Оруел се страхуваше от онези, които биха забранявали книгите.
Хъксли се страхуваше, че няма да има нужда да се забраняват книги,
 защото няма да има никой, който да иска да ги чете.
– Нийл Постман, Забавлявайки се до смърт

Епохата на печата

Това е една от най-важните революции в модерната история – и въпреки това не е пролята кръв, не са хвърляни бомби, не е паднала нито една отсечена глава.

Вероятно никоя голяма социална трансформация не е протичала толкова тихо. Тя се случва в кресла, в библиотеки, в кафенета и клубове.

Случва се следното: в средата на XVIII век огромни маси обикновени хора започват да четат.

През първите векове след изобретяването на печатарската преса четенето остава предимно елитарно занимание. Но в началото на 1700-те, с разширяването на образованието и взрива на евтини книги, четенето бързо се разпространява надолу – към средната класа и дори към по-ниските слоеве на обществото. Съвременниците осъзнават, че става нещо съдбовно. Изведнъж сякаш всички четат навсякъде: мъже и жени, деца, богати и бедни. Четенето започва да се описва като „треска“, „епидемия“, „мания“, „лудост“. Както пише историкът Тим Бланинг: „консерваторите бяха ужасени, а прогресивните – възхитени, защото това беше навик, който не познаваше социални граници.“

Тази трансформация, позната като „революцията на четенето“, е безпрецедентна демократизация на информацията: най-големият пренос на знание в ръцете на обикновените хора в историята.

През първото десетилетие на XVIII век във Великобритания са публикувани едва 6000 книги; в последното десетилетие на същия век броят на новите заглавия надхвърля 56 000. На немски през 1700-те се появяват над един милион нови публикации. Историкът Саймън Шама дори пише, че „нивото на грамотност във Франция през XVIII век е било много по-високо, отколкото в Съединените щати в края на XX век“.

Докато по-рано читателите четат „интензивно“, прекарвайки живота си в четене и препрочитане на две–три книги, революцията на четенето налага нов тип „екстензивно“ четене. Хората поглъщат всичко – вестници, списания, история, философия, наука, теология и литература. Книги, брошури и периодични издания се изсипват от печатниците.

Това е епоха на монументални трудове на мисълта и знанието: Енциклопедията, Речникът на английския език на Самюъл Джонсън, Залезът и упадъкът на Римската империя на Едуард Гибън, Критика на чистия разум на Имануел Кант. Радикално нови идеи за Бога, историята, обществото, политиката и дори за самия смисъл на живота заливат Европа.

И още по-важно – печатът променя начина, по който хората мислят.

Светът на печата е подреден, логичен и рационален. В книгите знанието е класифицирано, осмислено, свързано и поставено на мястото си. Книгите изграждат аргументи, предлагат тези, развиват идеи. „Да се ангажираш с писаното слово“, пише медийният теоретик Нийл Постман, „означава да следваш нишка на мисълта – а това изисква значителни способности за класификация, извеждане на изводи и разсъждение.“

Както отбелязва Постман, не е случайно, че възходът на печатната култура през XVIII век е свързан с издигането на разума, враждебността към суеверията, раждането на капитализма и бързото развитие на науката. Други историци свързват експлозията на грамотността с Просвещението, човешките права, появата на демокрацията и дори началата на индустриалната революция.

Светът, който познаваме днес, е изкован от революцията на четенето.

Контрареволюцията

Днес преживяваме контрареволюция.

Повече от три века след като революцията на четенето отвори нова ера на знанието, книгите умират.

Множество изследвания показват свободно падане на четенето. Дори най-мрачните критици на екранната епоха през XX век трудно биха предвидили мащаба на настоящата криза.

В Америка четенето за удоволствие е спаднало с 40% за последните двадесет години. В Обединеното кралство повече от една трета от възрастните казват, че са се отказали от четенето. Националният тръст за грамотност отчита „шокиращ и обезсърчителен“ спад в детското четене – най-ниския, откакто се води статистика. Издателската индустрия е в криза: както пише Александър Лармън, „книги, които някога се продаваха в десетки, дори стотици хиляди, днес имат късмет да стигнат средни четирицифрени тиражи“.

Най-показателно: в края на 2024 г. ОИСР публикува доклад, според който нивата на грамотност „намаляват или стагнират“ в повечето развити страни. Някога социалният учен би търсил причина в война или колапс на образованието.

А всъщност това, което се случи, е смартфонът – масово възприет в развитите страни в средата на 2010-те. Тези години ще се помнят като вододел в човешката история.

Никога досега не е имало технология като смартфона. Докато предишни развлечения – киното, телевизията – са целели да задържат вниманието за известно време, смартфонът иска целия ти живот. Той е конструиран да пристрастява – с безсмислени нотификации, безумни кратки видеа и социалномедийни примамки към ярост.

Средният човек вече прекарва по седем часа на ден, втренчен в екран. За поколението Z – девет. Неотдавнашна статия в The Times изчислява, че средният съвременен студент е обречен да прекара 25 години от будния си живот в скролиране.

Ако революцията на четенето е най-големият пренос на знание към обикновените хора в историята, революцията на екрана е най-голямата кражба на знание от тях в историята.

Университетите са на първа линия на тази криза. Те вече обучават първите си истински „постграмотни“ кохорти – студенти, израснали почти изцяло в света на кратките видеа, компютърните игри, пристрастяващите алгоритми и, все повече, изкуствения интелект.

Тъй като повсеместният мобилен интернет разби способността им да се съсредоточават и ограничи растежа на речника им, богатото, детайлно знание, съхранено в книгите, става недостъпно за мнозина. Проучване сред студенти по английска литература в американски университети установява, че не могат да разберат първия параграф на Bleak House на Чарлз Дикенс – книга, която някога редовно са чели деца.^[1]

Статия в The Atlantic, „Елитните студенти, които не могат да четат книги“, цитира характерен преподавателски опит:

Преди двадесет години в часовете на Деймс нямаше проблем да се водят задълбочени дискусии за Гордост и предразсъдъци едната седмица и за Престъпление и наказание на следващата. Сега студентите му казват предварително, че обемът за четене е невъзможен. Не е само темпото – те се затрудняват да обръщат внимание на дребни детайли, докато следят общия сюжет.

„Повечето от нашите студенти“, според друга отчаяна оценка, „са функционално неграмотни.“ Това съвпада с всичко, което съм чувал от учители и академици. Един преподавател от Оксбридж ми описа „срив в грамотността“ сред своите студенти.

Предаването на знание – най-древната функция на университета – се разпада пред очите ни. Шекспир, Милтън, Джейн Остин – автори, предавани през вековете – вече не достигат до следващото поколение читатели. Те губят способността да ги разбират.

Традицията на ученето е като безценна златна нишка, която минава през човешката история и свързва читател с читател във времето. Тя за последно се скъса при разпадането на Западната Римска империя, когато варварските вълни заливаха границите, градовете се смаляваха, а библиотеките горяха или тлееха. С рухването на света на образованите римски елити много писатели и произведения изчезнаха от човешката памет – завинаги или до преоткриването им столетия по-късно през Ренесанса.

Днес тази златна нишка отново се къса.

Интелектуална трагедия

Сривът на четенето води до спад по различни показатели на когнитивните способности. Четенето е свързано с редица когнитивни ползи: по-добра памет и концентрация, по-силно аналитично мислене, по-голяма словесна изразителност, по-ниски нива на когнитивен упадък в по-късна възраст.

След навлизането на смартфоните в средата на 2010-те глобалните резултати от PISA – най-известният международен показател за ученически способности – започнаха да падат. Както пише Джон Бърн-Мърдок във Financial Times, учениците все по-често споделят в анкети, че им е трудно да мислят, да учат и да се концентрират. Характерният прелом е точно в средата на 2010-те:

Изследването Monitoring the Future пита 18-годишни дали имат трудности с мисленето, концентрацията или усвояването на нови неща. Делът на завършващите гимназия, които съобщават за такива затруднения, е стабилен през 90-те и 2000-те, но започва рязко да расте в средата на 2010-те.

И, както отбелязва Бърн-Мърдок, тези когнитивни проблеми не се ограничават до училищата и университетите. Те засягат всички: „спадът в показателите за разсъждение и решаване на проблеми не е ограничен до тийнейджърите. Възрастните показват подобен модел, с понижения във всички възрастови групи.“

Най-тревожен е случаят с IQ, който се повишаваше последователно през XX век (т.нар. „ефект на Флин“), а днес изглежда започва да спада.

Резултатът не е само загуба на информация и интелигентност, а трагично обедняване на човешкия опит.

В продължение на векове почти всички образовани хора са вярвали, че литературата и знанието са сред най-висшите цели и най-дълбоките утешения на човешкото съществуване.

Класическите произведения са съхранени, защото съдържат – по прочутата фраза на Матю Арнолд – „най-доброто, което е било мислено и казано“.

Най-великите романи и поеми разширяват чувствителността ни към човешкото, като ни поставят въображаемо в чужди умове, други времена и други места. Чрез нехудожественото четене – наука, история, философия, пътепис – ние опознаваме дълбоко мястото си в необикновения и сложен свят, който имаме привилегията да обитаваме.

Смартфоните ни лишават от тези утехи.

Епидемията от тревожност, депресия и безцелност, която поразява младите в XXI век, често се свързва с изолацията и негативното социално сравнение, подхранвани от телефона.

Тя е и пряк продукт на безсмислието, фрагментарността и тривиалността на екранната култура, напълно негодна да отговори на дълбоките човешки нужди от любопитство, разказ, задълбочено внимание и художествено удовлетворение.

Свят без ум

Това изчерпване на културата, критичното мислене и интелигентността представлява трагична загуба на човешки потенциал и човешко процъфтяване. То е и едно от големите предизвикателства пред съвременните общества. Нашата обширна, взаимосвързана, толерантна и технологично напреднала цивилизация е основана върху сложните, рационални видове мислене, които поникват от грамотността.

Както пише Уолтър Онг в книгата си „Устност и грамотност“, определени видове сложно и логично мислене просто не могат да бъдат постигнати без четене и писане. На практика е невъзможно да развиеш подробен, логически аргумент в спонтанна реч – ще се объркаш, ще загубиш нишката, ще си противоречиш и ще объркаш аудиторията, докато преправяш зле формулирани мисли.

Като краен пример си представете някой, който просто „изговаря“ известен философски труд: Критика на чистия разум на Кант (900 страници), Логико-философски трактат на Витгенщайн или Битие и нищо на Сартр. Невъзможно е – и за говорещия, и за слушателя.

За да напише великото си произведение, Кант трябва да записва идеите си, да задрасква, да обмисля, да прецизира и да преработва в продължение на години, докато постигне убедително, логическо цяло.

За да разбереш книгата, трябва да я имаш пред себе си: да препрочиташ неясните места, да проверяваш логическите връзки, да медитираш върху важните пасажи, докато наистина ги усвоиш. Такъв тип напреднало мислене е неотделим от четенето и писането.

Класическият филолог Ерик Хейвлок твърди, че появата на грамотността в Древна Гърция е катализатор за раждането на философията. Щом хората получават средство да „заковават“ идеите на страницата, за да ги разпитват, прецизират и надграждат, се ражда нов, революционен начин на аналитично и абстрактно мислене – начин, който оформя цялата ни цивилизация^[2]. С появата на писането наследените начини на мислене могат да бъдат оспорвани и усъвършенствани. Това е когнитивното освобождение на нашия вид.

Както формулира Нийл Постман в Забавлявайки се до смърт:

Философията не може да съществува без критика… писането прави възможно и удобно подлагането на мисълта на непрекъснат и концентриран анализ. Писането „замразява“ речта и така дава живот на граматиците, логиците, реторите, историците, учените – на всички онези, които трябва да държат езика пред себе си, за да видят какво означава, къде греши и накъде води.

Не само философията, а цялата интелектуална инфраструктура на модерната цивилизация зависи от сложното мислене, неотделимо от четенето и писането: сериозната историография, научните теореми, детайлните политики и онзи строг, безстрастен политически дебат, който се води в книги и списания.

Тези форми на напреднало мислене са интелектуалните подпори на модерността. Ако днес светът ни се струва нестабилен – сякаш земята се клати под краката ни – то е, защото тези подпори се разпадат.

Както вероятно виждате, светът на екрана е далеч по-бурен от света на печата: по-емоционален, по-гневен, по-хаотичен.

Уолтър Онг подчертава, че писането охлажда и рационализира мисълта. Ако защитавате тезата си лице в лице или в TikTok видео, имате безброй начини да заобиколите логическия аргумент: можете да викате, да плачете, да омагьосвате аудиторията; да пуснете емоционална музика или покъртителни образи. Такива апели не са рационални, но хората не са напълно рационални и се поддават.

Книгата не може да ви крещи (слава Богу!) и не може да плаче. Без арсенала от логикоподриващи трикове, с които разполагат подкастъри и ютюбъри, авторите са принудени да разчитат на разума, мъчително сглобявайки аргументите си изречение по изречение. Книгите не са съвършени, но са много по-тясно обвързани с изискванията на логическия аргумент от който и да е друг човешки комуникационен формат.

Затова Онг отбелязва, че за посетители от грамотни страни предграмотните „устни“ общества често изглеждат поразително мистични, емоционални и конфликтни в словото и мисленето си.

С умирането на книгите сякаш се връщаме към тези „устни“ навици. Дискурсът ни се разпада в паника, омраза и племенно воюване. Антинаучното мислене процъфтява на най-високо равнище в американското управление. Пропагандатори на ирационалност и конспирации като Кандейс Оуенс и Ръсел Бранд намират огромни, доверчиви аудитории онлайн.

На хартия аргументите им биха изглеждали абсурдни. На екрана – убеждават мнозина.

Възходът на тези емоционални и ирационални стилове на мислене е дълбоко предизвикателство за нашата култура и политика.

Може би скоро ще разберем, че не е възможно най-напредналата цивилизация в историята да се управлява с интелектуалния апарат на предграмотно общество.

Краят на творчеството

Епохата на печата се отличава с безпрецедентен динамизъм и културно богатство. Четенето е крайъгълният камък на креативността и иновацията – фундаментални за модерността.

Не е нужно всеки гражданин да е книжен плъх, за да се възползва обществото от културата на печата. И все пак, ако има един навик, който обединява лидерите, изобретателите, учените и артистите, създавали нашата цивилизация, това е четенето. Сериозните читатели са свръхпредставени във всяка област на човешкото постижение.

Вземете великите политици: Теди Рузвелт твърдеше, че чете по една книга на ден; младият Уинстън Чърчил си поставя амбициозна програма по философия, икономика и история и чете ненаситно цял живот. Клемент Атли си спомня, че като ученик е поглъщал по четири книги седмично.

Или погледнете популярната култура (обикновено неособено „литературна“ сфера). Дейвид Боуи четеше, по собствените му думи, „ненаситно“. „Всяка книга, която някога съм купувал, още имам. Не мога да я изхвърля“, казва той. „Физически е невъзможно да я пусна от ръка!“ В списъка му със 100 любими книги са Уилям Фокнър, Том Стопард, Д. Х. Лорънс, Т. С. Елиът.

В наскорошна книга за писането на песни Пол Маккартни посочва „Дилън Томас, Оскар Уайлд и Алън Гинзбърг, френския символист Алфред Жари, Юджийн О’Нийл и Хенрик Ибсен“ като автори, вдъхновили го.

Томас Едисон чете задълбочено през целия си живот. Същото правят Чарлз Дарвин и Алберт Айнщайн. Иронично, дори Илон Мъск твърди, че е „отгледан от книги“.

Четенето обогатява творческата работа, давайки на талантите достъп до огромното и безценно съкровище от знание, съхранено в книгите – „най-доброто, което е било мислено и казано“. Дисциплината на четенето ги снабдява с аналитичните инструменти да разпитват, усъвършенстват и преобръщат традицията.

Както аргументира Елизабет Айзенщайн в The Printing Revolution in Early Modern Europe, изобретяването на печата катализира серия културни революции, създали модерния свят: Ренесанса, Реформацията и научната революция. Други добавят Просвещението, човешките права и индустриалната революция.

Айзенщайн показва как склонността на четенето да поощрява иновациите действа в ренесансовите университети. Печатът дава на студентите повече книги и позволява „надарени студенти да надхвърлят обсега на своите учители. Вече не е нужно да седят в краката на даден майстор, за да научат език или академично умение.“ И така:

Студентите, които се възползват от технически текстове – „безмълвни инструктори“, – по-рядко се подчиняват на традиционния авторитет и по-лесно приемат новаторски тенденции. Младите умове, снабдени с обновени издания, особено на математически книги, започват да надминават не само своите старейшини, но и мъдростта на древните.

Съвременните студенти, които не могат да четат, отново зависят от авторитета на учителя и са по-малко способни да дръпнат напред, да иновират и да оспорват ортодоксиите.

Тези студенти са само симптом на стагниращата култура на екранната епоха, белязана от простота, повторяемост и плиткост. Симптомите са навсякъде.

Поп песните във всички жанрове стават по-кратки, по-прости и по-повторяеми, а филмите се свеждат до безкрайно повтаряни франчайз формули. Проучвания сочат, че броят на „смущаващите“ и „трансформативни“ изобретения намалява. За научни изследвания се харчат повече пари от всякога, но темпът на напредък „едва догонва миналото“.

Без съмнение действат много фактори, но именно това бихме очаквали от поколение изследователи, прекарали детството си залепени за екрани, вместо да четат и мислят.

Дори самите книги стават по-малко сложни.

Ако грамотният свят се отличаваше със сложност и иновации, постграмотният е белязан от простота, невежество и стагнация. Едва ли е случайно, че спадът на грамотността доведе до обсебеност от културната „носталгия“ – безкрайно преработване на формите от миналото: телевизионни предавания и стилове от 90-те, мода от ранните 2000-те.

Културата ни се превръща в смартфонна пустош.

Откъснати от богатствата на миналото, сме обречени на нарцистично вечно настояще. Лишени от критичните инструменти да оспорваме и развиваме прозренията на предходните, сме осъдени на безкрайно повторение и пастиш – супергеройски филм след супергеройски филм, поп песен след поп песен.

Най-лошото: тази все по-тривиална и безмислена култура е катастрофа за политиката.

Смъртта на демокрацията

От днешна гледна точка изглежда забавно, че революцията на четенето през XVIII век е съпроводена не само с възторг, а и с морална паника.

„Нито любител на тютюна или кафето, нито пияч на вино или на игри е толкова пристрастен към лулата, бутилката, игрите или масичката за кафе, колкото множеството гладни читатели – към навика си да четат“, гърми германски духовник.

Ричард Стийл се страхува, че „романите създават очаквания, които обикновеният ход на живота никога не може да изпълни“. Други се тревожат, че четенето „прекалено възбужда въображението и уморява сърцето“.

Лесно е да се смеем. Цял живот ни учат колко добродетелно и разумно е да четеш. Как може четенето да е опасно?

Но от дистанция консервативните моралисти имат основания да се боят. Бързото разширяване на грамотността помогна да рухне подреденият, йерархичен и дълбоко неравен свят, който те ценяха.

Революцията на четенето е катастрофа за свръхпривилегированите и експлоататорски аристократи от европейския ancien régime – стария автократичен ред с всемогъщи крале най-горе, лордове и духовници под тях и селяци, смачкани най-отдолу.

Невежеството е крайъгълен камък на феодална Европа. Огромните неравенства се поддържат отчасти, защото населението няма как да научи за мащаба на корупцията, злоупотребите и неефективността на управниците си.

Старият ред не се оправдава толкова с логика, колкото с онова, което Уолтър Онг би разпознал като предграмотни апели към мистичното и емоционалното.

Това е т.нар. „репрезентативна“ култура на властта от XVII век – силно визуална монархическа пропаганда, натрапваща страховития, внушителен образ на краля. Режимът демонстрира мощта си чрез паради, картини, фойерверки, статуи, грандиозни сгради.

Тази система работи в епоха преди масовата грамотност. Но когато знанието се разпространява и печатът налага аналитичното, критично мислене, менталната и културна атмосфера, поддържала стария ред, прегаря. Хората започват да знаят твърде много. И да мислят твърде много.

Феодалният ред е фундаментално несъвместим с грамотността. Историкът Орландо Файджис отбелязва, че английската, френската и руската революции се случват в общества, в които грамотността доближава 50%.

Книгата на Робърт Дарнтън The Revolutionary Temper описва хаоса, който печатната ера отприщва върху стария режим във Франция. Знанието плъзва из обществото с катастрофичен ефект: политически затворници пишат мемоари бестселъри за несправедливото си затваряне; обикновени хора четат брошури за екстравагантното и нечестно богатство на аристокрацията; катастрофалните финанси на държавата вече се обсъждат от възмутената публика, а не зад затворени врати във Версай.

Междувременно аналитичното, критично мислене изяжда мистичните и емоционални устои на стария ред. Философите и радикалите на Просвещението, опрени на растяща средна класа читатели, започват да задават именно „печатни“ по тон въпроси: Откъде идва властта? Защо някои имат толкова повече от други? Защо всички не са равни?

Струва си да се отбележи, че този силно опростен разказ изключва множество фактори, които моделират историята: икономика, климат, личности, случайност. Печатът сам по себе си не носи мир и демокрация (виж Руската революция). И не отменя присъщите ни склонности към партизанщина и насилие (виж последиците от Френската революция). Печатът не е имунизираn срещу фалшиви новини и конспирации (виж прелюдиите към Френската революция).

Но не е нужно да вярвате, че печатът е съвършена, нетленна комуникационна система, за да признаете, че той почти сигурно е необходимо предварително условие за демокрацията.

В Забавлявайки се до смърт Нийл Постман твърди, че демокрацията и печатът са практически неразделни. Ефикасната демокрация предполага сравнително осведомено и донякъде критично гражданство, способно да разбира и обсъжда в детайл и в дълбочина въпросите на деня.

Демокрацията черпи неизмерима сила от печата – стария, умиращ свят на книги, вестници и списания – заради склонността му да поощрява дълбоко знание, логически аргумент, критично мислене, обективност и безпристрастно участие. В тази среда обикновените хора имат инструментите да разберат своите управници, да ги критикуват и, може би, да ги сменят.

Постман припомня дебатите Линкълн–Дъглас от 1858 г., където двамата кандидати говорят изключително дълго и в забележителни детайли – връх на печатната култура:

Споразумението е предвиждало Дъглас да говори пръв – един час; Линкълн да отговаря час и половина; Дъглас – още половин час за реплика. Този дебат е значително по-кратък от обичайните им… На 16 октомври 1854 г. в Пеория, Илинойс, Дъглас произнася тричасова реч, на която Линкълн, по уговорка, е трябвало да отговори.

Когато Постман пише в края на 80-те, подобни дебати вече са немислими. Иронично, телевизионните дебати, които той критикува като деградирали, неинформативни и свръхемоционални, днес изглеждат почти комично цивилизовани и възвишени.

Политиката в епохата на кратките видеа поощрява свръхемоции, невежество и твърдения без доказателства. Това е рай за харизматични шарлатани. Неизбежно партии и политици, враждебни към демокрацията, процъфтяват в постграмотния свят. Използването на TikTok корелира с по-голям дял за популистки партии и крайна десница.

TikTok, както пише Иън Лесли, е „ракетно гориво за популистите“.

Защо TikTok облагодетелства популистите непропорционално? Защото, почти по дефиниция, популизмът вирее от емоции, а не от мисли; от чувства, а не от изречения. Популистите специализират в онази внезапна сигурност, която усещате, когато „знаете, че сте прави“. Те не искат да мислите. Мисленето е мястото, където сигурността отива да умре.

Рационалният, безстрастен либерално-демократичен ред, основан на печата, може и да не преживее тази революция.

В ада на невежеството

Големите технологични компании обичат да се представят като инвестирани в разпространението на знание и любопитство. В действителност, за да оцелеят, трябва да поощряват глупостта. Технологичните олигарси имат толкова интерес от невежеството на населението, колкото и най-реакционните феодални автократи. Тъпата ярост и партизанщината ни държат приковани към телефоните.

И докато старите европейски монархии често неумело се опитват да цензурират опасно критични материали, големите технологични компании гарантират нашето невежество много по-ефективно – заливайки културата ни с ярост, разсейване и несъщественост.

Тези компании активно работят за разрушаването на човешкото просвещение и за въвеждането на нова тъмна епоха.

Революцията на екрана ще моделира политиката ни не по-малко дълбоко от революцията на четенето през XVIII век.

Без знанието и без критическите умения, които печатът възпитава, мнозина граждани на модерните демокрации се оказват тъй безпомощни и лековерни, колкото средновековни селяни – подвластни на ирационални апели и склонни към тълпова психология. Светът след печата все повече прилича на света преди него.

Суеверия и антидемократично мислене процъфтяват. Академичният живот се моделира от твърда партийност, а не от толерантност и любопитство. Изкуството и литературата ни стават по-груби и опростени.

Мнозина днес са толкова подозрителни към ваксините, колкото и необразованите селяни от XVIII век, осмивани от карикатуриста Джеймс Гилрей преди повече от двеста години.

С концентрирането на власт, богатство и знание на върха на обществото, разгневената, разделена и неинформирана публика няма средства да разбере, анализира, критикува или промени ставащото. Вместо това все повече хора се впечатляват от силно емоционални, харизматични и мистични апели – основи на властта в епохата преди масовата грамотност.

Както появата на печата нанесе последния удар по разпадащия се феодализъм, така и екранът разрушава света на либералната демокрация.

Докато технологичните компании изтриват грамотността и работните места на средната класа, можем да се озовем във втора феодална епоха. А може би навлизаме в политическа ера отвъд въображението ни.

Каквото и да стане, вече виждаме как светът, който познавахме, се разтапя. Нищо няма да бъде същото.

Добре дошли в пост-грамотното общество.

^[1] Когато Джордж Оруел съобщава за новоизлязло изследване на детските читателски навици през 1940 г., той установява, че децата „доброволно“ четат произведения на Чарлз Дикенс, Даниел Дефо, Робърт Луис Стивънсън, Дж. К. Честъртън и Шекспир. Тези деца, отбелязва той, са били „на възраст между 12–15 и са принадлежали към най-бедната класа на обществото“.

^[2] Хората понякога възразяват, че Сократ е оплаквал смъртта на писмеността. Подробният аргумент на Хейвлок, изложен в книгата му Preface to Plato, си заслужава да се прочете в цялост. Една точка, която той прави, е, че самият Сократ е продукт на интелектуален климат, вече силно повлиян от писането. Платон, според Хейвлок, е бил активен борец срещу предграмотните начини на мислене.

Източник

Джеймс Мариот е колумнист във вестник „Таймс“, който пише за обществото, идеите и културата. Освен това пише рецензии за подкасти. Преди това е работил като асистент в книжния отдел на вестник „Таймс“.