ръба на откровение – винаги предстоящо, но скрито – свят, в който думите безспирно обикалят около смисъла, а основният инструмент е дългото, неразчленено изречение, разгъващо се, да речем, на четиристотин страници, е може би именно онзи вид колеблива лудост, за която Краснахоркаи пише толкова блестящо и с толкова съчувствие вече десетилетия. Може би това е нещото, което сам той нарича „реалността, изследвана до точката на безумие“.

По онова време на английски бяха достъпни само два от романите на Краснахоркаи – „Меланхолия на съпротивата“ и „Война и война“, публикувани на унгарски съответно през 1989 и 1999 г. Той вече беше европейски феномен, особено в Германия, където живееше и където повечето му книги бяха преведени. Там често го определяха като бъдещ нобелов лауреат, но при толкова малко достъпни на английски текстове подобни слухове имаха стойността на придворни клюки. И все пак „Меланхолия на съпротивата“ се предаваше от ръка на ръка като висш самиздат – унгарски роман с великолепно, тържествено-мрачно заглавие (намекващо както за значението на съпротивата, така и за нейната неизбежна изчерпаемост), както и с похвали от В. Г. Зебалд и Сюзън Зонтаг.

Отвъд тези два превода се мяркаха само изкусителни проблясъци към други творби. Дебютният му роман „Сатанинско танго“ (1985) все още не беше преведен, но човек можеше да гледа седемчасовия филм на Бела Тар със същото заглавие, адаптиран по книгата. (Краснахоркаи е автор на сценарии за шест от филмите на Тар.) Бях изгледал може би два часа от Сатанинско танго, но докато най-сетне се появи английският превод на поета Джордж Сиртес, можех само да си представям онези навити като пружина, но прозрачни изречения, които дългите трекинг-кадри на Тар вероятно се мъчеха да пресъздадат по кинематографичен път:

Докторът седеше до прозореца в мрачно настроение, с рамо, опряно в студената, влажна стена, и дори не трябваше да движи глава, за да погледне през пролуката между мръсната флорална завеса, наследена от майка му, и изгнилата рамка на прозореца, за да види имота – достатъчно беше само да вдигне очи от книгата, да хвърли кратък поглед, за да отбележи и най-малката промяна; и ако понякога – да речем, когато бе потънал в мисли или се беше фокусирал върху най-отдалечените точки на имота – очите му изпуснеха нещо, изключително острият му слух веднага идваше на помощ, макар че рядко се случваше да е замислен и още по-рядко да се надигне в кожуха си от натъпканото кресло, чиято позиция бе определена с математическа точност от ежедневния опит, свеждайки до минимум случаите, в които би се наложило да напусне наблюдателния си пост край прозореца.

Англоезичните читатели започнаха да наваксват, когато в превод се изля порой от велики творби, потвърждаващи майсторството на Краснахоркаи: „Сейобо долу при нас“ (2013), „Завръщането на барон Венкхайм“ (2019) и най-скоро „Хершт 07769“ (2024) – може би най-достъпният му роман. (Всички по-нови книги са преведени на гъвкав, изящно извиващ се английски от отличната канадска преводачка Отъли Мулцет.) Всяка от тях е изключителна и уникална творба, която разширява диапазона на Краснахоркаи.

„Завръщането на барон Венкхайм“, например, представя трагикомична, донкихотовска конфронтация между раздразнените и ксенофобски жители на западнал провинциален унгарски град и завръщащия се емигрант благородник барон Бела Венкхайм, в когото те са вложили своите (често реакционни) надежди. Но завърналият се аристократ е пропаднал безделник и не намира нито убежище, нито изкупление сред своите свадливи и кръвосмесителни сънародници. Романът ни напомня колко забавно може да бъде писането на Краснахоркаи. „Вечността ще трае, докато трае“ е неговият ироничен епиграф.

И все пак именно онези ранни два романа, които четох през 2011 г., задават особената атмосфера на по-късното му творчество: несигурната политика на малките градове в Унгария и бившата Източна Германия (местни националисти, неонацисти, традиционалисти на „реда и закона“); тревожното усещане за приближаващ политически и метафизичен апокалипсис; и склонността на Краснахоркаи към обсебени визионери и свети глупци – световен експерт по мъхове, архивар, убеден, че е открил отдавна забравен ръкопис и пътува до Ню Йорк, за да го обяви пред света, пианист, обсебен от добре темперираното настройване на инструмента.

Въпреки привидния му херметизъм – вихрените изречения, интелектуалната треска – в творчеството на Краснахоркаи няма нищо затворено. Старите и новите му книги гледат право в лицето на съвременната европейска реалност и нейните опасности – включително мъчителната динамика на заселване, движение и идентичност.

За новите читатели всичко това може би най-добре се усеща в последния му роман „Хершт 07769“ – историята на един по-голям от живота, но в същото време съвсем обикновен човек, Флориан Хершт, живеещ в малко градче в Тюрингия, в бившата Източна Германия, чиято работа е да изтрива графити от обществените сгради. Хершт е като вдъхновена, но объркана смесица между Херцог на Сол Белоу, Вертхаймер на Томас Бернхард и Ханта, самотния разказвач на романа на Бохумил Храбал „Твърде шумна самота“ (1976), който пресова отпадъчна хартия и стари книги. Хершт е убеден, че натрупването на антиматерия някак ще унищожи света, и решава, че единственият човек, способен да му отговори, е германската канцлерка (и бивша физичка и квантова химичка) Ангела Меркел. До нея той започва да пише дълги писма, които остават без отговор, подписани единствено с фамилията и пощенския му код: Herscht 07769.

Белоу, разбира се, спечели Нобеловата награда през 1976 г.; Бернхард и Храбал също трябваше да я получат. Но поне този път Академията постъпи правилно с Краснахоркаи. Нека наградата му донесе множество нови читатели. А за онези от нас, които вече сме влезли в странната и прекрасна зона на неговата проза, новината, че именно той е тазгодишният нобелов лауреат по литература, не е никаква изненада. Всъщност тя изглежда просто справедлива – като добре заслужена чаша питие в края на дълъг работен ден.

Източник

Джеймс Ууд (1965) е английски литературен критик, есеист и романист. Той е редакционен автор на The New Yorker и пише за най-престижните англо-американски списания, а от миналата година – и преподавател по литературна критика в Харвардския университет. Според Адам Бегли от Financial Times Уд е „най-добрият литературен критик на своето поколение“. На български е издадена книгата му „Как действа литературата“ (How Fiction Works).