Глобалното мнение за това как Израел е упражнил своето отмъщение над Хамас и Газа след 7 октомври 2023 г. е изумително поляризирано. Защо Съединените щати и Южна Африка се разминават толкова рязко в разбирането си за случилото се – от възприемането му като оправдан отговор до определянето му като геноцид? Какво обяснява острото противопоставяне между изток и запад, север и юг?

„Трудно е да не наложим върху този въпрос понятието за цветната линия (the color line),“ пише Панкaдж Мишра, индийски писател и обществен интелектуалец, в новата си книга Светът след Газа: една история. Но обяснява ли расата достатъчно ясно разлома в представите за конфликта в Близкия изток? Защо, според анализа на Мишра, Газа се отличава толкова съществено от другите конфликти, които разтърсват планетата, в начина, по който тя въздейства върху общественото въображение? И как светът може да се отдалечи от гледането на конфликта през лична призма, а вместо това да възприеме по-хуманистична и равнопоставена гледна точка?

Говорих с Мишра в предаването FP Live в деня, когато книгата му излезе в САЩ. Това, което следва по-долу, е леко редактиран и съкратен препис.

Как една нация, основана за да приюти оцелелите от Холокоста, се оказа извършваща такива жестокости спрямо друго население без държава?

Рави Агравал: Кажете ми защо избрахте да напишете тази книга. Какво се опитвате да защитите, което липсва в канона от книги по темата?

Панкaдж Мишра: Никога нямаше да напиша тази книга, ако не беше 7 октомври и ако не бяхме станали свидетели на този напълно непропорционален израелски отговор. Седмица след седмица, месец след месец гледахме зверства, кланета, убийства на деца – натрупване на отчаяние и безнадеждност. И аз далеч не бях единственият, който чувстваше това. Но като писател едно от малкото неща, които мога да направя, е да отговоря на този момент, като се оттегля в книгите, в изреченията, в мисленето, в опита да придам смисъл на случващото се на страницата. Това беше първоначалният импулс зад книгата.

Исках да отговоря на няколко изключително объркващи въпроса. Как една нация, основана за да приюти оцелелите от Холокоста, се оказа извършваща такива жестокости спрямо друго население без държава? Това е един от онези големи исторически въпроси, които трябва да бъдат разгледани в цялата им сложност – морална и геополитическа. Ние сме склонни да гледаме само историята на Близкия изток, палестинската история или историята на европейските евреи. Но според мен там се крият по-големи морални въпроси.

Ясно е, че ни трябват глобални институции, които да отговарят на нашето състояние на живот в свързан свят – реалност, която надхвърля рамките на държавите-нации. Съединените щати или Израел са проявления на по-стар, експанзионистичен тип държава-нация.

Трябва да отчетем много съзнателната конструкция на определен вид памет за Холокоста в Израел. Трябва да видим как тази памет е била целенасочено култивирана другаде – в Съединените щати и, най-вече, в страни като Германия. До каква степен тези западни наративи за Холокоста са съвместими или несъвместими с историческите спомени другаде, които за огромното мнозинство хора по света определят тяхното място? Това очевидно са антагонистични разкази, които все по-често влизат в сблъсък. И „цветната линия“ е жива както никога досега – било когато Доналд Тръмп санкционира Южна Африка за предполагаемо отчуждаване на белите южноафриканци, било когато самата Южна Африка завежда дело в Международния съд с обвинение в геноцид, добре знаейки, че това ще навреди на собствените ѝ икономически интереси.

Най-важното е, че голяма част от книгата е посветена на изследването дали тези антагонистични наративи могат да бъдат помирени. Ясно е, че ни трябват глобални институции, които да отговарят на нашето състояние на живот в свързан свят – реалност, която надхвърля рамките на държавите-нации. Съединените щати или Израел са проявления на по-стар, експанзионистичен тип държава-нация. Това не е само анахронизъм, то е и разрушително спрямо съществуващите норми. Това е мрачен предвестник за бъдещето, защото ние трябва да изградим институции, които да отговарят на една все по-глобализирана реалност. Вместо това се отдръпваме към хипернационалистически нагласи. Финалът на книгата се опитва да отговори именно на това – да предложи етично решение, за да не останем в антагонизъм, да не се ограничим със съчувствие само към „своите“ или към онези, с които смятаме, че трябва да се идентифицираме.

Иронията е, че някои от големите лидери на националноосвободителните движения в Азия и Африка първоначално са били много съпричастни към идеята за еврейска родина.

Р.А.: Вашата книга преразглежда не само ционизма и държавата Израел, но засяга и културната памет за Холокоста, наричан още Шоа. Тя изгражда един вид деколониален прочит на историята, който ситуира Израел в контекста на западната хегемония и вина. С други думи, Израел е своеобразна репарация за това, което Западът е възприел като първичен морален момент, пренебрегвайки това, което глобалният юг е преживял като основен морален момент: деколонизацията и самоопределението.

П.М.: Абсолютно. Иронията е, че някои от големите лидери на националноосвободителните движения в Азия и Африка първоначално са били много съпричастни към идеята за еврейска родина. Те отлично са знаели, че евреите в Европа и Русия са били подложени на жестоки гонения. Преди 1948 г. много азиатци и африканци са виждали в европейските евреи, които се стремят към родина, събратя по съдба. Още от основаването си обаче Израел все повече се идентифицира с „белия Запад“ и по-специално с неговия колонизаторски модел от началото на ХХ век. Затова е важно да помним, че тези наративи могат непрекъснато да се променят – понякога в положителна посока, а понякога така, че подхранват антагонизъм и конфликт.

Р.А.: В книгата пишете: „През последните години в света се случиха много неща: природни катастрофи, финансови сривове, политически сътресения, глобална пандемия и войни на завоевание и отмъщение. Но нищо не се сравнява с Газа – нищо не ни е оставило с такъв непоносим товар от скръб, недоумение и лоша съвест. Нищо не е дало толкова срамни доказателства за липсата ни на страст и възмущение, за теснотата на мирогледа и слабостта на мисълта.“

Кого имате предвид под „ние“ тук? И защо Газа е по-въздействаща от другите конфликти, които разтърсват планетата в момента?

П.М.: Има много прости отговори, според мен. Първо, нападението над Газа беше масово излъчвано – както от извършителите му, така и от жертвите. Имаше непрекъснат поток от видеа и изображения. Макар международни журналисти да не бяха допускани в Газа, редица палестински писатели, журналисти, активисти и обикновени граждани качваха клипове в социалните мрежи – как се разрушават къщи, как се бомбардират училища, как хората изваждат деца от развалините. Това е нещо, което не сме виждали при нито едно друго зверство – нито днес, нито в последните десетилетия.

Другото нещо е, че за разлика от това, което се случва в Мианмар или Судан, или в части от Индия или Китай, нападението над цяло едно население не е просто подкрепяно, а всъщност се улеснява от западните демокрации. И именно това обърква мнозина. Как могат да продължават да го правят, докато се натрупват огромни доказателства за военни престъпления или дори геноцид? Много хора са шокирани и объркани, питат се: какво се случи със Запада? Този въпрос става все по-актуален и належащ, особено през последните две седмици след завръщането на Тръмп. Какво се случи със Запада – със Съединените щати конкретно, но и със Западна Европа, – което е създало този манталитет, този климат, в който всички сме длъжни да подкрепяме Израел в неговото брутално потискане на палестинците? Онези, които не са съгласни, биват тежко наказвани чрез остракизъм. Хора губят работата си. Хора биват отстранявани от платформите. Аз съм един от тези, които преживяха тази съдба. Това е объркващата част. И пак – мисля, че ще се съгласите, че не сме били в подобна ситуация, когато става дума за Мианмар или Судан. Това, което се случваше там, наистина беше ужасяващо, и в противопоставянето на онези зверства ние – обикновените граждани, медиите и обществото – бяхме напълно обединени с влиятелните хора в политиката и бизнеса. Това не е така в случая с Газа.

Р.А.: Бих искал да останем на въпроса за „нас“ и да разгледаме защо глобалният юг вижда това различно от глобалния север. Имате глава в книгата, озаглавена Отвъд цветната линия. Как расата се вплита в тази тема и защо?

П.М.: Ако говорите за това днес, ще бъдете заклеймени като „woke“ и като опасни за западната цивилизация. Но историци и писатели от частта на света, в която съм израснал, отдавна смятат, че модерният свят е създаден от определени, дълбоко расови форми на империализъм и капитализъм. Те разбират, че в страни като Индия най-добрите хора на страната – артисти и писатели, поети, художници и политически активисти – са се борили изключително упорито и често са били хвърляни в затвора, за да се освободят от своите европейски или, в някои случаи, американски господари. Така че извън Съединените щати има дълбоко съзнание за глобалната расова йерархия, която систематично е подчинявала някога престижни, могъщи и богати страни като Индия и Китай.

Историческа аномалия е, че хората в Съединените щати не са достатъчно наясно с това. Но това е резултатът, когато живееш в толкова затворено интелектуално пространство, в което вестниците, списанията или дори популярните исторически книги не ти дават съществената информация.

За огромното мнозинство от населението на света съществуването на глобална расова йерархия и съществуването на бялото расово привилегировано положение никога не са били въпрос. Първоначалните борби за суверенитет и самоопределение са били насочени именно към премахването на този конкретен расов ред. Дори страна като Япония, която е била сред победителите в Първата световна война, е молила своите съюзници – западните сили – за клауза в договора от Версай, провъзгласяваща расово равенство. И дори тази скромна молба е била отхвърлена. И то от самия лорд Балфур, първоначалния автор на ционисткия манифест, който е казал, че не може да си представи африканец равен на европеец. Така че „цветната линия“, расовото разделение, е дългогодишна реалност. И в много отношения то е създало модерния свят, в който живеем. Неговата памет не е изчезнала за мнозина, които все още възприемат себе си като хора, живеещи в свят, създаден от и за белите мъже. И очевидно това ще се проявява в геополитическите отношения и в начина, по който гледаме на събития като Газа.

Р.А.: Панкaдж, след като изложихте всичко това, искам да възразя на няколко елемента. По отношение на цветната линия – споменахте Япония, която също има своя история на расизъм. Така че има нюанси в тези „кошници“, които правят трудно слагането им под един знаменател. Има нюанси и вътре в Запада. Не всички западни страни са еднакви. Не всички са подкрепили Израел по еднакъв начин. От друга страна – има много различни начини, по които страни от глобалния юг, или както там ги наричате, са действали според собствените си интереси. Да не забравяме – мнозина от тях имат свои истории на расизъм. Свои истории на конфликти. Не съществува ли опасност, когато слагате държавите в такива кошници, да изгубите нюанса?

П.М.: Моята теза не е, че трябва стриктно да спазваме цветната линия или расовото разделение. Това е гледната точка на расиста. Аз казвам, че съществуват исторически преживявания, които формират идентичността на огромен брой хора по света. Например – не твърдя, че защото бялата расова привилегия в света е действала десетилетия, не е съществувала едновременно и привилегията на висшите касти в Индия. Аз самият съм бенефициент на това. Важното е да го признаем и след това да се опитаме да създадем по-егалитарна държава. Не можем да оставим нагласите, формирани през XIX век, и реакциите спрямо тях да ни водят през настоящето и в бъдещето. Нуждаем се от решения.

Говоря за тези неща, защото работя в англо-американски контекст, където в мейнстрийм форуми като BBC, Sunday Times или New York Times Magazine чувате, че Британската империя е била нещо прекрасно и че американците трябва да я имитират и да я наложат върху големи части от Близкия изток. Това е климатът, в който действам. И като отговор на това казвам, че огромна част от населението на света смята империализма за голямо проклятие, което е разрушило множество общества, изпразнило ги е икономически и социално. Като правя този аргумент, аз не отричам съществуването на други форми на йерархия и изключване днес. Но именно контекстът оформя мисленето ми по тези въпроси.

Р.А.: Нека се върнем към основната тема на книгата. Друга критика, която се появи, е, че пренебрегвате ефекта, който нападението на 7 октомври оказа върху чувството за сигурност в Израел и как то се прояви чрез действията на Иран и чрез надигането на антисемитизма. Мнозина ваши опоненти твърдят, че силата на Израел е била необходима в отговор на една много специфична историческа реалност – че евреите са били избивани и прогонвани. Как отговаряте на това?

П.М.: Бих отговорил по същия начин, както и на първото възражение. Няма недостиг на писатели, журналисти, коментатори, политици, които да изтъкват тези неща, особено в контекста, в който живеят вашите читатели. Аз искам да се съсредоточа върху нещата, за които не се говори. Това е моята роля. Аз просто изхождам от предпоставката, че моите читатели споделят с мен визията – както казвам в книгата – че на 7 октомври бяха извършени ужасяващи военни престъпления и че Израел имаше право да преследва Хамас и другите бойни организации, извършили тези престъпления. Но мисля, че израелската държава имаше и отговорността да си даде миг за размисъл и да поеме в себе си онези истории на жестокости, които се случиха на 7 октомври. Не ни беше дадено време да чуем, да видим, да усетим в себе си огромната трагедия, която толкова обикновени израелци преживяха в този ден. Вместо това Израел започна ответните удари почти незабавно – в рамките на няколко часа. Така че докато едновременно осъждаме палестинските бойци, които извършиха зверства срещу израелци на 7 октомври, трябва да помним, че никога не беше даден момент за равносметка на случилото се в този ден.

Ответният удар беше прекалено бърз. Прекалено непропорционален. И впоследствие много от тези трагедии, много от ужасните бедствия и катастрофи, преживени от Израел, бяха замъглени за мнозина. Разбира се, за хората в Европа и Америка те са изключително видими, защото там на израелските страдания се обръща много по-голямо внимание. Но е изумително, че толкова много хора в Индия или Индонезия имат твърде смътна представа за огромните загуби и скръбта, понесени от израелците на 7 октомври. Бих могъл да напиша отделна книга или статия по тази тема. И отново – моето намерение не беше да се съсредоточа върху неща, които вече са разгледани от англо-американската преса в големи, дори непропорционални детайли, особено в сравнение с вниманието, отделяно на палестинските страдания.

Р.А.: Досега говорим за „защо Газа“ във връзка с вашата книга. Ето подобен въпрос: защо вие? Интересно е да се повдигне, отчасти заради вашия произход – израснали сте в Индия. Пишете за израелското желание да се изгради национална идентичност на сила и хипермъжественост – национализъм. Това е нещо, което днес споделят и много други страни, включително Индия. Разкажете малко повече как национализмът се проявява по този начин с възхода не само на [израелския премиер] Нетаняху, но и на [индийския премиер] Моди и на толкова други фигури, които са в центъра на съвременната политика.

П.М.: Това е моят опит да разширя темата и да разгледам приликите на ционизма с други национализми. Вижте го от индийска перспектива. Поради това, че на власт в Индия стои хиндуистко националистическо правителство, става ясно, че има много хора, които се възхищават на Израел и напълно одобряват това, което Израел прави в Газа и на Западния бряг.

Когато аз израствах, тази подкрепа беше ограничена до една малка, почти невидима група висшо-кастови хинду-националисти. Те чувстваха връзка с Израел като със силна и успешна държава-нация, създала нещо трайно от изключително неблагоприятен материал. Израел го постигна, като беше напълно ясен относно своята идентичност, като постави арабите и мюсюлманите „на мястото им“ и като гарантира, че мнозинството ще доминира във всички сфери на живота. Също така модернизирайки икономиката си и изграждайки много силна армия. Това бяха уроците, които тогава извличахме от Израел.

Мисля, че е наистина важно да видим как национализмът се развива по света. Какви енергии го движат? Какви са мотивациите? Дали това е дело предимно на мъже, несигурни в своя статус и мъжественост? Поставял съм тези въпроси и в други книги. Но те са почти неразривно свързани с всичко, което правя, защото наблюдавах как се развива хиндуисткият национализъм, каква огромна завист и възхищение към Израел съществуваше, и после видях как това възхищение се институционализира чрез съюзи, оръжейни сделки и сътрудничество в сферата на сигурността с Израел.

Р.А.: Друга фраза, която ми направи впечатление: „Следвоенните американски визии за модернизация и напредък чрез демокрация и капитализъм, както и за „международен ред, основан на правила“, подминаха факта, че световна война, която уби десетки милиони и завърши с хвърлянето на атомни бомби, бе направила модерността и прогреса почти синонимни на универсално разрушение.“ Но нали все пак от либералния международен ред произлязоха и много добри неща – милиони хора извадени от бедността, елиминирани болести, разширен мир?

П.М.: Принципно не бих спорил с идеята за наличието на ред, основан на норми или правила. Но има много сериозни въпроси – доколко този ред наистина беше основан на правила, доколко изобщо беше ред, и дали не помогна на Съединените щати да се утвърдят след 1945 г. като доминираща сила. Но мисля, че гледната точка, която се опитвам да защитя в книгата, е малко по-различна. Американците бяха до голяма степен пощадени от най-големите катастрофи на ХХ век – двете световни войни. Те влязоха и в двете доста късно и излязоха и от двете като победители. Уроците от двете войни – за конкурентния империализъм, създал постоянен климат на нестабилност, и после за деколонизацията – бяха изгубени за Съединените щати. Така че има едно относително американско „невинно неведение“ за това как функционира светът през ХХ век и след това. Част от тази невинност може да бъде обвинена и за американската вяра, че след 1945 те са тук, за да изградят нов морален световен ред.

Антидемократичните тенденции, присъщи на почти всяка уплашена и залязваща сила, са във възход. Ето защо Газа е толкова важна.
Газа не е нещо, ограничено до Близкия изток. Тя бележи универсална промяна в настроението.

Разбира се, други хора трябваше да посочват лицемерието: престъпността, свързана с налагането на този „ред, основан на правила“ – било във Виетнам или в редица други външнополитически интервенции по света. Може да се каже, че има повече доказателства за един международен глобален безпорядък. В същото време ние наистина имаме нужда от ред, основан на правила. Но е съвсем ясно, че той няма да бъде създаден от една-единствена хегемония. Ако искаме да вървим към стабилен глобален ред, трябва да усвоим уроците от деколонизацията.

Р.А.: Казахте, че Америка е била много защитена от големите сътресения в началото на ХХ век. Все още ли смятате, че е защитена? Защото част от аргумента ви за това защо Газа е толкова различна е, че тя се разиграва на живо в смартфоните и поляризира глобалното мнение. А с това идва и загубата на американско влияние и „мека сила“. Как ще завърши това за Америка?

П.М.: Можем вероятно да се съгласим, че периодът на американския упадък започна отдавна. Разбира се, тя все още е невероятно мощна страна, но вече има много повече предизвикателства и съперници, отколкото през 70-те и 80-те години. Но мисля, че днес виждаме последен отчаян опит да се задържи властта, която вече се изплъзва. И това, което прави Газа толкова тревожен предвестник – още преди избирането на Тръмп – е климатът, в който дори демократичните политици не само подкрепят това, което Израел върши, но полагат огромни усилия да потиснат критиката и да смажат инакомислието. Това показа, че антидемократичните тенденции, присъщи на почти всяка уплашена и залязваща сила, са във възход. Ето защо Газа е толкова важна. Газа не е нещо, ограничено до Близкия изток. Тя бележи универсална промяна в настроението. Тя бележи, много конкретно, драматична промяна в манталитета в Западна Европа и Съединените щати. Сценарии, които някога асоциирахме с неофашистки държави, сега стават мейнстрийм в напредналите западни демокрации. Това предвещаваше Газа.

Затова всъщност написах книгата. Бях наясно, че вървим към много по-хаотичен и анархичен период, в който политици, понякога подпомогнати от журналисти, ще предприемат крайни мерки и ще изградят огромна система от оправдания и репресии, при която инакомислещите ще бъдат тежко наказвани, а демократичните права – потъпквани.

Източник

Панкадж Мишра (род. 1969) е индийски есеист, литературен критик и писател. Става световноизвестен с нехудожествената си книга Butter Chicken in Ludhiana, социологическо изследване на малкия град в Индия, и като есеист за The New York Review of Books. Мишра публикува предимно на английски език.