В нощта на 27 септември 2017 Дерин Ойлум, двадесетгодишен турски студент по графичен дизайн, който е в ранните етапи на прехода си от женска към мъжка идентичност, се среща с приятелката си Емине в малкия град на Егейско море в Турция, където и двамата живеят. Те се изкачват на близкия хълм, наслаждават се на гледките от зелени полета и говорят за връзката си. Петнайсет минути по-късно братът на Емине се появява на мотоциклет. Дерин казва, че момчето го съборило с удари на земята и го ритнало няколко пъти в лицето. На два пъти е получил удари с глава в лицето; дясната му скула е счупена.
„Вие любовници ли сте?“, пита нападателят, докато души Дерин, нарича го лесбийка, и се обажда на бащата на Емине за помощ. Половин час по-късно бащата пристига. Той също започва да удря Дерин в лицето, заплашва го с изнасилване и го бута към една скала, зад която следва стръмен спад. За щастие храстите на скалата предотвратяват падането. Атаката е брутална, но не и изолирана. В една страна, където мъжете и жените често са подложени на строги правила по отношение на половите роли, хората с полова идентичност, противоположна на зададения им от детството пол, или преминаващи от един пол в друг, могат скоро да установят, че животът им се намира в голяма опасност.
Турция, според организацията Transgender Europe, има най-висок процент на убийства на транссексуални хора в Европа. От 2008 насам са докладвани четиридесет и четири. Съществува и широко разпространена дискриминация: през последните три години на транссексуалните хора е било отказвано влизане в хотел по подозрение в проституция, също и в университетско общежитие; отказ за обслужване в канцеларията на нотариус в Анкара, а също и в чайна; на транссексуални хора не е било позволено да се качат на градски автобус в Истанбул. Наемодателите често налагат на транссексуалните наематели два пъти повече от нормалния наем. Седемдесет и един процента от интервюираните са били арестувани поне веднъж, според проучване от 2015-2016 г. Друга тревожна тенденция са самоубийствата сред турските хора, които сменят пола си. Неотдавнашните смъртни случаи на седемнайсетгодишен транс-кикбоксьор и двайсет и три годишен транс-сексуален-работник – и двамата се самоубиха след публикуване на съобщения в социалните мрежи за предстоящите им самоубийства – разтревожиха Турция. Много турци започват да осъзнават тежкото положение на транс-хората, след като са видели публикации в Туитър и Фейсбук; някои от тях протестираха в знак на солидарност.
Още от основаването на турската република през 1923 г. турското отношение към гейовете, трансвестите и хората с колеблива полова идентичност е определяно от една специфична [за тукашните културни условия] двусмисленост. Османците толерират хомосексуалността в обществените пространства въпреки заповедта на Корана: „Как може да пожелаваш мъже, от всички създания по света, и да оставяш онези, които Бог е създал за теб като твои ешове. Ти наистина излизаш отвъд всички граници“ (26: 165-6). По времето на османското владичество само един човек в Алепо е бил изправен пред съда на шериата за „содомия“. Бил е принуден да напусне квартала си, но не е бил наказан по никакъв друг начин. През деветнадесети век секуларизираната версия на шериата се превръща в граждански код, а през 1858 османците декриминализират содомията [хомосексуалността].
В турския език няма родови местоимения. Когато светилата на османската поезия са писали стихове за красиви момчета, читателите са били оставяни в неяснота относно половете на субектите в поетичните творби и по този начин дешифриращите препратки към самите мъже-любими се превръщат в характеристика на тази поезия. През шестнадесети век стихотворенията, наречени шернджиз (градски истории), описват красиви момчета в различни градове. Класовите отличия нямат значение – синове на месари, халваджии, мюезини и други – всички те са били изобразявани в хомоеротични стихове. Баните и ислямските ложи [училища] са популярни хомосексуални места за срещи.
Междувременно османският двор, който е забранявал на жените да танцуват на сцена, е бил оживяван от мъже-трансвестити, известни като кьочек, които са били отглеждани да танцуват в женско облекло, докато не изгубят младежката си красота. Султаните са ги подкрепяли. Пътуващи трупи разпространяват тази традиция в други градове, и сред по-малко привилегированите. В началото на 1800-те танцьорите-трансвестити са били атракция в таверните на Истанбул. Според Решат Екрем Кочу, популярен историк от Истанбул, всяка механа в града е имала свой собствен кьочек: „Някои кьочеци идваха от гръцките острови, особено от Хиос; други бяха цигански момчета, отгледани в истанбулските ложи. Имената на тези момчета са забравени днес, но прякорите им са оцелели.“ Един от най-известните сред тях е циганско момче, Исмаил, известен в Истанбул като „Луничавия“. Други известни кьочеци са „Египетската красавица“, „Канарчето“ и „Лунната светлина“. Кьочеците, според историка Метин Анд, „са носели поли и са имитирали момичета както по външен вид, така и по поведение, но понякога са се появявали и като мъже, облечени в панталони и конусовидни шапки.“ Еничарите, елитни пехотинци от личните войски на султана, са се радвали много да гледат кьочеци в кафенетата и понякога са се борели помежду си за техните сексуални услуги.
Преоблечен като жена кьочек в Османската империя, деветнадесети век.
Османският закон прави ясно разграничение между половете, но сред истанбулските истории се срещат и препратки към сурови мъже, добре оформени и мъжествени, които са прониквани от по-малко мъжествени любовници. Сексуалните ориентации са могли да се променят за няколко часа удоволствие, а колебливостта на пола не е била нещо необичайно. Но в края на деветнадесети век озападняването на османската култура се ускорява, а хомосексуалността и половата флуктуация сред турските мъже се превръщат в проблем за модернизаторите. Озападняването в неговата националистическа, мускулеста, германска форма, се инфилтрира в Турция чрез османската армия, подобно на японската милитаристка модернизация. Volk in Waffen (Народ на оръжие), един трактат, в който се застъпва идеята за повишено участие на военните в обществения живот, става популярен в Императорската военна академия, след като авторът му, Колмар Фрайхер фон дер Голц, обучава османските офицери там между 1883 и 1895 г. Той повлиява върху мисленето на младите професионални военни, включително и Енвер Паша, един от лидерите на Младотурската революция от 1908 г., която поставя основите на турската република.[1] Под европейско влияние турците започват да вярват, че са позволявали да се стига до дегенеративни, дори престъпни действия в техните владения и хомофобията започва да се утвърждава.
Основателите на съвременна Турция и техният лидер-модернизатор, Мустафа Кемал Ататюрк, не харесват сексуалната толерантност на османците, която считат за регресивна и неевропейска. В Нови желания, нови идентичности, Гюл Озийгин, доцентка по социология и въпроси на пола в Колежа на Уилям и Мери, изследва промяната в отношението на турците към пола в началото на ХХ век и цитира кемалистки историци, които описват Османската империя като „управлявана от удоволствия и извращения; един свят, който не признава никакви морални граници … извратено пространство, където ненаситните и покварени султани извършват всякакви гнусни действия, включително и хомосексуалност“[2].
Турските модернизатори създават Републиката като място, където половите идентичности са строги и недвусмислени: [от една страна] силната жена, която посвещава живота си на семейството, [а от друга] атлетичният мъж, който работи за доброто на нацията. Редакторите на Gendered Identities [Социално-полови идентичности] – колекция от статии за пола и сексуалността в Турция – твърдят, че патриархалността и рязко определените полове са оформяли съвременната Турция и са дефинирали нейните основополагащи принципи. Те пишат, че „режимът на социално-полово [gendered] гражданство“ на Турция е отговорен за поставянето на „транссексуалните хора на дъното на обществената структура в контекста на един социално-дарвинистки манталитет“[3]
От гледната точка на републиканските идеолози в Турция, преобличането в дрехи на другия пол е остатък от една мъртва култура, и в началото на ХХ век кьочеците вече започват да се крият. Те са застрашени не толкова от идеализираното турско семейство, което е стриктно разделено по полове, националистично и хетеросексуално, колкото от решението на Републиката да обърне гръб на традиционната османска култура. През целия двадесети век танцьорите на кьочек продължават да дават представления за малки аудитории в апартаменти в източните турски градове.
Публично-личната двойственост при сексуалностите в съвременната Турция, твърди Озийгин в Нови желания, нови идентичности, е била въведена от ранните републикански идеолози, които са изисквали от жените да бъдат просветени майки у дома, но и мъжествени защитници на турската държава и нейните патриархални институции – на публичните места. Междувременно от мъжете се изисква да бъдат примерни граждани, със западни облекла и европейски нрави. Само чрез изкореняване на женствеността и дегенерацията турците могат да станат мъжествени, независими и западни. При тези обстоятелства всякакви признаци на полова флуктуация трябва да се потискат, за доброто на нацията. През ХХ век турската патриархалност, наситена с патернализъм, се втвърдява и превръща в „консенсус между половете“.
Транссексуалните и гей-идентичностите са преминали през три етапа в турската история. При османците разграниченията между половете са били сравнително течливи; при милитаристите-националисти, половете е трябвало да бъдат строго определени, по модерния западен модел; при президента Реджеп Тайип Ердоган, премиер от 2003 до 2014, а сега президент, стана широкоразпространена една комбинация от консерватизъм и нео-османска толерантност към флуктуацията на половете.
В това, което Ердоган често нарича „Новата Турция“, транс и гей хората станаха по-видими – LGBTI News Turkey, един уебсайт, който предоставя английски преводи и източници на информация за ЛГБТИ турците – посочва четиридесет и осем организации, посветени на тях; в [градското списание] Time Out Istanbul има оживена секция за LGBTI, в която са изброени ежеседмични събития – и като следствие от това те се чувстват по-уязвими. Транс и гей-турците понякога са демонизирани директно от политици, както в путинова Русия: бившата министърка на жените и семейните дела Алие Каваф нарече през 2010 хомосексуалността „болест“; бившият министър-председател Ахмет Давутоглу заяви през 2015, че хомосексуалните „са причинили разрушаването на племето на Лот“.
В същото време отношението на Ердоган към транс и гей-турците е любопитно двусмислено. Преди да дойде на власт, той обеща либерализъм и равенство между половете, а също и да прекрати дискриминацията срещу турците с ЛГБТИ-ориентация. Всъщност, ерата на Ердоган започна многообещаващо през 2003 г. През първите си години на работа той беше гласовит критик на по-ранната турска модернизация. След като обеща да преобърне националистическите основи на страната, много турски либерали му повярваха и го подкрепиха. Според тях, в сравнение със съвременните милитаристи Ердоган беше вид желана промяна: той би могъл евентуално да трансформира патриархалната републиканска идентичност, която не допускаше флуктуация на половете и нераздвоена сексуална идентичност, а заедно с това и други ценности, разглеждани от ранните републикански идеолози като заплахи за турския национален характер.
През 2003 Ердоган разреши провеждането на гей-парад в Истанбул, който за пръв път беше опитван, но отхвърлен, през 1993. През март 2003 на парада присъстваха само тридесет души, но след това броят им нарасна: 5 000 през 2010, 10 000 през 2011, 20 000 през 2012, 50 000 през 2013, а през 2014 – вече 90 000.
Използвайки реториката за борба срещу хомогенната турска идентичност, Ердоган омекоти и част от патриархалния характер на Турската република. Той премахна церемониите за клетва, при които учениците от началните и средните училища бяха принудени да се обявяват за „честни, трудолюбиви турци“. Премахна и забраната на кюрдския език, и започна процес на мирни преговори с въоръжените кюрдски бунтовници.
Но през лятото на 2013 три и половина милиона турци, значителен брой от които обвиниха Ердоган, че е предал републиканските идеали, участваха в антиправителствени протести и той осъзна, че критиката срещу съвременната турска национална идентичност му струва гласове. През същата есен турската държава започна да потиска спонтанните обществени маршове и Ердоган започна бавно да променя политиката си. В няколко речи той представи един наново формулиран турски национализъм и това му помогна да си върне гласовете на националистите, които бяха раздразнени от опитите му да промени турската идентичност. Турците и от двете страни на републиканско-ислямското разделение често са социално консервативни, но новият патерналистки тон на Ердоган помогна значително за увеличаване на популярната подкрепа за политиката му.
Тази нова политика имаше тревожни последици за транссексуалните хора в Турция. На 19 юни 2015 парадът Trans Pride беше забранен и специалните полицейски части атакуваха LGBTI активистите с лютиви спрейове. На 28 юни същата година кметът на Истанбул използва ислямския месец Рамадан като извинение за анулиране на Gay Pride. В Анкара и Измир (един от най-либералните градове в Турция) бяха наложени забранени върху парадите за гордост.
Живея в центъра на Истанбул, където се провеждат парадите за гордост и забелязах, че потискането им е част от един определен модел. Когато през последните две години беше забранено празнуването на Първи май, полицията блокираше достъпа към площад „Таксим“, наоколо патрулираха бронетранспортьори и всяка улица беше охранявана от десетки полицаи. На 26 юни 2016 правителството отново забрани парада на гордостта. Деветнадесет дни по-късно части от турската армия организираха неуспешен преврат срещу Ердоган и с обявяването на извънредно положение на 21 юли 2016 турското правителство спечели допълнителни правомощия да потиска не само парадите на гордостта, но и всички публични шествия.
До 2014 операциите за промяна на пола бяха привилегия, която само заможните турци можеха да си позволят. Най-известната в Турция транссексуална знаменитост, Бюлент Ерсой, се е оперирала на двадесет и осем години, след като вече се е превърнала в суперзвезда на турската фолклорна музика, както и филмов актьор. Родена през 1952, тя започва хормонално-заместителна терапия още през 1970-те. През 1980-те е арестувана и затворена за четиридесет и пет дни след операция за увеличаване на гърдите и показването им по време на представление. Веднъж освободена, Ерсой се подлага на операция за смяна на пола, от мъжки към женски, в Лондон.
Девет месеца след военния преврат от 1980, хунтата забранява на всички транссексуални хора да се появяват по места за забавление и по телевизията, но Ерсой твърди, че забраната не се отнася до нея като жена. Когато съдът отхвърля молбата ѝ, Ерсой довежда случая до Върховния съд, който отхвърля жалбата ѝ. Тя се изселва в Германия, където започва да работи заедно с кюрдски и комунистически жертви на хунтата, участва в турско-немски филми и се превръща в широко известна бунтовничка. След делото на Ерсой повечето транссексуални турци, но особено онези, които работят в сферата на развлеченията, губят работата си; мнозина от тях са принудени да проституират, за да изкарват прехраната си; изтезанията и изнасилванията на транссексуални лица в полицейските участъци се превръщат в ежедневни новини.
През 1988 неолибералната Отечествена партия на Тургут Йозал променя гражданския кодекс на Турция, за да позволи на турците, които са претърпели операция за смяна на пола, да променят законно обозначението на пола си в свидетелството за раждане.[4] Транссексуалните хора отпразнуват новината и Ерсой се прибира у дома. През 1990-те славата ѝ нараства и операцията ѝ става общоизвестна.
През февруари 2014 Институцията за социално осигуряване на Турция изпрати писмо до всички държавни болници, с което им разпореди да предлагат безплатни операции за промяна на пола. Психотерапията и хормонално-заместителната терапия също се предлагат безплатно, но все още има проблеми. Една транс жена, интервюирана в „Транссексуалните в Турция“ – статия от сборника Gendered Identities – се оплаква: „Вратите на публичните институции и на частния сектор са затворени за нас“. На 25 януари 2018 Дирен Кошкън, турска транс-жена, задържана по обвинение в „пропаганда на терористична организация“, започна гладна стачка за правото си на лазерна епилация в затвора. В резолюция, приета на 5 февруари 2018, Европейският парламент заяви, че е „дълбоко обезпокоен от случая“ и призова „компетентните институции да осигурят здравето и благосъстоянието ѝ.“ В същия месец двама турски транс-активисти се присъединиха към гладната ѝ стачка в знак на подкрепа и #LetDirenLive се превърна в специална тема [trending topic] в турския Туитър.
Kaos GL, която предлага на много транссексуални турци безплатна правна помощ, е най-старата организация на ЛГБТИ в Турция. Юмут Гюнер, един от основателите му, заявява, че се гордее с видимостта на движението, особено в сравнение с 1994, когато Kaos GL се е появила, и когато гей и транс-турците не са имали достъп до правна помощ. Гюнер е весел мъж, брадат, пухкав и често се усмихва. И все пак той се тревожи за бъдещето, особено като се има предвид онова, което той нарича „новата политика на репресии“, която започна през 2015, първата година, в която парадите на гордостта бяха отново криминализирани. „Опасявам се не само за ЛГБТИ правата в Турция, но и за турските права на човека като цяло“, казва Гюнер.
В доклад на Amnesty International като основни пречки, пред които са изправени турците от ЛГБТИ, се изброяват правителственото безразличие към предотвратяването на дискриминацията въз основа на пол, липсата на правна защита за жилищното настаняване и дискриминацията по отношение на заетостта. Убийствата на транссексуални хора, като онова на Ханде Кадер, двайсет и три годишна транс-активистка, която беше намерена изнасилена, осакатена и изгорена на крайпътна улица през август 2016, продължават да предизвиква публично недоволство.[5] Ограниченията върху публичните събирания и протестни шествия са днес по-скоро правило, отколкото изключение. През ноември 2017 един от губернаторите забрани фестивала за ЛГБТИ филми в Турция; забраната беше разширена до всички LGBTI събития в страната – филмови прожекции, изложби, форуми, публични дискусии, срещи – за неопределен период от време. Турското правителство заявява, че е загрижено за сигурността и безопасността на LGBTI активистите и че забраните не са хомофобски.
И все пак има и поводи за оптимизъм. В Истанбул се наблюдава нарастващо присъствие на транссексуални служители в малки бизнеси, като например във фризьорски салони и бутици. Правителственото потискане на парадите на гордостта засили солидарността и единството сред транс и гей-турците, а упоритостта им вдъхновява различни природозащитници, феминисти, политически дисиденти и други хора, които се движат из граничните сфери на турското общество. През последните три години опозиционните партии номинираха открито кандидати-гейове, а основната опозиционна партия определи квота при изборите за съседски комисии, според която се изисква един на всеки пет кандидати да бъде гей. Бюлент Ерсой е чест гост на Президентския дворец в Анкара; има дори и една про-Ердоган LGBTI организация, наречена AK-LGBTI (по името на неговата AK-партия). А на 29 ноември 2017 правителството на Ердоган премахна изискването за принудителна стерилизация при операциите за смяна на пола. В близко бъдеще Турция би могла да се превърне в дестинация за медицински туристи, които биха искали да преминат през процедури за промяна на пола.
Животът си остава труден за турците, които все още не са променили пола си, но се надяват да го направят. Хората, които са полово-флуидни или се намират в ранните етапи на прехода от един пол към друг, изглеждат особено застрашаващи установените понятия за пола. „Турското правителство е готово да помогне на хората, които искат да променят пола си; това, което то не харесва, е междинното състояние,“ ми каза един турски активист.[6]
През седмиците след нападението срещу него, Дерин Ойлум бил експулсиран от общежитието на колежа. Майка му загубила работата си като детегледачка. Стипендията му е спряна. Наложило му се да прекрати образованието си и отново да се изправи пред нападателя си – брат на приятелката му – който го преследва на мотоциклета си, за да го унижава и плаши.
Дерин все още се надява да си направи операция за смяна на пола и да заживее с Емине, която сега живее в далечен град, но докато преходът му не бъде завършен, междинното му положение ще продължава да го поставя в опасно положение. Разбираемо е тогава, че той изглеждаше доста напрегнат, докато вървяхме по главната улица на малкото му егейско градче. Около огромна статуя на Ататюрк младите мъже пушеха цигари и наблюдаваха минувачите. Аз също осъзнавах тежестта на погледите им – може и да не означаваха нищо лошо, а може би да. Дерин ме заведе до автогарата и аз се поколебах дали да го оставя сам. Докато автобусът напускаше терминала, аз го видях да изчезва в тълпата.
[1] Това влияние се разпространява още повече сред турските официални лица, след като германският генерал Карл Лиман фон Сандерс пристига в Имперската военна академия за да реформира османската армия през 1913 г. Бел. авт.
[2] Gul Ozyegin, New Desires, New Selves: Sex, Love, and Piety among Turkish Youth (New York University Press, 2015), p. 246. Бел. авт.
[3] Gendered Identities: Criticizing Patriarchy in Turkey, edited by Rasim Özgür Dönmez and Fazilet Ahu Özmen (Lexington, 2013), p. 74.
[4] Йозал беше любител на класическата османска музика и обичаше изпълненията на Ерсой. Това, а не толкова подкрепата му за ЛГБТИ-политиките, е причината, поради която отечествената партия легализира промяната на пола. Бел. авт.
[5] Престъпления като убийството на Кадер са вдъхновили един роман от шест тома, „Турски наслади“ [английското название на локума, което има и сексуална конотация, бел. пр.] (публикуван в САЩ от „Пингвин“), чийто главен герой е банкер-травестит, обсебен от решаването на криминални случаи, включващи убийства на транс хора в Истанбул. Бел. авт.
[6] За разлика от Индия, където през 2014 г. Върховният съд призна хижра (транссексуалните и интерсексуални), както и други транс-джендър хора, като трети пол (въпреки че хомосексуалността продължава да е престъпление), турският закон признава сред гражданите само два пола. Бел. авт.