Pin It

 

2015 08 Michelle Dashiel
Мишел Тий (вляво) и съпругата ѝ Дашиел Липман (© Амос Мак)

 

Поредица
„Мястото на гей-тематиката в съвременните общества“

„Бисексуалните видове“ – Емили Дрискол

„Как е, когато се сваляш с някого от същия пол?“ – Криста Бъртън

„Божественост и анално лепило“ – Диаманда Галас

„И отново за думите, дупките и някои неща, които остават след тях...“ – Златко Енев

„Медийната видимост на хомосексуалността като парадокс“ – Николай Атанасов

„Да заминават за Конго!“ – Хилке Гердес

Последният мит: заклеймяването на хомосексуалността в Библията“ – Николай Атанасов

„Да бъдеш хомо в Истанбул“ – Мехмет Мурат Сомер

„Политиката и горделивата нетолерантност“ – Станимир Панайотов

„Новаторска терапия за лечение на хомосексуалност“ – Десислава Петрова

„Комунизъм и хомосексуализъм в България (1944–1989 г.)“ – Михаил Груев

„Рисковано предложение“ – Маргарет Талбот

„Когато „Ню Йорк Таймс" излезе от килера...“ – Чарлз Кайзер

„Отношението на студентите към хомосексуалността“ – Иван Евтимов

„Как хомосексуалността е станала нещо нормално“ – Дейвид Розен

„Идея“ или „ефект“? – Самолет 005

„Три мнения за хомосексуалността“ – Николай Гочев, Мария Иванова Фьон, Александър Мануилов

„Еволюционната мистерия на хомосексуалността“ – Дейвид П. Бараш

Нито ти, нито аз. И двете“ – Мишел Тий

„Защо ,да си роден гей’ е опасна идея“ – Шеймъс Кан

„Защо авторитарните водачи се страхуват от LGBT-правата?“ – Маша Гисън

„Сексуалните промени в Турция“ – Кая Гендж

Подклаждането на открито анти-хомосексуални настроения в Полша – Роберт Биедрон

Глобалната реакция срещу гей-правата – Омар Енкарнасион

„Двама бащи и бебето, което никога не са очаквали“ – Дениз Грейди

Престъпление ли е да си гей? – Айше Рубева

Болничната стая, в която се възстановявах след цезаревото сечение беше също тъй неприветлива и грозна като всяка друга болнична стая, но понеже се намираше високо на един от хълмовете в Сан Франсиско, гледката беше великолепна. В продължение на четири изпълнени с морфин дни подвижното небе отвън изглеждаше живо, в сговор с нас, приветстващо успеха ни с ленти от облаци и конфети от звезди.

„Ние“ означава мен, която беше изгубила доста кръв – не достатъчно, за да се наложи преливане, но пък достатъчно, за да ме задържи тук, за в случай, че това все пак стане необходимо. Сестрите идваха с различни хапчета, притискаха мястото на разреза и го наблюдаваха за евентуални признаци на възпаление. Болеше. „Може ли да ми казвате преди да натиснете“, научих се да питам по някое време. „Ние“ беше моят син, с мъничка глава и устни, червени като орисия от вълшебна приказка. Беше ми го донесла жена ми – ръцете ми протегнати, синя мушама ме удря по носа – докато лежах и повръщах настрани по лицето си. Кое нещо, кое точно в приказките беше червено като рубин?, питах се в мъглата на наркотичното опиянение. Кажи му нещо, подканваше ме жена ми, защото искаше той да познава гласа ми. Но какво може да се каже на едно бебе? Здрасти, казах му. Здрасти, бебчо.

„Ние“ беше също и тя, моята съпруга, онзи принц. Бременна в осмия месец казах на една възрастна жена, която седеше до мен в автобуса, че яйцеклетката, от която се оформи моето бебе, идва от яйчниците на жена ми. Не знаех как възрастната жена ще приеме това; никога не можеш да знаеш. Тя беше очарована: ама това е като в приказка! Жена ми е по-млада от мен и нейните яйцеклетки бяха по-добри и по-изобилни от моите. А щом само нашият доктор узна за съществуването ѝ, той вече и не искаше да чуе за моите яйцеклетки. Което пък беше напълно наред за мен. Наистина си беше като в приказка, да имаш бебето на друга жена, макар че съпругата ми е от онзи тип жени, които в някоя приказка биха минали за момче, биха били разкрити като жени едва след като са преминали някаква тежка проверка, в която са победили множество мъже – като са оплодили друга жена, примерно.

При цялата груба мистерия на раждането все още толкова близо зад гърба ми, при всичката изгубена кръв, при морфина – в този момент можех да почувствам истинността на смъртта с яснота и сигурност, каквито никога преди това не бях познавала. А също и онази на любовта. Бях чувала за онази митична любов , която майките изпитвали към децата си; бях се тревожила от мисълта дали ще я изпитвам и аз. В болничната стая тя ме задушаваше. Беше пристъп на любов не само към сина, но и към съпругата ми – едно ново ниво на любов, или може би една изцяло нова любов, нещо родено заедно със сина ни; нещо, което изглеждаше почти болезнено за съзерцание. В нашата малка стая, обгрижени от безброй много сестри, ние сигурно бяхме предпазени от смъртта, но не и завинаги. Единството ни беше толкова тотално, че буквално правеше езика невъзможен, но и единни нямаше да бъдем завинаги. Чувствах се замяна от толкова много мисли.

Хормоните ми – някаква бъркотия от различни химикали, които бяха ме направили силно любвеобилна по време на бременността, започнаха да се изострят. Чувствах се като асансьор с отрязани кабели, който набира все по-голяма скорост, докато пада стремглаво. Ако мислите, че притежавате индивидуалност и душа, ако мислите, че зад вашето „аз“ се крие някаква особена реалност, то опитайте се да родите дете и да наблюдавате как хормоните ви се връщат обратно към нивата от преди бременността. Просто сте бъркотия от трепет, ужас и сълзи. Навръх всичко това идеше физическата травма и ужасът, който тя причини на жена ми, липсата на сън и лекарствата, както и чудото – малкото телце на нашия син, нашето удивление пред инстинкта, който го привличаше към гърдите ми, както и магическия начин, по който той караше млякото да се появи. Изглеждаше, че времето е спряло. Дори и небето навън, което се променяше с времето и часовете, приличаше на компютърен скрийнсейвър. Искаше ми се да остана в тази малка грозна стая завинаги.


Small Ad GF 1

Живяхме там в продължение на четири дни и четири нощи. Спях на легло, което се командваше с помощта на бутони, а жена ми до мен на очукан пластмасов стол, който болницата наричаше „легло“, сякаш биха могли да ни излъжат. Нищо нямаше значение. Тя беше близо до мен, а бебето спеше в ръцете ѝ. Никога не го сложихме в кошчето – една институционална пластмасова кутия. Използвахме го единствено за смяната на пелените и да го носим за прегледи в клиниката. Всяка от онези нощи преливаше в странен, замъглен ден; бебето спеше в ръцете на жена ми.

Аз получих името „Мама“, а жена ми върви с „Баба“, име, предназначено за един нов вид родител – отчасти майка, отчасти баща, отчасти нито едното, отчасти и двете – и възприемано все по-широко от американските жени, които не могат да се приспособят към бинарното разделение на половете. Докато наблюдавах как жена ми се превръща в „Баба“, удържах любовта вътре в себе си, защото, колчем се опитвах да я изразя, избухвах в сълзи. Всичко това ме премазваше напълно – И… И езикът не може да го изрази. Това усещане не може да се вмести в Обичам те. Не може да го изрази дори и Обичам те ТОЛКОВА МНОГО, изказано дълбоко и при интензивно взаимно вглеждане. Пък и всичко, което се случва в момента, е от онзи вид любов, която долавя дъха на смъртта във врата си. Да се говори за него би означавало да се привлече вниманието на някоя ревнива орисница, в чието съществуване съм отказвала да повярвам до този момент.

В хода на законните ѝ три седмици отпуск по майчинство, плюс допълнителната седмица, разрешена от федералното законодателство, жена ми беше онази, която смени всичките пелени на сина ни. Носеше ми крем за изранените зърна на гърдите и бледорозови подплънки, които да поставям в чашките на отвратителните, индустриално произведени кърмилни сутиени с цвят на лейкопласт. Носеше ми чинии с нарязани плодове и огромни чаши вода с тракащ лед. Не оставяше бебето от ръце чак докато червата ѝ не започнеха да куркат от глад. А когато той заспеше с устнички, притиснати до гърдата ми, аз ѝ го подавах обратно. Наблюдаваха ни различни приятели. Семействата ни – също. Работите като добре смазана машина, отбеляза някой. Като танц е. Една от бабите най-неочаквано се натъжи от гледката, защото всичко това внезапно беше ѝ подсказало колко малко помощ е получавала самата тя при гледането на бебетата си. Можело е да бъде толкова по-лесно, каза тя. Майка ми разказа семейна история, която не бях чувала никога преди това. Бях шокирана от мисълта, че не ги знам всичките: в деня, в който ме донесли от болницата, баща ми, бесен от мисълта, че собственият му баща не дава пет пари за това раждане, яростно отворил с нож някаква кутия, като я пробол. Баба ми по майчина линия – дъщеря на мъж-насилник, който биел жена си и децата си – побледня когато чу това и бързо излезе от стаята. Милата Нана, помислих си. И също: Баща ми ме е обичал когато съм се родила. Баща ми е бил наранен от собствения си баща. Но разбира се, че е бил. От кого другиго бащите могат да се научат да нараняват другите? Мисля си за нашия безбащин син. Там някъде навън съществува един много щедър драг-куин[1], когото някой ден ще му покажем с думите, ето, той ни помогна да те създадем.

Момчетата трябва да се цапат, повтаря на жена ми мъжът от другата страна на улицата, докато тя минава покрай него, а той наблюдава как синът му си играе сред прахоляка. Децата трябва да се цапат, гневя се аз. Дали ѝ казва това, защото ние сме жени, две жени със син? Да бъдеш различен вътре в една определена култура означава постоянно да се бориш с параноята. Когато малкият поотрасне, ще го науча как да хвърля топка, предлага ни услугите си един познат мъж. Сигурно си мисли, че с това ни помага. Аз знам как да хвърлям топка, казва жена ми, неприятно объркана. Не, не объркана. Ние виждаме културата, виждаме и как тя вижда нас. Виждам как жена ми държи сина ни във ваната, розовотата на кожите им. Виждам я да маха бебешката шапчица от главата му, виждам я как пее над ококореното му личице, пред рубиненочервените му устнички. Хормоните ми вече са се успокоили, но понякога всичко това все още ми идва в повече. Какво съм направила, за да заслужа такова щастие? Стискам очи докато топката в гърдите ми се отпусне. През нощта бебето рита с крачета, нагоре-надолу, нагоре-надолу, и ние двете си мислим за някой кит, който блъска с опашка по водата. Вземаме го в леглото при нас и едва тогава той се успокоява и заспива, малките му крачета топло притиснати до бедрото ми, пръстчетата му обвити около нашите.

 

{imageshow sl=28 sc=5 /}
(всички фотографии: © Мишел Тий)

 

Източник

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

 


[1] Гей- или транссексуален мъж (жена), който (която) се преоблича в типичното облекло на другия пол. Бел. пр.

Мишел Тий (родена Мишел Томасик) е американска авторка, поетеса и организаторка на литературни събития, чиито автобиографични произведения представят и изследват различни аспекти на обратната култура (queer culture), феминизма, расата, класата, проституцията и други теми. Понастоящем живее в Сан Франсиско.


Pin It

Прочетете още...

Париж, Бекет и аз

Джон Калдър 05 Сеп, 2013 Hits: 8367
Джон Калдър, издател и близък приятел на…