(Интервю с турския писател Мехмет Мурат Сомер)
Вие създадохте нов жанр в турската литература. Какво точно е един Хоп-чики-яя-крими?
Хоп-чики-яя е дума, която идва от жаргона на петдесетте и шестдесетте години и означава нещо като „дръпнат, превзет“. Тогава в университетите в Турция беше модерно да се създават чиърлийдър-групи, по американски модел. Тези момичета подскачаха и насърчаваха отборите си, крещейки ритмично „хоп-чики-яя“. И когато по онова време някой изглеждаше хомосексуален, хората казваха „тоя е малко ‚хоп-чики-яя‘“.
Убийствата на пророка, вашата най-нова книга от серията, току-що беше преведена на немски език. Вашият герой се появява нощно време като трансвестит и работи като мениджър на нощен клуб, през деня той е компютърен специалист и майстор по айкидо. Има ли някаква връзка този двоен живот със собствената ви биография? Вие сте работили като инженер и фирмен консултант, преди да станете писател.
Като много турци от моето поколение, аз трябваш да се самоопределя много рано и да реша в коя посока клонят желанията ми. Не сексуално, а по отношение на моите интереси в училището. Още в гимназията ние трябваше да избираме между едно математическо и едно езиково направление. След завършването на гимназията следваше приемния изпит в университета. И тъй като аз бях избрал математическо направление, вече изобщо не можех да избирам свободно и станах инженер. Но тъй като имам много други интереси и обичам криминалните романи, накрая станах писател.
Вие настоявахте да се срещнем в 10 часа сутринта, което е сравнително рано за истанбулските порядки. Това не подхожда на средата, която описвате.
Обичам да ставам рано, защото така мога да разпределям времето си по-добре. Освен това принадлежа и към средата, която описвам. Но това е чиста фикция. Темите пол и транс-пол във всеки случай са централни теми в съвременна Турция.
Но това изглежда важи само за една интелектуална част от обществото. Масовите медии премълчават нарастващото насилие срещу хомо- и транссексуалните хора. Убийството на трансвестита и активист Ебру преди две седмици действително накара неговите приятели да излязат на улицата, във вестниците обаче можеше да се прочете единствено, че Ебру е станал жертва на любовно престъпление.
За съжаление именно това е начина, по който при нас се осветяват истински горещите теми. Никой не иска да си изгори пръстите с тях. Когато размисля, виждам, че в Турция се говори за еманципация на жените от началото на миналия век насам. Но едва в началото на новото хилядолетие беше зачеркнат пасажа, според който мъжът е глава на семейството. Мъжете решават по подразбиране дали жените им могат да работят или не. Дори когато жените са завършили университетско образование. Изнасилването и насилието в семейството бяха определени като наказуеми деяния едва през 2004 година. Преди това всички партии излизаха с аргумента, че традиционното семейство ще се разпадне, ако жените биха могли да се съпротивяват срещу домашното насилие. Днес на хомосексуалността все още се гледа като на нещо ненормално и като край на съществуването на естественото размножение. Но това е така не само в Турция, това е световен проблем.
В Убийствата на пророка вие описвате една ужасяваща реалност, която се дискутира в тази среда от много години, така наречените убийства от омраза.
Да, тези престъпления се увеличават, колкото по-видимо става хомосексуалното движение. Това говори и срещу тезата, че тези убийства винаги са убийства от любов. През изминалите години все повече хомосексуалисти от най-различни обществени кръгове станаха жертви на мистериозни убийства, които се оказват съвсем не толкова мистериозни, когато бъдат разгледани по-отблизо. Някои мъже действително бяха убити от ревниви или алчни любовници. Други бяха примамени в нощни часове от хомофоби и убити най-хладнокръвно. Това не са спонтанни актове на насилие, извършителите най-често са част от цяла група. Жертвата бива примамена на някое потайно място, а след това екзекутирана колективно.
По-рано в Истанбул имаше цели улици, в които живееха само трансвестити, работещи най-често в проституцията. Днес полицията преследва хора от сцената, при това точно в новия модерен квартал Бейоглу, в който традиционно живееха много трансвестити – както се твърди, за да се почисти центъра на града.
През деветдесетте години този квартал беше част от бързо развиващия се нощен живот в Бейоглу. Всеки знаеше улица Юлкер, тя се намира в квартала Чихангир от градската част Бейоглу. Там беше пиацата на трансвеститите, хората там се предлагаха срещу защита и подредба на отношенията. Убийствата от омраза, полицейският терор и проституирането по магистралите, което е изключително опасно за всички, които участват в него, започнаха да се увеличават, след като един полицейски шеф с лоша слава от Бейоглу нареди да се прочисти улица Юлкер в края на деветдесетте години. Той имаше прякора „Сюлейман с маркуча“, защото след прочистванията нареждаше трансвеститите да бъдат бити в мазето на полицията с твърд гумен маркуч. Този терор беше толкова краен, че напредничавите интелектуалци започнаха да го разглеждат като част от проблема с човешките права в Турция. Имаше демонстрации на солидарност с транссексуалните и трансвеститите, по темата се направиха много публикации. Междувременно тази сцена е част от все по-еманципиращото се движение на хомосексуалните. Но не винаги беше така. Мнозина хомосексуални дискриминираха тази сцена, защото гледаха на нея като на гнездо на проституцията и презираха участниците в нея.
Във вашия роман героят е поддържан, образован, атлетичен, обичащ айкидо трансвестит, който през деня носи мъжки дрехи.
Просто фигура от роман, нищо повече.
Защо Аз-разказвачът и протагонистът нямат имена?
Това е просто игра. Тя не трябва да бъде прекалено определена. Във всяка книга се развива и представя една малко по-различна страна на този протагонист.
От една страна хомосексуалността е социално табу, а от друга страна например артистите Зеки Мюрен и Бюлент Ерсой са суперзвезди в Турция. Те имаха голям успех с инсценирането на своята различна сексуалност в едно време, по което хомосексуалното движение изобщо не съществуваше.
Това е феномен на източните общества. Разгледайте например традицията на китайската опера, в която мъжете излизат на сцена като женски оперни диви. Те са обичани и обожавани. В нашето османско минало е имало така наречената Диван-литература при османския двор в Истанбул, в която са били възпявани красиви момчета – колко прекрасни са те с дългите си коси, червени устни и фина кожа. Разбира се, това са били момчета за удоволствие. Така както и Сократ, в античната гръцка литература, е намирал секса с момчетата за съвсем нормална част от тяхното възпитание. В Турция, където разделението на половете по традиция се взема много на сериозно, дори и в селата е имало така наречените „Кьочек“ – това са певци и клоуни в женски дрехи.
Бюлент Ерсой е действително транссексуална. В младостта си тя се е представяла като мъж и е снимала филми. След смяната на пола си обаче тя се възприема единствено като жена и не желае да й бъде припомняно миналото. Тя говори много по въпросите на дискриминацията на транс-половата сцена.
Зеки Мюрен пък по-скоро е част от тази сценична традиция, един очевидно хомосексуален мъж, който се обличаше в женско облекло и носеше съответен грим. Въпреки това той никога не е бил публично заговарян по въпроси на неговата хомосексуалност. Разбира се, така също той беше и един напълно изключителен артист, неговият глас е свещен за познавачите на турското Санат-мюзиги (класическо турско пеене, Бел. пр.) Никой не позволява той да бъде обиден така лесно.
Но въпреки това всички тези големи артисти са по принцип самотни и това се дължи не на тяхната известност, а на сексуалната им идентичност. Бюлент Ерсой повдигна множество скандали, но Зеки Мюрен живееше по-скоро уединено и самотно. Той умря на сцената, защото умишлено не беше вземал лекарствата си в продължение на два дни: ефектното сбогуване на една самотна звезда. Също и Хюйсуз Вирджин, един прочут кабаретист, живее напълно инкогнито, макар че неговото трансвеститско шоу се посещава от масова публика. Това е традиция.
Как ще се развие сцената в Бейоглу? Там има безброй много барове и клубове, които не си дават усилие да прикриват ориентацията на публиката си.
И да, и не. Баровата сцена в Бейоглу беше възстановена в края на деветдесетте години. През двадесетте и тридесетте години е имало една традиция, която обаче е изчезнала поради Втората световна война, прогонването на малцинствата и миграцията на анадолците към Истанбул. От седемдесетте до деветдесетте години съществуваше една доминирана от мъже кръчмарска култура. И тази мъжка култура беше предимно хомофобна. Разбира се, имаше и места за срещи на хомосексуалисти, но скрити, не както днес. Също и за жените тогава имаше много по-малко възможности за излизане навън, отколкото днес. През осемдесетте години феминисткото женско движение се усили и промени много неща. Преди всичко поради факта, че тук, за разлика от Европа, то намери голям прием и сред интелектуалните мъже. В течение на деветдесетте години хомосексуалните се осмелиха предпазливо да излязат навън, поне като политическо движение. В личната сфера тази тема все още е едно голямо табу. Това противоречие също подклажда една атмосфера на насилие. Хомосексуалните са по-видими, те имат собствена инфраструктура, повечето от тях обаче предпочитат да останат инкогнито. Те се страхуват от реакцията на семействата и обкръжението си. Множество убийства на омразата срещу мъже в действителност са прикрити убийства на честта. Често това е известно и на полицията, която обаче нарочно затлачва разследванията. В актовете все още няма нито едно официално убийство на честта срещу някой хомосексуален. Попитайте обаче съюза на хомосексуалните, „Ламбда“, те знаят за множество причини и примери за такива случаи.
В Убийствата на пророка се появява отчасти и ислямистката сцена, която също не е представена с особена симпатия. Имаше ли проблеми при първата публикация?
Моето издателство отначало се колебаеше дали да публикува книгата. Но за щастие тази сцена не чете моите книги.
Във вашите книги има множество секс-сцени, а също и драстични описания на сексуалност. Предизвика ли това реакции в Турция?
По-скоро бях упрекнат, че моите секс-сцени са прекалено чисти, градски и ориентирани към средната класа. Широко разпространен е предразсъдъкът, че в мюсюлманските общества на секса се гледа като на нещо непристойно. Това е глупост. През седемдесетте години в Турция имаше една цъфтяща порно-индустрия с турски актьори и актриси. И макар че нямам намерение да им подражавам, все пак бих казал, че можете с нетърпение да очаквате по-нататъшното развитие на това обкръжение в следващия роман.
Интервю: Сабине Кюпер-Буш